Харон: Дракон на прага

Девета глава Преобразен

Опомних се криво-ляво, ала бях замаян и слаб, а главата ми направо пращеше от болка. Не можех да мисля. Все пак усетих, че съм проснат на носилка и ме мъкнат нанякъде, и то с много бързи крачки. Успях да поотворя очи и се изненадах от мрака наоколо. Колко ли дълго съм бил в несвяст?

Чух рязка команда и носачите ме оставиха внимателно на земята. Не виждах добре, но предният май беше гигантска птица. По-точно, карикатура на крилато същество. Да, карикатура — подходящата дума за външността на повечето преобразени. Най-сетне проумях, че не са ме убили, а са ме взели със себе си! Значи все още можех да изиграя картите си… стига главата ми да престанеше да се разпада на пламтящи парчета.

Птицата сипа в чаша нещо от манерката, която носеше на кръста си.

— Изпий това — каза ми със стържещ нечовешки глас. — Хайде, ще ти стане по-добре.

Свих някак пръсти около чашата и с помощта на съвсем човешка на вид белезникава длан я поднесох към устните си. Малко ми парна гърлото, на вкус беше като плодова ракия. Чак сега усетих колко са напукани устните ми. Отпуснах се на носилката.

— Ще се оправи — увери птицата невидим за мен спътник. — Това ще го закрепи, докато го отнесем при Старицата.

— Нищо друго не искам — отвърна смътно познат ми женски глас.

— Зала? — изхриптях немощно.

— Не е тук — промърмори кисело жената.

Главата ми не се проясни до края на пътешествието, макар че болките стихнаха. Така и не дойдох на себе си. Нямах желание нито да помръдна, нито да говоря и целият свят като че се люшкаше в мъглив сън. Поне умът ми вече работеше достатъчно, за да се сетя, че са ми дали някакъв опиат. Не ми пукаше дали са го направили понеже са искали да кротувам или просто са ми помогнали.

Времето се точеше незабелязано, не знам кога точно доближихме входа на пещера, откъдето трептяха отблясъци на огън. В далечината отекна гръм — неизбежният дъжд скоро щеше да ни връхлети. Вкараха ме вътре, преди да се измокрим.

Имаше само едно голямо помещение, чиито стени не различавах добре. Огънят гореше по средата. Димът се издигаше право нагоре, значи имаше отдушник. Навън и без това беше горещо, а тук задухът едва се търпеше и ако не се чувствах толкова слаб, щях да се измъкна веднага. Оставаше ми обаче само да лежа и да се къпя в собствената си пот. Въображението ми плодеше трескави видения как бавно-бавно ме опичат на шиш…

В пещерата ни посрещна стара жена, покрила с торбести черни одежди извънредно едрото си тяло. Примъкна се към нас, подпирайки се на чепата тояжка и махна да пуснат носилката на пода.

Птицата се обърна към някого зад мен.

— Ето, Дарва, направихме каквото искаше. Дано не съжаляваш.

Дарва ли?! Почти я бях забравил. Не се видяхме повече след първия път, макар да я търсих, когато отивах в Гръмохълм. Колкото и да бях упоен, зарадвах се, че имам приятелка сред преобразените. Дали пък тя не бе ми спасила живота?

Дарва застана до старицата и вече я виждах.

— Идвам да положа сърцето си в твоите крака, бабо.

Едрата жена се дръпна крачка назад и я изгледа проницателно с тъмните си очи.

— Радвам се, че си добре — изрече с пресипнал от годините глас. — Боях се да не загинат мнозина.

— От нашите умряха дванадесет. Не смеехме и да се надяваме на толкова малко жертви. Онези загубиха поне двеста.

Старицата кимна.

— Не е зле. Но сега те ще накарат дори земята да изтръпне от нечуван ужас. Всички вече се пръснаха и ще се съберат чак след много седмици далеч оттук, на уговорените места. Ти какво ще правиш?

Дарва въздъхна.

— Знаеш, че Изил е мъртъв, а господарите му избягаха.

— Знам. — В гласа на старицата се промъкна печал. — Преобразена си завинаги и не можеш да се върнеш в Бурже и земите наоколо.

— Направих го за мъст, а не от вярност към хора, които дори не познавам.

— Значи няма да се събереш с останалите в уреченото време?

Дарва вдигна рамене.

— Още не съм решила.

