Харон: Дракон на прага

Петнадесета глава Брод през мрака

Нямаше да са ни излишни и четири месеца за подготовка. Корил ни даде четири дни. Щом беше решил да нанесе удара си, край на размотаването. Твърдеше, че има причини да вземе всеки един от нас, но някои от подбудите му бяха по-трудни за разгадаване.

Аз май попаднах в групата, защото като останалите тузари от Братството, той имаше твърде високо мнение за хрътките на Конфедерацията и в разговорите си с него се постарах да не го разочаровам. Малко се учудих, когато се съгласи и Дарва да тръгне с нас, но изглежда новите й умения с оръжията наклониха везните. Не бих й се изпречил на пътя, когато е решила да влезе някъде и носи пушка. Ако противникът й не е по-силен от нея в магията, можете спокойно да го отпишете! Зала — или по-скоро Кира — беше още по-интересен избор, защото Корил едва ли й се доверяваше повече от мен. Разбира се, ако спазеше обещанието си да му служи, щеше да е безценен помощник, но нищо не пречеше тъкмо тя да е троянският кон сред нас и да ни предаде, щом влезем в Замъка.

Останалите бяха най-могъщите му магове. Имената на всички започваха с К като знак за признание на особено напредналите в занаята. Щом научих това, отговорих си на още един въпрос — Мора явно бе предпочел да не се кичи с такова име.

Всеки имаше любопитни способности. Ку, мургав дребосък с мише лице, също беше от преобразените, макар външността му да не го издаваше. По рождение имаше силно нощно зрение, освен това си бе създал сам някакво сонарно сетиво, което още по-добре го ориентираше на тъмно. Умееше и да се лепи по тавани и стени като същинска муха.

Кей беше космат мъжага с размерите на мечок. Още като го видеше човек, оставаше с впечатлението, че има насреща си гадняр… и не бъркаше. Някога Конфедерацията го пращала да обикаля граничните светове като инспектор и той не пропуснал да се възползва от богатите възможности за плячкосване и изнудване.

Кимил не се отличаваше с нищо особено. Явно произхождаше от цивилизованите светове и беше доста млад.

В дребната жилава Киндел веднага правеха впечатление дългите зловещи нокти и голата глава. Нейните безизразни черни очи изглеждаха твърде големи за лицето й и вечно шареха насам-натам. Другата жена — Кругар, беше на средна възраст и не забелязвах някакви промени във външността й на бивша жителка на Конфедерацията. От групата само Дарва беше родена на Харон.

От самото начало не забравях, че двамата с нея сме най-лесните мишени. За няколко месеца успяхме да се смалим до по-приемливия ръст от 204 сантиметра, но още стърчахме над останалите. Разбира се, колкото и човешки да изглеждахме, опашките издаваха, че сме преобразени. И си оставахме дяволски силни и пъргави.

Напуснахме твърдината на Корил по въздух, както и пристигнахме, но този път бяхме в кабината върху дългокрила, а не в ноктите на проклетото чудовище. Зала никак не се въодушеви от пътешествието, Кира обаче намери начин да я успокои… или приспи.

Разбира се, не слязохме близо до Замъка. Стъпихме на земята около четиридесет километра в югозападна посока и се наложи буквално да изхвърлим нагоре дългокрила с помощта на уа — иначе той не би успял да излети от прикритието.

Носехме учудващо оскъдна екипировка. Корил реши да рискува и ни разреши да вземем лазерни пистолети, макар и с уговорката, че всеки миг може да се отървем по принуда от тях. Имахме и малък арсенал от огнестрелни оръжия, с които се бяхме упражнявали старателно. Освен това неколцина от нас (Дарва също) носеха древната принадлежност на воина — прав меч. Останалите се задоволихме с остри кинжали. Кей ме изненада, когато видях на гърба му арбалет. Само бях чел за това оръжие.

Нямахме никакви хартии. Цялата необходима информация запечатахме в паметта си със самовнушение, за да се отървем от излишни проблеми. Всички облякохме зелени маскировъчни униформи, в каквито войските на Харон понякога проникваха в джунглата. Наложи се да ги прекроят за мен и Дарва. Малко суха храна и манерки с вода — друго нямаше.

Оставаха ни две денонощия и половина, за да стигнем до Замъка, предостатъчно на пръв поглед. Само че си пробивахме път през най-гъстата джунгла, а дори двамата с Дарва вече не бяхме съвсем като у дома си по такива места. По-близо до планините гората се поразреди, често излизахме на полянки и заобикаляхме каменисти хълмове. Започна мъчително катерене, защото не биваше да припарваме до пътищата. Нощем ни улесняваха дребните заклинания на Корил, изострящи зрението ни, но повече се осланяхме на естествените способности на Ку.

Сутринта на решителния ден доближихме мястото, откъдето щяхме да навлезем в подземните проходи. От стръмнината можехме да огледаме цялата долина под нас. И от всяка точка се виждаше Замъкът — още по-плашещ, отколкото на триизмерното изображение.

Настанихме се да чакаме до късния следобед, когато щеше да започне истинската ни работа. Сменяхме се да бдим, а незаетите се стараеха да поспят. Отбелязах с любопитство, че Зала не беше включена в графика.

Не можах да си отпусна душата и да си почина истински, макар да знаех, че подобни проблеми с нервите са присъщи само на аматьорите и не би трябвало да ме тормозят. Малко преди началото на поредния порой застанах над пропастта, за да огледам може би за последен път тази част от планетата. И видях първия си табар.

