Харон: Дракон на прага

Пета глава Заговор, сделка и омайно биле

— Зала ли?! Сигурно се шегувате! — В този миг трудно сдържах прилива на всевъзможни чувства — изумление, стъписване, както и подозрението, че продължава да ме разиграва. — Ами че ако никой не я защитава, тя няма да оцелее и четвърт час навън!

— Отчасти и в това е скрита уловката — мрачно отвърна Корман. — Виждал ли сте друг път толкова невинно, объркано, зависимо създание? Никак не прилича на типовете, които обикновено попадат в Диаманта. Не е и обичайно явление за Конфедерацията.

— Значи според вас тя се преструва?

— Не, колкото и да е странно! Убеден съм, че Зала е точно такава, каквато се представя пред околните. Тя е слаба и простовата, напомня ми недовършена скица на личност. Не се съмнявам, че е напълно искрена, дори не подозира истинската си същност и предназначение.

Засмях се неволно.

— Невъзможно…

— Още щом я зърнах, веднага долових някаква аномалия. Вече разбрахте, че микробите се струпват във всяка наша клетка, във всяка молекула. Те направо се просмукват в нас. Може би ще се научите да ги виждате, да ги чувствате. Да ги чувате. Някой ден ще изпитате сам това, което се опитвам да ви обясня с твърде неподходящите за целта думи. Има обаче една подробност — микробите стават специализират като молекулите, с които се свързват. Това се проявява най-ярко в мозъка. Там те се организират по особен начин и по тях можете дори да си представите нещо като функционална диаграма. Най-лесно е с кората на главния и с малкия мозък. Изпъкват веднага — у вас, у всекиго… но не и у Зала.

— Как така?

— Трудно ми е да го обясня. Нямам опит с подобни изумителни явления; съмнявам се, че и друг на планетата би разбрал веднага с какво се е сблъскал. Но се вижда, че мозъчните функции на момичето са организирани по коренно различен начин. Сякаш има два главни мозъка, два абсолютно отделни центъра на нервна дейност, макар и свързани с един и същ малък и гръбначен мозък… но не и помежду си. Невъзможно е да сбъркам. Някой го е направил напълно съзнателно.

— Тоест в тялото й има две съзнания? Не е лесно да повярвам, макар да съм чувал за раздвояване на личността.

— Не, не в традиционния смисъл. Раздвояването на личността е психическо заболяване, при това лечимо. Лакош, говоря ви за две истински, пълноценни съзнания!

Стори ми се, че и аз губя връзка с действителността — или този смахнат разговор ми се присънваше, или изведнъж се бях побъркал. Хрумна ми, че в момента ми натрапват поредната илюзия и ме обработват по сложен и неразбираем начин. Все пак бе ми останал достатъчно разсъдък, за да проумея, че нямам друг изход, освен да продължа по сценария.

— Сигурно се досещате — подхванах внимателно, — че и самата идея, и способът, по който сте стигнал до нея, ми изглеждат незаслужаващи доверие…

— Разбира се — кимна магът. — Но фактът е неоспорим и трябва да се съобразяваме с него. Не можем да пренебрегнем незнайните свойства или опасностите, скрити в нечие двойствено съзнание. Трябва да научим повече. За броени часове мога да си осигуря основните кодове в отбранителните системи на Конфедерацията, дори списъка на петдесетте най-добри убийци, действащи в момента. Ще науча и какви задачи са възложени на поне половината от тях. Въпреки това не сме чували и думичка за такъв проект, който продължава вече… на колко ли е Зала? — повече от двадесет години. Представете си — идеалният агент! Можете да я хипнотизирате, да я натъпчете с химикали и да задълбаете в главата й с психосонди, да я късате на мръвки… и пак нищо няма да издаде, просто защото не го знае. Ако владеехме телепатията, щеше да се справи и с такова изпитание. И през цялото време другото съзнание — убиецът, ще си е на мястото, ще събира информация и ще чака сгодния случай, за да си присвои контрола над тялото. Сигурно е нещо изключително — студен, аналитичен гений, устремен фанатично към една-единствена цел.

