Харон: Дракон на прага

Единадесета глава Твърдината на Корил

С Тали се разхождахме по брега.

— Я ми кажи — изненадах го, — ти ли си Корил?

Успях само да го разсмея.

— О, не! Не мога да стъпя и на малкия му пръст! Парк, аз съм обикновен човек с простички желания. В древността сигурно съм щял да стана селски свещеник, за да търся покой и уединение, в които мисълта процъфтява, пък и за да правя своите опити, без да ми се бъркат. Бурже беше сбъдната мечта за мен. Наоколо нямаше по-високопоставени, чиито заповеди трябва да изпълнявам непрекъснато. Мирно градче с кротки жители, стремящи се само към дребничките си облаги. Властта беше далеч и не се намесваше излишно. Там бях извънредно щастлив!

— Е, как се озова тук? Не вярвам да пътешестваш за удоволствие.

— Естествено! Случи ми се същото като на някогашните миролюбци — затваряли се вкъщи, докато войната бушувала наоколо, и изведнъж виждали с ужас как войнишки ботуши оставят кални следи по килима в дневната. Може и да съм скромен маг, но от политика разбирам. Знаех какво става и извън нашето градче. Не се съмнявах, че идилията все някога ще свърши, макар че отлагах решението си до последната минута. Болеше ме от мисълта да загубя всичко… но щом Матузе седна на измисления от самата нея трон, хаосът беше само въпрос на време. Парк, тя е луда за връзване. Мора си има свои причини да я пази от недоволните в Синода и тя може да угажда и на най-идиотските си прищевки. Неизлечима садистка, отличаваща се с развихрено въображение… и неукротими амбиции. Затова щом пое властта в свои ръце, аз се отказах от лоялността си към нея, макар да стоях настрана до края. Едва когато Мора ни се изтресе на главите начело на войските си, трябваше да избирам.

— Защо не му угоди, за да си живееш както преди? Ти поне не беше принуден да зарежеш всичко и да бягаш.

— Нищо вече нямаше да е както преди след случилото се на площада. Мора беше унижен пред всички и Матузе щеше да приеме това като лично оскърбление. Ако хората в Бурже имаха капка ум в главите си — а повечето са лишени дори от толкова — щяха да си плюят на петите. Макар че властта изтърва онези, които си бе набелязала, все пак ще превърне Бурже в страшен нагледен урок за останалите. Обзалагам се, че отсега нататък там ще има постоянен гарнизон и маг от Синода. Дори кихането ще става с писмено разрешение.

Споделих с него подозренията си за Мора.

— Хм… Да е от пришълците? Не съм се замислял досега, но не е невъзможно, стига да приемем за истина две-три предположения. Първо, че и другата раса може да се заразява с микробите на Уордън — защото Мора е претъпкан с тях, при това умее да ги използва като никой друг. Но щом прихващат микробите, защо преди пет години онези техни пратеници дойдоха тук и после напуснаха спокойно планетата?

— Нали имат и защита — напомних му. — Доколкото чух, това е особено важна част от предполагаемата им сделка с Четиримата владетели.

— Не е изключено да си прав. Знам ли… Вярно, тъй и не научих нищо за миналото на Мора, но това не е нещо необичайно в Диаманта. Да не говорим пък за представлението, което изнесе накрая…

— Чудовището ли?

Тали кимна.

— Успя ли да го разгледаш подробно?

— Ами не. Твърде бързо стана. Спомням си само многоглавия дракон. Май главите бяха три.

— Четири, при това доста се различаваха помежду си. Едната изобразяваше гущер, втората — грамадно насекомо, третата — морски звяр, четвъртата смътно мязаше на човешка. Виждаш ли някакъв скрит смисъл в това?

— Не се сещам за нищо.

— Харон, Лилит, Цербер, Медуза. Жив символ на Четиримата владетели на Диаманта.

Подсвирнах.

— Дори в толкова напечено положение…

— Да, Мора едва не ритна камбаната. Единствената причина да не го препекат беше, че се махна навреме от подиума. Още след първия — за нещастие неточен — изстрел. Мушна се сред тълпата, после го изгубих от поглед. Прикри се с такова непроницаемо заклинание, че не можех да го отлича от жертвите.