Въпреки дъждовната пелена различавах околността на петнадесет, вероятно и двадесет километра. Нямаше как да сбъркам онова, което се зараждаше пред очите ми.

Първо засвяткаха мълнии високо на изток. Скоро трепкащото сияние стана постоянно и се усилваше с всяка секунда. Ала все още нищо не се появяваше от облака. Изведнъж мястото точно под него сякаш се завъртя. Бях наблюдавал торнадо и преди, но не сред такава призрачна светлина.

От яркия център като че се протегнаха дълги пипала енергия и се забиха в земята. След няколко секунди отекна и поредицата трясъци. Не различавах добре в какво се забиваха мълниите, радвах се обаче, че не съм там.

Сиянието като че се сплеска и се превърна във фуния, но не се гънеше и усукваше като торнадо, а се оформи в почти правилна геометрична фигура. Този конус се източи към земята, обкръжен от лудешкия танц на мълниите. Потъмня, оцвети се, накрая докосна твърдта… и в него без да се смесват се завъртяха червени, оранжеви и виолетови ивици.

Лесно ми беше да разбера защо невежите хорица виждат в явлението нещо свръхестествено. Стихията сякаш можеше да умножава безпределно яростта си. Вече се приплескваше в цилиндър, който зафуча из долината.

И другите дойдоха при мен, щом чуха гръмотевиците. Макар и далечна, бурята вдъхваше ужас. Всички зяпахме в захлас унищожителното й шествие.

Само не Корил.

— Време е да влезем — изрече той невъзмутимо.

Неколцина от нас се извърнаха изненадани към него.

— Още не е пет следобед — напомних му.

— Никой няма да рискува кацане при табар толкова наблизо. Автоматичните системи са изключени, за да не привлекат бурята. Липсва електричество — значи няма совалки, няма и охранителни устройства. В момента бързат да набутат зарядите за лазерите в най-далечните складове под земята. И ние ще попаднем между тях и хората, които биха могли да ги използват срещу ни. Добре, нямам нищо против… Тази буря е истински дар божи! Да вървим!

Трудно ни беше да откъснем погледи от вихрушката, която ни омайваше, но разбирахме, че можем да изпуснем момента. Нагласихме раниците на гърбовете си и се запътихме към най-обикновена горичка на петдесетина метра от нашия стан.

— Стражите са се махнали, за да не пострадат — ликуващо отбеляза Корил. — Улесняват ни. Ако се вмъкнем незабелязано за онези във вътрешния пост, няма да оставим никаква следа от проникване.

Табарът ревеше съвсем наблизо, вятърът се превръщаше в ураган.

— Не е ли по-добре да захвърлим лазерните пистолети? — тревожно попита Кимил.

— Не ми се иска — отвърна нашият предводител. — Ще рискуваме. Току-виж се окаже, че само ние в целия Замък сме въоръжени с тях!

Наложеното в горичката заклинание беше изкусно заплетено и трудно се откриваше. Поначало малцина знаеха, че Замъкът има странични входове, макар това да бе съвсем логично — никой не гради крепост, без да си осигури път за бягство или снабдяване. Този тук водеше право към целта. А най-близкият всъщност би ни отдалечил, защото по него щяхме да стигнем до превърнатите в складове пещери насред планината.

Корил и още двама от нашите магове побързаха да се заемат със заклинанието. Искрено им завидях на уменията и лекотата, с която го разпердушиниха. Дори да имах не по-лоши заложби от техните, трябваше още много да се потрудя, докато ги настигна.

Две от дърветата сякаш изсъхнаха и се дръпнаха встрани, откривайки здрава метална врата. Знаех, че сплавта е доставена от Медуза… и е недостъпна за нашето уа. Не можехме да правим фокуси нито с вратата, нито с ключалката, нищо не пречеше обаче да се позанимаваме със самата скала. Микробите в нея откликнаха, сякаш тя бе живо същество. След минута до вратата имаше дупка. Корил кимна доволно, пъхна ръка и отмести преградата. Никакви алармени системи не се задействаха, защото ключалката си оставаше непокътната.

Бързичко се напъхахме в тунела и изчакахме маговете да върнат вратата на мястото й, а после да възстановят заклинанията. Мисля, че някой с първа степен в занаята би забелязал намесата, само че лично на мен подобна прозорливост не ми беше по силите.

Озовахме се в пълен мрак, но за нас той не беше непрогледен и изобщо не се чувствахме безпомощни. Ку веднага изпълзя по стената и залепна за тавана. Щеше да се движи над главите ни и да ни бъде нещо като застраховка срещу изненади. Всички виждахме своите микроби, придаващи ясни очертания, различавахме и границите на скалните стени. Без намесата на зрението гледката беше кошмарна… и всеки друг от овладелите силата също щеше да ни забележи веднага.

Ку запълзя бавно на пет метра над нас. Постарахме се да стъпваме безшумно, съсредоточили цялото си внимание в него. Корил водеше, Дарва вървеше последна. Тя пък се стараеше да проследи всяко движение на Зала, както се бяхме уговорили предварително. Макар и най-слаба в занаята сред нас, Дарва се намираше в нерушима връзка с мен. Ако видеше нещо необичайно, аз също щях да го усетя, както и ако някой се опиташе да й навреди. Чак сега се уверих, че Корил неслучайно е решил да тръгнем и двамата с него.