За миг допуснах, че всичко това може да не е измишльотина. Крега не твърдеше, че в Диаманта ще действам само аз. Зала може би бе част от отделен план… Мислех си, че сигурно съм малко луд, щом изобщо слушам тези врели-некипели, но бях принуден да участвам в разговора.

— Ами убийте я и се отървавате от всички главоболия — предложих равнодушно.

— А, не! Това може би ще означава да не зърнем никога другото съзнание и да не научим нищо за способностите му… Да изтървем следващия агент или дори стотина като Зала! Не можем да си позволим изненадващи срещи с подобни бомби със закъснител, когато системата отиде по дяволите и ние се върнем в Конфедерацията. Трябва да разберем всичко важно за този нов тип хора. Е, не на последно място, разбира се, е и желанието ни да научим какво знае за нас Сигурността.

— Нали току-що ми казахте, че техните тайни са като отворена книга?…

Той ме изгледа малко неприязнено.

— Е, да, някои… Но ние — особено пък Четиримата владетели — явно сме мишена, взета на прицел от твърде особена група хора. Плановете им са толкова секретни, че дори самите техни автори сигурно отдавна са с изтрити спомени. — Корман въздъхна. — Ето, пак стигнахме до операция „Дирене в мрака“, както я нарекохме, и до вашата роля в нея.

Вече започвах да съзирам как се навързва всичко. Не удържах на изкушението да го подразня.

— Учудващо е да срещна човешки колебания и съмнения у някого с божествено могъщество.

Той пак се вторачи в мен, но след миг и в неговите очи светна шеговита искрица.

— Прав сте, разбира се. Такива произшествия учат на смирение. А съзнанието си остава най-доброто оръжие, колкото и могъщ да е противникът.

— Сега имате ли нещо против да обсъдим подробностите?

— Добре. Ще направим Зала ваша придружителка и ще ви изпратим в едно малко, но важно градче на юг, където култът към Корил е особено силен. Той непременно ще потърси непряк контакт с вас, за да провери настроенията ви. Вече знаете, че искаме да се спогодите с него. Двамата със Зала ще приемете без уговорки да се присъедините към хората му…

— Толкова ли сте уверен, че ще ни потърси? Щом сме новаци, твърде много ще се набиваме на очи.

— Изключено е да пропусне. Може би не веднага, но ще се опита да ви привлече. Разбира се, лека-полека ще изпробва почвата при всички новопристигнали. Само че повечето няма да се поддадат на увещанията му.

— Значи искате някак да изкопча за вас къде е тази негова крепост…

— Не само това. Интересуват ни намеренията му.

— Предполагам, че ще ми дадете някои дребни джунджурийки, за да ми улесните работата?

Корман врътна глава непреклонно.

— Немислимо е, за съжаление. Повечето от обичайните устройства и без това не работят на тази планета, а пък ако аз добавя нещо, Корил веднага ще го надуши. Да не го подценяваме… Май ще се наложи да изчакаме, докато ви прати с първата ви задача или нещо подобно. Да речем, че така ще подложим на проверка и вашата находчивост.

Позамислих се.

— Как да предам съобщението, без да ми пръснат главата — или хората на Корил, или вашите?

— За него вие ще имате грижата. А на нашите хора ще трябва само да кажете паролата — „Дирене в мрака“. Всички магове по градчетата, както и по-високопоставените ще я знаят, макар че няма да са информирани за значението й. Така никой няма да ви очисти случайно, а вестта бързо ще стигне до Синода.

— Ако Корил толкова го бива, непременно ще научи поне думите на паролата…

— Разбира се, но каква полза ще има от това? Ако някой от привържениците му реши да я използва, сам ще се напъха в клопката.

Тази част от плана започваше да ми харесва.

— Какви са способностите му да бърка в главите на другите? Няма ли да ме провери тихомълком, когато попадна на негова територия?

