Харон: Дракон на прага

Тринадесета глава Кира

Огромният комплекс под пустинята в Гамуш се оказа още по-изумителен, отколкото можех да съдя по първите си бегли впечатления. Съвременен, пълен с нужните машини и най-вече с хора, които умееха да извличат полза от тях. Наглед непристъпна твърдина, скрита не само от пясъците, но и снабдена с множество други хитрини. Потвърди се догадката ми, че Корил е изградил тази изследователска лаборатория и убежище, докато е бил на власт. Затова бе имал възможност да я заличи от всякакви карти и схеми. Озовалите се тук бяха подлагани на сериозни заклинания за объркване на ориентацията и никога не биха могли да открият мястото отново. А постоянно работещите щяха да загазят бързо без редовните доставки и нито можеха да предадат Корил, нито — буквално! — да избягат, ако изобщо им хрумнеше толкова нелепа идея. Десетки хиляди квадратни километри еднообразна препечена пустош, където живееха малки гадни хищници, а над тях кръжаха твърде чевръстите нарили, готови да нападнат и погълнат всичко, което помръдне. Сериозни пречки и да влезеш, и да излезеш…

Значи ако Зала бе попаднала тук, нямаше къде да се дене! Помощниците на Корил я откриха почти незабавно. Била дошла преди мен и я накарали да помага в някакви дреболии. Горката Зала — дори в твърдината на бунтовниците смятаха, че е способна само да търка подовете.

— Каква връзка може да има между тая жена и Мора? — чудеше се Дарва, докато вървяхме по дълъг коридор. — Ами че тя е на малко повече от двайсет години, а той е на Харон два пъти по толкоз! Абсолютна случайност е, че са от една и съща планета.

— И на Корил така му изглежда — подхвърлих аз, — но на мен тези номера не ми минават. Нейните тайни станаха прекалено много и без тази неочаквана връзка. Не вярвам чак толкова в случайностите. Конфедерацията обхваща огромен брой светове, а тук пращат малцина.

— Още си падаш по нея, а?

Разсмях се.

— Е, това поне няма защо да ти смущава съня. Никога не съм се влюбвал в Зала. Отначало, като чух от Корман що за чудо е, ми стана любопитно. Но самата тя си е простовата и скучна. А и с нея май вече не сме от една раса, какво ще кажеш?

— Тъй си е, ама нека да влезем заедно.

— А, не! Трябва да говорим насаме. Вече изобщо не изглеждам както преди и без изключителни способности или цяла шпионска мрежа тук никой не може да ме разпознае. Сериозно предимство! Но не искам да се безпокоя за теб.

Спряхме пред една врата. Обърнах се към Дарва и я целунах.

— Пожелай ми късмет!

— Какво ли друго ми остава…

Стаята беше подредена според моите желания — един стол, малка маса пред него… и нищо друго. По навик се наведох на влизане.

Зала вдигна глава и на лицето й се изписа искрена уплаха. Вярно, бях грамаден. Постоях мълчаливо, а вратата се плъзна на мястото си зад гърба ми.

Не забелязах никакви промени в момичето. Само дето сега носеше свободен син панталон и риза в същия цвят, иначе си беше все същата. И още имаше белега, оставен й от Мора — малките рогца на челото.

— Зала Ембуей? — попитах възможно най-официално.

Тя кимна колебливо и забелязах, че преглътна на сухо, без да си отвори устата.

— Зала, веднага ще ти обясня строгите правила. Първо, искам да ти посоча двете устройства в ъгъла. Едното е камера — всичко ставащо тук се записва. Другото е автоматичен лазер, който през цялото време е насочен към теб. Вратата няма да се отвори повече преди аз да го пожелая, при това ще го направи човек, седящ пред монитора отвън. Разбираш ли какво ти казвам?

Тя едва кимна, обаче събра смелост да попита с треперлив гласец:

— З-защо така? К-какво съм направила?

— Според мен всичко трябва да ти е ясно. Отначало мислехме, че не е тъй, но стигнахме до неизбежния извод, че поне подозираш…

— Н-не знам за какво говорите.

— Знаеш! Я ми кажи, ти присъедини ли се към поклонниците на Разрушителя в Бурже?

Кимна, макар и не веднага.

— Е, кой ги ръководеше?

— Ами… не мога да спомена името. Забранено ми е.

— Зала, добре ти е известно, че ние ръководим организацията. Следователно знаем името.

— Защо питате мен тогава?