След поредния завой в тунела видяхме трепкащи отблясъци от факел в малка ниша до пещерата. Ку веднага демонстрира завидното си хладнокръвие. Припълзя над отвора и надникна с главата надолу. Върна се предпазливо и изсъска едва чуто в ухото на водача ни:

— Двама са, имат пушки с експлозивни куршуми. Електричеството още е изключено.

Корил се усмихна безмълвно. Пристъпи към входа на стаичката и вдигна ръце. Застинал неподвижно, излъчваше някаква тайнствена сила. След малко ни посочи да следваме Ку.

Един след друг подминавахме отвора. Виждахме за миг двамата скучаещи мъже, които от време на време поглеждаха някакво устройство. Изобщо не се обърнаха към нас.

Щом и Дарва се отдалечи, Корил най-сетне се раздвижи — първо се плъзна встрани, после тръгна заднешком към отсрещната стена на пещерата, където всички се събрахме под Ку. Чак тогава си отдъхна и ни поведе по следващия тунел. Нямаше нужда да обяснява какво бе направил току-що. Знаехме, че поддържаше илюзия за пълно спокойствие и липса на натрапници, докато се промъкнем край двамата пазачи.

Изминахме петдесетина метра и стигнахме до голяма кръгла пещера, където явно трябваше да се събират няколко коридора. Само че щом човек пристъпеше към средоточието, навсякъде около нея грейваше яркото уа на плътна скала. Дори не бях сигурен откъде влязохме. Значи бяхме се натъкнали на първия капан от лабиринта, при това чудесно скроен!

За всеки стигнал дотук нямаше съмнение, че затворената отвсякъде пещера е заблуда… но накъде да поеме? Помнех схемата — тук се събираха пет тунела и само един водеше към Замъка. Друг естествено би ни върнал там, откъдето влязохме. Останалите три не само бяха пълни с коварни клопки, но и се отклоняваха към различни складове.

Корил ни махна да се дръпнем малко назад и пак разпери ръце. Завъртя се бавно три пъти около оста си и промълви тихичко:

— Някой добре си е изпипал работата. Навсякъде е претъпкано с капани, добавили са и нов страничен ръкав на десетина крачки оттук. Вървете с мен и в никакъв случай не ме изпреварвайте. Ку, напредвай само по два-три метра и чакай.

Протегна ръка с изопнат показалец и на избраното място яркото уа поизбледня. Корил мина пръв, пусна Ку над себе си и ни подкани с жест да го последваме. Тънките нишки на маскировъчната мрежа, изглеждаща като камък, се наредиха отново по местата си.

Пристъпяхме предпазливо по новия коридор. Само след три крачки Корил ни спря с вдигната ръка.

— Тънанари — промърмори насмешливо. — Кому ли е хрумнало да прави капан от чуждопланетен метал?

Нямаше нужда да сочи. Усещахме микробите — в себе си, в пода, стените, тавана, и то различни според веществото и структурата, където се бяха настанили. Дългият четири метра отрязък пред нас обаче беше мъртвешки тъмен за допълнителните ни сетива. Пак метал от Медуза, точно очертан от своята инертност.

Ку не чакаше специална покана, а вече работеше по тавана на пещерата. Измъкна малка лазерна сонда от раницата си и скоро вече замазваше някаква кука с бързовтвърдяваща се пластична, смес. Аз и Дарва носехме най-тежките раници с всякакви джунджурии. Подхвърлихме му дебело въже, сплетено от лиани. При тестовете в убежището бяха издържали половин тон. Надявах се да не са изгубили внезапно здравината си.

Прошепнах на стоящата до мен Киндел:

— Какво ли щяхме да правим без Ку?

— Как какво? Един от нас щеше да се превърне в нещо подобно.

— Тъй ли било… — успях само да измънкам и пак се загледах в сръчния дребосък.

Упражнението поне привидно беше съвсем лесно — хващаш се за въжето, залюляваш се и се прехвърляш от другата страна на плочата, която даваше сигнал и при най-лекия допир. Но имаше една не толкова приятна подробност — тунелът беше висок само три метра, а трябваше да прелетим четири. Краят на въжето не биваше да докосва плочата, значи се налагаше да се засилваме усърдно и да скочим едва накрая. Приличаше на истински акробатичен номер…

Стори ми се, че мина цяла вечност, докато преодолеем препятствието, но всички се оказахме корави хора. Справих се без проблеми и изведнъж ми хрумна, че Кира, чийто ред идваше след мен, има идеалната възможност уж от непохватност да ни насади на пачи яйца. Тя обаче се прехвърли с изяществото и силата на хищник, които упорито се стараеше да прикрие през останалото време.

Само мъничката Киндел трябваше да се залюлее няколко пъти, докато се престраши, а и Ку се пресегна отгоре да я тласне за последните критични сантиметри.

Изчакахме да прибере въжето, като не забрави да свали и куката. И отново всеки минал след нас трябваше да търси зорко, за да забележи нещо.

По-нататък в тунела също имаше капани; някои откривахме по-трудно от други. Съвсем малко от тях бяха с електрическо захранване, тоест — безопасни в момента. Поизмъчиха ни простите и безотказни механични устройства, ала явно бяхме се подготвили добре — за всичко намирахме решение в раниците си.

А задънените разклонения сякаш бяха безброй. Разчитахме само на паметта на Корил и изострения усет на нашите магове. При поредното кръстовище предводителят ни спря. Пред нас беше Замъкът и истинските ни главоболия тепърва започваха.