Озърнах се неспокойно.

— Значи може и сега да е сред нас.

— Съмнявам се. Само той е способен да ръководи преследването, а и да докладва на властите. Освен това не би могъл да заблуди Корил, значи е безсмислено да се промъква насам. Не се тревожи излишно… И все пак шоуто беше първокласно. Ей, като заговорихме за представления, ти как се сдоби с това телце?

Разказах му набързо.

— Ясно. Да му се не види, мислех си, че ще ти стигне разсъдливост да останеш в градската управа, затова изобщо забравих за теб! Твърде зает бях да се пазя от стрелбата и да търся Мора. После се заплеснах да помагам на бегълците.

— А как ме позна още в първата секунда?

— По уа… тоест подредбата на микробите в мозъка ти. У всекиго е уникална. Нямаше как да забравя твоята, защото бяхме в една и съща сграда месеци наред.

— Тали, това заклинание наистина ли е вечно?

Той спря и ме изгледа.

— Нищо не е вечно, особено на Харон. Само че е много по-лесно да добавяш, отколкото да махаш, ако разбираш какво искам да кажа. Когато налагаш заклинание за преобразяване, предаваш цяла поредица указания на микробите в тялото на жертвата. После те се захващат да свършат възложената им работа. Извличат енергия от някакъв външен източник, макар още никой да не го е открил. Превръщат я във вещество, често с изумителна бързина, и така постигат промените.

— Да, но нали се променя не само формата? По дяволите, сега ми е нужен много по-здрав гръбнак — и го имам! Храносмилателната ми система е приспособена към потребностите на тялото. Да не споменавам, че пазя равновесие по коренно различен начин… и още милион дреболии, за да оцелее новото същество, в което се превърнах. Няма човек, способен да се сети за всичко това. Ами че за такова преобразяване едва ли ще стигне и цяла биомедицинска библиотека, свързана с най-добре оборудваната лаборатория!

— Искаш ли да чуеш истината? — попита ме той сериозно. — Предупреждавам те, това казваме далеч не на всекиго.

— Искам, разбира се!

— Просто ние самите нямаме и най-смътна представа за същността на процеса. Микробите явно научават основните неща от други като тях по планетата. Искат и получават информация по напълно неразбираем за нас начин — не забравяй, че това все пак е чужда форма на живот! Онова у теб, което те сближава с бунхарите, изглежда е копие на устройството на истински бунхар, предадено по неизвестен ни канал. Понякога дори усещаме тези информационни потоци. Само че какво става, ако липсва пълно съответствие, или както в твоя случай — трябва да се съчетае човек с бунхар… това е вече друго нещо. Самите микроби на Уордън не мислят. Повече приличат на машина, очакваща да бъде програмирана. Невъзможно е да имат съзнание, дори ако предположим, че всички съставляват единен организъм. Без команди са напълно пасивни.

Само кимах и запомнях. Накрая реших да се върна към по-тревожните лично за мен въпроси.

— Значи щом веднъж съм преобразен, няма мърдане…

— Горе-долу. Промените в теб са протекли за твърде кратък период, но за да бъдеш върнат в предишното състояние, ще са необходими много изтънчени манипулации и ще мине поне година. Първо, ще трябва да отнемем „дома“ на допълнителните милиарди микроби в теб, а инстинктът им за оцеляване е твърде силен. Второ, излишната маса трябва да се махне по някакъв начин и обикновено отново се превръща в енергия. Една дребна грешка или небрежност от бързане и… бум! Мъртъв си. Преобразяването е несравнимо по-лесно. Мисля, че сега се налага да се заемем поне със стабилизиране на състоянието ви. И при теб, и при Дарва заклинанието започва, образно казано, да се разнищва. Скоро ще загазите още повече.

— Тъй ли? За какво говориш?

