Конан пирата

Единадесета глава Съдбоносна мрежа

Кимериецът Конан рядко допускаше някой да го доближи, без да го усети, но този бе един от редките случаи. Леката, но силна напитка го потопи в дълбок сън. Изведнъж в него се събуди, този път със закъснение, вроденото му чувство за опасност. Бавно отвори очи със смътно усещане, че има нещо нередно. В първия момент не можа да каже, какво го е разтревожило.

После разбра. В стената от сплетена тръстика имаше дълъг разрез. Беше висок, колкото човешки бой и стигаше до земята. През него върху потното му тяло духаше хладен нощен въздух.

Конан се протегна и опипа вързопа, който беше оставил до себе си. После изруга, скочи на крака и се взря в тъмнината около колибата. Короната-кобра я нямаше.

Ярост обхвана сърцето на Конан, гневният му рев разтърси паянтовите стени на колибата. Измъквайки с яростна ругатня късата си сабя той изскочи от колибата.

Пиршеството продължаваше за онези, които все още се държаха на краката си. Огромният огън бе догорял. Над полюшващите се палми като купчини скъпоценни камъни блестяха звезди. Почти кръгла, луната осветяваше нощта със сребърния си щит. Между малкото, които все още бяха будни Конан съгледа Джума и Зигурд. Неговият вик ги вдигна на крака.

Той им разказа набързо случилото се. Тъй като короната беше единствената плячка, която бяха отмъкнали при това пътуване, Конан бе побеснял.

Конан събра всички пирати, макар че малцина от тях бяха трезви. Бързата проверка на жителите на Кулало показа, че един липсва.

— Бвату! Дамбала да изгори душата му! — извика задавен от гняв Джума, побеснял, че човек от неговото племе е обрал госта му.

— Познаваш ли проклетото куче? — извика Конан, вбесен от гняв, за да мери приказките си.

Джума мрачно кимна и описа престъпника.

— Онзи начумерен грозен мъж, когото ти цапардоса на брега? — попита Конан.

— Същият. Предполагам, че и към двама ни изпитва лошо чувство.

— Или е съгледал скъпоценните камъни в торбата! — подхвърли Зигурд. — Какво да правим? Крал Джума, имаш ли представа къде може да се е скрил? В името на вътрешностите на Ариман и огнените нокти на Шейтан трябва да тръгнем след него, преди да успее да отиде много далеч!

— Той може би се е насочил към страната на нашите врагове, Матамба. — Джума посочи на североизток. — Още по на север може да попадне по пътя на гханатските търговци на роби. От друга страна, не би могъл да отиде много далеч на югоизток, защото нататък лежи…

Конан не можеше да стои спокойно и да бездейства, докато Джума преценяваше различните възможности. Той рязко прекъсна размишленията на Джума.

— Дърдори си цяла нощ, ако искаш! — изръмжа той. — Откъде се тръгва за Матамба?

— Пътят от източната порта се раздвоява и следата, която води на североизток…

Без да чака да чуе останалото Конан се втурна към колибата си. Пътьом взе едно гърне с вода и го изля върху главата си. Имаше вид на морско чудовище, излязло на брега. Главата му престана да чука и умът му се проясни.

Когато махна от очите си черната грива, той видя Чабела, увита в одеяло, да го гледа от колибата си.

— Капитан Конан! — извика тя. — Какво се е случило? Да не би градът да е нападнат?

Той поклати глава.

— Нищо подобно, момиче. Само разкошната корона от обработени диаманти ми беше открадната докато спях. Върни се вътре и чакай!

Зигурд дойде горделиво навирил нос.

— Безстрашни главатарю! — обърна се той към Конан. — Джума и неговите вождове се опитват да разбудят най-бързите си бойци. Не тръгвай самичък в тази джунгла. Само боговете знаят какви зверове дебнат там, затова почакай Джума…

— Проклети да са всички! — озъби се Конан, чийто очи светеха като на ловуващ звяр. — Тръгвам да търся Бвату преди следите му да са се заличили и Кром да е на помощ на зверовете в джунглата.

Без повече приказки, като атакуващ бизон Конан се втурна към източната порта и изчезна.

— Проклет кимерийски нрав! — изруга Зигурд. Той отправи към принцесата извинителен поглед и се втурна в тъмнината подир другаря си викайки:

— Почакай ме! Не тръгвай самичък!

Селото зажужа. Джума и неговите вождове вървяха между спящите, ритаха ги да се събудят, дърпаха ги за краката, крещяха. Никой не видя как Чабела се върна в колибата и облече грубата дреха, която Конан й беше намерил. С панталон и с ботуши, въоръжена, тя се промъкна в сенките и тихо се отправи към източната порта.

— Ако този пиян простак мисли, че може да заповядва на една принцеса от династията на Рамиро… — прошепна тя.

