Харон: Дракон на прага

Първа глава Прераждане

След разговора с Крега и кратката подготовка да уредя делата си (няма да се впускам в подробности), отидох в клиниката на Сигурността. Разбира се, бях ходил там много пъти, без да знам защо точно. В клиниката се занимават почти само с програмиране на информацията, която е нужна на агента да си свърши работата, и с връщането му в нормално състояние след това. Естествено често пъти се налага да излизам извън рамките на закона (предпочитам да казвам тъй, вместо направо да изтърся, че върша незаконни деяния — просто защото нямам никакви престъпни намерения) и повечето сведения са прекалено „горещи“, за да бъдат огласени. С цел да бъдат избегнати ненужни рискове, след изпълнението на деликатната мисия всички агенти минават през изтриването й от паметта.

Може такъв живот да изглежда малко странен — размотаваш се, без да знаеш какъв си бил и какво си вършил, но той си има и добрите страни. Всеки потенциален враг — военен или политически — знае, че спомените са изтръгнати от съзнанието ти, затова си се радваш на съвсем нормално всекидневие, естествено когато си извън ограниченията на службата. Никой няма да пожелае главата ти, щом вече не си наясно каква попара си надробил и по чия воля. Вярно, усещаш празноти в мозъка, затова пък си живееш в лукс и безгрижие и харчиш, без да се замисляш за парите. Аз безделничех, плувах, играех комар, хапвах в най-добрите ресторанти, от време на време се включвах в някой полупрофесионален отбор — доста ме бива, пък и така си поддържам формата. Наслаждавах се на всяка минута, ако не броя честите преквалификации (четири до шест седмици изтезания почти като в основната военна подготовка, само че по-садистични). Съвестта не ми досаждаше особено за този живот на плейбой. Други се грижат да не омекна прекалено от толкова безделие. Завинаги присадените в тялото ми сензори следят непрекъснато и напомнят на когото трябва, ако имам нужда от малко освежаване…

А и какво ли можех да направя? На повечето цивилизовани светове хората носят такива сензори в себе си, макар и не толкова сложни и разнообразни.

Дойде ли обаче времето за следващата задача, няма как да се справиш без целия си досегашен опит. Изтриването на паметта, преди да бъде съхранена, не би било особено практично, защото агентът става все по-добър, когато не повтаря грешките си. Затуй в клиниката на Сигурността пазят същия този твой опит и при нужда ти го наливат отново в главата, та да си готов за поредното изпълнение.

Щом паметта ми се възвърнеше напълно, ставах изумен от креслото. Нима точно аз съм могъл да спретна това или онова? Знаех, че този път ще има разлика, понеже щяха да направят още една крачка в същия процес. Не само цялото ми „аз“ трябваше да се прероди в оная стая, но моите спомени щяха да бъдат натрапени на други мозъци и други тела — докато „паснат“.

Опитвах се да си представя какви ще бъдат тези четири копия. Вероятно физически щяха да се различават от мен. Телата за тях трябваше да дойдат от границата, от средите на търговците, миньорите и пиратите, движещи се с предната вълна на разширяващата се империя. Да, такива също са необходими в една овладяваща нови пространства култура, защото опасностите, с които се борят, налагат високи изисквания за самостоятелност, упоритост, находчивост и творчество. Едно тъпо правителство би избило всички подобни типове наведнъж, но пък тъпите правителства бързо губят своята способност за оцеляване.

Естествено същата причина е довела поначало до създаването на резервата в Диаманта на Уордън. Почти всеки, способен да разкъса крепящите нашето общество връзки, е бил сред особено изобретателните, гадни, подли, хитри и оригинални умове, така че не върви да го затриеш с лека ръка. Диамантът е неразрушим капан за такива хора, понеже им дава възможност да продължат заниманията си, които при грижливо наблюдение могат да доведат до нещо ценно за Конфедерацията.

Проклетите психосонди този път ми причиниха адски мъчения. Обикновено усещах само гъдел в главата, следван от полусънно състояние, събуждах се няколко минути по-късно в креслото и отново се чувствах цял-целеничък. Сега обаче гъделът премина в болезнена физическа агресия, която сякаш нахлу в черепа ми и започна да се мята вътре, докато не ми отне властта над собствения разсъдък. Все едно великанска ръка стискаше и отпускаше мозъка и това се повтаряше в безброй мъчителни пулсации. Вместо да се унеса, изпаднах в несвяст.

