Харон: Дракон на прага

Втора глава Стоварен и изоставен

Освен редовната поява на храната нямах с какво друго да меря времето, но явно пътуването доста се проточи. Сигурно не им се харчеха излишни пари за превоз на затворници по най-бързите маршрути.

Най-сетне се скачихме с кораба-база, отдалечен на около една трета светлинна година от системата Уордън. Узнах това не чрез някакви нови усещания, а защото старите изчезнаха — нямаше я вибрацията, постоянен мой спътник напоследък. Иначе в еднообразното ми живуркане нищо не се промени. Май изчакваха да се съберат достатъчно криминални от всички краища на галактиката, за да ни откарат по планетите. Оставаше ми само да си седя и да предъвквам получените данни — за милион и първи път. Понякога размишлявах и над факта, че сигурно не съм далеч от предишното си тяло (вече го възприемах само така). Чудех се дали не надзърта в килията от време на време, ей тъй — от празно любопитство.

Имах време и да поумувам над положението в Диаманта и причините, превърнали го в съвършен затвор. Разбира се, не приех без съмнения тази глупост — в природата не съществува идеален затвор, макар че този тук сигурно можеше да води която и да е класация. Щом стъпех на Харон и започнех да вдишвам тамошния въздух, някакво чудато микроминиатюрно създание щеше да се заеме с домакинството във всяка моя клетка. Щеше да си живее там, да си похапва от мен и дори да си заработва насъщния, справяйки се с вредните микроби, пазейки ме от болести и най-различни други неприятности, свързани с физиологията.

Вездесъщата гадинка явно имаше нужда от нещо — елемент или дявол знае какъв друг фактор, намиращ се единствено в системата Уордън. Никой още не бе го установил, пък и липсваха възможности за сериозни изследвания. Явно не беше съставка от атмосферата, защото совалките постоянно пътуваха между планетите, а в тях пътниците дишаха изкуствено пречистен въздух без никакви вредни последствия. Не беше и в храната, поне това успяха да проверят. Оказа се възможно хората да живеят съвсем спокойно в напълно изолирана среда, например в изследователска станция, обикаляща около някоя от планетите. Но отдалечен прекалено много от слънцето, миниатюрният организъм загиваше, дори да имаше въздух и хранителна среда от Диаманта. И понеже вече бе променил човешките клетки, за да се настани уютно, а те зависеха от него, за да си вършат нормално работата — умираше се в страшна агония. Критичното разстояние беше около четвърт светлинна година и с това съвсем логично се обясняваше позицията на кораба-база.

Условията на четирите планети обаче се различаваха, и още как! На всяка от тях микробът правеше с хората нещо специфично. Явно то зависеше от разстоянието до местната звезда, щом този фактор изглежда бе най-важен за оцеляването на дребосъка. Измененията бяха необратими и се запазваха, дори ако човек после се прехвърлеше на друг свят от Диаманта.

Миниатюрните организми сякаш притежаваха свойство, смътно наподобяващо телепатията, само че никой не разгада точно как общуват помежду си. Явно не бяха разумни същества, но поведението им изглеждаше предсказуемо. Повечето причинени от тях промени свързваха колонията в едно човешко тяло с процесите в друго… или в много други. Ако си способен — контролираш своите мъничета. Именно тази дарба определяше кой на кого е шеф по планетите на Диаманта. Лесна за разбиране система, макар никой да не бе я обяснил досега.

А за Харон знаех само, че е ужасно горещо и постоянно вали. Ругаех непрекъснато, защото не бях зареден с нормално програмиране, та да се опирам на пълноценна подготовка. Докато науча кое как става, щеше да мине време… може би прекалено много време.

След почти три денонощия — тоест осем порции храна — започнаха друсане и трясъци, които ме принудиха да се просна на койката с нещо като лек пристъп на морска болест. Но не бях недоволен. Досетих се, че разместват килиите и ги нагласяват за навлизане в планетната система. Очаквах този момент с доста противоречиви чувства. От една страна, отчаяно жадувах да се измъкна от тясната кутийка, която ми предлагаше единствено възможности за влудяваща скука. А от друга — излезех ли оттук, щях отново да попадна в килия, макар несравнимо по-просторна и вероятно по-натруфена — Харон. Колкото и да ми се отплаща той със забавления, загадки, вълнения и не знам още с какво, за разлика от тая дупка, на него щях да си остана завинаги.

