Конан пирата

Двадесета глава Червена кръв и хладна стомана

За момент всички в залата бяха потресени от това поразяващо събитие. Тот-Амон пръв дойде на себе си.

— Менкара! Зароно! — изрева той. — Насам!

Когато свещенослужителят на Сет и пиратът приближиха стигийският магьосник заповяда:

— Съберете хората си и привържениците на Вилагро! За неизпълнение ще отговаряте с главите си! Сега, когато Конан е на страната на краля, нямате никакъв шанс да постигнете мир със стария режим!

— Къде са ти магиите? — озъби се Зароно. — Защо с едно махване на ръка не пометеш враговете ни?

— Правя каквото мога. Но магиите също имат своите ограничения. Хващайте се за оръжията!

— Прав си — съгласи се Зароно и се завъртя на пети. — Мъже! — извика той. — Херцогът е мъртъв, но принцът на Стигия е жив! Ако със сабите си го сложите на трона всички ще станем лордове! Насам!

— Всички честни зингаранци към мен! — изрева Конан. — Да спасим краля и принцесата, да спасим Зингара от посегателството на този дявол!

Когато двете страни започнаха да се събират, настъпи голямо разбъркване. Повечето привърженици на Вилагро се стекоха към Зароно, докато болшинството благородници и официални лица се струпаха около Конан и неговите моряци. Някои, несигурни на коя страна да застанат или изплашени се измъкнаха от залата.

Скоро стана ясно, че групата на Зароно е по-голяма. Макар че част от дворцовата охрана се присъедини към Конан, повечето от въоръжените мъже, които бяха доверени лица на Вилагро застанаха на страната на Зароно. Всички тези войни бяха в леко защитно облекло, което им даваше предимство в боя.

— Ние сме повече от вас! — извика Тот-Амон от подиума. — Предайте се и ще ви пуснем да избягате.

В отговор Конан направи неприлично предложение какво да прави Тот-Амон с това си намерение.

— Извадете сабите си да защитим Тот-Амон, краля на Зингара! — изкрещя Зароно и се спусна най-близкия човек от групата на Конан.

Блеснаха саби. Двете групи се нахвърлиха една срещу друга. Звънът от удари на хладно оръжие се засили. Залата оживя от борещите се, крещящи, биещи се мъже.

Конан дръзко се усмихна, белите му зъби заблестяха на бронзовото лице. Времето на приказките беше отминало. Макар че годините го бяха научили на предпазливост и отговорност, все още нямаше нищо, което суровият варварин да харесва повече от кървавия бой.

Конан скочи от стълбището, където стоеше и се озова до най-близките около Зароно хора. Събори един от тях и скочи върху него с такава сила, сякаш искаше да му прекърши гръбнака. Падайки като котка на четири крака, Конан ритна следващия в корема и заби сабята си в ребрата на друг.

Конан се движеше като нападаща пантера, хвърляше се, сечеше зингаранците, сякаш жънеше зряла пшеница. Той се извисяваше над враговете си, които бяха дребни хора. Леките саби, с които те се опитваха да парират ударите, се чупеха при среща с огромната му сабя. Хората падаха пред него с отрязани глави или ръце. Зад него капери ожесточено въртяха саби.

По-голяма част от зингаранците бяха опитни фехтовчици, потомци на хора, които приемаха фехтовката като изкуство. Но за Конан, макар роден и отгледан като варварин, боят беше кариера и той бе усвоил фехтовката до съвършенство. През зимите в Кордава беше използвал свободното си време да взема уроци по изтънченото зингаранско изкуство по фехтовка от големия майстор Валерио.

Жалките млади благородници на Вилагро, бяха неприятно изненадани, когато се нахвърлиха върху Конан. Те очакваха с финтове да отвлекат вниманието на грубия варварин и да го посекат така лесно, както се набучва ябълка на рапира. Въпреки големината и тежестта на сабята си Конан леко отбиваше техните атаки. Контрираше ударите, принуждаваше ги да отстъпват, поваляше ги един подир друг безжизнени или тежко ранени на окървавения под. Ужасени, младите благородници се оттеглиха от този страшен гигант, който се биеше като тигър и торнадо въплътени в едно.

Сред множеството си проправи път една висока, стройна фигура в черно кадифе. Черният Зароно се изправи лице в лице срещу Конан. От няколкото малки рани по тялото на кимериеца струеше кръв, но той владееше сабята си както винаги.