Сепнах се от собственото си тихо пъшкане. Вече не усещах туптенето в главата, но още помнех твърде добре гнусното преживяване. Май ми трябваха няколко минути, докато събера сили да стана.

Старите спомени нахлуха в съзнанието ми; отново, както всеки път досега, се смаях от множеството предишни свои изпълнения. Питах се дали на копията също ще бъде присадена цялата ми памет, щом няма как те да бъдат унищожени след края на задачата. Напомних си, че двойниците непременно трябва да бъдат убити, ако носят подобни спомени. Иначе какви ли не тайни щяха да се разхвърчат из Диаманта на Уордън и да попаднат в ръцете на хора, които чудесно умеят да извличат изгода от подобни находки!

В същия миг осъзнах, че нещо не е наред. Огледах малката стая и веднага се сетих какво ме бе стреснало.

Това не беше клиниката на Сигурността, нито друго познато ми място. Тясна стаичка с обем не повече от дванайсетина кубически метра, въпреки по-високия от обичайното таван. Имаше койка в ниша, умивалник и до него стандартен люк за подаване на храна. Видях и капака на затваряща се в стената тоалетна. Нищо друго… или бърках?

Почти веднага забелязах най-очевидното. Не можех дори да шавна, без да ме засекат оптическите, а вероятно и шумовите монитори. Явно не бих успял и да отворя вратата отвътре. Вече знаех къде съм. В затворническа килия.

Още по-лошо бе, че усещах леко трептене. Не ме дразнеше, понеже се долавяше едва-едва, но веднага разбрах какъв е източникът му. Намирах се в кораб, който летеше нанякъде в пространството.

Надигнах се отново от койката и леко ми се зави свят, ала бързо ми олекна. Започнах да оглеждам тялото си.

Бях дребен и жилав — само мускули без дори следа от мазнини под кожата. Видях няколко доста грубовати белези, но си казах, че явно не са лекувани със съвременна медицинска техника. Имах естествен мургав тен — нещо също твърде необичайно. Ясно, значи тялото ми е било родено по нормалния начин, а не е продукт на генно инженерство. Знаех, че ще ми е трудно, докато се приспособя към твърде дребните си размери. Известно време останах на място като зашеметен.

„Това не съм аз! — безмълвно крещеше съзнанието ми. — Един от тях съм… Копие!“

Отпуснах се премалял на койката и си заповтарях, че е невъзможно. Нали знаех кой съм, помнех всяка подробност от живота и работата си.

След малко стъписването ми бе пометено от яростта… и отчаянието. Аз бях нечий двойник, жалко подобие на съвсем друг човек, който вероятно добре се забавляваше, следейки всяко мое движение или мисъл. Веднага го намразих с такава безумна сила, че не помагаха никакви подсказани от логиката доводи. Седи си, значи, той в уют и безопасност, наблюдава ме… а когато всичко свърши, ще се отбие да му изтрият паметта и ще се върне към тъпото си живуркане. Докато аз…

Щяха да ме стоварят в един от световете на Диаманта, да ме затворят във вечен капан, сякаш съм някакъв свръхпрестъпник — и там да остана до сетния си дъх. Не, не дотогава, а просто докато си свърша работата. Нали сам си прочетох присъдата, още когато се събудих. О, Господи, какви неща знаех само! Разбира се, ще ме следят през цялото време. И ще ме убият, ако се издам. Е, приключа ли със задачата си, пак ще ме убият — за всеки случай.

В този момент моите професионални навици изглежда се намесиха и поукротиха яростта. Върнах си самообладанието и започнах да обмислям онова, което ми беше известно.

Наблюдение? Естествено по-строго от когато и да било преди. Спомних си, че Крега говореше за някакъв органичен предавател. Кефиш ли се сега, копеле мръсно? Голямо удоволствие ли е да преживяваш бъркотията в главата ми?

