Конан пирата

Четвърта глава Безименния остров

Слънцето преобрази покрития с облаци небесен свод, обгърнат в балдахин от горящо великолепие. Върху тъмните вълни, осеяни с тъмночервени отражения, се носеше сянката от тъпия черен нос на „Петрел“. Галеонът плуваше на югозапад. Далеч зад него, неизвестно за никого от „Петрел“, Конан го следваше с „Уастрел“ на разстояние, което му осигуряваше прикритие под изгарящия залез, а по-късно и под мълчаливо светещите звезди.

В капитанската каюта, отдаден на размисъл Зароно седеше отпуснат на голямото си кресло пред маса, на която имаше украсена с нешлифовани смарагди сребърна чаша. Жълтото му лице беше мрачно, студените черни очи затворени. Свободната му риза от бяла коприна бе измърсена. Гъстата му черна коса беше разрошена. Беше пиян.

Когато на вратата леко се почука, той измърмори една ругатня и неохотно отговори. Влезе Менкара с навита на руло карта в ръка. Мършавият стигиец огледа с надменно неодобрение отпуснатото тяло на пирата.

— Още магии? — присмя се Зароно и хлъцна. — Не можеш ли да оставиш един обикновен простосмъртен да се наслаждава на хубавото вино, без да навираш грозното си лице в мислите му? Казвай какво имаш да казваш!

Без да отговори на това пиянско избухване, Менкара разгъна картата на масата пред Зароно и посочи с костеливия си пръст загадъчните релефни фигури, с които беше надписан старинния свитък.

— Блъскам си главата над тази карта откакто я взехме от митриста — каза стигиецът с необичайно напрежение за обикновено спокойния му глас. — Показаната тук брегова линия очевидно е на южна Стигия. Макар че езикът ми е непознат, открих, че някои от подзаглавията звучат мъчително познато. Аз си напрягам ума да разгадая надписите, а ти седиш тук и пиянстваш като глупак…

Зароно пламна и понечи да се надигне, а ръката му се пресегна към дръжката на сабята, но Менкара го спря с вдигнати длани.

— Контролирай чувствата си, човече. Този въпрос е от голямо значение. Чуй ме: докато се готвех за магьосник изучавах сходните езици и знам, че в древния валусиански език, подобно на древните езици на Стигия и Ачерон, се използват буквени символи, всеки от които означава един звук. Тъй като на тази карта са показани някои земи, които ние знаем като Шем и Стигия и градове като Асгалан и Кеми, можах да разбера значението на някои букви в ръкописа, където са използвани в подзаглавията. Други надписи изглежда означават места на такива изчезнали по-стари градове като Камула и Питон.

Мелодията на тези населявани с духове имена отрезви пияния разсъдък на Зароно. Той се намръщи и се наведе напред, за да слуша по-отблизо. Менкара продължи:

— Така, успях да изясня надписа около този конкретен остров, който никога по-рано не съм виждал на карта.

Зароно се вгледа в точката на картата, посочена от мършавия показалец на Менкара.

— За мен той също е непознат. Продължавай!

— Аз дешифрирах надписа на този остров като сиоджина-кисуа — продължи стигиецът. — Това изглежда произхожда от старата стигийска дума сиоджина, или най-малко от нещо близко до нея. А думата сиоджина на зингарански значи „онова, което няма име“.

Черните неспокойни очи на Зароно сега напълно изтрезнял, заблестяха на приличното му на маска от слонова кост лице.

— Безименния остров — прошепна той.

— Да — изсъска Менкара със студено задоволство в змийския си поглед. — Че думата кисуа означава остров можем да бъдем сигурни, тъй като същата дума се среща и на няколко други острова, показани на тази карта. — Той започна да мести показалеца си от една точка на друга. — Предполагам, че в твоите пиратски среди може би сте чували легенди за населявания от демони Безименен остров. Той е останка от една по-стара Валусиа, където покрити с плесен руини свидетелстват за силата на древните змиеподобни хора.

— Знам само, че моряците разказват за един остров без име, на който се намира най-голямото богатство, събрано някога на едно място — отговори Зароно.

— Вярно е — каза Менкара, — но там има и нещо друго, което ти може би не знаеш. Там наистина има достатъчно обикновена плячка. Но се говори, че освен презряното злато и скъпоценности там има и едно огромно магическо богатство — автентично копие на „Книгата на Скилос.“

— Аз не търся никакви проклети магически книги, а само чисто злато! — каза Зароно.

Менкара леко се усмихна.

— Да, но помисли. Ние искаме да склоним най-силния магьосник на земята да помогне на нашия господар Вилагро да се изкачи на трона на Зингара. Той, разбира се, ще бъде доволен да види въздигнат култа на Сет и потъпкан този на Митра. Ние бихме могли обаче да спечелим неговото благоволение и да разчитаме на неговата помощ като му подарим такова голямо магическо богатство като „Книгата на Скилос.“ Грях е спрямо свещените магически науки такъв мощен труд на древното знание да стои захвърлен и пренебрегнат. Смята се, че съществуват само три копия от тази книга: едно в подземието на кралската библиотека на Аквилония, в Тарантиа; едно в тайния храм във Вендиа и третото тук. — Стигиецът почука с нокътя на показалеца си върху картата.

