Харон: Дракон на прага

Дванадесета глава „За уа вие сте едно“

Разбираемо е, че макар да се намирахме от много дни в твърдината на Корил, все още не бях видял почти нищо от нея. Въпреки това забелязах някои особености, за които досегашният ми живот на Харон не ме бе подготвил. Тук нямаше шаманско бръщолевене, само понякога споменаваха заклинанията… по-скоро като привични и удобни формули, а не като магическа мистика. Всъщност бях попаднал сред обучени професионалисти в научна база, които се стремяха да разширяват непрекъснато знанията си за микробите на Уордън и скритата в тях сила. Почти цялата апаратура изглежда бе доставена от Цербер. А на Харон такова убежище на технологиите можеше да съществува само в пустинята. Корил явно бе търсил усърдно, преди да подбере единственото подходящо място.

Нямаше съмнение, че нищо тук не е скалъпено набързо през последните пет години, откакто той беше изгнаник. Виждах, че амбициозният проект е започнат много отдавна и непременно го подпомагат от други светове на Диаманта. Явно Корил се бе погрижил да подготви твърдината си още като Владетел на Харон и някой — не и сегашните Четирима, разбира се! — продължаваше да осигурява машини и части за тях.

Е, използваните тук компютри доста отстъпваха на онези в Конфедерацията, дори направо ми изглеждаха ужасно примитивни, но пък си бяха голямо предимство в сравнение с калкулаторчетата на счетоводството в Бурже.

И самото ни обучение подсказваше какъв огромен напредък е постигнат в изучаването на приказните дребосъчета, макар основната загадка — как получават енергия отвън и откъде извличат информация — да си оставаше недостъпна за учените. Също като с гравитацията. Човечеството от векове се възползваше от всевъзможни проявления на тази сила, без да може да я разбере докрай.

Упражненията ставаха все по-сложни и изискваха познаването на какви ли не подробности, за да се справим с тях. Точно затова най-могъщи носители на силата, присъща на Харон, бяха или изгнаници от Конфедерацията, или чираци, започнали от дечица. Професията ми на агент налагаше да научавам какво ли не, дори бих дръзнал да твърдя, че разбирах от всичко по малко. Така имах огромно предимство в обучението. А на Дарва, лишена досега от образование, липсваше и особен опит извън твърде ограниченото й общуване с хората около Бурже. Това ни пречеше най-много. Повтореното в мен заклинание, което я бе преобразило, ни спъваше чрез едни и същи слабости. Тя не можеше да контролира своето уа и неволно го подтикваше да се стреми с бясна упоритост към най-лесния изход от неравновесието. Същото ставаше и в мен, защото самоуката й прабаба ни бе свързала „накъсо“. Не беше като да махнеш с ръка и да извлечеш цъфнала роза от въздуха. Бях принуден да се занимавам с тежки психически и биологически проблеми, породени от главозамайващите свойства на микроскопичен организъм, познат само в системата Уордън.

Нямахме друг избор, освен да „излекуваме“ първо Дарва, просто защото само аз можех да овладея силата в достатъчна степен. Никой дори не споменаваше за премахване на първоначалното заклинание. Твърде далеч бе стигнало преобразяването ни. Ако допуснехме гибелната грешка направо да освободим своите микроби от магията, те щяха неудържимо да ни запратят там, където според тях ни беше мястото — при зверовете от джунглата.

След два месеца не се съмнявах, че ще се справя със задачата, макар да разбирах, че да овладееш основните принципи не е като да използваш всички скрити в тях възможности. Вече бях способен да направя всяко заклинание, демонстрирано навремето от Корман и помощниците му, но ми предстояха години усърден труд, за да навляза в тънкостите на занаята. Лесно разчитах промените, направени от Изил в Дарва и повторени в мен. Даже знаех къде заклинанието е започнало да се разнищва. И започна да ме тормози увереността, че мога да се освободя с лекота… но при едно условие — да зарежа Дарва. Ама че смехория! Какъвто бях преди, нямаше да се колебая нито секунда. Досега тя ми беше полезна и приятна спътница, само че вече нямах нужда от нея. Предишното ми „аз“ щеше да я забрави, за да се съсредоточи в измислянето на ново, по-подходящо тяло за себе си. Всичко друго беше прахосване на сили според доскорошната ми сбъркана логика.