Старицата ме изгледа.

— За този ли ми говореше?

— Да. Той се държа човешки с мен, когато никой друг не ме зачиташе. Не е като тях. Бабо, моля те за една последна добрина.

С този памук в главата можех само да следя разговора, но не и да се намеся.

— Той съгласен ли е? — попита старицата.

— Не виждаш ли какво са му направили? Щяха да го гръмнат, ако не се бях намесила. Без мен вече да е гниещ труп. Нямам ли поне мъничко право?

— Да, така гласят нашите свещени закони, но дори да изпълня желанието ти, може да не се окаже човекът, за когото го смяташ.

— А какъв избор ще има? — запъна се преобразената. — И ако не е той… кой тогава? Иначе защо да живея?

— Причината натежава достатъчно — усмихна се съчувствено старицата. Пристъпи тежко, надвеси се над мен и ме огледа също като лекар преди операция. — Не ми харесва този спукан череп… А и сътресението е лошо.

Дарва също дойде да ме погледне. Дори зашеметен виждах екзотичната й красота, сякаш още по-силно подчертана от зелените оттенъци на кожата, устните и косата. Забелязах и нечовешките черти, измислени от вече мъртвия „художник“ — малки заострени уши, които потрепваха от време на време в пуснатите надолу кичури, грубите като лапи на хищник ръце. А острият извит рог, дълъг петдесетина сантиметра, явно беше костен израстък от напластени един върху друг, стесняващи се концентрични пръстени.

— Ще можеш ли да го изправиш на крака? — попита тя тревожно.

— Да, да, няма страшно — кимна старицата. — Макар че такъв удар би убил повечето мъже. Много силно се е вкопчил в живота. Добър уа има, могъщ — ето, вече кипи в него и се е устремил да поправи всичко повредено. Значи остава само да му помогнем.

— Кога?

— Че защо не веднага? Той кротува. Виждам, дали са му да пие озизи. Още по-добре. Упоен е, но няма да се унесе. Ще стане по-лесно, ако будува. — Тя стрелна с питащ поглед Дарва. — Мъчно ще е обаче да наложа заклинание върху ума му. Градският маг го е предпазил старателно. Ако искаш, ще ти дам отвари…

Дарва рязко врътна глава.

— Не! За нищо на света не позволявам да му бърникаш в главата.

— Улесняваш ме. Ще си имам премного проблеми, докато променям телесните му функции, рефлексите, равновесието. Предпочитам да не се занимавам със съзнанието му. — Старицата въздъхна. — Е, да започваме.

Не мога да кажа колко време мина и точно какво се случи. Знам само, че възрастната жена дълго напяваше и застиваше в неподвижен размисъл над мен. Понякога плъзгаше пръсти по тялото ми. Май имах тежка треска, през главата ми прехвърчаха всякакви налудничави видения. Ту измръзвах, ту пламвах целия. Помнех думите им, че съм зле, и приемах покорно състоянието си. Накрая потънах в необичайно дълбок сън и вече не ме смущаваха никакви чудовища, магове и вещици.

Събудих се все още замаян, макар нищо да не ме болеше. Не долових веднага, че нещо не е наред със самия мен. Озърнах се, но видях само почти угасналия огън и ивица светлина откъм входа, значи навън беше ден. Помъчих се да прочистя мозъка си от паяжините на съня и веднага осъзнах два факта. Първо, стоях изправен, а не помнех кога съм станал. Дали не се дължеше на знахарските заклинания на старицата? Второ, беше ми малко студено — смешно усещане в задушната пещера, където жаравата на огъня още тлееше.

Събудих се напълно след секунда и ме обзе мрачно предчувствие. Когато вдигнах ръка да си разтъркам очите, видях онова, от което се страхувах.

Ръката ми беше зелена, с груба кожа и дълги остри нокти.

— Не! — креснах и гласът ми отекна в стените на пещерата. — Мамка му!

Направих крачка напред и… вече знаех всичко. Наведох глава да се огледам. Големи стъпала на гущер, могъщи крака, какво да кажа пък за дългата опашка! В един ъгъл на пещерата нещо блещукаше. Намерих точно каквото ми трябваше в момента — парче гладък метал. Вторачих се в отражението си.

Отбелязах унило, че и рогът не липсваше. Само по лицето и горната половина на тялото имаше жалки останки от предишната ми външност. Бях се превърнал в чудато съчетание от Парк Лакош и Дарва.