— Защо — попита Зароно, — ако тази проклета книга е толкова ценна още не е взета от Безименния остров?

— Защото преди да видя тази карта нито аз, нито някой друг, който търси по-висшите истини, не знаеше къде се намира Безименният остров. Както виждаш, той лежи далеч от бреговете на черните страни и от островите, които познаваме. На стотици левги от него няма суша, нито пък се намира близо до морски линии, които свързват пристанищата с цивилизованите страни. Един моряк, който би се заел да търси слепешката в тази безбрежна водна пустош би продължил вечно… или докато не престане да се движи останал без храна и без вода и не загине като нещастник.

— Освен това ти знаеш, че моряците са суеверни хора, чиито фантазии са населили Южното море със смъртоносни рифове и чудовища, които ядат хора. Затова никак не е чудно, че Безименният остров отдавна е забравен.

— Дори при благоприятни ветрове ще ни трябват няколко дни, за да стигнем там — разсъждаваше на глас Зароно, подпрял дългата си брадичка на юмрук.

— Какво значение има това? Ние държим принцесата на кораба и няколко дни повече или по-малко са без значение. Като използваме за подкуп „Книгата на Скилос“ и спечелим на наша страна Тот-Амон, няколкото дни закъснение ще са оправдани. А и аз не смятам, че ти си безразличен към обаянието на златото. — Огньове на фанатизъм проблеснаха в обикновено безизразните очи на Менкара.

Зароно потри брадичката си. Макар че не даваше пет пари за магията, изглеждаше разумно да направи всичко възможно, за да спечели всемогъщия принц на магьосниците за каузата на херцог Вилагро. А ако може да спечели за себе си богатството на Безименния остров и отново да му бъдат възстановени привилегиите на ранга и доброто име…

Решението светна в тъмните му очи. Той скочи на крака, блъсна вратата на каютата и изрева:

— Ванчо!

— Йес, капитане? — отвърна помощник-капитанът.

— Курс на юг, докато на хоризонта остане само полярната звезда!

— В открито море ли, сър? — попита Ванчо недоумяващо.

— Добре ме чу, проклет глупак! Право на юг!

Скрипците заскърцаха и въжетата заплющяха, когато рейките на „Петрел“ се завъртяха, за да поемат вятъра перпендикулярно на щирборда. Тъпият нос на галеона се насочи към новия курс.

Менкара се оттегли в каютата си, за да изучава картата. Той гореше от неудържимо желание да получи книгата с древното магическо знание. С „Книгата на Скилос“ Тот-Амон може да стане всесилен. За него ще е дреболия да помогне на Вилагро да заеме трона. Великият стигиец би могъл да господства дори над цялата световна империя. И когато синовете на Сет постигнат господство във всички страни, какво би могло да попречи на Менкара, който направи възможно всичко това, да осъществи най-съкровените си мечти.

Конан замислено следеше светлините на „Петрел“, когато корабът смени курса си от югоизток право на юг. Той не знаеше нито за присъствието на принцеса Чабела на борда на „Петрел“, нито за заговора на Вилагро, нито за амбициите на Менкара. Знаеше само — или си мислеше, че знае, че Зароно е взел от Нинус картата и е на път към Безименния остров и богатството. Той дори не се досещаше за причината за тази неочаквана промяна на курса.

Едрият кимериец се спусна от марсовата площадка на гротмачтата с пъргавина на маймуна.

— Зелтран!

— Йес, капитане?

— Шест румба десен борд! Курс косо към вятъра с опънати платна! Следвай светлините на „Петрел“!

— Йес, сър. Шест румба десен борд.

Конан стоеше мълчаливо на перилата на квартердека, докато „Уастрел“ пое новия си курс в непознати води. След като изоставят брега на континента, те няма да има по какво да разберат къде зад полярната звезда се намират, която, през ясни нощи им показва колко далеч са отплували в посока север-юг. Зароно по-добре знае накъде е тръгнал. Ако той се изгуби в лишените от ориентири морски простори, Конан също ще се изгуби.

Доколкото знаеше, тъмният блестящ воден простор пред него стигаше до края на света. Той нямаше никакви представа какво лежи отвъд него. Старите легенди разказваха за приказни острови, странни континенти, непознати хора и неземни чудовища.

Легендите може би са верни. Преди по-малко от една година със същия този „Уастрел“, с неговия предишен капитан, навъсения Запораво, той беше пътувал до един неизвестен остров на запад, където Запораво и няколко души от зингаранския екипаж намериха смъртта си. Малко неща в изпълнения с приключения живот на Конан са били по-странни или по-зловещи от Сдружението на черните и неговите нечовешки слуги. Сега току-виж, че и той се окаже на път към още по-ужасни опасности.

Конан пое дълбоко дъх и гръмогласно се засмя. Всемогъщи Кром! Човек може да умре само веднъж, така че каква полза да мисли върху въображаеми опасности? Достатъчно е когато срещне страха със сабя в ръка и с бойна ярост в сърцето да се пребори с него. Той, Конан, ще се възползва от предоставилата му се възможност да свърже съдбата си с Безименния остров, който се намира пред него на края на света.