Но аз не можех да изоставя Дарва. Дори не си го помислях. Разбира се, умувах дълго, просто защото ме плашеше опасността да се проваля в задачата си… и се съмнявах, че имам желание да я изпълня. Този път логиката ми подсказваше, че моята съдба зависи от бъдещето на Харон, а не на Конфедерацията, макар че засега двете не си противоречаха. Еолия Матузе трябваше да си отиде, а заедно с нея и Мора, особено пък ако бе „представител“ на пришълците. Но точно на мен ли се падаше тази работа? Даже беглите ми впечатления от убежището на Корил ме бяха убедили, че съм подценявал могъществото на бившия Владетел.

Накрая тъкмо това наклони везните. Реших, че първата ми грижа съм самият аз… значи щях да спася и Дарва. Останалото не ме засягаше. Дори се чудех защо Конфедерацията изобщо ме бе изпратила на Харон при толкова добре организирана съпротива срещу Матузе.

Или все пак Корил не беше точно какъвто си го представях?

Толкова пъти бяхме отработвали тънкостите в процедурата, че когато настъпи моментът да я осъществим, не виждах нищо особено в нея. Исим и колегите й непрекъснато се чудеха на скорострелното ми развитие в занаята. Както ми обясниха, имало някакво приблизително степенуване на маговете. Първата степен запазваха за най-могъщите носители на силата като Корил или Мора. От пета надолу бяха чираците. Прецених, че Тали Кокул трябва да е от четвърта или пета степен. Щом споменах Корман, определиха го като маг втора степен. Обикновено всеки можеше да достигне десета степен с минимална подготовка. Смятаха, че човек от Външния свят като мен би могъл да се изкачи до шеста за година-две, стига добре да държи юздите на психиката си. Кореняците изминаваха същия път за десетина години. По-нагоре вече ставаше важно не да запомняш наизуст какво точно се прави, а да учиш и да прилагаш знанията, да засилваш контрола, да крепиш основите на увереността си. Само преди три месеца бях започнал с Тали в палатката му на брега, а според Исим вече гонех пета степен. Е, да, нямах други интересни занимания, нищо не ме разсейваше, а най-способните учители бяха готови да се занимават с мен през цялото време. Защо ли изобщо да споменавам, че за нас двамата с Дарва овладяването на тази чудата, сила беше въпрос на живот и смърт — в най-буквалния смисъл на думата! Не бяха излишни също опитът и безбройните ми приключения като агент.

Предстоящото ми се струваше нелепо лесно. През цялото време си представях микробите на Уордън като непрекъснато готова за предаване комуникационна мрежа, макар и неимоверно заплетена. Трябваше да излъча предварително уговорени команди към съзнанието на Дарва, което да ги препредаде на нейните дребосъчета, заклещили ни в това отчайващо състояние. После щях да насочвам промените й стъпка по стъпка. Много ми помогнаха триизмерните диаграми, подготвени за мен от компютрите на убежището. Ето ви я и разликата между моя милост и, да речем, Мора — нямаше да се справя без машините. А всички ме уверяваха, че за него това щяло да е толкова лесно като да се изплюе…

Възползвах се от новото умение на Дарва да се хипнотизира сама. Знаех, че ни наблюдават мнозина, макар да не ги виждах. Специалистите бяха готови да се намесят всеки миг, само че засега се стараеха да не ги усещам със съзнанието си. Всички чакаха напрегнато резултата. Исим ми обясни, че научили много нови неща покрай нашия случай. Не се заблуждавах — точно затова още се занимаваха с нас.

Най-голямото ни главоболие си оставаше излишъкът от телесна маса. Можехме да се отървем от нея постепенно, за няколко години, само че изгаряхме от нетърпение. Не е лесно да се оправиш с 220-килограмово туловище. Още по-важно беше да не остане и следа от предишното заклинание. Не бих позволил на микробите някой ден отново да пощуреят и да ни запратят сред тъпите хищници. Затуй щяхме да се превърнем в нещо, което засега съществуваше само във въображението ми.