Тъкмо се сетих за нея и чух шума от тежките й стъпки. Спря по-далеч от мен, загледа ме и радостно, и плашливо.

— Защо? — успях само да измънкам. Тя малко гузно наведе глава.

— Спасих ти живота — побърза да напомни. — Не искаш ли да сториш същото за мен?

— Ами… да — отвърнах искрено. — Но какво общо има със спасението на живота ти превръщането ми в почти съвършен твой двойник?

Тя въздъхна и се натъжи.

— Досега исках само да си отмъстя. Направих го, ама не точно както желаех. Вече съм самичка и ще си остана преобразена завинаги, освен ако не се случи нещо още по-лошо. Парк, няма други като мен. Не мога да се върна при семейството си, нямам близки. — Гласът й стана умоляващ. — Не разбра ли вече? Ако трябваше да се мъча все така, щях да свърша със себе си. Видях как Джобрун те удари и щеше да те гръмне. Знаех си, че боговете са ни събрали нарочно близо един до друг и те спасих…

Поклатих глава смирено. Колкото и да бях потресен, вече признавах, че за себе си Дарва е права. Как да споря с нея? Отвори си очите за фактите, казах си хладно. Без нея наистина щеше да си труп, значи си й длъжник. А и още си в играта. Щом преобразените са ядрото в съпротивата, подклаждана от Корил, точно при тях ти е мястото. Ако съм се съмнявал в това, да бях си останал кротко в сградата, за да помагам после в оправянето на бъркотията като лоялен градски счетоводител. Пък и можеше да ме сполети много по-кошмарна участ — вече бях видял всякакви преобразени на площада.

Отидох при Дарва, като още с първата крачка едва не съборих нещо с опашката си. Хванах ръцете й в своите и се усмихнах.

— Разбирам те. И ти прощавам.

Тя изведнъж грейна от щастие.

— Само че може и да те чака някоя изненада — предупредих я искрено.

Май изобщо не чу тези думи. В очите й се събираха две големи сълзи.

— Толкова се радвам, че няма да се караме!

Въздъхнах.

— Не, няма да се караме. Признавам, ще ми е трудно да свикна, но и така може да се живее.

— Хайде да излезем — предложи тя. — Студенокръвни сме, да знаеш.

Е, това обясняваше защо пещерата ми се струваше доста прохладна. Последвах я към отвора. Навън беше обичаен горещ ден, подгизнал от влага чак до тежки бели валма мъгла, която се стелеше навсякъде. Скоро обаче престанах да усещам задуха и жегата. За пръв път, откакто стъпих на Харон, ми стана приятно. Затуй пък започна да ме мъчи непоносим глад.

— Ние какво ядем? — попитах Дарва.

— Почти всичко живо — засмя се тя.

Представих си неприятната необходимост да разкъсвам на мръвки малки гущерчета. Тя изглежда долови какво ми минава през главата и започна да се киска.

— А, не се стряскай. Стъбла, листа, плодове — каквото си избереш. Е, и животинки, ако са ти по вкуса. Аз ги предпочитам сготвени.

— Добре звучи. Има ли наблизо нещо като за нас?

— Горичка от плодни дръвчета — дини куага. Долу е, под хълма. Ела с мен.

— Горичка, казваш… Могат ли да ни видят там? Мисля си, че точно сега преобразените не са любимци на властта.

— Не, дръвчетата са в края на имението Биндахар. Никой няма да идва насам още два-три дни, а дотогава ние отдавна ще сме изчезнали.

Разбрах защо някому бе хрумнало да нарече тези едри плодове дини — бяха на черни и оранжеви ивици. Заситиха приятно глада ми, макар че отначало се колебаех дали да ги ям направо с кората. Или вкусовите ми предпочитания също се бяха променили изцяло, или хората наистина пропускаха голямо удоволствие, като хапваха само меката сърцевина.

Натъпкахме се до пръсване. В предишния си облик не бих се насилил да изям дори една диня, сега обаче погълнах точно седемнадесет и май имах още място.

— Тъй си е, много плюскаме — потвърди Дарва. — Но не дебелеем. Колкото повече ядем, толкова по-силни ставаме.

— Радвам се да го чуя.

Чувствах се отново жизнен и реших, че е време да поговорим за по-важни неща.

