Конан пирата

Четиринадесета глава Под ударите на камшика

Минаха няколко дни, без да се случи нищо. После… Нзинга се излежаваше върху възглавници в частните си покои. От два дни на бялата слугиня, Чабела от Зингара, бяха възложени най-тежките и унизителни задачи. Те се изпълняваха под погледа на Конан. Нзинга се погрижи за това посредством добре измислена система от хитрости и случайности.

Нащрек, заради хитростите на кралицата, Конан си надяна маска на безразличие, макар че често кипеше от ярост.

Не успяла да предизвика никаква реакция от страна на кимериеца, черната кралица инсценира една случка. Тя целеше да изкара наяве истинските чувства на Конан. Организира малко пиршество за няколко амазонки-офицери — големи, покрити с белези от рани, яки, черни жени. В очите на Конан те бяха почти толкова женствени, колкото една бойна брадва. По време на пиршеството зингаранското момиче сервираше на своята господарка и на нейния последен любовник. Когато поднасяше вино, една от амазонките-офицери подложи обутия си със сандал крак и я препъна. С приглушен вик Чабела загуби равновесие и обърна каната с вино върху няколко от пируващите. Една от тях, як офицер на име Тута, стана и с един удар събори изплашеното момиче на пръстения под.

В очите на амазонката-офицер блесна садистичен огън. Гледката на изплашеното, голо бяло момиче изглежда я вбеси. Тя се приближи до робинята като дебнеща пантера и хвана дръжката на острата като игла бронзова кама, която висеше на хълбока й. В тишината се чу слабо шумолене, когато червеното острие, блестящо на светлината от факлите излезе от ножницата. Тута, чието лице представляваше кръвожадна маска, се наведе над робинята и вдигна камата.

Чабела наблюдаваше като омагьосана. Тя искаше да скочи на крака и да побегне, макар да бе сигурна, че ще я хванат. Но ужасът и безпомощността на нейното положение изчерпаха сетните й сили. Тя можеше само да гледа безпомощно. В следващия миг острието щеше да потъне в тежко дишащите й гърди.

Изведнъж Тута замръзна от хватката, която стисна китката и врата й като в менгеме. Смазващият натиск на огромните ръце я парализира така, както тя бе парализирала робинята. Камата падна на земята и иззвънтя с метален звън. После, като замахна с мощните си ръце, Конан я запрати в отсрещната стена и тя се строполи зашеметена.

Конан напълно разбираше положението, в което го бе поставила Нзинга. Но той не можеше да позволи дъщерята на крал Фердруго да бъде прободена. От друга страна беше сигурен, че Нзинга ще изтълкува намесата му като доказателство за неговия интерес към Чабела. Той пресилено се засмя.

— Сигурно кралицата на Гамбуру не е толкова стисната, за да позволи робите й да бъдат убивани, заради няколко капки вино! — каза той, усмихвайки се весело.

Кралица Нзинга го погледна студено и безизразно. После даде знак на Чабела, която се изправи на крака да напусне стаята. Напрежението спадна. Конан се върна на мястото си. Чашите с вино отново се вдигнаха и разпокъсаните разговори се подновиха.

Конан се надяваше, че критичният момент е преминал. Той прикри мислите си с големи глътки бананово вино, но не пропусна да забележи, че кралица Нзинга от време на време го поглежда със строги, замислени очи.

Когато Чабела напусна залата за пиршества една черна ръка я хвана. Преди да успее да изпищи, в устата й бе напъхано парче плат, а очите й затулени с лента от същия материал. Върху главата й нахлузиха чувал. Ръцете й бяха завързани зад гърба. Вдигнаха я и я пренесоха по криволичещи коридори. Завързаха ръцете над главата й, за една медна халка, окачена на верига за тавана. След това я оставиха самичка.

Чабела висеше безсилна в тихата стая и се молеше по някакъв начин Конан да научи за затрудненото й положение.

В този момент самият Конан беше безпомощен. Той лежеше проснат върху възглавниците в залата за пиршества. Очите му бяха затворени, главата отпусната назад. Хъркането му приличаше на далечна гръмотевица. Макар че не беше много пиян, го налегна неочаквана сънливост. В зашеметения му мозък мина мисълта, че може би Нзинга го е упоила. Преди да може да направи нещо заспа така дълбоко, че дори земетресение не би могло да го събуди.