Отново бяхме в познатата зала с белите стени. Започнах. Веднага овладях съзнанието на хипнотизираната Дарва и ето, че се появи мъчнотията — да наложа толкова силно новите заклинания, та да залича предишното. Необходимото усилие на волята беше такова, че лекарите не вярваха връзката между мен и Дарва изобщо да се прекъсне повече.

Сблъсках се с учудващо упорита съпротива. Точно това бе възпряло самоукия маг, опитал се да помогне на спътничката ми. Само че аз бях подготвен, а и нямах намерение да отстъпвам, пък каквото ще да става. Общо взето, проблемът беше в романтичните й фантазии как двамата си живеем щастливо в джунглата. Всеки добър психодоктор щеше да я излекува за часове, ако се намирахме в цивилизованите светове. Сега не ми оставаше друго, освен да посвия крилцата на нейното въображение. Опитвах се да отнема на подсъзнанието й контрола върху микробите, за да й помогна да го преодолее, а после тя да направи същото за мен. Тукашните магове вярваха, че Дарва е стигнала до седма степен, само дето й липсвало желание. Аз пък го имах в излишък.

Развихри се странна битка между психики — нещо средно между спор на двама инати и пречертаване на електронна схема. Разбира се, борбата ми с първобитното влияние изобщо не засягаше мисловните процеси на Дарва. Исках само да потисна онази част от уа, която бе застинала в нежеланата от нас форма.

Напъните ми ставаха все по-безсмислени и се заех да успокоявам пациентката си, да укротявам страховете й. Убеждавах я да не се поддава на тези примитивни животински желания.

— Моля те, ако изпитваш нещо към мен, помогни ми! Сама трябва да се справиш със себе си!

— Знаеш колко си ми скъп.

— Добре. Щом ме обичаш, престани да се инатиш! Никой не може да го направи вместо теб! — Собствените ми думи звучаха стъписващо в моите уши, но май вече разбирах смисъла им. — Дарва, опитвам се да го постигна, защото и аз те обичам. Ако ме разбираш, ако ми вярваш, отпусни се най-после!

Сам се чудех — дали наистина това ме подтикваше през цялото време?

Изведнъж всякаква съпротива изчезна, направо се стопи в дълбините на съзнанието й. Не очаквах увещанията да подействат толкова внезапно и волята ми нахлу с такава сила, че едва не запратих Дарва в несвяст на пода. Опомних се и започнах да проследявам тънките нишки на заклинанието.

Нататък всичко потръгна с лекота. Изпълнявах подготвените от компютрите модели и за мен сякаш минаха броени минути, макар после да ми казаха, че се проточило цели седем часа.

Успях да махна доста ненужни мазнини, преустроих тъканите и органите, за да се отърва и от излишната вода. Накарах микробите да сметнат всичко това за телесни отпадъци и да го изхвърлят. Събраха се трийсетина килограма органичен боклук с ужасна воня, но тогава нямах време за гнусливост. Дори 190 килограма не са никак малко, макар облекчението да се почувства веднага.

Диаграми, схеми, обемни образи просветваха в ума ми, прехвърляха се към Дарва и към самото уа. И тя се променяше според волята ми. Усещах го през цялото време, сякаш се случваше със собственото ми тяло.

До самия край нямах нито миг покой, защото благодарение на връзката се превръщах в точно нейно копие, а не такова беше желанието ми. Всъщност забавиха ни именно усилията да постигнем разликите. Много пъти бъркахме, промените в мен се повтаряха и у Дарва. Надявах се да се справи със своята част от пътя. Можех да си представя само нея, затова тя трябваше да се заеме с мен, докато аз се съсредоточавах да запазя равновесието в организма й. Най-сетне успяхме да си предаваме едновременно различни команди и по-късно оцених умението на жонгльорите да подмятат по няколко предмета, без да ги изтърват.

Когато всичко свърши, и двамата се свлякохме от изтощение. Спахме непробудно десет часа.

Размърдахме се, отворихме очи в един и същ миг. Някъде забръмча сигнализатор, за да повика останалите. В главата ми се премятаха триизмерни схеми и знаех, че доста време ще мине, докато се отърва от тях.

