Конан пирата

Десета глава Черния бряг

Пристанището, в което влязоха, лежеше на устието на малка, бавна рекичка, с брегове обрасли с високи, тънки палми и гъсти шубраци. Баркасата заседна в плитчините и няколко души от екипажа слязоха, за да я изтеглят на безопасно място. След като остави въоръжена охрана, групата тръгна нагоре покрай реката, за да напълни празните варели. Вървяха по речния бряг и от време на време опитваха водата, за да намерят място, където не е блудкава.

Конан, който беше слязъл на брега с втората лодка, стоеше намръщен, скръстил на гърди яките си ръце. Формата на речното устие му се струваше натрапчиво позната и в ума му неканено се появи името на река Зикамба, Или някога е виждал на карта този участък от брега, или е идвал тук с Белит при пътуванията си преди години. Докато си мислеше за годините с Белит и бандата от виещи черни корсари, изразът на набразденото му от белези лице се смекчи. Белит — замечтаната, мургава жена-пантера, с очи като тъмни звезди. Неговата първа и най-голяма любов…

С бързината на тропическа буря от храстите изскочи ревяща тълпа от голи черни тела. Лъщяха от мъниста, пера и бойни багрила. Парчета животинска кожа обгръщаха бедрата им, в ръцете си размахваха накичени с пера копия.

Конан трепна, скочи от мястото си, измъкна сабята си и изрева:

— Насам, морски вълци! Грабвайте оръжията! Побързайте!

Предводител на черните бойци беше един великан с изпъкнали мускули като на изсечена от черен мрамор статуя на гладиатор. Подобно на останалите той също имаше само парче леопардова кожа около слабините и няколко маниста и гривни. На главата му се поклащате украшение от пера. Имаше правилни черти на лицето и интелигентни черни очи, които гледаха с кралско достойнство.

Всъщност, въпреки беглия поглед, който хвърли Конан, лицето му му се стори странно познато. Беше прекалено зает, за да се рови в паметта си. Стиснал късата си сабя в ръка, той се спусна нагоре по склона, за да застане пред бързо събиращите се корсари.

Изведнъж предводителят с пера на главата спря, разтвори дългите си, яки ръце и изрева:

— Симамани, воте!

При тази команда връхлитащите бойци спряха — всички, с изключение на един, който се спусна покрай водача, отмести ръката му и се засили да хвърли върху Конан острото като игла копие. Ръката му вече политаше напред, когато предводителят вдигна дървеното си кири и удари боеца по главата. Зашеметен, той се строполи на жълтия пясък.

Конан извика на хората си да спрат атаката. В един безкраен момент двете въоръжени групи стояха изправени една срещу друга с вдигнати копия и със стрели, поставени на тетивата. Конан и черният гигант дишаха тежко един срещу друг в напрегнато мълчание. После белите зъби на черния боец блеснаха в широка усмивка.

— Конан — извика той на хирканийски. — Забрави ли стария си приятел!

Когато чу гласа, паметта на Конан се събуди.

— Джума! В името на Кром и Митра, Джума! — изрева той.

Конан прибра късата си сабя и скочи напред, за да прегърне смеещия се черен войн. Пиратите гледаха стъписани как двамата великани стоят един до друг и се удрят нежно по гърбовете.

Преди години Конан беше служил далеч на изток в легионите на туранския крал Йлдиз. Кушитът Джума също служеше там като наемник. Те бяха участвали заедно в ескорта на дъщерята на крал Йлдиз, която отиваше да се омъжи за един номадски принц от степите.

— Помниш ли онази битка в снеговете на Талакамас? — попита Джума. — И онзи грозен, малък бог-крал, как му беше името? Джалунг Тонгпа или нещо подобно.

— Да! И начина, по който грозният зелен идол на демона-крал Яама оживя и смаза единствения си син като дървеница! — отвърна Конан. — Всемогъщи Кром, това бяха славни дни! Но в името на деветте огнедишащи ада какво правиш тук? И как стана вожд на тези воини?

Джума се засмя.

— Къде трябва да бъде един черен боец, ако не на Черния бряг? И къде трябва да е домът на един кушитец, ако не в Куш? Но аз бих могъл да ти задам същия въпрос, Конан. От кога си станал пират?

Конан вдигна рамене.

— Човек трябва да живее. Освен това не съм пират, а признат от закона капер с пълномощие за каперство от краля на Зингара. Но разкажи за твоите приключения. Как реши да напуснеш Туран?

