Харон: Дракон на прага

Осма глава Адът се разтваря

— Че кой е този Ятек Мора, та идва и ни върти на пръста си? — възмути се Зала.

— Казва, че е началник на сигурността. Друго не знам, само видях как Тали се вцепенява от страх пред него, а и май е дясната ръка на Еолия Матузе.

— Аз пък мисля, че не може да ни заповядва по този начин. Чудя се дали изобщо да отида на площада.

Зяпнах я. Откъде ли се пръкна у нея подобна нахаканост? Взрях се по-внимателно. Не успяваше особено добре да прикрива чувствата си и ми се стори, че мярнах сянка на страх и колебание. За миг се зачудих дали зад гърба ми не става нещо неподозирано от мен.

— Длъжна си да отидеш. Отнася се за всички ни. Ако някой откаже, автоматично попада в списъка на враговете и ще постъпят с него, както си поискат. Видя ли корабите навътре в морето?

Тя кимна нервно.

— Не знам колко войски е довел, но очевидно са корави гадняри и до един са поне чираци в занаята, както ми каза магът. — Изчаках малко да осъзнае значението на новината. — А и не си ли любопитна да видиш какво ще стане?

— Ами… да. Да тръгваме тогава.

Излязохме от къщата и закрачихме към площада. Днес нищо не работеше, дори банката, усещаше се тягостната атмосфера на окупиран град. Никак не ми харесваше призрачната тишина, нито пък стаеното във въздуха напрежение, което се усещаше като гъста паяжина.

Повечето повикани за първата сбирка вече бяха пристигнали. Въпреки гъмжилото мястото изглеждаше странно голо без продавачите и масичките пред кафенетата. В средата на тревистата градинка, където само преди пет месеца ни ожениха със Зала, се издигаше малък подиум. Четирите улици, водещи към площада, бяха плътно запречени от хора в черно-златни имперски униформи. Нямаше как да не прочета по лицата им, че са безмилостни и настръхнали, а в ръцете си държаха доста зловещи пушки от непознат за мен вид. Завъртях се на място и навсякъде по сградите наоколо забелязах движения и отблясъци. Явно Мора не бе пропуснал нито една предпазна мярка. Нямах представа какво е поразяващото действие на тези оръжия, но не се съмнявах, че са достатъчни да изтребят при необходимост всички ни. Тази мисъл никак не ми помогна да си укротя нервите.

Зала изгледа втренчено войниците и преглътна на сухо. Сграбчи ръката ми и я стисна силно, сякаш това й вдъхваше спокойствие.

— Парк?

— Кажи.

— Нека стоим близо до Тали през цялото време. Поне да имаме някаква защита.

— Идеята е добра… стига да го открием в тълпата. — Озърнах се, но никъде не видях местния маг. — Я да се приближим до градската управа. И без това Мора ще излезе оттам.

Тя кимна и тръгнахме през морето от застинали лица. Хората се оглеждаха като зашеметени и почти никой не продумваше. Стигнахме почти до входа на сградата, когато Мора и Кокул излязоха, придружени от още четирима войници. Зала спря внезапно, щом видя началника на сигурността, и дори ахна тихичко, след като срещна погледа на ужасяващите очи. Мора не ни обърна внимание и махна на подчинените си — до една жени, явно за да натрие носа на унитарианците — да му разчистят път към подиума. Нямаше нужда от тази показна грубост. Никой не би дръзнал да му се изпречи.

Тали го последва до стъпалата, но не се качи с него. Понечих да го доближа, обаче Зала не ме пусна.

— Не! Размислих. Я да си останем близо до входа — прошепна тя.

Наистина беше по-благоразумно. Ако някой започнеше да стреля, можехме веднага да се шмугнем вътре и да се изнижем през друга врата.

Застанал сам по средата на подиума, Мора изглеждаше още по-страховит от предишния ден. Виждах как нечовешките му очи се взират внимателно в тълпата и околните сгради. Множеството притихна неспокойно, сякаш очакваше да се случи нещо ужасно и непоправимо.

Аз пък си повтарях, че се разбирам добре с тукашната власт и просто искам да видя как големите момчета на Харон подхващат игричките си. И без това напоследък доста скучаех.