— О, богове! Успяхме! — промълви смаяната Дарва. — Погледни се само!

— Изглеждаш чудесно — побързах да кажа. — Гордея се с теб.

— Имаме нужда от огледало — разсъдливо отбеляза тя.

— Ей, усещаш ли как ни свързва уа?

Не се бях съсредоточил, но веднага се сетих за какво говореше. Връзката между нервните ни системи си оставаше непокътната.

Вратата се отвори, влязоха доктор Исим и двама мъже. Единият беше едър и як, с мургав загар и белоснежна коса. Веднага познах, че някога е живял в цивилизованите светове. Носеше бели дрехи, но не като на лекарите. Бяха ушити по мярка и повече приличаха на униформа.

Другият ми се стори много особен тип. Дребосък с козя брадичка, а на носа му се мъдреха очила с рогови рамки. Твърде необичайна гледка в Диаманта, където микробите се грижеха добре и за зрението. Дори облеклото му го отличаваше — памучно сако и тъмносин панталон. В Бурже всички биха го зяпнали смаяно.

Само че още нещо ме смущаваше в този човек. Виждах го, можех да протегна ръка и да го докосна. Но не го усещах чрез уа. Бях започнал да се доверявам повече на микробите в себе си, а за тях той просто не съществуваше.

— Как се чувствате? — попита ни Исим.

— Малко сме уморени, иначе всичко е наред — казах аз. — И много ни се иска да се огледаме.

— Предположихме — позасмя се тя.

Кимна към отсрещната стена, зад която се намираха пултовете. Този път осветлението я превърна в огледална повърхност. Веднага се вторачихме в отраженията си.

Разбира се, оставахме си великани. Беше неизбежно. Почти 230 сантиметра ръст, за да разположим някак по телата си внушителния остатък килограми. Стърчахме като кули над останалите, особено над дребосъка, в чието присъствие все не можех да повярвам.

Скелетите ни не приличаха напълно на човешките, за да издържат на такова чудовищно тегло дори при по-слабото притегляне на Харон, но на външността ни това не се отразяваше прекомерно. Дарва се бе превърнала в прекрасна жена. Често се питах как ли е изглеждала, преди гадното чираче Изил да се погаври с нея, но сега виждах, че съм се престарал в желанието си. Бях подчертал излишно женствеността й, ала не изпитвах никакви угризения. По дяволите, та тя се бе отнесла не по-малко решително към моята външност!

Не знам приличах ли на някого, когото е срещала преди, но явно така си представяше съвършения мъж. Естествено и двамата пращяхме от мускули. Нейните обаче личаха само при движенията, а моите просто се издуваха. Нищо чудно древните хора да са смятали, че техните богове и богини изглеждат като нас. В стремежа да се отървем по-скоро от излишъците си бяхме пуснали коси до пода, аз имах и страшничка брада. Щяхме да ги подрежем, разбира се.

Едва ли е нужно да казвам, че все пак не бяхме съвсем хора. Иначе тя трябваше да тежи най-много сто и десет килограма, а аз — към сто и двадесет. Само че и без буйните коси пак имахме да разполагаме някъде още 180 килца. Разликата беше в дългите дебели опашки, които бяхме принудени да запазим.

Избрахме си тъмнобронзова кожа и червеникав оттенък на косата. Нямаше особено значение, стига цветът да не напомня за омразното зелено на бунхарите.

Веднага открих, че идеалният мъж според Дарва трябва да е много надарен в една част от тялото си. Е, и аз бях попрекалил с нейните прелести. Дори се притеснявах малко от Исим, макар да беше лекарка.

Когато се усетихме, че започваме да ставаме нахални, престанахме да се оглеждаме, макар и другите трима да ни наблюдаваха с интерес.

— Опашати богове! — подхвърли едрият старец с приятен дълбок глас. — Приказна гледка… Вие двамата можете да сложите начало на нова религия.

Засмях се.

— Мисля, че и сегашните са прекалено много.

— Така е — съгласи се той и стрелна с поглед доктор Исим.

— О, извинете — сепна се тя. — Парк, Дарва… Този господин е Тулио Корил.

Настръхнах от вълнение. Корил! Най-после!