— Ще трябва много да те разпитвам.

— Питай за каквото щеш — охотно се съгласи тя. — Едва ли ще повярваш колко ми беше мъчно, че няма с кого да си побъбря ей тъй, за разтуха.

— Добре, първо ми кажи коя беше старицата, дето ме преобрази?

Съществуваше не една причина да започна точно с този въпрос. Представях си например, че след време жената можеше да ме освободи от нежеланото състояние…

— Прабаба ми — обясни Дарва. — Има силата, откакто се помня. Сигурно още като мъничка е можела да прави разни неща. Навремето учила при мага на фирмата. Тогава нямало сговор между маговете да си пазят тайните. Ама не изтърпяла докрай. Започнала да ражда деца и стигнала до девет.

— Да, това сигурно поглъща цялото време на човека. Но на мен дарбата й ми се стори достатъчно могъща. Защо е трябвало обаче да ме превръща в твоя сестра-близначка? Защото не се е научила на всичко ли?

Дарва се поколеба, преди да отговори.

— Е, не сме чак близнаци. Вярно, гледаше мен, докато те преобразяваше. Тънка работа е. Само мъничко да сбъркаш и мозъкът не пасва на тялото. Тоест или ще си пернат в главата, или сакат. И такива ги има, охо, много са! Затова се водеше по заклинанието на онуй копеленце Изил. Ама каза, че си е представяла и истинските бунхари. Аз толкова се обърках, че забравих, но тя знае какво да прави. Затова си още мъжкар, Парк, макар и в новото тяло.

Я, колко интересно! Не пропуснах да оценя смахнатата ирония на положението си. Започнах да се подсмивам неудържимо.

— Какво смешно има?

— Нали знаеш, че не съм роден на Харон? Пратиха ме тук, защото наруших законите.

— Знам. В Гръмохълм все за теб клюкарстваха.

— Ами… забърках се в неприятни истории. Убих хора и нито другите, нито тогавашното ми „аз“ можехме да разберем причините. Като ме хванаха, установиха, че съм го правил, защото съм бил изрод. Хермафродит.

Тя ме зяпна.

— О, тъй ли? Аз пък се чудех защо си малко странен наглед.

Кимнах.

— Погрижиха се да ме направят истински мъж. А сега! Сега съм мъжкар, но приличам на… твоя сестра.

Тя се разсмя, а аз се сетих за още по-интересен въпрос. Добре де, пак съм си мъжки екземпляр — но от кой вид?

— И аз се питам що за чудо съм — каза Дарва, щом споделих с нея съмненията си. — Баба разправя, че ако… такова де, го… нищо нямало да стане. Но щом цялото уа в теб пренагласи тялото ти докрай, можело и да създадем такива като нас. Понякога се случва. Представяш ли си, цяла нова раса! — Тя се замисли. — Как ли ще я нарекат учените хора? Дарвус лакошус…

— Звучи като име на болест.

Събеседничката ми щастливо се ухили.

— Парк, да знаеш, все едно започвам да живея отново след тия две години!

Разбирах щастието й и дори го споделях донякъде. Харесвах я. Е, да, говореше грубовато, беше невежа, но можех да разпозная в нея жена с чудесни заложби, смазани от надутата себичност на един гнусен старец. Несъмнено бе по-решителна и непреклонна от Зала… поне от предишната. За миг се запитах нехайно какво ли е другото „аз“ на доскорошната ми спътница.

— Ще трябва малко да ме открехнеш за онази олелия в Бурже. Какво стана там, по дяволите? Кой го направи и защо?

Дарва въздъхна и поклати глава.

— Нали знаеш, че в града отдавна имаше поклонници на дявола?

— Знам.

— Ами повечето бяха пощръклели от скука жени, искаха да поприхванат малко от силата. Преди година-две се случи друго. Не знам кой се намеси, но присламчиха всички към по-голямата група, дето иска да сваля властта. Чух само, че зад гърба им е страшно могъщ маг.

— Корил, бившият Владетел.

— И аз си мисля, че трябва да е той. Хората го понасяха по-лесно. По негово време нямаше шеф на сигурността, от който тръпки те полазват, не ни досаждаха с войски. Та оня потаен маг проникнал във всички колонии на преобразени. Обещал като хване нещата пак в свои ръце, да им даде Тукиан, южния континент. И без това там е пустош, никой още не го е обиколил целия. Разправяха ми обаче, че било по-приятно. Преобразените веднага се запалиха, щото тука няма живот за тях. Пък и доста хора също се навиха, за да им се махнем от главите. Схвана ли?

