Конан пирата

Петнадесета глава Черния лабиринт

Когато излезе от стаята за изтезания Чабела не знаеше накъде да тръгне. Никога не беше идвала в тази част на двореца. Обаче взе твърдо решение никога да не допусне отново да я хванат.

Чабела реши, че по всяка вероятност се намира в подземията на двореца на кралицата. Тя разбра, че тези стаи строго се охраняват срещу натрапници. Беше напълно възможно всеки момент да се натъкне на стража. Избра един коридор, който изглеждаше с наклон нагоре и бързо тръгна по него.

Царуваше пълна тишина, нарушавана единствено от капеща вода. Факли от намаслено дърво, поставени на конзоли по стените на големи разстояния една от друга, осветяваха коридора с примигваща жълта светлина. В тъмните участъци между факлите, на нивото на пода Чабела съзираше малките очички на припкащите гризачи.

В зловещата тишина на мрака голото момиче се движеше като бял призрак. Нервите й бяха опънати от ужас. Коридорът се виеше и разклоняваше. Принудена да гадае кой път да избере, Чабела скоро разбра, че се движи напосоки. Несъмнено тя можеше да се върне обратно, но с това само щеше да се върне в ужасните лапи на Нзинга. Не й оставаше нищо друго, освен да продължи и да се моли на Митра да я насочва по верния път навън.

След дългото лутане Чабела видя, че е стигнала до подземния затвор. От двете страни имаше килии. В мрака зад тях едва се виждаха затворниците. Някои стенеха или хлипаха, но повечето мълчаха.

Момичето надникна в първите няколко, но гледките бяха толкова отблъскващи, че тя отвърна очи. Някои от затворниците приличаха на скелети, сякаш са гладували от години. Други гледаха безизразно, с помътнели очи. Някои бяха мъртви и плъховете бяха смъкнали мършавата плът, оставяйки голи кости. Завивайки по коридора Чабела се изненада, когато в една килия видя Конан от Кимерия.

Огромното му тяло беше проснато върху дебел слой слама. Тя се спря, стъписана, чудейки се, дали е полудяла или там наистина лежи якият капер.

Беше наистина кимериецът. Отначало го помисли за умрял. После, след като очите й свикнаха с мрака на килията, видя, че силните му гърди се повдигат и спадат от равномерно дишане. Очевидно бе в безсъзнание.

Чабела извика тихо името му, но не получи друг отговор, освен хъркането на храбрия варварин. Вратата беше здраво заключена.

Тя продължи да стои и да се чуди какво да направи. Стражите на Нзинга всеки момент можеха да се покажат иззад ъгъла на коридора и да я намерят. Най-умното беше бързо да се махне, но тя не можеше да изостави храбрия пират, който я бе спасил от Безименния остров.

Отново извика името му. Тогава зърна до стената изправена калена кана. Бръкна с пръст и откри, че е пълна със студена вода. Сигурно беше вода, която даваха ежедневно на нещастните затворници.

Чабела взе каната и я занесе до килията на Конан. За щастие изпадналия в безсъзнание кимериец беше хвърлен в килията така, че обърнатото му нагоре лице се намираше близко до решетките.

Зингаранската принцеса изля водата от каната върху лицето му. Кашляйки, плюейки и ръмжейки Конан започна да идва на себе си. Той простена, надигна се и седна, оглеждайки се сънливо наоколо.

— Какво, в ледения ад на Имир… — изръмжа той. После мрачният му поглед попадна на бялото, изплашено лице на голата зингаранска принцеса и той напълно се съвзе.

— Ти? В името на Кром, какво става, момиче? — изръмжа Конан. Оглеждайки се с озадачено изражение, той продължи: — Къде, в единадесетте червени огнени кръга на ада се намираме? Какво се е случило? Чувствам главата си така, сякаш всички дяволи от ада са скачали върху нея…

Момичето накратко му разказа последните си нещастни преживявания. Конан присви очи и замислено потърка наболата си брада.

— Значи Нзинга ме е упоила, така ли? Трябваше да го очаквам, проклето да е ревнивото й черно сърце! Тя не е искала да се събудя, за да не попреча на наказанието, което е решила да ти наложи. Сигурно е сметнала, че моите покои в харема не са достатъчно сигурни и е заповядала на слугите си да ме пренесат тук. — Той опипа сламата, на която лежеше и тихо се засмя. — Според нейните представи тази слама представлява лукс Изглежда Нзинга възнамерява най-напред да се отърве от теб, а след това да ме задържи като неин любовник.

— Какво можем да направим, капитан Конан? — почти изхленчи Чабела. Изтезанието беше изчерпало големия й кураж.

— Какво да правим ли? — изръмжа Конан и плю. — Да излезем оттук! Помести се от вратата.

— Какво имаш предвид? Аз нямам ключ…

— По дяволите ключовете! — озъби се той. — Тези пръти са от мека мед и са тук от векове. Корозията ги е обхванала и ако е влязла достатъчно дълбоко в тях не ми трябват никакви ключове. Сега се отдръпни назад!

Запъвайки крака в пода Конан присви рамене и натисна позеленелия прът. Цялата страхотна сила на гърба, раменете и кафявите му ръце се съсредоточи в едно титанично усилие. Лицето му потъмня. Дишането му стана дрезгаво. На челото му блестяха капчици пот. Мускулите му се издуха като бронзов релеф. Заприличаха на сплетени метални въжета.