— Ами виждал съм подобни промени и преди, колкото и необичайни да са те. И двамата имате изключителна чувствителност към своето уа, то също се заслушва във вас. Когато не налагате волята си, надмощие взима животинското. Ако не направим необходимите промени, накрая ще се превърнете в бунхари — стопроцентови! Я ми кажи, напоследък имахте ли някакви по-особени… ъ-ъ, психически затруднения?

Смутено му разправих за ловните ни преживелици в джунглата.

Тали мрачно поклати глава.

— Ще се заемем с това веднага, щом имам възможност да ви изследвам подробно. Няма да е лесно и причините са няколко. Те са си ваши микроби и изпълняват онуй, което възприемат като стремеж на своя носител. Постигаме успех, като ги убеждаваме, че вие искате нещо друго… тоест внушаваме го на вас самите. А при преобразяване като вашето съзнанието се предава първо, защото не само се оказва ненужно за оцеляването, но и често дори пречи. Процесът се забавя единствено докато общувате с други хора. Ако бяхте останали в дивотията, след няколко месеца никой не би ви отличил от истински бунхари. Имахте късмет, че ни намерихте.

Потръпнах.

— Тали, една молба. Може ли да обясниш същото и на Дарва? Тя искаше да си дивеем в джунглата… а аз едва не се съгласих.

Отвеждаха преобразените от лагера на малки групи, най-често с кораби, понякога и по въздуха. Нелегалната мрежа на Корил се оказа хвърлена много по-нагъсто върху планетата, отколкото предполагах.

Тали се стараеше да работи с нас почти през цялото време. Прекарвахме дните си в поредици от трудни и често крайно досадни психически упражнения. Учеше ни и как да се предпазваме успешно от случайни изблици на силата — повечето похвати се базираха на просто самовнушение и аз ги овладявах мигновено.

Не беше нужна кой знае каква схватливост, за да научим основите. Първо, нищо не се прави от нищо. Трябва да имаш на разположение микроби на Уордън, за да им въздействаш. Значи никой не създаваше предмети с магия — такова чудо в природата няма. Но започнеш ли с малко, дори то да е камък или купчина пясък, принуждаваш го да расте, да се умножава и променя. Само дето не му вдъхваш живот, ако поначало си е мъртва материя. Можеш обаче да придадеш форма на все същата купчина пясък, после да я насочваш като кукла на конци, стига да се съсредоточиш достатъчно.

Дарва научаваше хитрините по-бързо от мен, защото просто се завръщаше към онова, което бе зарязала преди време. Тали обаче ни предупреди честно, че не вижда особен шанс да надминем равнището на по-могъщите сред чираците, защото колкото по-млад започнеш да навлизаш в занаята, толкова ти е по-леко. Не пропуснах да му напомня, че се е захванал със силата на почти същата възраст, на която бях и аз, и не се обезсърчих. Корил вероятно бе най-изумителният маг, откакто хората са стъпили на Харон, а го бяха прогонили в Диаманта прехвърлил четиридесетте…

Човек често се залъгва, че щом стане по-опитен, започва да се справя без усилия с работата си. В занаята обаче беше точно обратното — напреднеш ли, амбициите ти се развихрят и даваш все по-сложни команди на милионите микроби.

Минаха около четири седмици и лагерът почти опустя. Идваше и нашият ред за прехвърляне. Един ден Тали каза, че в тези условия повече нищо не може да се направи. Призна, че стореното не било достатъчно, но сме овладели силата по-добре, отколкото е предполагал. Според него били сме вече пълноценни чираци, макар и още на първото стъпало.

— Ще тръгнете след два дни. Казах добри думи за вас, затова ще ви изпратят направо на юг, в Гамуш. Би трябвало да си вирите носовете — там допускат само чираци, които имат изключителни заложби. Нищо чудно да срещнете и големия шеф.

— Ами превръщането ни в бунхари? — тревожно попита Дарва.

— Е, засега спряхте процеса. Малко оставаше да закъснеем, разбира се. В Гамуш ще ви помогнат най-добрите професионалисти, ще продължат обучението ви, а после… кой знае?

— Как ще пътуваме?