Исим се обърна към невидимия за моите микроби мъж.

— А това е доктор Думония от Цербер.

Малко ни затрудняваха вратите, предвидени за доста по-ниски същества, пък и таваните все ни пречеха. Дарва успя да си удари главата още на излизане от залата и аз мигновено се намръщих от болка. Скоро се уверихме, че лекарите не бяха говорили празни приказки, когато ни предупреждаваха. Каквото и да усещаше някой от нас, мигновено го предаваше на другия. Дреболия, която обаче можеше да се превърне в опрян до гърлото нож. Надявах се разстоянието да облекчава поне малко положението ни — все пак протичащата между микробите енергия не беше с безгранична мощност.

— За уа вие сте едно — напомни Исим. — Ще трябва винаги да внимавате. Тази връзка си има и добрите страни — ако държите един на друг, ще изпитате непознати за останалите приятни мигове.

Веждите на Дарва се извиха и тя се усмихна лукаво. За това не се бяхме сетили, но май наистина ни очакваха чудесни открития.

Заведоха ни в просторен кабинет, в каквито се разполагат големите шефове — с приемна, секретарки и каквото още се полага. Не пропуснаха да ни огледат от главата до петите. Щом влязохме, възползвахме се от удобството да имаме опашки. И без това никой не правеше кресла за гиганти. Просто се подпряхме и се отпуснахме.

Корил се настани зад голямото си бюро, Думония седна до него. Доктор Исим не дойде с нас. Искала да се подготви, за да ни изследва подробно, трябвало и да се погрижи да ни настани някъде. Предложи някой да ни подреже косите, както и моята брада, но ние я помолихме просто да ни намери необходимите принадлежности — нямаше смисъл друг да се качва на стълба, за да свърши тази работа…

Отначало Корил се вторачи мълчаливо в нас. Сетне промълви:

— Знаете ли, превърнахте се в знаменитости тук.

— Не се и съмнявам — отвърнах аз. — Важното е, че сме живи и все още с човешки разум в главите. Очаквам с нетърпение да разгледам това великолепно място. Изумително е!

— Заслугата до голяма степен са пада на нашия мил доктор — той кимна към Думония. — Грижи се да получаваме своя дял от произведеното на Цербер, а и да се научим да го използваме. Но досега не беше ни навестявал лично.

Докторът кимна и се засмя.

— Време беше, защото в целия Диамант предстоят значителни промени. Не остава много до решителния сблъсък. Трябваше да уговоря лично с приятелите си какво ще правим. Признавам, пътуването се оказа много поучително и… забавно.

Гледахме го недоумяващо.

— Не знам за какво говорите — измънках след малко. — Нима има нещо общо между ставащото в Диаманта и нас?

Двамата пак се спогледаха и Думония въздъхна.

— Само преди три дни Марек Крийгън, Владетелят на Лилит, бе убит.

Сърцето ми сякаш пропусна един удар и Дарва се обърна разтревожена.

— Какво?! — възкликнах, без дори да помисля, че възбудата ми се предава и на нея.

Дребосъкът от Цербер закима.

— Макар да е станало донякъде случайно, инцидентът е щял да бъде невъзможен без намесата на убиец, изпратен от Конфедерацията.

Не можах да прикрия чувствата си. Значи съм успял! Тоест… все някой го е направил. Надявах се моят двойник на Лилит да си е изиграл успешно ролята.

— С гибелта на Крийгън — продължи Думония — Владетелите бяха лишени от онзи, който замисли сделката с пришълците. Трябва да призная обаче, че той умееше да се предпазва и от нежеланите обрати, затова почти нищо не се променя съществено. И без това основният му помощник — Кобе, се занимаваше с подробностите. Напълно споделя целите на покойника, макар да му липсва неговото въображение. Все пак ударът беше тежък. Аз пък се надявам, че след броени месеци, може би дори седмици, ще направлявам всяко действие на Владетеля на Цербер. Рисковете не са малки, но съм предвидил няколко възможности и мисля, че ще успея. Пропуснах да ви кажа, че съм личният психиатър на Владетеля.

Разкикотих се.

— Че вие струвате колкото цяла армия!