Друсането скоро спря, последва кратко затишие, изпълнено поне за мен с напрежение, после пак усетих вибрации, много по-забележими отпреди — движехме се. Сега или бях в по-малък кораб, или по-близо до двигателите. Както и да е, минаха още три безкрайни денонощия (девет порции), докато стигнем целта. Вярно, бавничко напредвахме, но и това беше доста добро постижение за кораб с подсветлинна скорост, най-вероятно — напълно автоматизиран товарач. Когато вибрациите затихнаха, разбрах, че сме в орбита около планетата. Отново се разкъсвах между възбудата и раздразнението от приклещилия ме капан.

Чух пукане и внезапно зазвуча високоговорител, за чието съществуване досега не подозирах.

— Всички затворници, внимание! — заповяда метално кухата пародия на мъжки баритон. — Навлязохме в орбита около планетата Харон от системата Уордън.

Не ми каза нищо ново, но останалите, колкото и да бяха, сигурно чак сега научаваха къде са попаднали. Можех да отгатна какво изпитваха, спомняйки си бъркотията в собствената си глава. Вероятно същото важеше стократно по-силно за тях, защото аз поне бях що-годе подготвен.

— След малко — продължи гласът — вратите на вашите килии ще се отворят и вие ще можете да ги напуснете. Настоятелно препоръчваме да постъпите точно така, защото тридесет секунди по-късно те ще се затворят отново и вакуумните помпи ще започнат да изсмукват въздуха, за да стерилизират помещенията. Това означава смърт за всеки, който реши да остане.

Мила подробност, казах си. Похватите им не само предотвратяваха всякакви опити за бягство, но и ти предлагаха да продължиш или да умреш по техните правила. Питах се дали някой би предпочел смъртта.

— Веднага след като излезете в главния коридор — дъднеше гласът, — ще спрете пред килиите си, докато вратите се затворят. През това време не правете нито крачка, иначе автоматичните системи за сигурност ще ви изпарят на място. Длъжни сме да се разправим незабавно с всеки, който не мълчи или откаже да се подчинява на заповедите. Щом вратите се затворят, ще получите указания какво да предприемете по-нататък. Подгответе се за излизане… сега!

Преградата се плъзна встрани и аз побързах да мина през отвора. Имаше малка бяла вдлъбнатина с отбелязани места за поставяне на ходилата. Подчиних се на заповедите, колкото и да беше вбесяваща цялата тази история. Да си гол и изолиран в кораб, управляван изцяло от компютър, е нетърпимо унизително, защото ти се внушава, че всяко твое усилие е напълно безсмислено.

Все пак поне можех да се оглеждам. Стояхме в дълъг, задънен коридор, към стените на който бяха прикачени тесните ни килии. Озъртайки се, преброих десетина-дванайсет затворници, не повече. Подбрана реколта, казах си кисело. Повечето бяха мъже, имаше само две-три жени. Голи и смачкани пандизчии, които скоро щяха да бъдат зарязани на света под нас. Какво ли намираха компютрите и майсторите на психосондирането в подобни унили типове, та непременно трябваше да ги оставят живи? Поне самите затворници не бяха наясно, в това не се съмнявах.

Вратите се затвориха с трясък. Ослушвах се напрегнато, сякаш очаквах писъка на някой непохватен мърльо, щом започне изпомпването на въздуха, но липсваше дори и намек за подобна мелодрама. Ако все пак имаше избрали този път към избавлението, ние поне не научихме.

— По моя заповед — излая гласът откъм тавана — ще се обърнете надясно и ще тръгнете бавно в колона по един към края на коридора. Там ще намерите совалка, която ще ви спусне на повърхността. Ще заемете седалките в посока отпред назад, без да оставяте празни места. Щом седнете, незабавно затегнете предпазните колани.

Чух нечие сърдито мърморене и кратък изблик светлина от стената изсъска в краката на провинилия се. Никой от нас не пострада, но веднага настана пълна тишина.

Гласът продължи, без да споменава произшествието.

— Обърнете се надясно… сега! — И ние веднага се подчинихме. — Насочете се бавно към края на коридора, както ви бе обяснено.

Вървяхме безмълвно и наистина никак не бързахме. Металният под беше дяволски студен и лично на мен ми се щеше по-скоро да се озова в совалката.

Салонът й се оказа учудващо луксозен, макар седалките явно да не бяха предназначени за голи тела. Настаних се на третия ред и нагласих предпазния колан. Преброих по-внимателно спътниците си. Първото ми впечатление се оказа вярно — единадесет души, от които само три жени.