— С корабите вече си имахме проблеми. Войниците не пропускат да проверят пътниците, освен това над океана постоянно кръжат въздушни патрули. Справяме се засега — нямат пълен списък с имената на заговорниците, да не говорим пък за описания на преобразени, но въпреки всичко става бавно и опасността е голяма. Вас ще изведем по въздуха. Боя се, че по малко грубоват начин, но по-добър няма…

Прехвърлянето ни се оказа повече от „грубовато“. Едрите ни туловища бяха напълно неподходящи за напъхване в кабината на гърба на дългокрил, но нищо не пречеше някой от тези зверове, опитомен и управляван от маг, да се спусне и ни сграбчи с грамадните си лапи.

Макар и двамата да бяхме леко упоени за този цирков номер, пак си беше най-ужасното сътресение в живота ми. А и не вярвам на някого да му е особено хубаво, докато прекосява океана в ноктите на крилато чудовище. Изтръпвах, докато се реех над безкрайната водна шир и си представях как дългокрилът ни изпуска, само защото го е засърбял търбухът и иска да се почеше.

Не ми олекна и няколко часа по-късно, когато се добрахме до Гамуш. Тук небето беше червеникавооранжево, облаците имаха странни сиви оттенъци. Виждаше се дори светилото на системата Уордън — как напичаше само! Телесната ни температура се качваше или спадаше според средата, в която попадахме. Вече се питах колко още можем да издържим, преди кръвта ни да кипне… И беше невероятно сухо! Пясъчните дюни се простираха, докъдето ни стигаха погледите.

Спомням си, че отново и отново проклинах света, на който бях попаднал: на север и на юг — тропически джунгли, по средата — опърлена пустиня.

И все пак дори по тези места имаше живот. В далечината се стрелкаха наглед безкрили цилиндри, но никой не посмя да ни доближи, за да го огледаме по-добре. Сетих се, че някакви твари трябва да има и в пясъците, иначе с какво се хранеха местните господари на небето? Само че през цялото време не видях дори едно дръвче, храстче или животно.

Накрая тупнахме доста тежко въпреки старателната предварителна подготовка. Никой дългокрил не би успял да излети отново от такова място, затова звярът само се спусна възможно най-ниско и се зарея мудно в горещия въздух. Пътниците от кабината — хора или не по-едри от тях други същества — се разпръснаха с парашутите си на цял квадратен километър. Нямаше значение, че скачат за пръв път. На Харон дори счупените кости зарастваха за броени дни.

Посрещнаха ни няколко мъже и жени в плътни жълтеникави роби и широкополи шапки. Успяха набързо да съберат десетината непохватни парашутисти.

— Как си? — загрижено ме попита Дарва.

Опипах се.

— Понатъртен и опарен от пясъка, но иначе добре. Много съм жаден. А ти?

— Също. Да видим сега къде ще ни водят. Тук си е истински кошмар.

Трудно ми беше да не се съглася с нея, макар че и онова, което на Харон се смяташе за нормално, не ми изглеждаше самата прелест.

Един от мъжете носеше списък. Провери ни набързо по имена, остана доволен и ни събра нагъсто в падинка насред пясъка, която наглед не се отличаваше от околността. Посрещачите се огледаха, почакаха малко… и най-неочаквано всички започнахме да потъваме.

Колкото и да се стреснах, нищо не можеше да ме шокира истински толкова скоро след полета в ноктите на дългокрил. Когато потънах до устата, просто задържах дишането си и продължих надолу.

За миг ме прободе страхът от задушаване, но тутакси усетих хладен полъх по краката си и се досетих, че навлизаме в голяма подземна кухина. Щом главата ми се освободи, изплюх песъчинките, разтърках очи и се огледах.

Е, този път вече действително се стъписах — намирахме се в огромно празно пространство, подобно на чудовищен хангар за космически кораби, грейнал под, най-съвременно промишлено осветление. Навсякъде деловито щъкаха много хора. Най-силно ме потресе изобилието на машинарии — все едно отново бях попаднал в цивилизованите светове!