Най-сетне началникът на сигурността като че остана доволен. Подозирах, че нарочно се бави, за да изнерви докрай гъмжилото пред себе си. В тази първа група бяха най-важните хора в градчето и те трябваше да получат добър урок.

— Граждани на Бурже — отекна многократно усиленият му глас, — благодаря ви, че се отзовахте на поканата. Харон отдавна цени вашата общност за усърдния труд. Съжаляваме, че се налага да прилагаме подобни мерки спрямо вас. Лично аз — Ятек Мора, уверявам всички лоялни към правителството, че няма от какво да се страхуват. Всъщност днес съм тук именно защото съществува заплаха за вашето спокойствие и благоденствие, за която дори не подозирате. Но това е денят, когато враговете и на Бурже, и на цял Харон ще бъдат разобличени и ще си получат заслуженото, за да се чувстваме в безопасност.

Подсвирнах беззвучно. Мора се оказа добър манипулатор. Караше хората да се отпуснат, преди да забие скрития нож.

— Дойдох да ви говоря за подли предателства — продължи той. — Пирати нападат кораби, бандити грабят съкровищата ни, убийци отвличат отговорни служители и им отнемат живота. Тази напаст се разпростира по нашите земи, макар още да не е връхлетяла Бурже. — Пак драматична пауза. — Естествено е да се запитаме — а защо не и Бурже? Нима това не е привлекателна, богата общност, съблазнителна плячка за враговете ни? Какво трябва да си помислим?

Вече се чуваше мърморене и тревожен шепот. Забелязах и че някои се озъртат трескаво, други дори започнаха да се измъкват към краищата на тълпата. Твърде интересно…

— Очевидно — прогърмя гласът на Мора — и в Бурже има врагове, само че верните и миролюбиви граждани още не ги познават. И докато остават неразкрити, те трупат сила, богатство и самонадеяност. След време сигурно биха поели в свои ръце съдбата на общността. Днес обаче ще изтръгнем до корен тази заплаха!

Войниците наоколо вече бяха нащрек. Досещах се какво предстои. Спомних си думите на Гарал — проклятието има сила само ако жертвата знае предварително, че то ще я сполети. Е, вече всеки въвлечен в подмолни заговори знаеше… и нямаше къде да се дене, както току-що установиха две жени, опитали да се измъкнат тихомълком от площада. Войниците ги избутаха обратно в гъмжилото.

— Какво ще прави този? — прошепна ми Зала.

— Заклинание за злодеите — отвърнах й тихичко. — Поне така мисля.

— Аз отговарям за сигурността на цялата планета — напомни Мора. — И както подобава на човек с моите задължения, притежавам огромна сила.

Вдигна ръце над главата си и започна да напява безсмислени съчетания от срички… само че аз вече бях присъствал на подобна привидна безсмислица. Тали наричаше това „съсредоточаване“, обикновените хора пък говореха за заклинания.

Ръцете се отпуснаха полека, демоничните очи сякаш изпълниха целия подиум. После Мора разпери пръсти към тълпата и първите редици напразно се опитаха да отстъпят назад.

Тали Кокул наблюдаваше всичко с интерес, но без да участва по никакъв начин в събитията. Мора млъкна и застина, разперил ръце.

— В присъствието на всички ви — произнесе напевно той — проклинам онези, които се кланят на Разрушителя, Господаря на нищото, и изпълняват волята му. Нека тяхното зло и измяна се разкрият пред очите на добрите мъже и жени… сега!

Представлението беше смайващо. От пръстите му заизлитаха яркожълти искри и мнозина в гъмжилото изкрещяха или писнаха жално. Десетки хора рязко вдигнаха ръце към главите си. Стояща наблизо жена се развика истерично и когато се обърна към нас, неволно хлъцнах. От челото й стърчаха два къси дяволски рога.

— Гледай, гледай! — подвикнах. — Брей, че…

В този миг онемях. Зала, уплашена до прималяване, опипваше собствения си чифт рога.

— Аз не съм… — едва успя да измънка.