Тук движението беше доста оживено. Войници и техници бутаха напред-назад колички с всевъзможен товар. Шумът не затихваше за повече от минута, а това време едва ли стигаше да влезем, да изберем нужната ни посока и да изчезнем.

Водачът ни още умуваше какво да правим, когато пуснаха тока. Навсякъде по коридора замъждукаха бледи лампи, но и те стигаха напълно, за да се виждаме отдалеч. Кръстовището също се освети. Отдръпнахме се по-навътре и се разминахме на косъм с четирима мъже в червени дрехи, които избутаха на бегом голяма количка към отвора на друг тунел. Изобщо не се озърнаха към нас.

— Проникнахме по-навътре, отколкото се надявах, и то благодарение на табара — въздъхна Корил. — Представлението започва. В момента сме само на петдесетина метра от най-долния етаж на Замъка. Тунелите отсреща водят до трезори с крадени творби на изкуството и скъпоценности. Само онзи вдясно отива към Замъка.

Отново застинахме, докато край нас профуча някакво возило. Щом шумът се отдалечи, предводителят продължи:

— Оттук нататък не очаквам капани. Не вярвам някой да е предполагал, че е възможно враг да се озове толкова навътре. Едва ли и на мен би ми минала такава мисъл през главата. За последните часове установих, че съм се отнасял твърде небрежно към сигурността. Знам, че сте уморени, но трябва да продължим. Явно се разшаваха толкова заради атаката — навън сигурно е същински ад. Значи всеки момент оттук ще мине някой. Не бива да се помайваме и мисля, че…

Тъкмо тогава тракторче с ремарке навлезе в кръстовището и зави към нас. Пистолетите мигновено се появиха в ръцете ни, а Корил изсъска:

— С първия изстрел!

Машината ни доближи. В кабината седяха само двама в червени униформи на техници. Толкова бързо ги изгорихме, че дори не успях да им разгледам лицата. В следващата секунда Ку тупна от тавана, изрита труповете на пода и спря трактора.

— Бързо! — отсече водачът ни. — Парк, Дарва, Кей — вие сте най-силни. Махнете сандъците от ремаркето!

Проклетите дървении бяха натъпкани с нещо тежко, но за две минути успяхме да ги наредим край стената на тунела. Надявахме се, че сме достатъчно далеч от кръстовището, за да не ни обърнат внимание, освен ако още някой не намине към нас.

Корил реши да не губи време за магии. Насочи лазерния си пистолет към сандъците и без разтакаване ги превърна в бяла пепел. Едва ли съскането щеше да се чуе при целия този шум наоколо. Качихме се набързо в ремаркето. Ку превключи на задна скорост, върна машината внимателно в кръстовището и пое по тунела, който водеше към Замъка.

Караше уверено и изобщо не използваше спирачките, когато доближавахме войници и други хора, тръгнали пеша. За моя огромна изненада те просто се прилепяха към стената и ни правеха път. По-нататък се разминахме с трактор — една педя делеше каросериите. Нашият дребосък само махна приятелски на техника.

Корил се подсмиваше.

— Ама че глупаци! Смятат ни за някаква специална част. Е, не грешат чак толкова. Подгответе си оръжията! След малко ще стане напечено.

Навлязохме в долния подземен етаж — огромна зала, изпъстрена с масивни каменни колони. Тук щъкаха стотици мъже и жени в черни и червени дрехи, виждаха се всякакви возила.

Спряхме послушно между разчертани бели линии на пода. Преливащият от самоувереност Корил ни намигна.

— Сега ще ви покажа защо бюрокрацията е такова зло за човечеството.

Скочи от ремаркето, като не забрави да прибере пистолета си в кобура, и се запъти към мъж със златисти емблеми по униформата — явно някакъв офицер и много силен маг, ако можеше да се съди по излъчването му.

Бившият Владетел на Харон го заговори спокойно. Офицерът кимна и посочи нанякъде. Корил небрежно отдаде чест и се върна при нас, стиснал зъби, за да не се захили.

— Хайде, скачайте! Няма да се тътрим по стълбите. Ще се качим с асансьор номер 4.

Подчинихме се, макар да се стъписахме малко, и тръгнахме през гъмжилото. Не бях свикнал с такива примитивни механизми, но веднага си спомних какво бе обяснил нашият водач — задвижваха ги с противотежести, а не с електричество. Иначе биха били безполезни при всеки табар.

Озъртахме се неспокойно, защото според нас стърчахме като трън в задник с тези зелени униформи. Примъкнах се до Корил.

— Добре де, как извъртя тази дяволия?

Той се засмя.

— Просто отидох при дежурния офицер и му изтресох, че сме специален патрул и трябва да излезем на позицията си в отбранителния периметър. Попитах го как да стигнем най-бързо.

— И той ти обясни?

— Разбира се. Нима очакваше друго?

Не само аз клатех глава от изумление, докато чакахме големият асансьор да се спусне тежко в направената за него вдлъбнатина. Слезлите от полуоткритата платформа войници и работници дори не ни погледнаха. Признавам си обаче, че в този миг — като повечето в групата — бях на ръба на истерията. И все пак, ако шетах на позната територия, бих измислил точно толкова нагло изпълнение! Знаех, че най-голямата опасност не се таи в тези безлики мъже и жени наоколо, а в собствените ни опънати до скъсване нерви.