— Аз съм свикнал с джунглата, Конан, не със студения север, като теб. Дотегна ми да мръзна всяка зима в Туран. След като бях ходил на запад, вече нямаше повече нови приключения. Зажаднях отново да видя палми и да търколя някоя закръглена черна мома под хибискусовите храсти. Затова се отказах от моята задача, върнах се в черните кралства и сам станах крал!

— Крал, ли? — изсумтя Конан. — Крал на какво? Не знам тук да има нещо друго, освен банди диваци с голи задници.

Дяволита усмивка освети абаносовото лице на Джума.

— Такива са… или поне бяха такива, преди да дойде при тях Джума и да ги научи да се бият цивилизовано. — Той обърна глава към хората си, които се въртяха неспокойно зад него, докато вождът им разговаряше с непознатия на език, който те не разбираха. — Рахизи!

Негрите се успокоиха и без да напускат местата си седнаха на пясъка. Пиратите зад Конан също седнаха, макар че не изпускаха от очи черните. Джума продължи да разказва:

— Намерих родното си племе да воюва със съседното. Победихме го, погълнахме го и аз станах военачалник. После покорихме още две други племена и станах принц. Сега съм владетел на целия този бряг от петдесет левги и сме на път да създадем държава. Дори планирам да създам подходяща столица.

— По дяволите! — извика Конан. — Ти си научил много повече от така наречената цивилизация от мен. Най-малкото си се издигнал. Желая ти успех! Когато твоите първокласни момчета изскочиха от храстите и се нахвърлиха, помислих, че боговете си играят с нас. Ние слязохме тук за вода, тъй като престояхме в безветрие на път от един проклет остров, пълен с духове на змии й ходещи статуи.

— Ще получите толкова вода, че и корабът ви да плува в нея — обеща Джума — и след като натоварите всичко, от което имате нужда, ще ми бъдете гости. Ще направим такова пиршество, че няма да можете да станете от местата си. Имам ново бананово вино, с което ще утоля жаждата ви.

Тази нощ по-голяма част от моряците на Конан спаха в Кулало, селото на Джума. На борда на „Уастрел“ остана символичен екипаж. Селото Кулало — всъщност доста голямо градче — представляваше един троен пръстен от колиби от бамбук и слама, защитени с висока палисада и бодливи храсти бома.

В центъра на града, на едно открито пространство в огромен трап гореше силен огън, а над него набучени на шишове цвъртяха цели телета, прасета и антилопи. Дървени купи със сладко, измамливо слабо, бананово вино се предаваха от ръка на ръка. Черни музиканти биеха тъпани в сложен ритъм, а млади черни жени, облечени само в маниста и гривни, пляскаха с ръце, викаха в хор и танцуваха пред оранжевите пламъци. Моряците ядоха месо от печено диво прасе, просени питки, подсладени със сироп от сорго и планини от сочни, зрели плодове.

Хората на Зигурд се присъединиха към пируващата група на Конан. Сърдечната шумна сцена очарова аргосеанците. За първи път аргосеанци и зингаранци бяха толкова заети с ядене, пиене и развлечения, че забравиха да се зъбят едни на други. Закръглени, с весели очи черни съблазнителки завладяваха умовете на мъжете. Завличаха ги в сенките на съседните колиби, за да се появят половин час по-късно зачервени, разрошени, успокоени.

Конан се страхуваше, че това ще му създаде неприятности. Вече седмици пиратите му не бяха виждали жени. За негова най-голяма и приятна изненада обаче, черните бойци на крал Джума като че ли нямаха нищо против. Всъщност те изглежда бяха дори поласкани, когато гостите се забавляваха с жените им. Успокоен, че няма да има никакви проблеми, Конан си мислеше, колко много неща могат да се научат от начина на живот на тези хора.

Принцеса Чабела обаче намери това поведение за противно и развратно и не се въздържа да го изрази. Тя седеше между Конан и Джума. Кимериецът снизходително се усмихваше на неприветливото изражение върху лицето на принцесата предизвикано от вида на любовните сцени в сенките.

Конан малко се страхуваше, че Джума може да очаква в отговор на неговото гостоприемство Чабела да приеме черните му прегръдки. Между кушитите това би било просто израз на добри маниери. Докато се мъчеше да намери изход от това затруднение, домакинът изтъкна, че познава достатъчно добре цивилизованите хора и моралните им норми.

Конан се изкашля.