Нзинга го погледна и заповяда да го изнесат от залата. После стана и тръгна по коридорите към стаята, където висеше Чабела. Докато вървеше в сърцето й бушуваха пламъци като в бронзова пещ, в свирепия й поглед тлееше жестоко очакване.

Махнаха чувала от главата на Чабела и извадиха парцала от устата й. Тя видя пред себе си блестящите очи и свирепата усмивка на Нзинга. Пленницата изпищя от ужас.

Черната амазонка се засмя.

— Пищи колкото си искаш, белокожа глезло. Това няма да ти помогне!

Докато Чабела висеше на веригите, Нзинга хвърли злорад поглед върху гъвкавото тяло на жертвата. Кралицата се обърна и избра един камшик от инструментите за мъчения, които висяха на стената. Камшикът от гъвкава хипопотамска кожа, дълъг шест стъпки се плъзна на пода като виеща се змия. Чабела гледаше ужасена. Кралицата отново се засмя безсърдечно.

— Устните на Конан никога не са те възбуждали така — каза тя, — както ще те възбуди целувката на този мой любимец! Нито ръцете му са галили тялото ти така, както ще те погали тази кожа!

— Какво съм ти сторила, та трябва така да ме измъчваш?

— Ти си отнела сърцето на Конан, преди да го срещна! — озъби се Нзинга. — Никога не съм познавала мъж като него. Неговите ръце са те притискали в прегръдка, устните му са обсипвали с огнени целувки бялата ти гръд… Знам това и не мога да го понеса! Ако теб те няма, той ще ме обича с цялото си голямо сърце. Аз ще го направя крал на Гамбуру — титла, която повече от хиляда години не е притежавал никой мъж! — Тя изплющя с камшика.

— Не е вярно! — простена Чабела. — Конан никога не ме е докосвал.

Нзинга отметна назад ръка, камшикът изсвистя и изплющя върху кръста на девойката. Момичето изпищя от острата, като от пробождане с нож болка.

Нзинга бавно отметна назад ръка за друг удар. Единственият звук в стаята беше дрезгавото дишане на Чабела.

Камшикът отново изсвистя, обви се около слабините й и от устата на робинята се изтръгна нов писък. Нзинга наблюдаваше как голото момиче се гърчи и извива. Тя отново удари. Сега абаносовото й тяло блестеше от малки капчици пот. Чабела отново изпищя. Кралицата се засмя, облизвайки пълните си устни.

— Пищи колкото си щеш, хленчеща робиньо! Никой не може да те чуе. А дори и някой да те чуе, никой не ще посмее да ти дойде на помощ. Конан лежи в дълбок сън, от който няма да се събуди в продължение на часове. В целия свят няма никой, който да ти помогне!

С лице, озарено от сатанинска страст, едрата амазонка отново се засили да удари робинята, а очите й галеха тялото, което сега лъщеше от пот и кръв. Тя беше решила да се отдаде на извратената си страст докрай, докато момичето издъхне под мъките от камшика.

Чабела не беше допускала, че плътта може да издържи такова мъчение. Разглезена от лукса на дворцовия живот принцесата, никога по-рано не бе изпитвала истинска болка. Към тази болка на тялото се прибавяше болката от срама. Като единствена дъщеря на любящ стар крал нищо не бе й отказвано. Сега, както тялото й тръпнеше от целувките на камшика, духът й също тръпнеше от унижение.

Зингаранските благородници обикновено имаха черни роби — кушити, докарвани от юг от стигийски и шемитски търговци на роби. Чабела знаеше, че те често биваха наказвани за истински или въображаеми провинения, както сега наказваха нея. Но никога, дори в най-налудничавите си представи не бе допускала, че ролите могат да се обърнат и че една черна жена би могла да я обеси като последна робиня от някоя зингаранска плантация.