Нашата групичка стоеше върху прозрачна платформа, спускана полека от устройство като огромно бутало. Вдигнах глава и хлъцнах. Очите ми не откриха нищо, което да крепи грамадния покрив, състоящ се привидно само от пясък. Недоумявах как го бяха сътворили — дали чрез манипулации на микробите или с помощта на някакво чудовищно силово поле. Поне ми стана ясно защо всемогъщите магове на Харон и техните още по-страховити съюзници, пришълците, не бяха намерили досега убежището. По дяволите, аз също нямаше да се справя със задачата, дори животът ми да зависеше от това!

Щом доближихме пода, посрещачите ни смъкнаха робите си и ги захвърлиха на платформата. Един поглед към останалите наоколо стигна да се убедя, че тук никой не прекаляваше с дрехите. Питах се как ли ще свикнат с голотата нашите съмишленици, израснали в строгата унитарианска общност.

Към нас пристъпи жена в лекарски одежди.

— Вие ли сте двамата със склонност към пълно преобразяване? — попита направо. И щом кимнахме, продължи: — Аз съм доктор Исим. Елате с мен, моля.

Тръгнахме към широк отвор на тунел и вървяхме в него поне стотина метра. Стигнахме до голяма стая с широки постелки на пода.

— Веднага ще започнем лечението — заяви Исим. — Иначе ще ви мъчи липсата на прясно месо, да не споменавам по-сериозните проблеми. Нека всеки от вас седне на една от постелките.

Спогледахме се, вдигнахме рамене и я послушахме. Лекарката отстъпи към стената, взря се в лицата ни и опря пръсти в слепоочията си. Стори ми се, че дори изпадна в лек транс. Вече познавах тези похвати за съсредоточаване, но сега наистина се учудих. Бързичко ни подхванаха…

Тя стоя неподвижно няколко минути и усетих как нейните микроби на Уордън се свързаха с моите. Започна да ме мъчи гъдел в цялото тяло, изведнъж ми се мярна видението, че съм се озовал под невъзможно точен микроскоп. Дарва май изпитваше същото. Накрая лекарката кимна и започна да мърмори нещо в малък диктофон, който не бях забелязал досега.

— Лимик! — подвикна, щом свърши с бележките.

Влезе младеж в същата униформа. Жената явно бе решила да не губи никакво време, защото дори не ни запозна с него.

— По шест литра от номер 40 за всеки от тях — нареди тя безцеремонно.

Младежът кимна, излезе и след малко се върна, понесъл два големи съда с прозрачна течност. Беше ми приятно, че ни доближи без да трепне и дори без да ни изгледа с отвращение.

— Изпийте колкото можете — настоя доктор Исим. — Това е вода, от която много се нуждаете в момента, с някои добавки в нея.

Изобщо не се затрудних да погълна всичко. Май имах бездънен корем.

— Кокул ни изпрати предварително изводите си — обясни Исим, щом свършихме. — Постарал се е. След малко ще се почувствате сънливи и отпаднали. Не се борете с това състояние. Ако не подхванем нещата както трябва от самото начало, може само да ускорим нежелани процеси. Досещам се, че сте прегладнели, но засега ви искам с празни стомаси.

Лекарката излезе, а Дарва каза:

— Не съм срещала по-студен човек. Държи се, все едно сме две буци кал!

— Аз пък съм виждал мнозина като нея. Не се наежвай. Такива хора почти винаги знаят какво правят. Не забравяй, че искат да ни помогнат. Отпусни се и ги остави да си вършат работата.

Използвахме някои от упражненията, на които ни научи Тали. Не след дълго успяхме да изпаднем в състояние, подобно на дрямка. Все още съзнавахме какво става, но ни беше толкова спокойно и хубаво, че от нищо не ни пукаше. Горе-долу така бях се чувствал, преди старицата да ме преобрази.

Отсрещната стена трепна и изведнъж стана прозрачна. От другата й страна беше Исим с още двама мъже и три жени, всички седнали пред някакви пултове.