Когато платформата се освободи, пристъпихме настръхнали върху нея. Последваха ни няколко войника с ръчни колички, върху които имаше сандъци — явно боеприпаси за огнестрелните оръжия, може би и резервни батерии за лазерните. Някъде над нас звънна гонг и започнахме полека да се издигаме. Устройството задължително спираше на всеки етаж.

Забелязах, че нагоре няма открити пространства като на този със складовете. Коридорите се разклоняваха само на няколко метра от асансьора. Виждаха се немалко стражи, които носеха на гърдите си значки с различни цветове и изведнъж осъзнах почти болезнено, че ние нямаме такива.

Спътниците ни на платформата май не ни забелязваха, но когато някои от тях слязоха на петия етаж, веднага им провериха значките. Останалите се изнизаха на седмия и бяха огледани още по-внимателно.

Щом отново се заизкачвахме, наведох се към ухото на Корил, за да надвикам дрънченето и тракането:

— Значките!

Кимна и тупна по кобура си. Трябваше да си пробиваме път с груба сила… и след първия изстрел щеше да настане невъобразим ужас. Щом потеглихме от деветия етаж, нашият предводител прошепна:

— Стреляйте, щом видите мишена!

На следващия — последния, до който можеше да се стигне толкова лесно — ни чакаха осем копои с твърде зловещи наглед пушки в ръце. Дори да не ни подозираха, очевидно имаха заповед да гръмнат всеки и при най-дребната провокация.

Щом главите ни се показаха над равнището на пода, аз викнах сърдито:

— Я по-кротко! Да не ни очистите!

Естествено те се поколебаха и ни дадоха безценната секунда предимство. Всички едновременно натиснахме спусъците на лазерните си пистолети. Онези насреща нямаха и нищожен шанс при такава стрелба.

— В коридора! — изрева Корил. — Без сигнал, че всичко е наред, тази гадост пада като камък!

Скочихме, още преди подът на платформата да се изравни с етажа. Тъкмо навреме, защото вече нямаше кой да блокира механизма и асансьорът рухна с грохот надолу.

Кей се озърна към зейналата шахта зад нас и цъкна с език недоволно.

— На косъм…

Водачът ни се оглеждаше напрегнато. След миг-два каза:

— Това е първият защитен пост преди горните етажи. Оставили са тук поне петдесет войници. Съмнявам се, че ще успеем да стигнем дори до стълбата, без да ни пръснат на мръвки. Парк, Дарва, Кира — стойте по средата на кръга. Не отвръщайте на огъня. Наглостта и обикновените оръжия вече няма да ни послужат.

Прав беше и ние побързахме да се скупчим, а маговете ни заобиколиха. Но нито аз, нито Дарва прибрахме оръжията си в кобурите. В такъв хаос знае ли човек какво ще се случи? Засега оставихме ненадминатите в занаята да си вършат работата. Само едно не ми даваше мира — ако някой от тях се спънеше и паднеше, един от нас тримата трябваше веднага да заеме мястото му. Иначе вместо кръга от магове първа степен, грижливо подбрани от Корил, щяха да останат само отделни майстори, които непременно биха опазили себе си, но не и останалите.

Кръгът се образува тутакси, но не тръгнахме веднага. Свързването на толкова могъщи умове изисква невероятно съсредоточаване. Досещах се защо Дарва гледаше толкова недоумяващо — очакваше нашите невидими засега противници да ни нападнат, а това все не ставаше. Не беше трудно да й обясня — коридорът продължаваше само още двайсетина метра и трябваше да завием наляво или надясно. За да стигнем до целта си, щяхме да поемем наляво. Асансьорът вече беше недостъпен за нас, на всички долни етажи гъмжеше от войски, а не можехме и да останем на място, защото платформата току-виж се върнала с някое хубаво взривче… Всеки офицер с малко мозък в главата би оставил хората си да ни чакат в засада, вместо да си търсят белята в късия коридор, където бихме ги разстрелвали от упор.

— Уа е едно — напяваше Корил. — Уа е едно…

Другите повтаряха, докато гласовете им се сляха. Всичко това ми се виждаше голяма дивотия. Спомних си обаче как Тали Кокул, достигнал едва до четвърта степен, бе останал невредим при стрелбата в Бурже. А тази група го превъзхождаше несравнимо — съчетаната воля и изкуство на най-силните магове извън Синода! Изведнъж за малко да се плесна по челото. Ами че пред мен май стоеше бъдещият Синод, стига да минем през стената от куршуми и още кой знае какви гнусотии, да не говорим пък, че сегашният ни чакаше с нетърпение един етаж по-горе…

Но дори аз долавях огромната мощ на кръга. Обкръжаваше ни плътна преграда от уа. Скоро щяхме да проверим колко добре отблъсква опасностите това немислимо магнитно поле… защото тръгнахме напред.

Разбира се, копоите ни чакаха и в двата края на коридора. Щом завихме наляво, после надясно, без да нарушаваме плътния си строй, онези от десния край запристъпваха след нас. Трябва да призная, че бяха много хладнокръвни и си разбираха от работата. Оставиха ни да направим двайсетина крачки по последната отсечка, дълга към седемдесет метра, преди да натиснат спусъците. Двамата с Дарва трепнахме, спряхме неволно при първия оглушителен залп… и едва не погубихме всички, защото другите щяха да се спънат в нас.

Изстреляха примитивни, но достатъчно мощни куршуми, за да се разхвърчат парченца боя и по стените да зейнат стотици дупки. Сякаш и въздухът придоби твърдостта на метал. А ние продължавахме кротко напред и дори случайните рикошети не ни причиняваха зло.