Докато боят продължаваше, през мъглата от болка Чабела гледаше втренчено един блестящ предмет, който лежеше на малко столче в другия край на стаята: златен шлем под формата на навита на кълбо змия, покрит с безброй много скъпоценни камъни. Разбира се! Това е тя, короната-кобра, която Конан беше взел от черния храм на Безименния остров. Чабела се стараеше да мисли за Конан, за да противодейства на болката от ударите…

Короната, спомни си смътно Чабела, беше открадната от Конан в Кулало. Преди колко време?

Струваше й се, че оттогава са изминали векове. И как попадна тя тук? Търговците на роби, които плениха нея и Конан трябва да са взели короната от крадеца, който я открадна от Конан.

Нзинга спря работата си, за да пийне вино. Сега тя се връщаше към аления унес от камшика. Стягайки се за следващия удар Чабела се насили да държи очите си отворени. През разрошените си къдрици тя видя странна сцена.

Зад почти голата Нзинга се появи слабо светене — фосфоресцентно трептене на неуловимо лъчение, като блуждаещ огън в населявано с духове блато. После слабата зелена светлина се засили и се разшири. За няколко удара на сърцето тя прие вретеновидна форма колкото човешки ръст.

Нзинга забеляза, че момичето се е втренчило с широко отворени очи в нещо зад нея. Обърна се и тогава светлината намаля и изчезна. На нейно място стоеше мъж.

Беше с тъмна кожа, висок и силен. Лицето му представляваше бронзова маска с остри черни очи и стърчащ като клюн нос. Главата му, неотдавна обръсната, приличаше на черно стърнище. Носеше просто, бяло ленено наметало, което оставаше голи мускулестите му ръце.

Тот-Амон изглеждаше по-стар, отколкото когато Зароно и Менкара се бяха явили при него в подземната му тронна зала. Капчици пот оросяваха мургавото му чело, защото магическата операция беше най-трудната за магическото братство. Малко магьосници в света можеха да я извършат.

Нзинга беше смаяна, че един непознат — при това от презрения мъжки пол — е могъл да влезе неканен в нейната стая за мъчения. Това нахлуване беше невероятна обида и тя моментално реши да обезглави непознатия. Нзинга отвори уста да извика стражите и в същото време вдигна ръка, за да удари с камшика.

Стигиецът я гледаше със спокойна, загадъчна усмивка на мрачното си лице. Когато камшикът се издигна той протегна ръка към черната кралица.

Между пръстите му се появи нефритенозелена светлина, засили се, нарасна и се превърна в лъч смарагдова светлина, който обля абаносовата фигура на Нзинга от Гамбуру.

Кралицата издаде дрезгав вик, напрегна се като прободена с нож и се свлече на пръстения под. Лъчът избледня и изчезна.

Някакво предчувствие накара Чабела да се отпусне и да увисне на каишите, които държаха китките й вързани за халката на тавана.

Тот-Амон почти не я погледна. Очевидно това беше робиня, която наказваха за някаква вина и затова не заслужаваше внимание. Той не беше виждал отблизо Чабела и затова не разбра, че това е принцесата, която Менкара и Зароно търсят по Черния бряг. Магьосниците, също като хората, могат да допускат груби грешки.

Когато Тот-Амон изпрати своето ка в равнината акашик, Конан и Чабела все още бяха в Кулало. Бвату още не беше откраднал короната-кобра. По това време бъдещето беше замъглено от възможни алтернативи.

След като неговите любимци го напуснаха, за да търсят принцесата Тот-Амон отново прибегна към кристала за гадаене. Той искаше да определи точно къде се намира короната-кобра, преди да извърши мощната магия по пренасянето му. Магьосникът не можеше да си позволи да се материализира на няколко левги от търсения предмет.

През това време Бвату бе откраднал короната и беше убит от търговците на роби. Зуру беше скрил короната и я беше занесъл със себе си в Гамбуру. Кралица Нзинга му бе платила достатъчно или със златен прах, за да бъде богат до края на живота си. Следователно, когато Тот-Амон се зае да установи къде се намира короната, откри, за своя изненада, че тя вече не е в Кулало, а в Гамбуру.