Започна се. Нямаше странни слова и неразбираеми ритуали. Виждах и усещах как невероятно съсредоточен поток от въздействие чрез микробите на Уордън протича от хората в другата стая към нас. Беше заслепяващо, всеобхватно и след секунди те вече контролираха напълно съзнанието ми. Долових, че неволно се съпротивлявам, последва кратко премерване на силите, защото Тали ни беше научил как да се предпазваме донякъде от такова влияние.

Успях да извия полека глава и въпреки замайването се вторачих в Дарва. Не изпитах нито шок, нито погнуса, просто зяпах, без да ме интересува какво става. Тя сякаш губеше очертанията си, преминавайки бързо през различни състояния. Знаех, че с мен се случва същото. Горната част на тялото й наедряваше, ръцете й се скъсиха и като че се сливаха с главата, която също придоби съвсем друга форма.

Микробите в нас, подпомогнати от примитивните животински равнища на мозъците ни, се бореха срещу лечението, като ускоряваха започнатите промени. Превръщахме се в същински бунхари… Имаше и нещо по-лошо — трупахме все повече маса в доскоро човешките половини на телата си, от която нямаше да се отървем лесно. Капанът на преобразяването — причината връщането към човешкия вид да е почти невъзможно!

Дори зрението ми не беше същото. Вече не бях способен да съсредоточа погледа си върху най-близките предмети, макар че все още ясно виждах Дарва. Забелязах, че имам муцуна и се досетих, че и моите очи — също като нейните — са много по-раздалечени отпреди. Мисленето обаче все повече ме затрудняваше. Човешкото ми съзнание умираше. Разбирах го, макар че с ускоряването на гибелта не можех дори да съжалявам за тази загуба…

Дарва вече изглеждаше като бунхарите в джунглата и видът й ми се струваше съвсем естествен. Само очите й запазваха чудато будно изражение. Наясно бях с три неща — спеше ми се, изпитвах глад и наблизо имаше самка…

Едва ли мога да си припомня следващите няколко дни, камо ли да ги опиша. Накратко казано, затвориха ни в голяма клетка с пуснат ток по решетката. Имаше и нещо като басейн с вода. Веднъж дневно вкарваха в клетката наскоро убито животно и двамата с Дарва го разкъсвахме. Щом заситехме глада си, следваше неспокоен, напрегнат сън, после отново се събуждахме. Бяхме бунхари и реагирахме само първично, като всеки хищник. Нямахме представа за мястото и времето, в главите ни не се мяркаше и най-смътна мисъл. Едва ли знаехме кои сме.

И все пак бавно изплувахме от това блато. Първа се събуди паметта, макар подсказаните от нея видения да не означаваха нищо. Най-сетне един ден се изтръгнахме от обятията на дрямката в някакво странно помещение и за пръв път аз осъзнах, че отново мисля.

Отнейде се разнесе гласът на Исим.

— Ако ме разбирате, тупнете с десния крак.

Обърнах се, видях Дарва и установих, че тя си остава бунхар. Но тупна с крак също като мен.

— Много добре — похвали ни лекарката. — Не се опитвайте да говорите. В момента гърлата ви са крайно неподходящо устроени и само ще изревете гръмогласно. Процедурата беше, меко казано, рискована. За да ви спасим като човешки същества, бяхме принудени да пришпорим процеса, като изключим съзнанието ви от него. Крайна, но жизнено необходима мярка. Двамата сте едва третият и четвъртият подобен случай, досега имаме една сполука… и един неуспех. Надяваме се с вас да подобрим равносметката. Ще направим всичко възможно да ви върнем сред хората, но процесът ще бъде извънредно бавен и изискващ неизтощимо търпение. Съхранихме човешкото в психиката ви. Досегашните изследвания показват, че не можем да ви наложим обратната промяна насила. Ако опитаме с нова поредица заклинания, ще реагирате, като буквално преобразите мозъците си. А щом имате мозъци на бунхари, повече нищо не би възстановило личността, разума и спомените ви. Трябва да се научите да контролирате всеки микроб на Уордън в телата си. Всеки!