Поусмихнах се. Вече се издаваше, че не е чак толкова уплашена.

— Защото проверявам дали ти знаеш.

— Естествено! Нали вече ви казах, че бях с тях?

— Името.

Очите й шареха уплашено.

— Не… наистина не мога. Наложиха ни заклинание, за да не се издаваме. Беше за наше добро.

Отбелязах, че се измъкваше доста изобретателно.

— И двамата сме наясно, че не е имало такова заклинание. Искам името. Няма да излезеш от стаята, докато не го кажеш.

Тя завъртя глава.

— Не мога. Имаше заклинание. Боях се…

Усмихнах й се зловещо.

— Разбира се, че не можеш да ми кажеш, просто защото никога не си чувала това име. Нищо не можеш да си припомниш от сбирките, на които уж си присъствала, нали?

— Мога, и още как! Това… това е смешно!

— Значи би трябвало да знаеш, че водачът на култа в Бурже, както и повечето членове, е бил с променена чрез заклинание външност. Изобщо не би могла да се досетиш кой е и нищо не ти пречеше да признаеш това. Лъжеш, Зала Ембуей. Никога не си припарвала до тези хора.

— Не виждате ли?! — Момичето отчаяно посочи рогцата си. — Според вас откъде ги имам?

— Ето и въпроса, на който се опитваме да намерим отговор. Нали разбираш, в бъркотията там нито е имало време, нито достатъчно хора, за да сверят всяко име със списъците. Просто са прибрали всеки с току-що поникнали рогца. Вече спипахме неколцина шпиони.

Това беше нагла лъжа, макар че Корил изобщо не се отличаваше с безгрижие и помощниците му внимателно проверяваха кой какъв е сред новодошлите. За всеки случай не допускаха никого от тях до местата за разтоварване.

— Тези шпиони — продължих неумолимо — вече научиха, че смъртта далеч не е най-тежкото наказание тук.

В този миг устремих своето уа към нея и подхванах не особено силно заклинание. Зала кресна и понечи да се изправи. Парализирах лекичко краката й, за да не си навреди по някакъв начин. Стремях се към драматичен ефект, но и внимавах да не привличам излишна маса, защото заклинанието трябваше да си остане преходно. Нямаше никаква опасност. Микробите закрепваха промените за дни, понякога и седмици, но впечатлението се натрапваше мигновено на жертвата.

Зала наблюдаваше смаяно как ръцете й сякаш изсъхнаха, по тях плъзнаха зеленикави и кафяви петна, после изведнъж се сдоби с чифт извънредно противни пипала, които за самата нея тежаха поне половин тон.

— Не!

— Искаш ли огледало, за да видиш й останалото? — подразних я, макар да не ми беше забавно.

Нямаше друг начин. Корман твърдеше, че странната й защита ще се прекърши само при крайна опасност.

— Не, не, не! — разпищя се Зала. — Кира! Моля те, помогни ми! Кира!

Изведнъж ми олекна. Знаела е все пак… Наблюдавах и чаках.

Навремето Корман ме уверяваше, че някой ден ще започна да възприемам уа не по-зле от него. Вече се бях научил. Двете съзнания в Зала Ембуей се виждаха ясно, сякаш наистина имах насреща си същество с два главни мозъка, поне според микробите на Уордън — напълно различими, макар и всеки по-малък от нормалния. Зала нищо не можеше да направи срещу гаврата, която си позволих с нея… но някой друг се зае с почти немислимото.

Изведнъж информационният поток от мозъка към тялото и обратно като че пламна с ужасна мощ пред мисления ми взор — проверяваше, опипваше точките, където бе наложено заклинанието. После започна да го премахва, както аз бях освободил себе си и Дарва. Който и да го вършеше — а трябваше да е другата Зала — се оказа силен маг, защото макар и кротко, заклинанието беше по силите на някой над седма или дори над шеста степен. Вече се питах дали насреща ми не стои сериозен противник и дали няма да науча на собствения си гръб отговора. В едно обаче не се съмнявах. Това съзнание не само криеше страшна мощ в себе си, но и беше превъзходно обучено. Кога? И от кого?

Изобщо не положих усилия да защитя заклинанието и Зала скоро си върна предишния облик. За миг мярнах внушителната амазонка, която бях видял преди много време на улицата в Бурже. Кира обаче явно нямаше намерение да си побъбри с мен.

Зала се отпусна изнемощяла на стола си. Нямаше да й се размине толкова лесно.