Освен обидата от безцеремонните заповеди на кимериеца имаше и друга, по-непреодолима причина, поради която тя напусна Кулало и тръгна самичка подир Конан. Въпреки цялата си глупост той се отнасяше добре с нея и я защитаваше. Когато обеща да я върне невредима на баща й, той изглежда наистина е имал такова намерение. Затова тя чувстваше, че може да вярва повече на него, отколкото на когото и да било от неговия пиратски екипаж или от ордата черни варвари на Джума.

Конан измина няколко левги по пътя за Матамбаланд обезумял от гняв и остави далеч зад себе си Зигурд. Когато спря, за да си поеме дъх, той реши да изчака пиратите да го настигнат. После реши, че всяко спиране ще позволи на лукавия кушитец да избяга по-далеч и с нова сила се втурна напред.

Конан познаваше добре кушитските, джунгли. Преди едно десетилетие известно време той предвождаше по тези земи племето бамула. Макар хората да смятаха, че за сам човек влизането в джунглата е равносилно на самоубийство, Конан си имаше собствено мнение. Големите котки например са изкусни ловци, но не са особено смели. Малко от тях ще нападнат човек, освен ако не са много гладни. Тропотът от тежките и шумни стъпки на Конан по пътеката беше най-добрата гаранция за безопасност. Вярно е, че джунглата приютява и други зверове, някои от които по-опасни от котките — тромави горили и несръчни носорози, силни бизони и планински слонове. Но те обикновено не нападат човека. Ако бъдат изненадани или притиснати, най-вероятно биха го направили. За щастие при преследването на Бвату Конан не се натъкна на такива зверове.

С наближаването на зората небето просветля. Конан легна по корем, за да пие от едно вирче и да си измие гърдите и ръцете. Тръни и бодили бяха окъсали бялата му риза и одрали тялото му, омазано с кал, кръв и пот. С опакото на ръката си той отметна назад черната си грива и малко си почина. После изцеди през зъби една клетва, стана и бавно потегли напред, доверявайки се на неизчерпаемите си сили. През годините на бурни приключения много пъти беше проверявал издръжливостта си и знаеше, че може да издържи повече от всеки обикновен човек, дори и да е най-силният.

Слънцето се издигна над джунглите на Куш.

Със засилването на светлината Конан можеше да различи върху калта пресните отпечатъци от дълги, широки боси стъпала. Беше сигурен, че това е следа от Бвату. При това тичане повечето хора биха припаднали, но гледката на тези следи вля допълнителна сила у него.

Скоро Чабела съжали за импулсивното си решение да тръгне подир Конан. Конан и Зигурд, без да знаят, че ги следва, скоро я оставиха далеч зад себе си. При един завой на пътеката тя се отклони от следата и изведнъж загуби чувство за ориентация. Луната се скри и джунглата стана черна като катран. Под покрова от листа тя не виждаше звездите, за да се ориентира за посоката. Чабела се въртеше безпомощно в кръг, блъскаше се в дърветата, спъваше се в корени и храсти.

Нощта беше като жива, изпълнена с цвърчене и жужене на различни насекоми. Принцесата се страхуваше от диви зверове, но за щастие не ги срещна. Само от време на време се чуваше далечно шумолене и сърцето й замираше. На разсъмване, трепереща от страх и умора, изтощената девойка приседна на една полянка да почине. Защо постъпваше толкова глупаво? Защо се беше втурнала в този лабиринт без път? Изнемощяла тя скоро заспа.

Чабела се събуди ужасена, когато здрави черни ръце я хванаха и я изправиха на крака. Беше заобиколена от мършави черни хора в окъсани наметала и тюрбани. Те завързаха ръцете й зад гърба и напъхаха в устата й един парцал.

По средата на утрото Конан, както очакваше, настигна Бвату, но той не беше в състояние да върне откраднатата корона. Беше мъртъв — и с празни ръце.

Крадливото черно лице лежеше на пътеката в локва кръв. Беше насечен на парчета. Конан клекна и огледа раните. Изглежда бяха от стоманени остриета или от копия с върхове от слонова кост, каквито се използват по тези места. Остриетата от бронз или мед лесно се нащърбваха и оставяха разкъсващи раните, а тези бяха гладки, от добре наточена стомана. Черните хора от кушитските джунгли не умееха да топят и да коват желязо. Затова далеч на юг желязото и стоманата бяха рядкост.

Конан се чудеше дали черните амазонки са убили крадеца и са отнесли короната. Изправи се с ръмжене и в същия миг от клоните над него падна тежка мрежа. Дебелите й нишки обвиха и приковаха крайниците му. С яростен рев кимериецът удари с късата си сабя, но здравата материя се опъна от удара и се уви още по-плътно около него. Като паяжина на огромен паяк мрежата го повлече надолу и обездвижи. От скривалището си зад пътеката изскочиха черни мъже облечени с наметала и с тюрбани на главите. От клоните над него изскочиха мъже и го заудряха с тояги, докато изгуби съзнание.

Когато навлизаше в безпаметна тъмнина кимериецът се прокле за допуснатата глупост. От години не беше позволявал да попадне в такъв прост капан. Да бъде хванат като диво прасе. Но сега беше много късно да съжалява…