Конан пирата

Седемнадесета глава Гибелта на „Уастрел“

Пътуването през джунглата до столицата на крал Джума, Кулало и от там до устието на река Зикамба, където бяха оставили „Уастрел“ отне няколко дни. Чабела беше много изтощена и не можеше да ходи. Хората на Джума направиха носилка от бамбук и груба тъкан, на която принцесата пътува относително удобно.

Колкото до Конан няколкото часа почивка, половин кози мях силно вино и едно огромно парче печено месо напълно възстановиха силите му. Не за първи път силата, дължаща се на варварския му произход се проявяваше. Конан не се гордееше с физическото си превъзходство, което дължеше на предците.

Към смрачаване пристигнаха край палмите на Зикамба. Докато достигнат устието на реката, луната се издигна на небето като меден щит. Там потокът се разливаше в широк ръкав. Очакваше ги ужасяваща гледка.

Зигурд онемя, после се съвзе и избълва серия от злобни клетви. Конан не каза нищо, но безстрастната бронзова маска на лицето му потъмня от гняв.

„Уастрел“ лежеше полегнал на една страна в плитчините, със залети от вълните палуби. Мачтите представляваха овъглени дънери. От всичко това и дузината надгробни могилки в края на джунглата кимериецът разбра, че е имало битка, която „Уастрел“ е изгубил.

При шума от приближаващата група на Джума стражите наскачаха. Чуха се викове и стъпки. Припламнаха факли и светлината от тях се отрази върху голи къси саби в ръцете на група моряци. Конан остави другарите си и избърза напред.

Бяха в жалко състояние. Повечето бяха превързани с мръсни превръзки, някои се подпираха на тояги, други пристъпваха с патерици. Помощник-капитанът, Зелтран, изскочи напред.

— Капитане — извика той. — Ти ли си? Убий ме, но вече не се надявах отново да те видя. Джунглата сякаш те погълна.

— Жив съм, Зелтран — отвърна Конан. — Но какво се е случило тук? Виждам, че сте имали неприятности, но от кого?

Зелтран тъжно поклати глава. Закръгленият малък човек беше се стопил.

— Онова куче, Зароно! — изръмжа той. — Преди три дни неговият „Петрел“ ни изненада…

— Изненадал ви? — изрева Конан. — Как така ви изненада? Нямахте ли наблюдателни постове.

Зелтран изруга.

— Имахме много наблюдателни постове, капитане, но няма такъв наблюдателен пост на света, който би могъл да види „Петрел“. Върху нас падна гъста мъгла… такава мъгла никои човешки очи не са виждали. Все едно че беше гранитна стена.

— Да, капитане, вярно е — обади се един моряк. — Беше магия, капитан Конан… черна магия, семето ми да изсъхне, ако не бе черна магия!

— И под прикритието на тази тайнствена мъгла „Петрел“ доплува и помете палубите, нали? — изръмжа Конан.

— Да, сър — каза Зелтран. — Точно така стана. Първото нещо, което видяхме, бе как галеонът на Зароно се доближи до нас. Ние се бихме, боговете са ни свидетели, но те бяха повече, а и изненадата им помогна. Накрая ни изтикаха до релинга и ни изхвърлиха във водата. Опитах се да прикривам отстъплението на моите момчета…

— Да, капитане — обади се друг моряк. — Трябваше да го видиш… щеше да се гордееш с него… биеше се за трима мъже.

— … и тогава нещо ме удари по главата. Когато дойдох на себе си бях вързан за мачтата, а кучетата на Зароно стояха наоколо и се хилеха. После дойде самият Черен Зароно — много елегантен, с дантелени плисета, следван от служителя на Сет, Менкара.

— Охо, мило мое момче — възкликна той. — И къде е твоят господар, варваринът Конан?

— Слезе на брега, сър — отвърнах аз.

Зароно ме удари по устата.

— Сам виждам, глупако — изръмжа той. — Къде на брега?

— Не знам, сър — отвърнах аз, без да си давам сметка, че като го ядосвам не мога да очаквам нищо добро от него. — Той е приятел с някаква банда черни бойци, които живеят там и отиде да ги посети.

— А къде е онази зингаранска мома, която беше с него? — попита той.

— Доколкото знам отиде с него — казах аз.

— Но накъде, човече? В каква посока и колко далеч? — изрева Зароно.

— Тогава сложиха дясната ми ръка в жарава, но аз продължих да твърдя, че нямам представа къде е крал Джума. Ще ти покажа мехурите от изгорялото, капитане, когато позавехнат малко. После Зароно и стигийският свещеник се отделиха настрана и тихо разговаряха. Свещеникът монтира на квартердека магическата си апаратура и дълго време шепна и мърмори, докато около него се появиха странни светлини. Най-после той каза на Зароно: „Виждам как голяма група черни войни я носят на носилка по една пътека сред джунглата. Повече от това не мога да ти кажа.“

— Тогава Зароно побесня, уверявам те. Той ме удари няколко пъти по лицето, просто от яд. „Как, в името на всички богове — извика той — мога да претърся огромните джунгли на Куш, за да намеря момата, да я измъкна от ръцете на армия от стотици свирепи варвари? Все едно да ме караш да прескоча луната!“ Зароно и Менкара решиха да унищожат „Уастрел“ и веднага да тръгнат за Кордава. Щяха да тръгнат по пътя за Стигия, за да вземат и съучастника си, който, ако правилно съм чул, се казва Тот-Амон.