— Коя е Кира? — попитах направо.

Тя поклати глава и сведе очи към масата, за да не ме гледа.

— В теб е, нали? С Кира делите едно тяло, така ли? И точно затова са те пратили на Харон — заради нея. Зала, каква е Кира?

Тя притисна длани към ушите си, аз обаче притежавах инат в изобилие.

— Кира — започнах рязко, — ако ме чуваш и разбираш, трябва да ми повярваш, че е по-добре да се появиш. Бива си те със заклинанията, но това беше дреболия, а аз съвсем не съм най-силният маг тук. Още при първия опит да повредиш с магия лазера ще бъдеш изгорена. Знаеш, че боравенето с уа изисква време. Не вярвам да се надпреварваш по скорост със светлината. Ще останеш тук, докато не ни се явиш. Без вода и храна насред празна стая под пустинята, откъдето спасение няма.

Зала поизви глава, за да огледа комбинацията от камера и лазер. Не се опита да прави нищо. Накрая се вторачи в мен.

— Да пукнеш дано! Кой си ти, дяволите те взели?

Усмихнах й се мило.

— Зала, сладурчето ми, пред теб е твоят любящ съпруг, все същият симпатяга Парк Лакош, само че в нови дрешки на преобразен. Не ме ли помниш?

Това я потресе по-силно от всички мои заплахи.

— Наистина ли си ти?… — прошепна момичето.

Поклоних се.

— Че кой друг? Не знам дали ще е утеха за теб, но прикритието ти се разпадна в самото начало. Всъщност Корман ми възложи да те следя и да му донасям какви ги вършиш. Мислеше, че си от някакъв нов вид убийци на Конфедерацията. Боя се, че твоят, ъ-ъ, единствен по рода си мозък свети като фар за всички, които виждат чрез уа.

Зяпна ме, а ченето й увисна. Новината май беше голяма изненада и за второто й „аз“. Факт е, че какъвто и самоконтрол да постигнем, не виждаме себе си чрез микробите на Уордън. А и уа не се отразява в огледалата…

— Не се опитвам да те изпързалям — уверих я. — Корил веднага е наредил на малка група да се занимава със скритото в теб съзнание. И учените, и отговорниците по сигурността умуват какво да те правят. Засега са те оставили на спокойствие, защото чакаха да видят ще настъпят ли някакви промени. Но вече е време за решителни действия. Не мислиш ли, че е по-благоразумно да говориш? Ако работиш за Мора, признай си и ще видим как да продължим нататък. Ако е някой друг, искаме да научим името му. Е, ако пък никой не те е пратил тук, не е зле да ни обясниш най-после какво става!

Тя тръсна глава, за да проясни мислите си.

— Аз… ох, мътните ме взели. Каква полза от преструвките? Ще ти кажа… стига да не ми попречи.

— Кира ли?

— Да, Кира.

— Коя е тя?

— Ами… моя сестра. Онова, дето ти го казах в началото — ти наистина ли си Парк? — си е вярно. Аз… тоест ние сме резултат от експеримент. Разправяха ни, че имаме съвсем друг мозък в сравнение с обикновените хора. Две пълноценни личности в едно тяло. Малко ми е странно да ти говоря това, защото дори не си представям друго положение на нещата.

Смаяно поклатих глава.

— И каква цел са искали да постигнат? Нима някой просто си е поиграл с природата, за да види ще се получи ли? Не вярвам. Не би си струвало риска да го хванат.

Тя се изсмя кисело.

— Риск ли? Парк, имаш твърде високо мнение за Конфедерацията. Виждаш само лъскавата фасада и лапаш кукичката като всички останали балами. Да не си въобразяваш, че Четиримата владетели се занимават единствено с нищожните си планети в Диаманта? Вярваш ли, че са хванати в капан тук? Ама че смехория! Имат толкова невидими пипала, прострели се из цялата Конфедерация. Те са само най-новата разновидност на онези, които се разпореждат с тълпите вече хилядолетия. Това са деловите хора, дръзнали да продават нещата, които никой друг не смее да изкара на пазара. Онова, дето всички уж се гнусят от него, пък ламтят непрекъснато да го имат — извращения, незаконни залагания извън разрешените казина, особени заеми, скрита помощ в кариерата. Уникални накити, безценни картини и статуи често попадат в Диаманта след поредната кражба. Онези са навсякъде и във всичко! Да речем, пробутват дроги на затъпели от досада хора по границата или на пилоти, оставащи сами в космоса по цяла година. Каквото им поискаш, ще ти го дадат, стига да платиш определената от тях цена.