Оставаше да не съм схванал! Най-логичното решение на проблема. Корил явно имаше нюх към политиката. Този човек умееше да вдъхва страхопочитание дори без прословутата си сила на маг. Как ли Еолия Матузе му бе отнела властта, а и как я задържаше?

И в миг съзрях единствения правдоподобен отговор. Още я търпяха, просто защото подкрепяше войната срещу Конфедерацията. Нали и Корман призна, че на другите трима Владетели Харон не им е нужен. Кой тогава отделяше такова внимание на планетата? Пришълците. Не виждах друга възможност.

„Нямаше шеф на сигурността, от който тръпки те полазват…“

Само че чий началник на сигурността беше Ятек Мора? На Матузе ли? Как пък не! Само докато тя си наляга парцалките. Вече стигах до извода, че е твърде вероятно чудатият мъж с леден поглед и глас на робот изобщо да не принадлежи към човешкия род. Значи дори Харон да няма важна роля в бъдещата война, пришълците треперят над планетата. Защо ли?

Подхранваха егоцентризма и манията за величие на Еолия Матузе, а в замяна тя изпълняваше онова, което й поискат. Всичко пасваше. Дали Корил разбираше сценария и ролите? И колко ли дребен трябва да е някакъв си Владетел от Диаманта за раса, готвеща се да съсипе хиляди светове?…

— За какво си мислиш?

Сепнах се.

— Сглобявам картинката. После ще ти разкажа. Много време ще сме заедно, а историята е дълга и сложна за обясняване.

— Заедно! — въздъхна Дарва. — Хубава дума.

— Не те попитах за важни подробности. Защо не се спъвам в опашката си, като ходя, а щом се затичам, я вдигам? Служа си с това тяло, като че в него съм се родил.

— Заклинанието беше изпипано до последната дреболия.

Това поне ме утешаваше малко.

— Добре. Сега къде ще отидем?

— Надалеч, и то бързо. Тука сме само на един ден път от Бурже, скоро ще гъмжи от войски. Имаме си защита — можем да стоим, без да помръднем. Колкото и да сме едри, сред всичката тая зеленина няма да ни видят, ако ще да претичат покрай нас.

— Върши работа — признах неохотно, — само че изведнъж тук взех да забелязвам много по-съвременни оръжия, отколкото очаквах. Най-добрите модели имат и топлинни сензори.

Дарва се ухили.

— Че нас какво ни засяга? Опитваха вече да си помагат при лов с тия джунджурии. Каквато е температурата наоколо, такава е и нашата. Няма да ни засекат.

За това не бях помислил.

— Все едно, и на мен ми се иска да се махнем. Добре ли познаваш земите извън околностите на градчето?

— Да, но ще стане още по-напечено, като изминем първите стотина километра. Знам обаче къде са пътищата, за да ги отбягваме. Освен това ни накараха да запомним много карти.

— Умно момиче! — похвалих я.

— Значи искаш да отидем при другите? — някак разочаровано попита Дарва.

— Докато вървим, ще ти обясня защо. На Харон стават много неща, за които май дори не са ви споменавали.

— Имаме три седмици да изминем към осемстотин километра — изчисли тя. — Времето е предостатъчно за приказки. Казаха ни да се пръснем и да преживяваме с каквото намерим.

— Но и войниците ще имат време да хванат някои от нас, за да научат повечето сборни места.

— А, този път не позна. Местата са стотици, всеки знае само за две-три от тях. Дори да изловят половината преобразени — а не ми се вярва — пак имаме шанс да не се натъкнем на засада.

— Такава вероятност не ми допада много, но не виждам какво друго да направим. — Огледах се. Мъглата като че се сгъстяваше. — Време е да изчезваме.

Дарва се подсмихна дяволито.

— И ще оставяме след себе си само следи на бунхари.

Откривах все повече предимства в новото си тяло.

— Е, първо ще си избера някое дръвче за наторяване. На празен стомах веднага ме напъна.

Тя прихна и махна с ръка напосоки. Отдалечих се само на няколко крачки и се облекчих, взирайки се надолу.

— Я, то си било там, където трябва! — констатирах доволно и на доста висок глас.