— И сам е достатъчно силен, за да ви стори каквото си поиска. Това е причината разговорът ни да продължи толкова. В момента създавам защитни механизми във вашето съзнание, които ще му попречат да види каквото и да било.

— Но нали ще ги забележи?

— Е, да, при повечето хора би се настроил много подозрително. Но с вас, три години сте бил подложен на непрекъсната психообработка. Виждам колко хипноблокади са ви натрапили. Затова няма да се впечатли особено от още няколко. Ето причината вие единствен да сте подходящ за задачата.

Най-сетне чух приемливо обяснение. Естествено психозащитата, на която се натъкна Корман, бе плод на моето обучение и манипулациите в клиниката на Сигурността, само че магът нямаше как да се досети за това. Щом не успяваше да проникне през блокадите, явно не можеше и да ми насади още някое внушенийце.

— Добре, дотук разбрах всичко. А какво ще правим със Зала?

— О, вземете я! И се постарайте да научите колкото можете повече за нея, особено за другото й „аз“, което сигурно ще се прояви все някак.

Засмях се.

— Ама че занимавки сте ми приготвили! За Бога, та аз бях обикновен администратор! Изведнъж искате от мен да се превърна в опитен шпионин, за да се справя с най-могъщия човек на планетата, че и с агентка на Конфедерацията в добавка!

— Не сте длъжен да се съгласите — невъзмутимо напомни Корман. — Признавам, че не сте особено добре подготвен за подобни занимания. Вярно, имате съвършено прикритие и остър, твърде интересен ум. Всъщност помните ли добре предишната си личност?

Постарах се да потреперя убедително.

— О, да, помня го добре…

— Бил сте майстор на заблудата, водил сте за носа най-печените ченгета години наред. Не сте чак толкова невинен профан, за какъвто се представяте.

Престорих се, че се колебая.

— И все пак ще трябва да избирам вярното решение на всяка крачка. Само един гаф и най-вероятно ще се простя с живота си…

— Така е — потвърди нехайно магът. — Но помислете какво друго ви остава. Първо, можете да откажете веднага. Ще подбера друг кандидат и ще пратя Зала с него или с нея. Ще изтрия от паметта ви целия разговор. После ще ви натикаме в някоя дупка на север и ще си прекарвате чудесно, докато събирате реколтата по полето. Ще бъдете в пълна безопасност. Можете и да приемете. Тогава или ще ви убият, или изведнъж ще се превърнете в човек с невероятно високо положение — дясна ръка на Еолия Матузе и Синода — за да се възползвате от всички облаги на предстоящите промени.

— Или пък наистина ще се присъединя към Корил — напомних намусено.

— Не пропускам тази възможност, само че защо ви е? Ако победите, ще бъдете сред най-влиятелните, но на първобитен свят. Най-вероятно ще остареете, изтерзан от безсилието си, или пък ще загинете в някоя глупашка акция срещу Синода. Ако не виждате, че Корил няма с какво да ви съблазни, значи и без друго сте безполезен за мен.

Кимнах енергично.

— Добре, ваш съм. Нямам голям избор, пък и така ще се отърва от скуката.

Корман се усмихна благо.

— Знаех си, че ще вземете правилно решение. Но запомнете — никога и в нищо не подценявайте Корил и в никакъв случай не опитвайте сам да се разправите със стареца. Дори не си помисляйте да притичате при нас с някакви сведения, ако той е наблизо. Самотен човек е безпомощен срещу него. Ще бъдат необходими усилията на целия Синод, за да приключим с дядката веднъж завинаги.

— О, имам намерение да оцелея — уверих го искрено.

Усмивката на мага стана зловеща.