— Де да беше вярно — промърмори докторът и в гласа му се прокрадна умора. — За щастие на Харон имате подготвена и добре снабдена съпротива, макар и вашите проблеми да не са леки. Един… маг — нали така ги наричате? — спомена, че според вас пришълците се намесват пряко в делата на тази планета. Погрижил се е нашият приятел Корил да научи за догадките ви и много ни се иска да знаем дали само сте си измислял или подозренията ви са основателни.

— По-скоро е предположеше — признах си. — Но ми се струва правдоподобно. Вече се срещнах с всякакви хора и преобразени. Дори най-страшните чудовища запазват човешката си същност, нещо вътрешно, което не мога да назова…

— Душата — подсказа Дарва.

Вдигнах рамене.

— За душата не знам. Може и тази дума да не е съвсем неподходяща. Дори в местните зверове долавям някаква искрица. Във всички… но не и в Ятек Мора.

— Значи за вас той е като мен — неразгадаем чрез микробите на Уордън? — подсмихна се Думония.

Завъртях глава.

— Друго е. Физически си е човек, няма спор, само че отвътре е… празен. Не мога да се изразя по-точно. Тази особена същност, душа или каквото ще да е, просто липсва. И Тали го забеляза.

— Вярно е — отново се намеси Дарва. — Зърнах го за малко и отдалеч, но се различаваше от останалите.

— Като робот ли? — опита се да подскаже докторът.

В първия миг се смутих, после си спомних, че и на мен ми хрумна същото.

— Ами да. Много прилича на робот.

Двамата ни събеседници въздъхнаха.

— Няма съмнение — изрече бившият Владетел на Харон.

— Но не е минал през Цербер — напомни малко загадъчно Думония и се обърна към нас. — Тази планета е източникът на хитроумните роботи, които толкова изнервят Конфедерацията. Дълго е за обясняване. Способностите ни се различават от вашите. Не мога да го проумея — Мора определено не е от Цербер!

— Не е — потвърди Корил. — Познавам го. Или поне мога да твърдя, че го познавах преди. Роден е на Такана, един от цивилизованите светове. Стовариха ни тук по едно и също време, затова се и опознахме. Беше преди повече от четиридесет години. Студен, жесток тип… и все пак човек.

— Сега явно е нещо повече от човек — подхвърли докторът.

— Да, нашите двама приятели само потвърдиха предположенията ни. Това обяснява почти всичко.

Лично на мен нищо не ми беше ясно, но в момента бях се заел да гоня някаква изплъзваща се нишка из паметта си. Такана… какво ми напомняше името на тази планета, мътните я взели?

— Роботите са почти съвършени — продължи Думония. — Конфедерацията не разполага с такива, макар възможността да бъдат създадени да е проучвана на теория. Накратко, те са псевдобезсмъртни свръхчовеци със спомените и личностите на действително съществуващи хора.

— И Мора е един от тези… твари? — попита Дарва.

— Друго обяснение ми е трудно да измисля, въпреки че не съм чувал досега за такъв случай. Бях убеден, че е възможно само с жители на Цербер. Може би не знаете, ние имаме способността да си разменяме съзнанията, но само помежду си и с тези роботи. Не ни е известно същото да е правено с някого от Харон или друга планета в Диаманта.

Отказах се засега да мисля за Такана, за да им напомня нещо друго.

— Има начин. Конфедерацията го използва. Нарича се процес на Мертън.

И двамата ме зяпнаха слисани.

— Мертън! — неволно повтори докторът. — Вие откъде знаете? Тя самата е на Цербер в момента!

Ето ти новина и за мен…

— Няма значение. В Конфедерацията овладяха пълното прехвърляне на съзнанието от едно тяло в друго. Процентът на неуспехите е ужасен, но все пак го правят. Знам това.

Корил веднага попита:

— Как научихте?

Поех си дъх и се престраших. Защо пък не? Нима тези двамата не бяха най-подходящите хора, пред които да си излея душата?

— Защото и аз бях подложен на този процес. Никога не съм бил Парк Лакош. Той изчезна, когато ме напъхаха в неговото тяло.

До този миг Дарва знаеше само, че съм агент. Беше неин ред да се вторачи в мен. Думония пък направо грейна и изрече самодоволно:

— Нали ти казах? Корил поклати глава.