Най-много се измъчвах, че не можехме да общуваме нито с лекарите, нито помежду си — с изненада открих, че Дарва беше напълно неграмотна, тоест не умееше нито да чете, нито да пише.

Мисля, че положението беше още по-странно за хората, които се опитваха да ни помогнат, отколкото за нас самите. Представете си как идвате всеки ден да преподавате на двойка бунхари! Длъжен съм да призная, че окото им не мигваше, през цялото време се държаха с нас като с разумни и зрели човеци. Аз пък се напъвах да върша всичко точно според указанията — нямах желание да си остана жизнерадостен звяр.

А трябваше непрекъснато да се боря с животинските желания. Едва се въздържах да не рева и нападам. Скоро осъзнах, че се тревожа и за Дарва. Отчаяно жадувах и двамата да успеем.

Денят, когато се съсредоточихме върху способността да говорим, беше особено вълнуващ. Постепенно овладявах всички процеси в тялото си. Мога да твърдя без сянка на съмнение, че за известно време представлявах най-схватливия и разсъдлив бунхар в цялата история на този животински вид. Заклинанието беше сложно, но се свеждаше до заповед към нашите микроби да създадат нещо като ларинкс в иначе твърде първобитните ни гърла. Нямах представа как ще изглежда той и как точно ще действа, но сигурно приличах на детенце с нова играчка в ръцете, докато усещах нещо да расте… и издадох първите звуци, различаващи се от яростното ръмжене. Е, гласът не беше човешки и речта звучеше гърлено, без никакво участие на устните, които все още не можеха да оформят думи.

А колко се зарадвах, когато видях и резултата от успешните усилия на Дарва! Накараха ни да спрем с промените и да се упражняваме. Изумително бързо се научихме да изричаме разбираеми слова. Няма съмнение — тръгвахме по желания от нас път! Но колко ли щеше да продължи той?

В разговорите с Дарва скоро установих, че нейното боричкане със зверските инстинкти е много по-мъчително. Доктор Исим също разбираше това и веднъж, при индивидуалните уроци, ми каза:

— Ако искаме наистина да я спасим, може би ще трябва отново да стигнем до крайност.

— Какво е… нужно? — изчегърта дрезгаво гласът ми.

— Ти напредна достатъчно, за да контролираш почти изцяло организма си. У теб уа е овладяно. Но ако ви изведем от лабораторните условия, и двамата веднага ще се върнете към животинското си състояние, просто защото сте твърде близо до него. Тя несъмнено ще се предаде преди теб. Има вероятност ти да потиснеш промяната, за нея обаче силно се съмнявам. Нуждаете се от подкрепа и само двамата можете да си я дадете взаимно. Нарича се свързване чрез уа и мисля, че това е единствената надежда за Дарва… но решението е твое.

— Значи е опасно?

Исим кимна.

— Известно ти е, че уа всъщност е едно цяло, тъй като е свързано с всички останали.

— Знам.

— Твоето съзнание обаче сдържа уа, направлява го и така то се предава от човек на човек, а после се закрепва. Връзката остава завинаги.

— Нима и съзнанията ни ще се слеят?

— Не. Уа се подчинява на мисълта, не я замества. Само телата ви ще се слеят на това равнище. Всичко причинено на единия от вас ще може да бъде прехвърлено у другия. Нейната психика ще ти даде малкия допълнителен тласък, от който имаш нужда, за да заповядваш безпрекословно на микробите в себе си. И щом успееш, процесът може да протече лесно в обратната посока. Но такава нерушима връзка — подобна на преобразяването, само че по-сложна — си има и недостатъци. Нищо и никога няма да ви освободи един от друг. Ако достигнете следващото ниво в овладяването на силата, може би ще станете изумително могъщи. И пак ще си останете едно цяло. Болката също ще е обща за двама ви.

— Все пак каква е опасността?

— Ако инстинктите в нея надделеят, може да завлече и теб след себе си.

— А без тази връзка?

— Може би, след много упорит труд, ще те върнем към човешкото състояние… но Дарва ще загубим. Просто й липсва твоята корава психика.

— Да започваме тогава!