По средата на коридора маговете спряха. Доколкото виждах, бяха изпаднали в странен унес и изобщо не забелязваха страшния порой от куршуми. А ние тримата неволно гушехме глави в раменете си и потръпвахме.

Скоро разбрахме причината за спирането. Кръгът излъчи във всички посоки немислимо напрегната вълна от енергия на уа. Беше направо заслепяваща за новите ми сетива. Изглеждаше жива, яростна стихия — като буйствалия навън табар. Нахлу към войниците и се вкопчи в оръжията им.

Все някой ден ще проумея как физически беше възможно онова, което последва. С оръжията стана, общо взето, същото, каквото щеше да сполети мен и Дарва, ако бяхме опитали наведнъж да се отървем от излишната телесна маса при обратното ни преобразяване. За миг се отдели много топлина, а патроните в пълнителите на тези пушки бяха с експлозивен заряд…

Започнаха да избухват в ръцете на нашите противници. Чуха се писъци на болка, неколцина вбесени копои се втурнаха към нас слепешката с надеждата да разкъсат кръга. Лазерните ни пистолети изобщо не бяха засегнати. Стреляхме внимателно между главите на маговете и не допуснахме никого наблизо. От такова разстояние дори Дарва нямаше как да пропусне целта. Ухили се доволно и ми намигна. Озърнах се — Кира гледаше все така безстрастно. Да върви по дяволите! Какъв смисъл има да си много печен в нещо, ако не се изкефиш?

Пак тръгнахме напред; ние тримата бяхме нащрек. Все някой можеше да се метне отгоре ни иззад множеството затворени врати. Не се намери такъв смелчага. Стигнахме до опустяла барикада пред стълба, чиято ширина бе недостатъчна, за да побере кръга ни, а и не можехме да видим дали горе не ни чакат. Който и да бе измислил тази подредба, знаел е какво иска да постигне!

Бръкнах в раницата си и извадих четири малки сребристи кълба с тънка метална ивица по средата. По безмълвна заповед на Корил кръгът се разпадна и маговете заеха отбранителна позиция в края на коридора, откъдето само допреди секунди се опитваха да ни разпердушинят.

В този миг един войник се изтърколи по стъпалата и започна да стреля. Чух внезапно пресекнал крясък; Кира се намеси мълниеносно и почти го преряза на две с лазерния си пистолет. Мъжът се свлече в кървава купчина.

Без да се озъртам за възможни жертви сред нас самите, аз скочих към стълбите, завъртях пръстена на първото кълбо и го метнах нагоре. Не чаках, а повторих операцията с второто. Първото избухна, преди още да съм запратил третото. Трясъкът и ударната вълна едва не ме отхвърлиха към коридора. С мъка се задържах на крака и побързах да се отърва от последните две кълбенца. Чак тогава се обърнах за миг.

Макар и магове първа степен, бяха си хора от плът и кръв. Онзи прежалил се идиот успя да ги свари неподготвени. Кей несъмнено беше мъртъв, а Кругар притискаше длан към ребрата си отдясно и между пръстите й се процеждаха струйки кръв. Оставахме седмина годни за сражение, при това — само четирима магове. Но нима можехме да се откажем точно сега?

Бяхме се забавили прекалено, за да разчитаме на гранатите. Кира обаче препусна като побеснял кон по стъпалата и всички я последвахме на бегом с оръжие в ръце, временно изоставяйки ранената Кругар. Единствената ободряваща мисъл, която мина през главата ми, беше, че няма как да ни задушат с газ по тези стълбища и коридори.

Почти очаквах да не заваря Кира горе, ала тя стоеше невъзмутимо до труповете на още двама войници. На теория ни оставаха три етажа до покоите на Еолия Матузе, но се бяхме измъкнали от отбранителния периметър и навлизахме сред жилищата, кабинетите и лабораториите на Синода и висшите местни бюрократи.

Единадесетият етаж приличаше на хотел със заключени стаи. Приятно, модерно, изискано… Корил спря да си поеме дъх.

— Кругар е достатъчно добре да се позакърпи сама, а може би и да попречи на всеки, който реши да ни нападне в гръб. Уф! Вече не съм млад, няма спор. — Той въздъхна. — Е, поне войниците няма повече да ни досаждат. Мисля, че ще преминем необезпокоявани този коридор, но за всеки случай стреляйте по всичко, което шавне.

— Нима наистина ще ни оставят на мира? — попитах недоверчиво.

— Знаят добре, че който е стигнал дотук, не е мърльо и едва ли ще търпи глупостите им. Хората от Синода са се изтеглили в приемната на тринадесетия етаж. Ще ни чакат там.

Огледах четиримата магове.

— Ще ви стигнат ли силите?

Страховитият старец сви рамене.

— Зависи колко са. И кои. Дотук имахме невероятен късмет. Дано да ни върви така докрай.

Грижливата подготовка, уменията на маговете и богатата предварителна информация (да не говорим пък за нахалството) наистина много помогнаха, но в края на краищата Корил беше прав постоянно да споменава за късмета. Позна и че ще продължим безпрепятствено нататък. Никоя врата дори не се открехна, изкачихме тихо и кротко следващите два етажа. По шума под нас личеше, че защитниците на Замъка веднага заемат местата, откъдето бяхме минали. Явно не искаха да съсипват с безсмислена стрелба любимите кътчета на тукашните големи клечки. Войниците се провалиха, оставаше да се види за какво ги бива техните шефове. Подозирам, че обикновените копои вече бяха на наша страна. Ако Синодът ни смажеше, трябваше да отговарят за своето безсилие и непохватност. Мисля си, че точно това ги накара да скръстят ръце и да чакат бездейно края.