— Проклет да съм, ако разбирам как се досети.

— За какво сте се досетил? — попита обърканата Дарва.

— Че вашият приятел и партньор е убиец от Конфедерацията, изпратен със задача да ликвидира Еолия Матузе! — тържествуващо обясни докторът.

— Това ли било — нехайно отвърна тя и май успя да ги озадачи.

— И аз бих искал да знам, ако нямате нищо против — рекох вежливо. — Не съм се набивал на очи, откакто стъпих на Харон.

— Много е просто — увери ме Думония. — Щом открих, че на Цербер има агент, настроих се подозрително. Научих, че замесените в убийството на Крийгън са двама. Предположих, че по едно и също време са изпратени убийци на всичките четири планети. Прегледах списъците, събрах сведения и направих избора си. Но все пак се учудих, когато ви заварих тук. Мислех, че Корил ще трябва да ви издирва по цялата планета, за да ви включи в играта.

Отдъхнах си.

— Точно затова съм дошъл.

— Аз също — каза странният дребосък от Цербер. — Според мен вече не разполагаме с много време. Убеден съм, също като военните и политиците в Конфедерацията, че до войната едва ли остава дори година. Може би вече е късно да я предотвратим, но трябва да се опитаме! Невъзможно е да прекратя напълно участието на Цербер, но поне ще се постарая да укротя нещата там. Пришълците обаче проявяват необясним интерес към Харон. Знаете, че планетата не е толкова важна за плановете им, ала защо тогава накараха Мора да се намеси и замениха Корил с Еолия Матузе? Все едно, ще премахнем тази опасност. Вие трябва да се заемете с това. Аз само ще ви помагам, доколкото ми е по силите.

Корил потупа рамото му.

— Помощта ти е безценна, драги приятелю. Иначе досега да съм просто един побъркан отшелник в пустинята. Скоро ще се заемем с делата на нашата планета. Чудя се обаче как ще премахнем Мора? Владее силата на уа не по-зле от мен, но изглежда не е толкова смъртен…

— Може да бъде убит — отсече Думония. — Необходими са мощни оръжия, разбира се. Ще стоварвате енергия върху него, докато се стопи. Или ще го пръснете на парченца с експлозив. Нищо друго не ви върши работа. Ако опитате с обикновени лазерни пистолети, не само няма да му навредите, но и ще го заредите допълнително. Вече ти обясних на какво са способни тези роботи.

— Не е лесно — въздъхна Корил. — А Мора командва в Синода и Еолия се крепи само на него. Нищо чудно, че не успях да ги смажа! Между другото… Според теб не е ли възможно роботите на Харон да са повече?

— Разбира се! Кой знае, току-виж самата Матузе е сред тях. Не забравяй обаче своята сила. Съзнанието им си е същото, нямат по-добър контрол над микробите.

— Ще измислим нещо — обеща Корил. — И то скоро. Когато ни се открие дори мъничък шанс да победим.

В този миг креснах:

— Ами да! Зала Ембуей!

Изгледаха ме, като че съм се побъркал. А Дарва сякаш беше готова да ме удуши.

— Защо пък точно за нея се сети? — изсъска тя сърдито. Дори не обърнах внимание на неприкритата й ревност.

— Зала Ембуей е от Такана! Планетата на Мора!

Лицето на Корил помрачня.

— Коя е тази жена?

— Беше с мен в последната група изгнаници. Живяхме заедно в Бурже преди голямата олелия там. — Разказах му набързо за двойственото й съзнание. — Корман дори смяташе нея за агентка на Конфедерацията.

Корил се обърна към Думония.

— Възможно ли е? Двама наведнъж?

Докторът вдигна рамене.

— Защо не? Не са ми съобщавали за такава агентка, но Конфедерацията ми се доверява не повече, отколкото аз на нея.

Могъщият маг се усмихна.

— Значи допускате, че жената може да е тук?

— Не я видях в лагера при Тали. Изобщо не се е мяркала след престрелката в Бурже. Но ако е тук, май е време да научим отговорите на още няколко въпроса.

— Непременно — кимна Корил.