Той лично не се интересуваше от Конан и Чабела. За Чабела предполагаше, че е още в Кулало, откъдето, когато му дойде времето Зароно и Менкара ще я отведат. Магията, която го пренесе до Гамбуру не му позволяваше да пренесе обратно в леговището си и друг човек.

Ако Тот-Амон беше фокусирал окултното си зрение върху Чабела, той скоро щеше да отгатне нейната самоличност. Точно сега обаче цялото му внимание беше насочено към короната-кобра. Когато видя предмета на малкото столче върху суровото му лице трепна искра на възхищение. Тот-Амон бързо прекрачи над безчувственото тяло на амазонската кралица и отиде при короната. Изпълнен с благоговейна почит той я заразглежда на светлината от факлите, милвайки нежно със силните си кафяви пръсти златните намотки и големите бели камъни върху тях.

— Най-после! — промълви той задъхано и в тъмните му очи припламнаха огньовете на ненаситните му амбиции. — Сега имам пълна власт над света! И святото господство на бога Сет ще бъде възстановено в близки и далечни земи!

Зловеща усмивка освети обикновено безстрастното му лице. Той произнесе магически думи и направи странен жест. Около тялото му се завъртя паяжина от зелена светлина, обгърна го и го скри. Светлината избледня, сви се като вретено от зелена фосфоресценция и изчезна.

Останала сама в стаята с проснатото тяло на кралицата, Чабела излезе от вцепенението и уплахата си. Изправяйки се на пръстите на краката си тя установи, че може да намали напрежението от каишите, с които бяха завързани китките й към халката над главата й. Макар че каишите бяха плътно затегнати, ръцете и китките й сега бяха покрити с пот и връзките около тях се въртяха. Тя се опита да изхлузи първо едната си ръка, после другата. След напрягането, продължило цяла вечност, едната ръка се измъкна. Другата бързо я последва.

Изтощена, Чабела падна на пода. Ръцете й бяха толкова изтръпнали, че не можеше дори да свие пръсти. Скоро обаче огнените иглички на възвърналото се кръвообращение започна да се забиват в тях. Тя изскимтя от болка, но бързо млъкна от страх да не събуди своя враг — кралицата.

Малко по малко Чабела започна да чувства и да контролира ръцете си. Тя се изправи, олюля се за момент и се наведе над тялото на Нзинга. Великолепните гърди на кралицата се движеха от равномерно дишане, сякаш спеше нормален сън. Чабела докуцука до ъгъла, където стоеше каната с вино, с което се бе подкрепила Нзинга. Принцесата пи от сладката, приятна течност на големи глътки. Нови сили нахлуха в крайниците й. После отново насочи вниманието си към изпадналата в безсъзнание кралица. Очите на Чабела затърсиха камата в колана на Нзинга. Дали да я вземе и да я забие в сърцето на спящата кралица? Тя трепереше от омраза към нея. Жадуваше да я убие с такава страст, каквато не бе изпитвала към никое човешко същество. Но Чабела се колебаеше. От една страна нямаше начин да разбере колко дълбоко спи Нзинга. Ако кралицата се събуди, тя може лесно да й хване ръцете и лично да я убие или да извика стражите да дойдат и да я хванат. Дори ако Чабела успее да вземе оръжието, без да я събуди, още първият удар трябва да бъде смъртоносен. Иначе кралицата, преди да умре, най-малкото ще извика за помощ.

Друго съображение също я възпираше. Моралният кодекс на Зингара, с който тя беше закърмена, абсолютно забранява убиването на спящ враг. Вярно, че зингаранците доста често нарушаваха собствените си правила, така както хората от други нации нарушаваха техните. Но Чабела винаги се бе опитвала да живее с най-високите идеали на своята раса. Ако можеше да убие кралицата без опасност за самата себе си, може би щеше да преодолее инстинктивното си отвращение от такъв подъл акт. Но при съществуващото положение…

Чабела бързо прекоси стаята и дръпна завесата, която закриваше входа. Събирайки всичкия си кураж момичето пристъпи напред в тъмнината.

В стаята факлите осветяваха с примигваща червена светлина празната халка, която висеше от тавана, окървавения камшик и изпънатото тяло на кралицата.