Отдавна усвоените умения отново се намесиха, за да ме успокоят. Няма значение, казвах си. Първо, знам как мисли той, а това е преимущество. Двойникът ми най-добре от всички разбира колко е трудно да пречукаш кучи син като мен.

Все пак си е страшен шок да осъзнаеш, че не си този, за когото се мислиш, а изкуствено творение. Тежък удар е и да разбереш, че предишният живот, който си спомняш, дори да не е твой, е минало свършено. Никаква цивилизация, никакви игрални маси и красавици, никакво неудържимо прахосничество. Но още докато седях на койката, започнах да се адаптирам. Затова избират хора като мен — способни сме да се нагодим и впишем в почти всякакви условия.

Тялото не беше моето, но аз пак си бях същият. Паметта, мислите и личността правят човека, не карантиите му. А кой всъщност съм… струваше ми се, че моите спомени принадлежат на онзи тип не повече отколкото на мен самия. Преди да ме вдигнат от креслото в клиниката на Сигурността и без това съм бил друг човек. През повечето време голяма част от паметта и знанията ми са липсвали. Именно съществото, шляещо се между изпълнението на две задачи, е било изкуствено, създадено едва ли не насила. Действителното ми „аз“, затворено и съхранявано в техните психохирургически компютри, излизаше на бял свят само когато имаха нужда от него… и бяха прави да постъпват така, по дяволите! Пуснат безконтролно на свобода, щях да представлявам не по-малка заплаха за структурите на властта от който и да е престъпник.

Биваше си ме. Крега бе казал, че съм от най-добрите. Затова сега бях тук, в това тяло, в тази килия, на този кораб. И доколкото зависеше от мен, нито щяха да изтрият съзнанието ми, нито да ме ликвидират. А пък онзи, седналия пред пулта… чудно защо вече не го мразех с такава сила, дори не изпитвах към него почти нищо. Щом си свърши работата, пак ще го изтрият, а може и да го ликвидират, ако аз и другите ми копия-агенти открием твърде опасни факти по планетите на Диаманта. В най-добрия случай отново ще се превърне в предишния досаден нехранимайко.

Докато моя милост ще съм си тук, ще живея, ще бъда истински. Много по-пълноценен, отколкото той някога е бил.

Не се заблуждавах. Щяха да вложат голямо старание, за да ме ликвидират, ако не им играя по свирката. Някой роботизиран спътник можеше да го направи съвсем автоматично, та никого да не мъчат угризения. И аз така бих постъпил. Да, обаче бях уязвим само докато не стана господар на сегашното си положение, докато не се приспособя към своя нов и единствен свят. Изпитвах непоколебима увереност в правотата си, защото добре познавах тяхното мислене и методи. Трябваше да свърша мръсната работа вместо тях и те също го знаеха. Но… само докато надуша начин да им се изплъзна! Ето още една причина да търпят хора като мен — за да спипат онези, които майсторски прикриват в сянка целия си живот и постъпки и успяват да останат невидими дори за най-добрите им следящи системи.

Но ако аз ги надхитря, няма да пратят нов агент по следите ми, защото просто ще поставят друг в същото положение.

Тогава осъзнах, а несъмнено и те отдавна си бяха направили сметката, че нямам друг избор, освен да изпълня задачата. Само докато правя каквото се иска от мен, ще избегна опасностите на първоначалната си несигурност. После… ще видим.

Обзе ме, както ставаше винаги, възбудата на новото предизвикателство. Загадки за решаване, цели за постигане. Обичам да печеля в играта и всичко става още по-лесно, когато смисълът на задачата не ме засяга — само трудностите по пътя, противникът, физическите и умствените усилия, необходими за справяне с поредното предизвикателство. Да науча колко опасна е тази чужда раса? Лично на мен вече ми беше безразлично. И без това отсега нататък щях да заседна завинаги в световете на Диаманта.

Другата цел ме поставяше в горе-долу същото положение. Да издиря Владетеля на планетата, на която ще попадна, и да го убия, ако мога. Беше по-трудно, защото щях да действам на напълно непозната територия, значи имах нужда от време, а вероятно и от съюзници. Разбира се, можеше и той да ме докопа пръв, но така само би решил затрудненията на всички замесени в бъркотията. Дори мисълта за поражение ме отвращаваше. Преследването с цел убийство е най-завладяващата игра, защото или побеждаваш, или умираш, без да си принуден да понасяш факта, че си загубил.