Чабела пое дълбоко дъх и прехапа устни.

Със слабо изскърцване прътът подаде в долното гнездо на рамката. Металът се огъна и се измъкна. После гръмко изпука и се счупи. Изплющя като голям камшик.

Конан хвърли пръта и той падна на сламата с приглушен звън. Подпря се на стената и си пое дъх. После мушна в отвора огромното си тяло, извъртя се на една страна и се измъкна в коридора.

Чабела гледаше с невярващи очи.

— Никога не съм виждала такава сила! — каза тя.

Конан разтриваше ръцете си.

— Не бих искал да го върша всеки ден — отвърна той усмихнат. След това впери очи в коридора. — Сега накъде? Как ще излезем оттук? Кой те е подредил така? Нзинга?

Тя кимна и накратко разказа събитията, които се бяха случили след инцидента в залата за пиршества. Конан изръмжа, очите му пламнаха.

— Странна история — каза той — и най-странната част в нея е магическото появяваше на стигийския магьосник, защото за мен той е такъв. И при предишните си странствалия съм срещал магьосници. Но се чудя кой е той, та е дошъл да вземе короната. Сигурна ли си, че не е онова куче с бръснатата глава, Менкара? В Кордава той не се отделяше от Зароно.

Чабела поклати глава така енергично, че черните й лъскави къдрици заподскачаха.

— Не. На „Уастрел“ често виждах Менкара и веднага щях да го позная. Той е мършав, мрачен човек среден на ръст и говори с монотонен, почти беззвучен глас, сякаш говоренето го изморява. Този човек, макар да мисля, че е от същата раса, бе много различен, много по-висок, силен и грозен, с жизнен и властен вид.

Слушайки с половин ухо Конан огледа виещия се коридор. Интуитивно чувстваше необходимост да действа. Ако искаха да се измъкнат от града на жените-бойци, трябваше да го сторят сега, докато кралица Нзинга е в безсъзнание. Кимериецът не знаеше колко дълго ще продължи действието на зелените лъчи на стигиеца.

Конан тръгна по коридора. Спря на едно място и измъкна от скобата една голяма факла. Претегли я на ръка с оценяващо сумтене. Факлата представляваше тояга от плътно, лъскаво дърво, чийто овъглен горен край беше обвит с ленти от грубо тъкан плат, напоени с някакво гъсто масло. Маслото даваше пушлив, трепкащ, жълт пламък. Една от задачите на Чабела като робиня бе да подменя тези факли из палата, когато догорят и да увива и подпалва онези, които са престанали да светят.

Един неочакван завой на коридора изправи Конан и принцесата лице в лице с взвод от жени-войници. Бяха големи, яки, със силни ръце, с плоски, увиснали гърди и с изпъкнали скули и дръпнати очи. Носеха груби кожени нагръдници, към които бяха завързани с ремъци бронзови плочки. По същия начин бяха закрепени плочки и към късите им полички. Бяха въоръжени с копия и къси саби с бронзови остриета.

— Хванете ги! — извика един груб глас и Конан видя зад мрачната редица амазонки кралица Нзинга. Красивото й черно лице бе изкривено от ярост. Нямаше друг начин да излязат оттук, освен с бой.

Конан не чака да го нападнат. С един скок се хвърли сред амазонките. Удряше наляво и надясно с горящата факла. За един миг той повали две едри амазонки, които паднаха с разбити глави. Една ръмжаща амазонка се хвърли към него с къса сабя в ръка. Той мушна факлата в лицето й. Амазонката се отдръпна с писък, като удряше с ръце пламналата си коса. Към корема му се насочи едно асегаи. Той го изби от ръцете на притежателката му и то издрънча в стената. С бързината на връхлитаща пантера Конан замахна с факлата, за да нанесе следващия удар — и замръзна.

Нзинга се бе измъкнала от групата биещи се бойци. Сега тя стоеше, сложила кафявата си ръка около голата зингаранска принцеса. В свободната си ръка държеше насочена към гърлото на Чабела кама с остър като игла връх.

— Хвърли факлата, бяло куче или твоята кучка ще се задави в собствената си кръв! — заповяда амазонката със студен, мъртвешки глас.

Амазонките го заобиколиха. Омотаха китките му с дебели въжета от сплетена суха трева и ги завързаха до тялото. Металургията на изостаналата в развитието си страна на амазонките още не беше стигнала дотам, че да произвежда сложни метални вериги и ключалки. Конан предположи, че ключалките на вратите на килиите са наследени от първите строители на града.

— Сега вече не може да избяга, кралице — избоботи една жена-войн. — Защо веднага не го съсечем?

Нзинга погледна оценяващо блестящите от пот гърди на Конан.

— Не — отсече най-после тя. — Намислила съм друга съдба на предателя. Той, който отхвърли моята любов, няма да бъде непочетен от моята омраза. Сложете и двамата в кошарата за роби. После рано ги хвърлете на дърветата куламту.

На Конан му се стори, че при споменаването на това непознато за него име дори суровите, снажни амазонки трепнаха. Но какво толкова ужасно може да има в едно обикновено дърво?