— Кълна се в карантиите на Кром, приятелю, но това е животът! Не можах да прочета проклетите звезди, за да разбера къде сме. На „Уастрел“ нямаше карти за такива южни дължини. Не съм знаел, но ние сме попаднали в приказната страна. — Той обърна още една чаша бананово вино.

Джума стана сериозен.

— Всъщност, вие сте… в известен смисъл, в нея. Жените-бойци от Гамбуру — главния им град — твърдят, че този бряг е тяхна територия. Но те нямат начин да защитят тази си претенция, тъй като между моята земя и техните има други племена.

— Така ли? Чувал съм, че срещу тях трудно се воюва. Радвам се, че не е необходимо да го проверявам. Боят с жени не е в характера ми. Ти имал ли си неприятности с амазонките?

— Малко, в началото. Опитвам се да науча моите момчета да стрелят като туранците. — Джума тъжно поклати глада. — Но е трудно. Тук няма подходящо дърво за лък, а моите юнаци дори не слагат пера на стрелите си. Освен това се инатят и казват, че народът им така е воювал откакто Дамбала е създал света и следователно това е правилният начин. Понякога си мисля, че ще бъде по-лесно да науча зебра да свири на цитра. Но въпреки всичко аз имам най-добрите стрелци в Куш. Последният път, когато амазонките се опитаха да пресекат нашите граници, в някои от тях забихме толкова много стрели, че заприличаха на таралежи.

Конан се засмя, но после сложи ръка на натежалото си чело. Банановото вино беше привидно слабо, сладко на вкус, но опияняваше силно. Мърморейки извинения, кимериецът стана, залитна малко и се оттегли зад най-близката колиба, за да се облекчи. После реши да си ляга. На връщане към кралското легло от рогозки той взе вързопа, който бе свалил на брега. В него беше короната-кобра, увита в одеяло. Конан не я остави на „Уастрел“, защото стойността на скъпоценните камъни можеше да изкуши дори най-верния от хората му. Той ги обичаше и предпочиташе да не ги подлага на изкушение.

Конан пожела лека нощ на Зигурд, Зелтран, Джума и на превзетата принцеса. Заклати се към колибата, запазена от Джума за него и скоро оттам се разнесе гръмотевичното му хъркане.

Зашеметен от алкохола Конан не беше забелязал заплашителния поглед на един от бойците на Джума — як мъж на име Бвату. Това беше мъжът, който на брега едва не хвърли копието си върху Конан. Ударът го измъчваше. Високопоставен боец в съвета на Джума, Бвату се чувстваше унижен от случилото се. По време на пиршеството навъсените му очи неведнъж и дваж поглеждаха към вързопа в краката на Конан. Грижата, с която капитанът на корсарите го пазеше, показваше, че в него има нещо много ценно.

Бвату внимателно проследи в коя колиба се оттегли Конан. В разгара на пиршеството, под светлината на тропическата луна той стана, запреплита крака като пиян — макар че в действителност беше съвсем трезвен — и изчезна в сенките. Щом се изгуби от погледите на пируващите, Бвату зави в тъмните улички между колибите. Един случаен лунен лъч се отрази в камата, току-що подарена му от моряка, който се беше забавлявал с една от жените му.

Далеч на север, в оазиса на Каджар, в Стигия, Тот-Амон часове наред бе търсил в астралната равнина някакъв знак за местонахождението на ценната реликва на змиевидните хора. Докато Менкара и Зароно спяха в нишите на светилището, в тайната лаборатория великият стигиец разбра безнадеждността на задачата. Той седеше неподвижен, а студеният му черен поглед блуждаеше в небитието.

Сенки преминаваха и трепкаха в голямото кристално кълбо, поставено пред неговия трон от невидими ръце. Слабата светлина, излъчвана от движещите се в кристала фигури, осветяваше украсените със скулптури стени на стаята.

Тот-Амон установи, че короната-кобра вече не се намира в древното скривалище под каменния идол на бога-жаба Тсатогуа. Само друга група моряци, слезли случайно или нарочно на Безименния остров може да е отнесла короната. Чрез силата на своя кристал Тот-Амон претърси стъпка по стъпка острова. Не само короната бе изчезнала, но и никакво човешко същество не беше останало на острова. Нямаше и следа от зингаранската принцеса, за чието бягство му бе разказал Зароно. Изчезването на короната, както и на Чабела, разрушаването на идола — всичко свидетелстваше за намесата на някаква неизвестна група.

Стаята тънеше в тишина. Сенките трепкаха върху стените и върху фигурата, която седеше така неподвижно, сякаш бе изсечена от камък.