Зароно не беше страхливец, а жесток, упорит боец. Беше негодник, но никой не поставяше под съмнение неговата смелост. От друга страна той беше хитър, пресметлив човек, видял големия си шанс. Ако беше помислил по-внимателно, може би щеше да се въздържи от този двубой с Конан. Но Зароно изгаряше от омраза към кимериеца. Изпитваше непреодолимо желание за реванш още от времето на боя в „Деветте кръстосани меча“, когато юмрукът на Конан едва не му откъсна главата.

Зароно не хранеше никакви илюзии относно благодарността, която можеше да очаква от Тот-Амон.

Ако стигиецът успееше в своята претенция за зингаранския трон всички постове с истинска власт и богатства несъмнено ще бъдат дадени на стигийските свещенослужители на Сет. Но Тот-Амон може би ще се смили и ще му даде някоя служба, от която да преживява. Ако обаче спечелят привържениците на старата династия, Зароно не можеше да очаква нищо друго, освен брадва и дръвник.

Зароно нападна сръчно Конан, но кимериецът го отби. На свой ред Конан направи финт и замахна към главата на Зароно, но той се отмести настрана и сабята на кимериеца се плъзна по рапирата.

Наоколо кипеше бой. Все повече мъже падаха посечени. Залата заприлича на кланица. Численото превъзходство на привържениците на Зароно започна да се отразява. Защитниците на краля бяха разделени на две групи. Едната се биеше в подножието на стълбището, по което бе слязъл Конан, другата, посред която се клатушкаше старият крал, в един ъгъл.

А Конан и Зароно продължаваха двубоя. Зароно започна да разбира, че желанието му да се бие с личния си враг бе грешка. Макар по умение във фехтовката той да не отстъпваше на Конан, неговата ръка не притежаваше невероятната сила и неуморната сръчност на кимериеца. Зароно започна да се уморява, но яростта и злобата го поддържаха.

В това време Тот-Амон, невъзмутим както винаги, слезе от подиума. Избягвайки биещите се той премина спокойно по мокрия от кръв и отрупан с трупове под до мястото, където лежеше оставена без всякакво внимание короната кобра. На няколко пъти той мина близо до един или друг поддръжник на Конан, но никой от тях не се опита да го удари. Сякаш беше невидим.

Всъщност, макар че те го виждаха ясно, Тот-Амон, използвайки магическите си сили им бе отнел желанието да го наранят. Той беше толкова зает с физическото опазване на собствената си личност, че не положи никакво усилие да упражни контрол върху Конан и другите водачи на противника. Освен това без магическата си апаратура и без тишината и усамотението, необходими за по-сериозна магическа работа, той не можеше да изпълни никое от своите големи чудеса. Трябваше да минат часове, преди да може отново да се възстанови.

Тот-Амон с безразличие прекрачи проснатото тяло на Менкара, убит случайно от непозната ръка. Достигайки до короната, големият стигиец се наведе и я вдигна. Беше много гореща, но той я стисна здраво, без да проявява признаци на болка. Обърна се и бързо я огледа. После, с гърлена ругатня я захвърли, сякаш е безполезна дрънкулка.

В този момент от балкона се чуха други викове. Останалата част от моряците на Конан, предвождани от Зелтран и Зигурд се спускаха надолу по стълбището. Когато Конан тръгна с Нинус към двореца, той изпрати Зигурд на кораба с инструкции да вземе останалите моряци от „Уастрел“ и да ги вкара в двореца през тайния тунел, известен на Нинус.

Това подкрепление моментално промени изгледите за изхода от боя. Роялистите, които бяха изтикали до основите на стълбището, сега се придвижиха напред. Фронтът на стигийската група се огъна. Конан и Зароно бяха подхванати от този натиск и разделени.

Решен да продължи двубоя с Конан, Зароно се бореше с лакти да се задържи на крака. Когато натиска около него отслабна той усети силна хватка върху ръката, в която държеше сабята. Зароно се опита да я махне и тогава разбра, че го е хванал Тот-Амон.

— Време е да спрем ненужните загуби — извика стигиецът през врявата. — Короната е унищожена… изгорена е.

— Пусни ме! — извика гневно Зароно. — Все още имаме добър шанс и аз ще убия онази свиня!

— Боговете са определили този път да победи Конан.

— Откъде знаеш?

Тот-Амон повдигна рамене.

— Много неща знам. Аз тръгвам.

Стигиецът се обърна и тръгна към изхода. Макар и неохотно Зароно го последва.

— Стойте! — изрева Конан. — Този път няма така лесно да се измъкнете, кучета!

Пробивайки си път между биещите се, пръскайки кръв от повърхностните си рани и размахвайки сабя, Конан се втурна подир двамата.

Тот-Амон повдигна вежди.

