Конан пирата

Пета глава На края на света

Цяла нощ двата галеона пореха топлите южни вълни. На зазоряване „Уастрел“ сви платна, за да изостане и да не бъде забелязан. Откакто бяха поели курс на юг никой от двата галеона не видя друг кораб.

Не след дълго на ясното небе изплуваха облачета. „Петрел“ взе курс на десен борд и след няколко часа на хоризонта се появи остров.

Зароно замислено оглеждаше непознатата земя. Изглеждаше съвсем безопасно — бряг с жълто-кафяв пясък, високи тънки палми със смарагдовозелени клонки. Засега никой не можеше да каже какво лежи зад преградата от палмови дървета.

Менкара, увил мършавото си тяло в черно наметало, отиде при Зароно.

— Това е островът — каза той беззвучно.

Зароно се усмихна и белите му зъби проблеснаха върху жълтото му лице.

— Да, свещенико, това е! Сега да си изясним въпросите, свързани със съкровището: как се охранява? Духове, демони, или само няколко дракона? Разчитам на твоите свръхестествени сили да ни пазят, докато ограбваме гробовете или криптите. Ванчо! Вкарай кораба в онзи залив, ако е достатъчно дълбок.

Четвърт час по-късно Зароно командваше:

— Пусни котва! Свий всички платна! Ванчо, спусни първата баркаса и вземи група за слизане на брега… яки, добре въоръжени мъже.

Спуснаха лодката и дузина зингаранци, дрънкайки с оръжията си, се спуснаха по въжетата, за да заемат местата си на пейките. Те се отблъснаха от „Петрел“ и загребаха към брега. Когато стигнаха до него те нагазиха в плитката вода, за да изтеглят лодката. Под командването на боцмана пиратите се разпръснаха по брега с извадени от ножниците саби, с пръсти на спусъците на алебардите и предпазливо заоглеждаха палмите. Една малка група изчезна сред дърветата, после отново се появи и изпрати сигнал на „Петрел“, че мястото е чисто.

— Спусни другата лодка — изкомандва Зароно. Двамата с Менкара, заедно с осем други моряци заеха местата си. Ванчо остана на борда на „Петрел“.

И втората лодка достигна брега без инциденти. Зароно събра хората си. Няколко минути по-късно той, Менкара и слезлите на брега моряци изчезнаха сред палмите. Оставиха трима пирати да пазят баркасите — един мургав шемит с орлов нос, един черен гигант от Куш и един плешив, червенолик зингаранец.

От марсовата площадка на гротмачтата на „Уастрел“ Конан наблюдаваше всичко това с най-голям интерес. Неговият кораб лежеше отвъд хоризонта със свит флаг, неспокойно полюшван от големите океански вълни.

Групата на Зароно трябваше да си пробива път през гъсти тропически храсти. Не се чуваше никакъв звук, освен сумтенето и тежкото дишане на работещите мъже. Отекваха ударите на сабите им, които съсичаха пълзящи растения и млади дръвчета.

Въздухът беше горещ и влажен. По мускулестите им голи гърди и набраздените с белези чела блестеше пот. Миризмата от гниеща растителност се смесваше с тази на екзотични цветя. На фона на тъмнозелената гора те блестяха в златно, алено и бяло.

Зароно усети и друга миризма. Трябваше му известно време, за да я разпознае. Най-после с тръпка на отвращение той разбра, че е мускусна воня от змии. Мърморейки проклятия, Зароно притисна до ноздрите си позлатен флакон, от който се разнесе силен аромат от лимонени обелки и парчета канела. Въпреки това продължаваше да усеща миризмата от змиите. Зароно се озадачи. През кариерата си беше слизал на много малки океански острови, но никога не беше попадал на такъв, на който да има змии.

Беше ужасно горещо. Гъстите палмови дървета, обвити с цъфтящи лиани, спираха свежия морски бриз. Потънал в пот, Зароно огледа с острите си черни очи растителността, после се обърна към Менкара:

— Като се изключи тази проклета воня на змии, стигиецо, не усещам никакви опасности на твоя Безименен остров.

Менкара се усмихна леко с тънките си устни.

— Нищо ли не забелязваш?

Зароно вдигна рамене.

— Само горещина и воня. Нищо друго. Малко съм разочарован. Очаквах свръхестествени ужасии. Няма таласъми или призраци или поне дърдорещи на неразбираем език същества от някой гроб.

Менкара отправи към него студен замислен поглед.

— Колко нечувствителни са твоите северняшки сетива! И тишината ли не почувства?

— Хм — изгрухтя Зароно. — Сега като каза за тишината…

Зароно почувства по гърба си студени иглички. Наистина джунглата беше злокобно тиха. На един малък остров не могат да се очакват големи животни, но би трябвало да се чува цвърчене на птички, шумолене от бягащи гущери и сухоземни членестоноги, от палмови клончета, полюшвани от бриза. А тук нямаше никакъв шум, сякаш джунглата сдържаше дъха си и ги наблюдаваше със скрити очи.

Зароно тихо изруга, но потисна чувствата си. Заети да изсичат път, мъжете още не бяха забелязали нищо. Зароно направи знак на Менкара да държи езика си зад зъбите и продължи след пиратите навътре. Усещането, че ги наблюдават не изчезна.

Пиратите достигнаха до целта си по пладне. След като си бяха пробивали път през плътно преплетената растителност те неочаквано се намериха на гола поляна. Джунглата изведнъж свърши, сякаш листакът не смееше да прекоси някаква невидима граница. Отвъд тази скрита кръгова бариера се простираше равна, песъчлива почва, покрита на отделни места с висока, бледа, безцветна трева. Менкара и Зароно размениха многозначителни погледи.