— Тот-Амон? — извика Конан. — С него пътищата ни са се пресичали и по-рано. От всичко, което съм чувал за този магьосник никак не е добре да ти е враг. Но продължавай. Тези две кучета изглежда доста свободно са разговаряли пред теб.

— Капитане, те не допускаха, че ще остана жив, за да разкажа чутото! По заповед на Зароно част от екипажа му се качи на тяхната баркаса и направи пробойна в корпуса на „Уастрел“ на нивото на ватерлинията. Друга част натрупа гориво около мачтите и го запали.

— А теб завързаха за една от мачтите?

— Точно така, сър. За гротмачтата. Естествено перспективата да изгоря жив никак не ми хареса. Когато хората на Зароно се върнаха на „Петрел“ и отплуваха. Аз се помолих на Митра и Иштар, на Азура и всички други богове, за които някога съм чувал да ме избавят от това тежко положение. Не знам дали молитвите ми са били чути, но веднага щом изчезна „Петрел“ в мъглата заваля.

— През това време „Уастрел“ започна да потъва докато опря на дъното, както го виждаш сега. Аз се извивах и се борех. Накрая се измъкнах от въжетата. Когато се освободих изритах през борда по-голяма част от горливите материали, а дъждът потуши огъня… И ето сега в какво положение сме.

Конан измърмори.

— Ако имаше малко повече ум в главата си нямаше да се опитва едновременно и да потопи, и да изгори кораба. Щеше да направи или едното, или другото, но двете едновременно взаимно се неутрализират. — Той удари Зелтран по рамото. Помощник-капитанът извика от болка, тъй като се разтърси изгорената му ръка. — Вярвам, че ти и момчетата сте направили всичко възможно. Но сега трябва да планираме следващата си стъпка, и „Уастрел“ отново да заплува, колкото се може по-бързо. Зелтран направи тъжна физиономия.

— Уви, капитане, не виждам как може да стане това за по-малко от няколко месеца. Тук нито имаме корабостроителница, нито можем да съберем голяма група опитни корабостроители.

Джума мълчаливо се беше приближил до тях.

— Моите хора ще ви помогнат да поправите кораба си — каза той. — Големия брой силни ръце могат да облекчат задачата ви.

— Благодаря ти — каза Конан замислено. — Но какво разбират твоите бойци от ремонт на кораби?

— Нищо. Ние не сме мореплаватели. Но и между нашите хора има добри дърводелци. Ако има кой да ги ръководи и показва какво да направят, те ще работят денонощно, за да изпълнят задачата.

— Добре! — съгласи се Конан, Той извика към обезкуражения си екипаж: — Моряци, ние изгубихме една битка, но не сме изгубили войната! Черният Зароно, който ви победи с магия, сега плува към Зингара, където се надява да свали от престола нашия приятел и покровител, стария крал Фердруго. Хората на крал Джума ще ни помогнат да поправим кораба. Ние трябва да отмъстим на този мошеник и да спасим нашия крал от коварния заговор! Какв ще кажете?

— Ние изгубихме много силни мъже — каза боцманът, кимайки към редицата гробове.

— Да, но с нас са аргосеанците на Зигурд! Ако всички се хванете като един екипаж, без повече да се делите на барачанци и на калери ще успеем. И така, какво ще кажете? Искам да чуя думата ви, силно и ясно!

Моряците като един извикаха, че са съгласни и късите им саби блеснаха на лунната светлина.

Конан никога преди не беше виждал хора да работят така упорито. Те навиха въжета около чуканите на изгорелите мачти и изправиха кораба. Отсякоха дървета, нарязаха ги на дъски и закърпиха пробойната на „Уастрел“. Изпомпаха водата, докато корабът отново заплува свободно около котвените въжета.

Отсякоха и други дървета, и ги издялаха, за да ги използват на мястото на изгорелите мачти и рейки. Докато жените от столицата на Джума шиеха платна, мъжете събираха смолисти дървета, трупаха ги на клади, палеха ги и събираха катрана, който течеше под кладите. Работеха не само през деня, а и през нощта.

Настъпи денят на отплуването. Пиратите сплитаха крака от умора и от сладкото бананово вино. „Уастрел“ щеше да бъде готов да хване утринния бриз.

През цялата тъмна нощ хората на Джума, наредени в дълга редица пренасяха през кушитската джунгла до брега провизии: варели с вода, бурета с просени питки, пресни плодове, бутове пушено свинско, каци със сладки тропически картофи й други зеленчуци.

Призори, когато небето на изток изсветля, Конан се сбогува с Джума.

Мълчаливи, усмихнати, примигвайки, за да задържат напиращите сълзи, те си стиснаха ръце. Не казаха нищо, но по някакъв начин усещаха, че това е последната им среща.

„Уастрел“ вдигна платна. Духащият откъм брега бриз ги опъна. Черните бойци, жените им и голите им деца, наредени покрай брега махаха за довиждане. „Уастрел“ навлезе в дълбоки води и пое курс към Зингара.