— Лакош, ако ни издъните, смъртта ще е най-доброто, на което можете да се надявате. Сега ще махна бариерата и ще продължа да задавам баналните въпроси. Никой, дори моите помощници, няма да подозира за съществената част от разговора. По-късно всички ще бъдете разпределени и ще тръгнете още утре, рано сутринта. Пътуването е дълго, но се надявам да ви се стори занимателно. Щом пристигнете в Бурже — градчето, което ви определихме — ще попаднете под крилото на Тали Кокул, местния маг. Той е свестен човек и ще ви ориентира в обстановката, но изобщо няма да го посвещаваме в замисъла. Така е по-добре, защото искаме вие да наблюдавате отблизо и него, и чираците му. На тях не вярваме, а всеки е надарен с такава сила, че въображението ви едва ли ще я побере.

— Няма да забравя.

Внезапно загубих представа къде съм, макар и само за частица от секундата. Дори не трепнах… ала вече чувах разговорите на другите в залата.

— Мисля, че имаме предостатъчно работа за опитни администратори като вас — делово изрече Корман. — Можете да се върнете при групата.

Не забелязах никакви признаци някой да е прозрял през наложената от мага илюзия. Е, неколцина се подсмихваха многозначително и си припомних, че във всички разговори имаше скрити за останалите минути. Питах се дали и на тях е предложил същата задача. Не ми се вярваше… освен ако сред нас имаше още хора, особено подходящи да се вмъкнат под кожата на Корил. Едва ли магът би заложил само на един шпионин.

Оглеждах скришом Зала и отново си казах, че наученото за нея звучи невероятно. И все пак… Конфедерацията също нямаше навика да слага всички яйца в една кошница. Ако изобщо съществуваше нещо вярно в подозренията на мага, щях да попадна в твърде любопитно положение. И аз жадувах да зърна… другата Зала.

Нахраниха ни, после се отдадохме на безделие — убивахме времето с простички игри, дремехме или седяхме, зяпайки безцелно фоайето. Подхванах приказка на няколко пъти, но или подпитвах прекалено изтънко, или другите не искаха да споделят какво са обсъждали с Корман. Накрая се озовах до Зала в един ъгъл.

— Как мислиш, сега какво ще ни правят? — попита тя. Вдигнах рамене.

— Ами сигурно ще ни намерят някаква работа.

— Знаеха, че не съм се занимавала с администрация — неспокойно промълви тя. — Каквото щат да разправят, ама получават досиетата ни. Онзи — важният, ми каза, че тук нямало начин да върша същото като преди.

— Не се тревожи. Всичко ще си дойде на мястото.

— Дали ще ни разделят? — не мирясваше Зала, погълната от дребните си страхове. — Не искам да ме откъснат от теб.

— Ще видим — отвърнах кротко, макар да знаех предварително какво ни очаква.

След два-три часа Корман се върна, развял някакъв бележник. Пак се настани на креслото си, прехвърли няколко листа и ни огледа. Ние чакахме смълчани. Зала изглеждаше много уплашена и така ми стискаше ръката, че пръстите ми едва не изтръпнаха. Забелязах, че и други са неспокойни, докато на някои явно не им пукаше. Твърде интересен за отбелязване факт…

Магът ни извикваше по имена, макар и не в предишния ред. Съобщаваше определените ни градове и какво занятие са ни избрали. Най-сетне стигна до мен и Зала, махна ни да отидем при него и двамата. Горката ми ръка сякаш попадна в клещи.

— Парк Лакош, вие сте бил планетарен администратор, значи имате богат и полезен опит, само че тук няма да разполагате със свръхкомпютри и многобройни служители. Ще мине време, докато свикнете с местните условия, затова ще започнете от по-ниско стъпало. Градчето Бурже на югоизточния бряг наскоро загуби счетоводителя си. Ще се занимавате с четири гилдии и двадесет и една фирми. Ще имате неколцина подчинени, които ще ви запознаят с подробностите. Вслушвайте се в съветите им, докато се обиграете.

— Няма ли да се сърдят, че аз им се изтърсвам на главите, вместо някой от тях да получи работата?

— Е, може и да се помръщят, но едва ли ще е задълго. Те са местни хора и се задоволяват с малко. Свикнали са да правят каквото им се казва. Ако се държите добре с тях и уважавате способностите им, ще ви приемат с отворени обятия.