Люкът се затвори и след секунда чух съскането на херметичните уплътнения. Груб тласък… и поехме по последната част от пътя си.

Високоговорителите над главите ни пак изпукаха и чухме много по-приятен женски глас. Звучеше досущ като човешки.

— Добре дошли на Харон! — започна той и като че ли говореше искрено. — Не се съмнявам, че вече са ви обяснили къде ще попаднете. И макар че след стъпването си на планетата не можете да напуснете системата Уордън, няма да сте затворници. Ставате граждани на Диаманта. Властта на Конфедерацията над вас свърши в мига, когато влязохте в тази совалка. Имаме четири такива и шестнадесет товарни кораба — собственост на планетите от Диаманта. Съветът на системата Уордън ръководи нашата самоуправляваща се общност и автономията ни е призната от Конфедерацията. Разполагаме и с представителство в Конгреса. Всеки от четирите свята е със своя администрация, независима от останалите. Няма значение какви сте били и какво сте правили преди, сега сте граждани на Харон — нито повече, нито по-малко. Миналите ви деяния няма да бъдат припомняни или използвани срещу вас. Помнете, че е важно само какво вършите като граждани на тази планета от системата Уордън.

Наистина разликата в отношението ми се отрази много благотворно. Но ако незнайната дама очакваше да й повярвам, че властниците на Харон не знаят нищичко за миналото ни, значи имаше твърде лошо мнение за моята интелигентност.

— Ще кацнем на космодрума в Хонут след пет минути — продължи гласът й. — Там ще ви посрещнат представители на администрацията, ще получите дрехи и ще ви заведат в място за новопристигнали. Моля ви, подгответе се психически за извънредно горещ и влажен климат, а и технологичното равнище сигурно ще е по-ниско от онова, с което сте свикнали. Ограниченията, които ни налагат тукашните условия, са дори по-сурови отколкото по граничните светове. Но не изпадайте в отчаяние. И Харон има своите добри страни. Още веднъж — добре дошли в своя нов дом!

Почти никой не проговори. Явно не можехме да се отърсим толкова бързо от послушанието на затворници. И ни мъчеха пренапрегнатите нерви. Ето, започва се, повтарях си непрекъснато наум.

Щом навлязохме в атмосферата, малко се пораздрусахме, но полетът беше общо взето приятен. Совалката се спусна кротко, допря почти незабележимо повърхността, спря пред някаква сграда и се скачи с люка й.

След броени секунди контролният индикатор премина от червено в жълто, после се появи успокояваща зелена светлина. Кратко съскане и люкът се отвори.

В първия миг никой от нас не помръдна, след туй седналите най-близо се надигнаха. Въздъхнах и сторих същото.

Поне системата за скачване със совалката ми се видя доста съвременна, при това бе оборудвана с климатик! Вървях по приличащия на стъкло кръгъл коридор и можех да разглеждам околността, което никак не повдигна духа ми. Валеше като из ведро — толкова страшен порой, че почти нищо не се различаваше през дъждовната завеса.

И сградата на космодрума се оказа малка, но въобще не приличаше на хижа от дървесни трупи, каквато очаквах да видя. Тук климатикът определено беше включен на замразяване. Чакаха ни мъж и жена, наглед съвсем обикновени хора. И двамата носеха черни блузи с къси ръкави, шорти и сандали с дебели гумени подметки. Приличаха повече на двойка туристи, изненадани от дъжд на плажа, отколкото на официални посрещачи.

— Добре дошли на Харон — изрече жената и аз познах гласа, който ни бе приветствал в совалката. — Моля ви — продължи тя делово, — елате при тези маси и си подберете подходящи по размер дрехи и сандали.

Разбира се, инструктажът ми включваше и мерките на тялото, обитавано доскоро от съзнанието на Парк Лакош. Бързо установих, че одеждите, приготвени за мъжете, изобщо не ми ставаха, затова трябваше да си взема нещо от женската маса. Беше ми все едно, понеже на вид те изобщо не се различаваха, но разбрах малко по-добре какво е скапало толкова непоправимо психиката на дребосъка.

Изглежда тези туристически дрешки бяха обичайни тук… къде се намирах всъщност? Хонут, нали? А дали платът беше водоустойчив?

Облякох се и докато чаках всички останали да се пременят, изведнъж се сетих за нещо и изтръпнах. Вече бях на Харон… и още с първия студен повей от климатика в тялото ми нахлуваха безброй странни микроби, които щяха да се превърнат в мои вечни надзиратели на тази планета-затвор.