Млъкна изведнъж и пред очите ми започна невероятна промяна. Сякаш цялото й тяло се разми — незнайна сила придаваше нов релеф на всяко мускулче и ненадейно видях съвсем друга жена. За миг си помислих дали не се дължи на проклятието, но един поглед ми стигна да се уверя, че с хората наоколо не става нищо подобно. Отекнаха изстрели и неколцина втурнали се към изходите от площада се свлякоха със стонове и пъшкане.

— Хванете ги, честни граждани! — заповяда Мора. — Дръжте ги, за да не бягат!

Когато отново се обърнах, жената до мен почти с нищо не напомняше за Зала Ембуей. Беше по-висока и силна, а дори познатото лице, особено очите, принадлежаха на съвсем различен човек. Изгледа ме и отсече тихо:

— Влизай в сградата, по-бързо! За твое добро е!

— Какво, по дяволите…

Не успях да кажа нищо повече. Тя ме вдигна без усилие, като че бях парцалена кукла, и ме захвърли навътре във фоайето. Нямах нужда от гениални прозрения, за да разбера, че за пръв път виждам другата, скритата Зала — но не задълго. Прокълнатата прекоси във вихрен бяг фоайето и изчезна от погледа ми. За миг си помислих дали да не тръгна след нея, но как да я догоня? А и при толкова войски, завардили цялото градче, къде ли можеше да се скрие?

Надникнах към площада.

Там разправата с изменниците продължаваше. Прецених набързо, че около трийсет-четирийсет души са с рогца на челата… и то само жени. Наежената тълпа постъпваше с тях точно според указанията на Мора — тутакси сграбчваше своите сродници или приятелки, за да ги предаде на войниците.

Внезапно множество откоси разтърсиха земята под краката ми, а взривовете бяха последвани от звук, който познавах твърде добре — съскане на въздух, прогорен от лъчите на мощни лазерни пистолети. Но нали уж такива устройства не работеха на Харон?

По целия площад шареха и лъчите на зашеметяващи пушки, хората падаха на купчини, а по покривите се развихряше гибелна престрелка. Само че не знаех кой се опитва да избие войниците.

Мярнах за миг увисналото от изумление чене на Тали Кокул. Него май нищо не можеше да го засегне, защото не ми изглеждаше разтревожен за живота си.

А на подиума Мора крещеше заповеди към своите части и се опитваше да овладее хаоса. Той също оставаше невредим. Убедих се колко са могъщи и двамата. Щях да се чувствам много по-спокоен, ако можех да се опазя като тях.

Стрелбата спря сякаш по нечута от мен команда. Площадът приличаше на истинска касапница, макар повечето хора да бяха само зашеметени.

Началникът на сигурността се заслуша за миг в тишината, млъкна и огледа покривите.

— Мора! — разнесе се дълбок сърдит глас. — Стойте си по местата, докато приберем нашите хора, и нищо лошо няма да ви сполети. И за теб се отнася, Кокул. Не искаме да ви убием, стига да не ни принудите да го сторим!

Магът на Бурже си позволи крива усмивчица и вдигна поглед към мъжа в черно, чието лице оставаше безизразно, но този път определено забелязах чувство в очите му — бяс, неукротима ярост…

— Осмеляваш се да се изправиш срещу мен?! — кресна той. — Дори да си самият ти, Корил, мога само да се радвам на сблъсъка. Ако пък си друг, няма защо да се боя от нищожества!

Сърцето ми подскочи, щом чух името. Корил! Започваше се! Дори се зачудих дали всичко не е било нагласено. Може би Матузе също ставаше нетърпелива и искаше да пораздвижи нещата.

Мълчанието се проточи привидно безкрайно, после отвсякъде започнаха да обстрелват подиума с тежки оръжия. Е, не можеха да използват най-гнусните разновидности, ако искаха да опазят живи натръшканите по земята хора, но все пак стоварилото се върху подиума беше достатъчно да пръсне на атоми Ятек Мора. А Тали Кокул се изнесе бързичко по-надалеч, защото средата на площада пламна, изведнъж се нажежи до бяло и изчезна, оставяйки вместо себе си дълбока яма.