Сред тази мъртва зона се издигаше тайнствена постройка, която бяха дошли да ограбят. Тя би могла да бъде гроб, светилище, храм или склад. Беше ниска, солидна сграда от тъмен камък, който изглежда поглъщаше всичката падаща върху му светлина, така че беше трудно да се определят точно очертанията й.

Постройката имаше приблизително кубична форма, но повърхностите й, вместо да са обикновени квадрати, бяха с множество равни и криви неправилни форми, всяка ориентирана по свой начин. В сградата нямаше никаква симетрия. Сякаш отделните й части са били проектирани от различни архитекти или са били събрани произволно от много страни и епохи.

Зароно почувства свръхестествено страхопочитание, каквото никога по-рано не бе изпитвал. От безлюдната, солидна тумбеста постройка се излъчваше някакво внушение на страх. Той напрегнато я разглеждаше, като се опитваше да открие източника на този страх.

Нещо в храма не беше както трябва. Стилът не приличаше на нищо, което беше виждал през многобройните си пътувания. Дори обитаваните от вампири гробове на Стигия не бяха толкова зловещи като този неправилен блок от черен камък. Сякаш строителите му са следвали някаква своя, нечовешка геометрия, някакъв неземен канон на пропорции и конструкции.

Лицето на Менкара беше сиво и покрито с капчици пот. Той си мърмореше:

— Точно както си мислех. Тук е извършен ритуала З’томи. — Менкара потрепери. — Не съм допускал, че през последните три хиляди години думите на черния ритуал са произнасяни на глас…

— Какво е това жълто куче? — озъби се Зароно, изнервен от страха.

Стигиецът обърна към него широко отворените си очи.

— Защитна магия — прошепна той. — С много голяма сила. Ако някой човек е достатъчно глупав, за да влезе в ограденото място около храма без противозаклинание, присъствието му ще разбуди онзи, който спи там.

— Направи ли това противозаклинание?

— Слава на бога Сет, чийто служител съм. Малко се знае за древните змиеподобни хора на Валусиа, съществували преди. Но от малкото, което знам, мога да направя такова противозаклинание, макар че то няма да трае много дълго.

— Надявам се да трае достатъчно, за да ограбим това черно нещо — изръмжа Зароно. — Най-добре е да се погрижиш за това, човече.

— Тогава ти и твоите хора ще се върнете в горите и ще ме изоставите — каза Менкара.

Зароно върна хората си в храстите, където те се събраха на група, обърнати гърбом към поляната. Пиратите слушаха със стиснати устни как гласът на Менкара напява на непознат език. Какво друго вършеше, те не знаеха. Но светлината, която проникваше през листака, замига като от преминаващи сенки. Гласът на стигиеца изглежда се отразяваше от други, нечовешки гласове, които говореха със сух, стържещ тон. Земята леко потрепери и светлината помръкна, както при закриване на слънцето от облак…

Най-после Менкара извика със слаб глас:

— Ела!

Зароно видя, че стигиецът изглежда състарен и прегърбен.

— Побързай — промърмори Менкара. — Противозаклинанието няма да трае дълго.

Бледи и изпотени Зароно и Менкара влязоха в храма. Вътре нямаше друга светлина, освен онази, която проникваше през отворената врата.

В далечния край на неправилната зала се издигаше огромен черен олтар, на върха на който имаше нисък идол от сив камък. Този идол съчетаваше чертите на крастава жаба и на човек, чийто мъжки атрибути бяха силно преувеличени. Жабоподобен мъж с подпухнала, покрита с брадавици кожа, клекнал върху олтара. Повърхността на сивия камък беше груба, ронлива, сякаш самият камък гниеше и се рушеше.

Беззъбата уста на идола зееше леко отворена в невесела усмивка. Над устата две дупки изобразяваха ноздри, а над тях имаше седем зелени кръгли скъпоценни камъка, наредени на мястото на очите. Те отразяваха слабо светлината, която влизаше през вратата.

Разтреперан от еманацията на космическо зло, излъчваща се от съществото, Зароно откъсна очи от него. Пред олтара лежаха две големи торби от стара кожа. Едната се беше разпрала по шева, а няколкото изсипали се скъпоценни камъка образуваха локвичка от зърнесто великолепие, блестящо в мрака като съзвездие гледано през разкъсани облаци.

Под торбите със скъпоценни камъни имаше огромна книга, подвързана с кожа от някакво влечуго, с почернели от времето бронзови катарами и закопчалки. Люспите от влечугото, чиято кожа беше използвана за подвързия, бяха с размери, каквито от векове никое земно животно не е имало.

Двамата мъже размениха безмълвен, тържествуващ поглед. Зароно вдигна разшитата торба, като внимаваше да не се изсипят още скъпоценни камъни. Взе я в шепата на едната си ръка, а със свободната вдигна другата торба. После Менкара се нахвърли на книгата, вдигна я и я притисна до гърдите си. Мършавото му лице гореше, очите му бяха овлажнени от странен, мрачен екстаз. Без да промълви нито дума или да погледне назад, той излезе на пръсти от храма. Почти тичешком пресече голата поляна и се присъедини към пиратите, които ги чакаха неспокойни на края на джунглата.

— Обратно на кораба, бързо! — заповяда Зароно.

Всички се втурнаха назад по следата, която бяха изсекли. Бързаха да се махнат от това място на древно зло, над което все още витаеха зловещи сили и отново да излязат на чист въздух.