— Звучи оптимистично — уверих го искрено.

— А вие, Зала Ембуей, сте голям проблем за нас. Нито четете лесно, нито се оправяте със смятането. Най-доброто, което бихме могли да ви предложим, е сервитьорка или камериерка. Вероятно сте много способна в организирането на забавления, но не можете да направите нищо без роботизирани помощници. Значи тук уменията ви на практика са безполезни. Колкото повече умувахме, толкова по-ясно ни ставаше, че няма да ви е лесно дори в някой бар или хотел. Ще трябва тепърва да учите елементарни неща.

Усещах как момичето се разтрепери. Беше й неприятно да чува такива думи за себе си, но нямаше как да възрази.

— Значи най-логично би било — продължи Корман — да ви пратим на полето. Рязката промяна обаче също няма да ви се отрази добре без определен междинен период, а и идвате от Външния свят, тъй че нищо чудно да всеете смут в умовете на другите работници.

Тя го зяпна недоумяващо, но аз се сещах за какво намекваше. Работягите са си най-добре, ако не подозират колко е скапан животецът им. Започне ли Зала да им пълни ушите с приказки за чудесата на Конфедерацията, ще настръхнат, защото вече им е ясно, че няма как да се измъкнат от своето примитивно и еднообразно всекидневие. Току-виж, осигурила още бунтовници под знамето на Корил…

— Е, Зала Ембуей, какво да ви правим? — въздъхна магът.

— Аз… не знам — отвърна момичето толкова жално и потиснато, че всички я изгледаха със съчувствие.

— Боя се, че най-подходящият вариант е отдавна забравен в света, откъдето и двамата произхождате — продължи той равнодушно. — Ако Лакош няма нищо против, предлагам ви да станете негова съжителка.

Тя ахна; дори и аз самият трепнах.

— Съжителка ли?… — промърморих объркан.

— Да. И на мен ми е неудобно да го обсъждам, защото всъщност става дума за истинско робство. Ще бъдете абсолютно зависима от Лакош. Ще живеете с него, а той ще ви осигурява подслон и храна. В замяна ще се научите да се грижите за домакинството му — готвене, пране, шиене. Мнозина от жените в градчето охотно ще се позанимават с вас. Освен това ще чистите кабинета му и ще вършите всичко друго, което той пожелае. Ако се наложи, може да се включите в прибирането на реколтата по искане на някоя от фирмите.

Тя го гледаше смаяна.

— И по какво ще се различавам от обслужващ робот?

— Аз също не виждам особена разлика — въздъхна магът. — Само че тук просто нямаме роботи. Иначе май ще трябва да бъдете експериментален обект.

Сега Зала ми се стори съвсем смачкана.

— Експер… ще си правите опити като с животно?!

Корман кимна сериозно и се обърна към мен.

— Приемате ли?

Май добре се насадих. За всеки друг такава присъда би изглеждала невероятно унизителна и безчовечна… но, наистина, какво можеха да измислят за нея?

— Ъ-ъ… ако тя е съгласна, аз не съм против.

Магът се втренчи в момичето.

— Трябва да решите.

— Искам да тръгна с Парк, но не знам ще мога ли…

Корман се ухили до уши, направи фокуснически жест и показа шишенце с червеникава течност. Подаде й го.

— Най-старият вълшебен дар в историята на магията. Ако решите да тръгнете заедно, качете се в стаята си и щом останете насаме, вие, Ембуей, изпийте това. Вкусът е приятен, питието няма с нищо да ви навреди, но много ще ви облекчи живота.

Тя изгледа недоверчиво шишенцето.

— К… какво има вътре?

— Отвара. Омайно биле. Просто се погрижете да сте сами в стаята, когато го изпиете, най-добре точно преди лягане.

Неочаквано около мен и мага отново се спусна непроницаема завеса от мрак.

— Наистина ли е любовно биле? — подсмихнах се.

Той също се изкикоти.