Самият Мора висеше поне на четири метра във въздуха. Отначало дори ми се видя не особено обезпокоен, просто се озърташе. Досетих се обаче, че отблъсква цялата огнева мощ с крайно напрежение на волята си, може би подпомогнат и от няколко доста ефективни неутрализатора под дрехите. Знаеше, че няма да издържи дълго.

След секунда започна да расте пред очите ни. Превърна се в огромно чудовище, подобно на дракон, извисило се над ямата. Гледах стъписан как кошмарното творение покрива целия площад със сянката си. Стрелците се поколебаха, после подновиха канонадата с ново усърдие, а чудовището изрева присмехулно с трите си глави, изстреля се нагоре със скоростта на совалка и бързо изчезна в небето.

На мястото на подиума кипеше малко езерце от лава, но почти нямаше убити.

Да си призная, бях слисан до оглупяване и само дългото обучение и безмилостните тренировки, пропили се в моята психика, ми помогнаха да се опомня. Събитията се редуваха твърде бързо, а и нямаше как да съм подготвен за повечето от тях. Първо случката със Зала — вероятно още от самото начало тя се бе присъединила към съпротивата, но не бе издала нищо. А и тази промяна пред очите ми… После някой се опълчи успешно срещу страховития Мора; накрая, за капак, дойде мистерията с дракона!

Сега какво да правя? Съзнавах ясно, че в момента съм встрани от всичко, а трябваше да се възползвам някак от бъркотията. Огледах предпазливо площада, ослушах се. Никакви изстрели. Значи нападателите щяха да приберат своите, белязани с рогца, и да се пренесат в нови, абсолютно незнайни за мен места. Имах две възможности — или да остана тук с напълно провалена задача, или да изляза, за да се присламча към тях.

Изсулих се на площада, като внимавах да не се отделям от стената и се снишавах, за да не стана прекалено лесна мишена за някой изнервен стрелец.

Питах се къде ли е Зала. Щом беше затънала до ушите във връзки с местните недоволни, тя би ми послужила много добре точно сега, за да ме въведе сред тях.

В първата минута нищо не помръдваше освен неколцина нещастници, улучени близо до една от улиците. А пък прехвалените войници на Мора вече представляваха само грозни петна по доскоро белите стени на къщите.

Полека-лека някакви силуети започнаха да се промъкват на площада или каквото беше останало от него. Започна се с две противни създания, изпърхали от един покрив наблизо — покрити от глава до пети със смес от пера и козина в златисто и кафяво. Кожестите прилепови криле се събираха на гърбовете им. Въпреки страшната външност създанията се движеха устремно и щом започнаха да проверяват кой е мъртъв и кой — само ранен, разпознах преобразени в тях.

Изведнъж нахлуха по всичките четири улици — вледеняващ парад от твари, които никога преди не бяха съществували, освен в тъмните ъгълчета на нечия извратена психика. Рунтави подобия на маймуни или грамадни гъсеници, чудати земноводни и какво ли още не… Почувствах се смазан, защото в жестовете, понякога дори в чертите им проличаваше, че са запазили човешкото си съзнание.

Озъртах се за Зала или Тали Кокул, но те така и не се появиха. Усещах се много самотен — единственият жив и здрав на площада, а и отгоре на всичко не бях белязан от проклятието. Вече се канех да намеря отново убежище в градската управа, когато две от съществата ме видяха — едното беше с множество пипала, другото сиво и тромаво като каменна статуя. Спрях като закован; останалите също се обърнаха към мен. Бях безпомощен срещу оръжията им. Пристъпих напред с разперени встрани ръце.

— Ей, не стреляйте! Не съм от лошите! Аз съм съпругът на Зала, тя е с вас.

Творение като ходещо дърво каза нещо неясно на онова с пипалата. Не чух отговора. Останалите също се подвоумиха, изоставили за миг издирването.

Изведнъж двуметровата жаба, която предпочиташе големи пури, ги доближи и гръмко възкликна:

— Ами че този е градският счетоводител. Отървете се от него!

Една крилата твар веднага насочи пистолета си към мен.

— Чакайте!… — извиках, но нещо ме удари много силно и загубих съзнание.