— Почваш да ме дразниш, варварино. — Стигиецът посочи със средния пръст на лявата си ръка към гоблена, който стоеше закачен между два тесни прозореца. — Нгхок-гхаа нафаяк фтангуг! В гох миекх!

Гобленът сякаш оживя. Той се разклати, изду се, отдели се от стената. Като прилеп прелетя над главите на биещите се мъже, отиде над Конан, спусна се и го омота в гънките си.

— Сега побързай, ако не искаш тялото ти да се скъси с една глава — каза Тот-Амон на Зароно.

Секунди по-късно, когато Конан с помощта на сабята си се измъкна от гоблена, Тот-Амон и Зароно бяха изчезнали. Наоколо техните привърженици, изоставени от водачите си, хвърляха оръжие и се предаваха.

Със сабя в ръка Конан изскочи през вратата на антрето и излезе на главния вход. Там той чу ударите от копитата на конете на бегълците, които изчезнаха в далечината.

Свежият и силен сутрешен вятър носеше солени пръски. Той надуваше платната на „Уастрел“, който излезе от пристанището на Кордава и насочи нос към открито море.

Застанал на квартердека, подстриган и обръснат, облечен в нови дрехи и обут с блестящите ботуши над колене Конан изду гърди с чувство на задоволство. Стига толкова отвратителни магии, стига бой с нематериални духове! Един здрав кораб, екипаж от яки главорези, сабя на бедрото и богатство, което да спечели — това бе достатъчно, за да се чувства достатъчно добре.

— В името на гърдите на Иштар и срамните части на Неграл, според мен ти си абсолютно луд! — измърмори ванриецът Зигурд.

— Защо? Защото не пожелах да се оженя за Чабела ли? — усмихна се Конан.

Червенобрадият северняк кимна.

— Тя е фина, закръглена мома, която ще ти роди здрави синове. А ако поискаш и тронът на Зингара ще е твой. Сигурно след тези вълнения крал Фердруго няма да изкара още дълго. Тогава момата ще наследи короната и кралството, и всичко!

— Не желая да стана съпруг на кралица, благодаря — изръмжа Конан. — Наситих се на такъв живот в Гамбуру, където всъщност нямах избор. А и Нзинга беше яка, едра жена, а не глупаво романтично дете, два пъти по-младо от мен. Освен това Фердруго може да живее повече, отколкото си мислиш. Сега, когато умът му не е зашеметен от стигийски магии той изглежда с десет години по-млад и ръководи кралството както трябва. Първото нещо, което направи, бе да анулира онази лудешка прокламация, обявяваща отказа му от трона и сватбата на Чабела с Тот-Амон. Колкото до Чабела… е, аз харесвам това дете. Дори изпитвам към нея бащинска обич. Между нас казано, може би дори щях да приема нейното предложение, ако не бях прозрял какво ме очаква.

— Как така?

— Това стана през дните след битката, когато заздравяваха раните ми. Вечерях няколко пъти с краля и дъщеря му и Чабела ми продъни ушите с нейните планове да ме промени: моите приказки, дрехите ми, държанието ми на масата, представите ми за удоволствие… всичко трябваше да се промени. Аз трябваше да стана идеален зингарански джентълмен, да размахвам пред носа си парфюмирана носна кърпичка докато се наслаждавам на танците на кралската балетна трупа. Е, може би не съм толкова умен като Родриго, любимият философ на краля, но знам какво желая. Не, Зигурд, някой ден, с волята на Кром сам ще си спечеля трон. И това най-вероятно ще стане с острието на сабя, не като сватбен подарък.

— Междувременно Фердруго беше безкрайно щедър. Той ми даде короната-кобра, която ми донесе пари от ковача Джуло. Оттам дойде новия такелаж и новите дрехи на момчетата. — Конан се засмя. — Виждаш ли още нямам четирийсет и вече ставам алчен за пари! По-добре да се захвана за подходяща за един капер работа, преди да е станало много късно и да съм се превърнал в нещастен скъперник с провиснало шкембе. Спасяването на кралство не е работа за честни скитници като нас и несъмнено има много търговци с провиснали шкембета, които плуват от Аргос и Шем. Ела в каютата ми да разгледаме картите. — Той повиши глас — Капитан Зелтран! Ако обичаш ела при нас в кабината!

Конан се отдалечи. Едрият червенобрад мъж остана да гледа след него с отворена уста. После вдигна ръце в знак на отчаяние и последва своя капитан.

— В името на зелената брада на Лир и чука на Тор — изпъшка той, — с кимериец просто не може да се спори!

Такелажът скърцаше, вълните на носа на кораба стенеха, чайките пискаха, а „Уастрел“ плуваше на юг, отнасяйки Конан към нови приключения.