Изведнъж ми хрумна каква е единствената разлика между мен и някой си Владетел от Диаманта на Уордън — аз съм на страната на закона, докато той… или тя — не. Само че на своя свят той е законът, а аз ще действам против него. Чудесно! Точка по въпроса на чия страна е моралът.

Разсъдих, че засега срещам едно-единствено затруднение — започвах с голям пасив. При нормална процедура щяха да ме натъпчат с цялата достъпна и подходяща за случая информация, преди да се заема с изпълнението на задачата. Кой знае защо, този път пропуснаха. Предположих, че е понеже са имали нашия оригинал в единствен екземпляр, а са изпратили копията с четири различни мисии. Процесът на прехвърлянето е достатъчно тежък за новото тяло и без допълнителните усложнения. Все пак този метод ме отпращаше далеч зад стартовата линия. Казах си кисело, че все някой е бил длъжен да помисли предварително по въпроса.

Някой наистина се бе сетил, но мина време, преди да открия до какво решение е стигнал. Около час след събуждането ми се чу тихо иззвъняване откъм люка за храната и аз застанах пред него. Почти мигновено се появи затоплен съд с тънки, пластмасови нож и вилица. Забелязах, че са самоунищожаващи се. Щяха да се разтопят в лепкава слуз след известно време, а изсъхнеха ли — да се разпаднат на прах.

Храната беше възгадна, но и не очаквах по-добра. Впрочем обогатеният с витамини плодов сок се оказа доста приятен. Насладих му се бавно и запазих пластмасовото контейнерче (направено от неразтворимо вещество), за да си сипвам вода в него. Останалото бутнах обратно зад люка и то се изпари безследно. Спретнато и чистичко.

Май не можеха да контролират само телесните ми функции и половин час след като изядох първото си блюдо като нов човек, усетих, така да се каже, повика на природата. На отсрещната стена се виждаше капак с надпис „тоалетна“, а до него имаше малка халка. Обикновено, също стандартно приспособление. Дръпнах халката, измишльотината излезе от стената и, проклет да съм, но в кухината зад нея имаше тънка като хартия сонда! Така че настаних се на чинията, облегнах се на капака и си получих едновременно облекчението и инструктажа.

Апаратчето се задействаше при допир с кожата, само не ме питайте как работеше. Не съм от техничарите. Не можеше да се сравни с психопрограмирането, но позволяваше да ми говорят и дори да ми предават образи, които само аз можех да видя и чуя.

„Надявам се, че вече преодоля шока от осъзнаването кой си.“

Гласът на Крега сякаш отекваше направо в мозъка ми и аз удивено разбрах, че дори евентуалните ми надзиратели няма как да заподозрат какво става.

„Налага се да те подготвим по този начин, защото процесът по прехвърлянето е твърде рискован. Не се тревожи — резултатът не подлежи на промяна. Но предпочетохме да ти дадем малко време, за да нагодиш мозъчните си схеми, без да те подлагаме на излишно претоварване. Е, не можем обаче да се бавим повече, докато се «донагласиш». Ще трябва да се задоволим с този метод, за което искрено съжалявам, защото си мисля, че на теб се пада изключително трудна задача.“

Чувствах как вълнението ме обзема. Предизвикателството, ах, тази хазартна тръпка…

„Твоята цел е най-близката до слънцето планета от Диаманта. И ако може да се каже, че има място във вселената, където разсъдливите се побъркват, а лудите благоденстват, това е именно Харон. Няма начин да ти обясня смислено какво ще преживееш там. Налага се да го научиш сам, пък и веднага след кацането ще се погрижат да те запознаят с новия ти свят. Но колкото и да са ограничени възможностите на това устройство, ние ще те снабдим с основно помагало, което може и да се окаже съвсем безполезно — физико-политическа карта на целия Харон“…

Озадачих се. В какви ли обстоятелства такава карта би се оказала безполезна? Що за дупка беше този свят? Преди дори да изпсувам заради невъзможността да задавам въпроси на Крега, усетих остра болка, последвана от замайване и гадене. Олекна ми почти веднага и разбрах, че вече разполагам в главата си с въпросната карта.