— Не съм толкова наивен — свих устни аз. — Значи синдикатът те е създал такава?

— Да. Мен… и останалите.

Виж ти, виж ти!

— Останалите ли? Колко сте?

— Откъде да знам? — вдигна рамене Зала. — Отглеждаха ни поотделно.

— Само че още не разбирам с каква цел.

— Конфедерацията също си е създала елитна ударна сила. Наричат ги убийците, макар че рядко очистват някого. Чувал ли си за тях?

— Да, знам нещичко — отвърнах уклончиво.

— Според теб как Четиримата владетели са се озовали тук, а? И повечето други изгнаници в Диаманта? Онези, убийците, са ги сгащили. Направо са родени за работата си и е почти невъзможно да ги подкупиш с нещо. Влюбени са в това, което вършат. Истинската им самоличност остава неизвестна дори на службите, дето ги използват, контактите за поставяне на нова задача са съвсем кратки. Щом си свършат работата, изтриват спомените за нея от мозъците на обикновените копои в Сигурността, а в общите архиви не попада информация. Четиримата владетели никога не са успявали да пробият тази стена от анонимност и конспирация. Тези мъже и жени са единствените — единствените! — от които се боят и най-издигналите се в средите на Братството, както се нарича нашата организация. Само един от тях се поквари и виж какъв стана — Владетел в Диаманта!

— Марек Крийгън от Лилит — вметнах. — Между другото, вече покойник.

Тя трепна.

— Как е умрял?

— Изглежда, че го е докопал убиец, пратен от Конфедерацията.

— Е, сега стана ли ти по-ясно?

Завъртях глава.

— Нищо не ми е ясно.

— И Четиримата владетели, и цялото Братство искат да се опазят. Имат нужда от хора, които първи да откриват и унищожават убийците. Как ли не опитаха да проникнат в системата, но напразно. Дори Крийгън е нямал с какво да им помогне, защото никой не познава добре цялата организация, а и мерките за сигурност се променят непрекъснато. Затова Братството решило да си отгледа своя ударна сила. Изтребители на убийци, така да се каже.

Неволно се закисках.

— И ти ли си от тях?

— Не аз. Кира. Тя е страхотна, Парк. Почти всичко научава от първия път… и никога не го забравя. Владее напълно общото ни тяло. Великолепна машина за унищожение!

Говореше с възхита, но както се описва добър познат. Смахната история… И колкото по-дълго я слушах, толкова повече въпроси напираха в главата ми.

Ако казваше истината, значи Корил вече трябваше да знае какво представлява Зала. Вероятно и Корман. Тогава кому беше нужно това представление? Замириса ми на гнило и подозренията ми се насочиха първо към самата Зала Ембуей. Вече се бях убедил, че не може да й се вярва.

— А защо сте две? Защо е трябвало да съществувате и ти, и Кира?

— О, предпазна мярка — в случай че ни хванат. Могат да подложат на психосондиране и изтриване на личността мен, но не и нея.

— Има смисъл само ако ти не знаеш нищо — натъртих недоверчиво. — Но винаги си знаела, нали?

— Не можеше и да бъде другояче. Тя е много силна. Не разбирам всичко, обаче Кира казва, че всъщност сме едно, поне що се отнася до паметта и другото около нея. Може просто да ме изключи, от време на време го и прави. Понякога си спомням много неща, друг път — нищичко. Случва се дори да не знам какво съм знаела, докато не ми позволи пак да си го припомня… ако схващаш туй, дето се опитвам да ти кажа.

Странно, но я разбирах, нещо повече — вярвах й. Нямах представа как е възможно биологически, дори веднага бих казал, че е абсолютно немислимо, ако живият пример не седеше пред мен. Експертите на синдиката бяха открили начин да създадат суперубиец, поне равен на съперниците си от Конфедерацията. Или още по-печен, напомних си недоволно. Като всички други от професията отдавна знаех, че някои от колегите ни загиват необяснимо.

Виждах и страхотното предимство на противника — доминиращата личност владееше напълно достъпа до паметта и разбираше какво става там — за разлика от повечето учени — значи можеше буквално да запазва за себе си цели раздели от мозъка. Затова дори човек да опознаеше Зала, да я подложеше на хипноза и да контролираше нейната психика, за другото й „аз“ това не беше никаква пречка.