Пред стълбата към тринадесетия етаж Корил спря за малко.

— Добре… Ку, Кимил, Киндел, повече не се отделяйте от мен. Знаете какво да правите. Останалите нека вървят след нас, без да се намесват. Оръжията ви вече са ненужни.

Излишно беше да ни го казва. Поне според предварителния замисъл нашето участие бе приключило.

Предводителят ни си пое дълбоко дъх, издиша бавно и тръгна нагоре. Другите магове вървяха неотлъчно до него, накрая бяхме аз, Дарва и Кира. И сега не знам какво очаквах да видя… но поне не тази пищно обзаведена и безлюдна зала!

Тук господстваше аленият цвят. Древните наглед кресла бяха тапицирани с приличащ на коприна плат и украсени със златисти орнаменти, вдълбани в тъмната дървесина. Още по-тъмният лак на масите проблясваше като дълбока вода. И килимът беше в наситено червено, а интуицията ми подсказа, че не е изтъкан на Харон. По средата се точеше златна пътека, водеща към издигната площадка или по-скоро сцена. В средата й стърчеше тежък трон от същото дърво и тапицерия, но инкрустиран с огромни скъпоценни камъни. По-късно научих, че са истински, събирани от всички краища на галактиката. От двете страни имаше по-малки и разположени по-ниско кресла, общо единадесет, подредени в полукръг. Навсякъде наоколо висяха в свободни гънки алени драперии, извезани със злато.

Зазяпах се и неволно подсвирнах.

— Като в някоя приказка…

Корил оглеждаше всичко със светнали очи.

— В тази зала е съсредоточена власт, каквато древните крале не са и сънували. Тук се събират управниците на Харон. Не забравяй, че и аз седях някога на трона. Знам какво е. — Изведнъж от гласа му изчезна сянката на печал.

— Жалко, че е променила толкова мястото. Имаше шедьоври, откраднати от много музеи на Конфедерацията. Е, все пак е проявила известен вкус.

— Да не се занимаваме с обзавеждането — прекъсна го рязко Кира. — Къде, по дяволите, са враговете?

Точно в този миг забелязахме леко движение зад трона и лазерният й пистолет се насочи натам за частица от секундата. Корил побърза да свали ръката й.

— Засега не се налага да опожаряваш всичко. А на онези няма да навредиш с играчката си.

Измежду драпериите се появиха пет фигури. Носеха дълги широки роби в същото алено и златно, с метнати на главите качулки. Твърде сполучливо постигаха желаното от тях впечатление за злобни призраци!

Устните на стареца се изопнаха в крива усмивчица, той направи незабележим жест и четиримата ни магове се хванаха за ръце.

Противниците им също застанаха в редица в края на подиума, но без да се докосват. Видях три жени. От всички познавах само Корман. Не забелязах да са смутени или уплашени.

— Само петимата ли сте? — любезно попита Корил. — Смайвате ме с лекомислието си.

— Предостатъчно сме за сбирщина като вас — не толкова вежливо отвърна Корман. — Тулио, Синодът вече не се свърта много тук. Не се налага.

Последните му думи май бяха сигнал — петимата се издигнаха на около метър над сцената. Ние ахнахме, защото веднага доловихме, че това не е илюзия чрез микробите на Уордън.

— Що за салонни фокуси, Дитер?! — укори го Корил. — Смятах, че нямаме нужда от евтини демонстрации помежду си.

— Никакви фокуси — наперено го увери една от жените. — Вече не сме, каквито ни помниш. Постигнахме безсмъртие и телата ни не отстъпват по мощ на нашето уа. А по бистрота и бързина на умовете надминахме неимоверно хората.

— А, ето как Владетелката си е осигурила вашата преданост — ухили се старецът. — С телата на роботи, направени от пришълците. Служите й, защото сте програмирани за това! Вярно, вече не сте хора… а машини.

— Не сме машини — поправи го Корман. — Между другото, за пръв път чувам някой да произнася думата „програмиран“ като ругатня, но и в това не си прав. Сами решихме да се отървем от теб. По своя воля! И не съжаляваме. Ако пожелаем, можем веднага да се махнем от тази планета. Микробите в нашите тела ще умрат, както у всеки, напуснал Диаманта, но ще си останем живи и здрави… и пак ще бъдем свръхчовеци.

— Може ли… да поогледаме новите ви засукани дрешки? — осведоми се Корил и никой от нас не се усъмни, че не говори за одеждите им.

— Колкото искате. Способни сме да заблудим всеки скенер, да минем успешно който и да е тест. Разглеждайте ни на воля. Явно сте много силни, щом стигнахте дотук, само че по-добре не опитвайте подли номера. Ще съжалявате.

Корил го изгледа обиден.

— Нима бих си позволил да оскърбявам твоята интелигентност?

Той и тримата му съратници се пресегнаха със своето уа към петимата, които все така се рееха невъобразимо във въздуха.

— Виждате колко ви превъзхождаме — продължи Корман без никакво самохвалство, сякаш отбелязваше подразбиращ се факт. — Ти си полезен човек, Тулио. Добре служеше на Харон, а и на Братството преди това. Не проумя ли, че голямата промяна вече е започнала? Нима си толкова престарял и заслепен от предразсъдъци, че обръщаш гръб на идеалите си точно когато са на път да се превърнат в жива действителност? И когато ти сам можеш да участваш в сбъдването им?