Имаше и цял поток от факти, каквито едва ли някой щеше да спомене пред новостоварените изгнаници. Обиколката на планетата около екватора беше около 42 000 километра, горе-долу колкото и през полюсите. Подобно на останалите обитаеми светове в системата на Диаманта, Харон представляваше почти идеално кълбо — нещо твърде необичайно за повечето планети, макар и непосветените (доскоро и аз бях такъв) да си представят точно обратното.

Притеглянето беше само 0,88 от стандартната норма, значи щях да се усещам по-лек и да скачам по-надалеч. Налагаше се да приспособя реакциите си към промяната и си напомних това да е едно от първите неща, с които ще се заема. Атмосферата беше малко по-богата на кислород, но пък пренаситена с изпарения.

Оста на въртене на планетата бе доста наклонена спрямо плоскостта на орбитата й, значи щеше да има големи сезонни отклонения в климата. Само че Харон се намираше приблизително на 158 милиона километра от своята звезда клас F, следователно там щях да заваря горещи зони, още по-горещи и… подобни на пъкъла. Липсваха дори ледени шапки на полюсите, защото неспирната циркулация на топла вода пречеше на образуването им. Научих, че понякога в полярните райони се появявал лед, но обикновено те били изцяло покрити с вода и не ми се вярваше някога да попадна там.

А край екватора температурите се доближаваха до пределите на човешката издръжливост — 60 градуса и нагоре, като от време на време имаше и почти смъртоносна радиация. Разбира се, земята в по-умерените зони стигаше за жалките единадесет милиона жители на планетата. Нека уточня — сравнително умерени. Там и през зимата рядко студуваха при по-малко от двадесет и пет градуса. За съжаление трите основни парчета суша бяха разположени край екватора, така че повечето обитатели на Харон нямаше как да се измъкнат от парника. Денонощието продължаваше двадесет и девет стандартни часа, което не ме притесняваше особено, а годината траеше само 282 дни.

Три континента… Единият направо безполезен с планините си и обширните пустини, където влажните въздушни течения не достигаха заради релефа му. Другите — общо взето покрити с тропически гори, в които проклетите дъждове просто не спираха. Унило местенце. Спомних си, че самият Уордън от пръв поглед бе оприличил планетата на ада.

Уви, налагаше ми се вече да заобичам гнусния си свят. Иначе трябваше да се самоубия.

„Владетелката на Харон е единствената жена сред Четиримата — продължи Крега. — Но не те съветвам да разчиташ на неустоимия си чар, за да укротиш Еолия Матузе. Истински гений на политиката е, а по-кораво и цинично човешко същество просто е трудно да си представиш. По едно време дори се бе промъкнала в Съвета на Конфедерацията и съм готов да се обзаложа, че точно тя е подковала пришълците толкова добре за нашите политически и военни тайни. Нейното престъпление може да се определи като излишък на амбиции. Твърде умело си играеше с цели сектори в управлението, подчиняваше на волята си ключови служители в администрацията и военното командване. Дори вече се канеше да организира спретнато превратче и да замени Съвета с едноличната си власт. Не се смей, моля те! Размина ни се на косъм. Не е нужно да ти казвам, че никой не посмя да я ликвидира, а решиха да я натикат в Диаманта. Издигала се е цели петнадесет години, докато заеме мястото на върха… преди около четири. Доколкото ни е известно, нейният предшественик се отказал доброволно от властта, но ми се струва, че Матузе просто го е поставила в безизходица. В никакъв случай не я подценявай! Ако живеехме в друга епоха, сигурно всички щяхме да й се кланяме като на жива богиня.“

Виж ти — Еолия Матузе… Помнех я, макар да беше отдавна. В главата ми се въртеше смътната представа, че е мъртва, дори май имаше официално обявен траур още когато бях хлапе. Най-сетне научих истината за нейната участ и бях като омагьосан. Страховит противник, няма що! Неволно започнах да се питам дали от аристократичната й красота е останало нещо след деветнадесет години в ужаса на Харон.