— Кира май те оставя да си живееш както искаш — подхвърлих нехайно. — През повечето време само наблюдава.

— Вярно е. Обаче не дреме, винаги си е с мен. Казвала ми е, че точно такива са ни замислили. Тръпки да те побият, нали?

Кимнах отнесено.

— Значи когато аз ти говоря, тя чува всичко, но когато ти говориш, може и да не участва?

— Общо взето, така е.

— И как попаднахте на Харон?

— Отначало Кира разправяше, че сигурно е грешка, но вече не й се вярва. Никой нищо не ни каза. Един ден дойдоха и ни арестуваха… Ох!

Най-неочаквано тя цялата се разтресе и отново станах свидетел на чудатата промяна.

Този път разликата беше по-скоро в държанието, отколкото във външността, и все пак се набиваше. Не само изражението на големите кафяви очи стана съвсем друго, проявиха се и скрити досега качества. Изведнъж от стегнатите мускули на тялото й сякаш лъхна на огромна мощ. Ама че лудост…

— Здрасти, Кира.

— Лакош — промълви тя с по-плътен и много студен глас, направо нечовешки заради липсата на каквото и да е чувство. — Прецених, че е време да обсъдим някои неща без посредник.

Наместих се по-удобно на опашката си.

— Съгласен съм. Ъ-ъ… кажи ми. Зала знае ли какво става, когато ти поемеш тялото?

— Ако реша, че е уместно, й позволявам. Както е в момента. Не виждам причина да крия разговора от нея.

— А когато… не позволяваш?

— Съзнанието й спи.

— Май разбрах. Имаш ли желание да отговориш на останалите ми въпроси?

— Ще видим. Но не съм против да питаш.

Хм… Вече се чудех дали не бях попаднал в капана на тази заключена стая. Кира наистина ме притесняваше от самото начало.

— Първият въпрос — истината ли каза Зала?

— Не изрече лъжи.

Всъщност не получих отговор. Отбелязах си едно наум и продължих:

— Проектът за създаването на контраагенти като теб само на Такана ли се осъществяваше?

— Разбира се. Започнеш ли да се разпростираш, рискуваш да те разкрият. Вече няма нужда да се пази тайната, защото проектът все пак бе разкрит и вероятно отдавна е прекратен.

Любопитно…

— Знаеш ли как противниците ви успяха да научат за него?

Тя завъртя глава.

— Подозирам, че Четиримата владетели се отказаха. Никой не разобличи Зала, просто ни предадоха. Малцина от нас бяха прогонвани в Диаманта от Конфедерацията. Нямаше как агентите да разберат истината и за самата мен. Проектът бе прекратен и сведенията за него — заличени, години преди да ме хванат. Нямам преки доказателства, но допускам, че именно Четиримата владетели са уредили да попадна тук.

— Да разбирам ли, че всъщност твоите шефове са те прибрали по единствения достъпен за тях начин?

— Не намирам друго правдоподобно обяснение.

— Хубаво, нека приемем засега твоето. Но защо нито предишният Владетел, нито Матузе знаят нещо за теб? Корман те смяташе за убиец на Конфедерацията. Корил твърди, че дори не е подозирал за съществуването ти. Е, За… тоест Кира, защо нищо не им е известно?

— В момента се сещам само за две вероятности. Или единият измежду Корил и Матузе наистина не е знаел, а другият се е преструвал на неосведомен, или и двамата тънат в неведение, значи на новите Владетели не е съобщено за проекта по неизвестни за мен причини.

— Никой ли не се свърза с теб?

— Свърза се. В Бурже.

— Кой?

— Ятек Мора.

Професионалистът в главата ми мислено потри ръце. Е, вече стигнахме до най-важното.

— Кога стана това?

— Само два дни след като кацнахме.

— Два дни! Но нали прекарахме там цели пет месеца, преди той да се появи!

— Обучаваше ме как да използвам уа, докато ти постепенно затъна в работата си. Отначало идваше почти всеки ден, после само проверяваше докъде съм стигнала с упражненията.

— Попита ли го каква задача е предвидил за теб?

— Пожелах да науча дали изобщо ще ми постави задача. Отвърна ми, че това ще стане по-късно, засега трябвало да овладея силата.

— И ти не прояви любопитство?

— Не обсъждам заповеди.

— Значи онази сутрин още не знаеше какво да правиш?

— Така е. Опитах се да поговоря с Мора, но той нареди да не му досаждам. Не съм получила ясни и недвусмислени заповеди.