Ама че са уверени в себе си, помислих. Такова самочувствие смущава противника, но може и да се окаже фатално. Нямах представа каква адска хитрина е подготвил Корил. Повиках с недвусмислен жест Дарва и двамата заотстъпвахме към стената, за да не стоим между двете групички магове. Изведнъж забелязах нещо и прошепнах:

— Как мислиш, дали в онази ниша вляво от сцената не е скрит входът към покоите на… сещаш се кого?

Тя закима.

— Ами да, къде другаде! Кога ще се изсулим натам?

— Умното ми момиче! Нека се вкопчат едни в други. Надявам се, че няма да им е до нас. За никого не сме опасни.

— Ще чакам знак — промълви тя тихичко и двамата пак се загледахме в могъщите противници.

— Е, Тулио, какво ще кажеш? — подкани Корман. — Дава ти се шанс. На всички ви. Безсмъртни тела, откриващи великолепни възможности. И свободата да се изтръгнете от този затвор. Да властвате над цяла империя.

Корил се ухили.

— Вече си мислите за империя? А аз какъв ще бъда? Господар… или покорен слуга?

Корман вдигна рамене.

— Предишният ти пост е зает, разбира се. Но няма съмнение, че отново можеш да оглавиш Синода. И без това не ти харесваше да си Владетел.

— Вярно — въздъхна старецът. — Все пак ми се струва, че има поне две причини да не приема предложението ти. Не съм склонен да се доверя чак толкова на твоите приятелчета — пришълците, макар да съм сигурен, че няма да ме измъчват никакви съмнения, щом попадна в новото си тяло. Без да ми гарантираш обаче неприкосновеност на съзнанието, няма да се съглася. А втората причина… Помниш ли Джатик?

В първия миг Корман като че се озадачи, после се сети.

— Ами да. Онова плъхче. Преди беше маг в Скалата на диаманта. Психопат, какъвто не е попадал досега на Харон. Доколкото си спомням, убиха го в пустинята.

— Да, загина, докато се опитваше да се върне при мен. Но успя да ми разкаже достатъчно, Дитер. Видял е скъпите на сърцата ви пришълци. Я помисли — какво би могло толкова да потресе човек като него, та да го нарече „зло“? Този въпрос ме тормози вече няколко години и ме подтиква да действам.

— Зло ли? — засмя се Корман. — Създателят на култа към Разрушителя да ми говори за зло?! И какво значение имат приказките на онзи побъркан боклук? Различни са, да, дотолкова, че ще ти е трудно да повярваш. Чужда раса във всякакъв смисъл. Но… Бившият Владетел на Харон, посветен в тайните на Братството, да се пита какво е зло…

— Сега! — кресна Корил.

Смехът пресекна, когато още по-ослепителна отпреди вълна на силата връхлетя светкавично Корман. Изненадаха го и защитата му се оказа твърде рехава. Избухна в пламъци и трябваше да се извърна, за да опазя очите си.

Другите явно не разчитаха чак толкова на своята неуязвимост — все пак предишния път не бяха успели да убият Корил дори и с общи усилия. Мигновено отвърнаха на удара. Никой не поглеждаше Корман, който рухна на сцената и продължи да се топи в локвичка с разяждаща ноздрите ми воня. Всеки един от нашите магове влезе в схватка с останалите четирима в алено.

Не си представях как могат да разтопят робот като онзи, проникнал в Командването на военните системи и надхитрил най-добрите предпазни устройства на Конфедерацията. Нямах и намерение да се мотая наоколо и да задавам глупави въпроси. Бавничко се изнизах към нишата, следван по петите от Дарва. Както се надявах, никой не ни отдели и секунда внимание.

Въпреки всичко поспрях и се огледах. Вече нямаше само премерване на силите. Маговете от Синода хвърляха всичко срещу враговете си, а Корил и съратниците му изплитаха старателно подготвяна фигура. Влагаха толкова мощ и мисъл, че самият въздух между двете групички започна да се променя. Не вярвах на очите си — виждах образуването на припукващи вълни от истинска, страшна енергия. Мълниите се устремиха към четиримата в алени мантии.

— О, богове! — възкликна Дарва. — Те правят табар!

— Да се махаме! — подканих я и ние се шмугнахме в нишата.

Мястото, където влязохме, изобщо не се отличаваше с великолепието на залата. Беше мрачно и миришеше неприятно. Вътре имаше струпани мебели, също и контролен пулт за драпериите и останалите джунджурии. А в дъното наистина открихме коридор, който в единия си край стигаше до асансьор. Тръгнахме в другата посока, докато зад нас стихията буйстваше с рев и грохот. Ставащото в залата сигурно би било най-интересното зрелище в живота ми… но несъмнено и последното.

Както очаквахме, бързо намерихме дървена стълба, водеща нагоре. Поколебахме се за миг и Дарва промърмори:

— А къде е оная Кира ли, Зала ли, мътните да я отнесат дано?

Завъртях глава.

— Не знам. Изобщо не видях кога изчезна. Може още да си е там. Не мисли за нея сега.

Запристъпвах предпазливо по стълбата с готов за стрелба лазерен пистолет.

Стигнах до горната площадка и изчаках Дарва. Не знам какво или кого си представях, че ще заваря, но появата на Ятек Мора май беше най-голямата ми изненада за деня!