Останалите дреболии в инструктажа няма защо да споменавам. Щом всичко свърши, просто станах от тоалетната чиния и я бутнах обратно в стената. Следващия път, когато ми се наложи да я използвам, се убедих, че водата е отмила не само отпадъците на моето храносмилане. Пряката неврална връзка бе позволила да ме натъпчат с информацията за не повече от минута.

Бива ги момчетата от Сигурността, казах си. Дори вечно бдителните надзиратели, въоръжени с всичките си камери и микрофони, нямаха и представа, че може да не съм този, за когото ме мислеха.

А вече знаех чия роля играя. Наистина бях дребосък — 157 сантиметра и някакви си нещастни 46 килца. Паметта ми ненадейно изрови дума, която не бях чувал от детските си години — елф… Ами да, приличах на тези приказни създания. Малък, кльощав, жилав, с остро очертано навъсено лице, край което се открояваха възголемичките ми уши. Имах и гъста черна коса, подрязана като на древен придворен паж. Май почти липсваше окосмяване по тялото ми, по лицето също, ако не се броят тъмните, демонично извити вежди. Право да си кажа, с подходящи дрешки повече щях да приличам на недорасло момиченце, а не на двадесет и седем годишен мъж, какъвто бях според досието си. Изглежда това е бил основният проблем на предишното „аз“, обитавало това тяло…

Защото то бе принадлежало на Парк Лакош, Касапина от Боном. Помнех добре кресливите репортажи за неговия случай. Имал, меко казано, странно отношение към жените и преди залавянето си се превърнал в най-голямото страшилище на граничните светове.

Изненадах се, че дори е бил администратор на цял колониален район — главната причина да го разкрият толкова късно. В задълженията му влизало да наблюдава местните ченгета и неимоверните им усилия за залавяне на масовия убиец… освен това имал достъп до цялата компютърна мрежа и лабораториите. Всичко свършено от него показвало, че е невероятно способен ръководител — винаги се вмествал в бюджета, не се оправдавал за грешките, харесвал се на подчинените си. Истински образец на обаятелен началник. Лошото било, че обичал да се забавлява с представителките на другия пол по възможно най-нетърпимия за околните начин. Отвличал ги (в повечето случаи от затънтени ферми), замъквал ги в личното си свърталище, после старателно и методично ги осакатявал и изтезавал до смърт. Успял да го направи седемнадесет пъти само за година, преди усърдието на един детектив — който по ирония на съдбата точно Лакош пожелал да бъде привлечен към разследването — да го провали.

Разбира се, можел да влезе във всеки учебник по психиатрия. С тази своя външност съвсем естествено бил подлаган на какви ли не издевателства като малък. Не го възприемали сериозно и когато поотраснал. Но с острия си ум завършил пръв в курса и накарал властниците да му обърнат внимание, защото правел всичко както трябва.

А престъпленията му били толкова отвратителни, че само екзекуцията или изгнанието в Диаманта можели да задоволят настръхналото население на граничните светове.

Идеален кандидат за Харон и поради злодеянията си, и заради блестящите си способности. Подхождаше напълно за прикритие… но можех да попадна и в доста неловко положение, ако страшната му слава вече бе достигнала до тези планети. Дяволите да ме вземат, на мен ми допадат съвсем нормалните развлечения с жени и вероятно трудно бих се сближил с някоя, дето знае що за чудовище е Парк Лакош.

Излегнах се на койката и се отпуснах в лек транс, за да подредя информацията от инструктажа и да помисля. Особено важни бяха всевъзможните подробности от живота и работата на това човече, защото именно те можеха лесно да ме препънат. Задълбах най-много в присъщите му особености на поведение, нервните тикове и други подобни дреболии, помъчих се да вляза в кожата на женствения дребосък, озовал се в един твърде суров свят.

Още преди да стъпя на Харон, трябваше да играя ролята си съвършено. Вярвах, че Парк Лакош — тоест моя милост, превъплътен в него — щеше да попълни колекцията си с още едно убийство на жена; макар Еолия Матузе изобщо да не приличаше на предишните му жертви…