— Никога не си се присъединявала към култа, нали?

— Не съм. Постарах се да проникна сред поклонниците на Разрушителя, но не ме допуснаха. Никой дори не признаваше, че има такова нещо в Бурже, доста добре се прикриваха. Разбира се, не беше трудно да науча къде си правят сбирките и кой участва, но още се упражнявах и нямах желание да се изправя срещу много по-могъщ маг.

Кимах разсеяно. Колкото и идиотски да звучеше, надушвах правдивостта в думите й, но не всичко се връзваше. По дяволите, знаеше ли Корил или не? Ами Корман? За Мора вече нямаше съмнение. Трябваха ми още данни, и то веднага!

— Кира, за кого работиш в момента? На чии заповеди си длъжна да се подчиняваш?

Тя прозря скрития смисъл във въпроса ми.

— Положението на Харон е объркано, затова изчаквам и наблюдавам чрез Зала. И тук също като у дома има враждуващи групи сред Братството, ала преди поне знаех на чия страна съм. Матузе е свалила от власт Корил, който е бил един от моите господари. Сега управлява планетата, но не се знае докога. Ако погледнем трезво, трябва да служа на него. В убежището му съм, а нямам заповеди от Мора и едва ли ще ги получа тепърва. Ако не застана на страната на Владетеля Корил срещу Матузе, ще бъда убита. Логиката налага да му служа.

Разсъжденията й бяха толкова безчувствени, че неволно потръпнах. Сблъсках се с противник, напълно лишен от убеждения и дори от преданост. За нея беше все едно.

Налагаше се да поприказвам с Корил.

— Прегледахте записа. Какво ще кажете?

Той се отпусна назад в креслото си.

— Все пак смътно си припомних този проект — отговори след дълго мълчание. — Започна много преди да попадна тук. Но не съм чувал някой да споменава за успешен завършек. Давам ти честната си дума, че го бях отписал отдавна. И това двойно съзнание… проклет да съм, за мен също звучи невероятно!

Говореше искрено и толкова ми се искаше да му повярвам.

— Все пак някой е знаел — напомних. — Кира и другите като нея са работили за Братството дълги години. После някой е заповядал да заличат следите. И дори е уредил тя да бъде заловена и изпратена в Диаманта.

Корил като че говореше повече на себе си.

— Колкото и да умувам, виждам само едно обяснение. Май удариха брадвата на проекта, защото тези контраагенти ужасно плашеха самите Владетели. Машини за убийства… Нали вече чу? Никаква вярност, никакви емоции, а и в крайна сметка бяха почти неуправляеми. Толкова чужди на всичко човешко твари можеха лесно да бъдат насочени не само срещу Конфедерацията, но и срещу различните групички сред Братството. Веднъж, когато вече бях член на Синода, предишният шеф на планетата се разприказва пред нас, защото обичаше да си спомня славното минало.

— Преди четиридесет години — промълвих аз. — Зала… Кира обаче е на двадесет и няколко.

Корил кимна енергично.

— А това, приятелю, означава само едно — дръзнали са да продължат и след заповедта за прекратяване. И тайната е била строго пазена в един от родовете на Братството. Така са имали огромно преимущество над останалите. Е, досети ли се вече? Пети Владетел, който тайно участва в играта четири десетилетия…

— Мора! Няма кой друг да е.

— Съгласен съм с теб. Все пак накрая ги е издал и е уредил да са му под ръка в Диаманта. Защо?

— Май измислих нещо.

— Слушам те.

— Има зад гърба си пришълците и техните органични свръхроботи. За какво са му били контраагентите, и то в цивилизованите светове?

— Може и така да е. А за какво са му тук? И защо още за нищо не е използвал Кира?

Корят се позамисли.

— Сигурно не е бил готов.

— Не разбирам.

— Да речем, че не са останали много от тези страшилища с двойно съзнание. Ами ако са само четирима? Помниш ли каква илюзия внуши Мора при бягството си от площада в Бурже?

— Четириглав дракон…

— А Крийгън вече е убит. Думония каза, че не твоят двойник му е видял сметката. Станало почти случайно. — Корил се взря в очите ми. — Мора се е срещал лично с пришълците.

Най-сетне проумях.

— Значи Корман може наистина да не знае. Еолия Матузе също.

— Току-виж не само Конфедерацията се опитва да очисти Четиримата владетели. Дали пък не прави неволна услуга на Ятек Мора?

— Не четирима владетели, а само един?…