— Ако аз или вие го изпием — не. Разредено сиропче. Но на нея ще й подейства безпогрешно, защото тя вярва. Щом го погълне, ще се активизират схемите на микробите, които съм подготвил в мозъка й.

— В кой от двата? — не се сдържах да попитам.

— Да, може да стане много интересно — промърмори мъжът, преструвайки се, че не долавя моя сарказъм. — Емоционалните центрове и хормоналните механизми са в старата, нека я наречем животинска част на мозъка. На теория би трябвало да й подейства независимо от всичко… надявам се. Но не разчитайте на това. Ако другото съзнание е надарено колкото подозирам, ще потисне всякаква емоционална реакция. — Той помълча. — Погрижете се все пак да го изпие. И… късмет!

— Ще ми потрябва — изсумтях.

Но не се тревожех излишно. Досега ми вървеше както не смеех и да си мечтая. Ако можех да им вярвам, подозираха, че друг изпълнява моята роля. И точно мен натовариха със задачата да следя предполагаемия агент. Освен това направо ме натикваха в ръцете на потенциален съюзник — Корил. Вече се виждах част от местната съпротива, опираща се на огромна мощ. Имах и шанс да се добера до набелязаната жертва — Еолия Матузе, като неин довереник. По дяволите, как мога да се проваля в такива приказни условия!

Зала обаче си оставаше неизвестната величина в уравнението. Колкото повече си блъсках главата, толкова по-правдоподобно изглеждаше да не е такава, каквато изглежда. Подобна слаба психика беше нечувана чудатост в цивилизованите светове.

Щом се прибрахме в стаята, поговорихме си сериозно.

— Искам да дойда с теб — каза тя разпалено, — но… излиза, че тук някои хора са собственост! Що за варварски свят!

Пак вдигна шишенцето пред очите си и го загледа много особено.

— Не е нужно да го пиеш — успокоих я. — Просто ела с мен.

Тя бавно поклати глава, без да откъсва поглед от стъкленицата.

— Знам какво ще стане не след дълго. Ще побеснея или ще се побъркам. Само ще загазя още повече. Може би така е най-добре.

— А може и да е съвсем безобидно — напомних упорито. — Омайно биле! Не само звучи смахнато, но е като всичко друго на тази идиотска планета — истина, стига да позволиш да ти я внушат.

Тя махна запушалката и помириса.

— Като някакъв сироп е…

Въздъхнах и се проснах по гръб на леглото.

— Добре де, стига засега. Хайде да поспим. Ако искаш, вземи го. Трябва да си починем, защото утре ни чака дълъг път.

— Е… прав си. Но, Парк, проклета да съм, страх ме е! Боя се от себе си, боя се от онова градче, боя се от… живота.

Последните думи изрече много странно — бавно, сякаш едва сега осъзнаваше истината за себе си. Наблюдавах с любопитство как отново махна запушалката, вдигна шишенцето към устните си… и се смръзна в скованата поза на статуя. Ама че щуротия — все едно бе решила да изпие течността и се вкамени насред движението. Но не остана напълно неподвижна. Ръката й потрепваше, шишенцето ту доближаваше устните й, ту се смъкваше полека, сякаш мускулите получаваха абсолютно несъвместими команди от двете воюващи съзнания.

Аз се надигнах и зяпнах като хипнотизиран. Две съзнания, бе казал Корил… в една и съща нервна система.

Изведнъж борбата свърши и тялото се отпусна, лицето обаче остана безизразно. Зала безмълвно се изправи, доближи умивалника и изсипа шишенцето, а после го остави на шкафчето. И отиде да си легне.

— Добре ли си? — попитах я тихо.

Не дочаках отговор, затова пристъпих на пръсти и се надвесих. Тя спеше, дишайки равномерно и спокойно.

Постоях така още малко, преди да промърморя нещо не особено ласкаво по адрес на самия себе си.

Угасих маслената лампа и се пъхнах в своето легло. Сън не ме ловеше, макар да не обръщах внимание на трополящия по покрива дъжд.

Що за адско чудо бях видял току-що?