Харон: Дракон на прага

Трета глава Отварят ни очите

Облякохме се и се скупчихме около двамата.

— Слушайте ме внимателно! — гръмко започна мъжът, защото гласът му почти се губеше в тежкото трополене на дъжда по покрива. — Сега ще тръгнем към града, където сме ви подготвили временно жилище. Настоятелно ви препоръчваме да не се отделяте от нас, защото Харон е свят, който може да убие новака за секунди. В града не се допускат механизирани возила, затова ще се качим на двете карети, чакащи отвън. Не се стряскайте от впрегнатите в тях твари, ами направо се настанявайте.

— Случайно да ви се намират чадъри? — подвикна някой и нашите домакини се усмихнаха, но не отвърнаха на закачката.

Остро усещах недостатъците на ниския си ръст. Всички в групата бяха по-високи от мен, затова ми се налагаше да наблюдавам посрещачите през пролука между телата, която ту се отваряше, ту изчезваше. Започвах лекичко да се вбесявам.

— Хайде! — подкани ни жената. — Само не се опитвайте да тичате, дори не бързайте прекалено. Можете да се подхлъзнете на мократа настилка.

Двамата се обърнаха и мъжът ни поведе, а жената тръгна зад нас.

Навън не беше просто зле, ами доста по-неприятно, отколкото предполагах — ужасяваща жега, също като в парна баня. Дъждът сякаш се изливаше от гигантски чучур в небето. Навесът пред входа изобщо не ни предпазваше от горещия вятър, затуй подгизнахме за секунди. Но не гнусното време ме стъписа, а гледката.

Две огромни карети, наглед изработени само от дърво, чакаха на улицата, а във всяка от тях бяха впрегнати по два гущера, високи почти четири метра. Е, не бяха точно гущери, но за по-близко подобие сред познатите ми животни не се сещах в момента. Ходеха на задните си крайници — огромни крака с издути мускули, опирайки се и на дългите дебели опашки. Имаха глави на влечуги, с немигащи очи, пламтящи в червено. Стори ми се, че широките им усти са изпълнени от край до край с редици остри зъби. Двете малки предни лапи свършваха с нещо като длани… и пръстчетата им се свиваха нетърпеливо, а може би от досада. Имаха по три дълги пръста с няколко стави на всеки, свързани с ципа, която им придаваше прилика с гигантски листа. Завършваха с нещо подобно на смукала. По-късно научих, че повечето животни на Харон притежават ципести крайници. И макар да напомняха за динозаври, съществата не бяха покрити с люспи, а с гладка неокосмена кожа, отгоре на всичко — нелепо синя!

На всяка твар бяха надянати сложни наглед хамути, почти като конците за игра с марионетки, продължаващи до капрата на коларя, закрита отвсякъде, но с огромно предно стъкло с чистачка.

Забързах към по-близката карета и за малко да се пребия на хлъзгавия паваж. Скоро при мен се скупчиха още петима от спътниците ми и нашият домакин. Седалките се оказаха удобни, с мека тапицерия, но щях да се чувствам по-добре, ако бяхме поне с двама по-малко.

Щом затворихме и залостихме вратата, возилото потегли с рязък тласък. Пътуването изобщо не ми допадна. Друсахме се непрекъснато, а каретата се клатушкаше като кораб в бурен океан. Забелязах колко развеселен ни наблюдава харонитът, явно очаквайки някой от нас да се издрайфа от пристъп на морска болест.

— Не се тревожете — реши да ни успокои той след малко. — Няма да пътуваме дълго. Съжалявам за неудобствата, но на Харон такъв транспорт се смята за лукс.

— Ама тука не било като на Лилит — изсумтя един грамаден мъжага. — Нали машините работят, а не се разпадат? Защо са тия първобитни глупотевини?

— Да, някои машини работят на Харон, когато бъдат включени — загадъчно отговори домакинът ни. — Всъщност тези неприятности се дължат на компромис. Машините все пак се скапват толкова лесно, че повечето наистина не струват много. Задоволяваме се с онова, което можем да поддържаме. Трябва да знаете, че на повечето места е още по-зле. Време е да свикнете с мисълта, че сте се върнали две хилядолетия в миналото.

— Тъпотия! — изръмжа едрият грубиян.

Останалите не се обадиха — дали защото нищо не знаеха за новия си свят, или от примирение?

След пет минути каретата спря още по-рязко. Помислих си, че за тези возила предпазните колани са по-подходящи, отколкото за совалките, но си замълчах. Още бях новак тук, а и обилно стичащата се по тялото ми пот не ме настройваше особено приказливо.

Въздъхнах с облекчение, когато отвориха вратата на каретата ни, защото вятърът нахлу заедно с дъжда. Харонитът слезе пръв, без да го е грижа за пороя, помогна ни да се спуснем и ни посочи близката сграда. Влязохме мокри до кости и леко зашеметени; аз обаче се опомних след половин минута и започнах да се озъртам.

Щом надникнах през прозорците, веднага се убедих, че мястото наистина е първобитно. Стори ми се, че сградите са построени от дърво и различни други местни растения. Бяха градени майсторски, но просто и без излишна украса. От нашата страна на улицата край зданията минаваше тротоар от полирана мозайка, осветен с маслени лампи. Прозрачен покрив, свързан с къщите, пазеше и минувачите, и лампите от пороя и вятъра. Е, процеждаше се по някоя струйка, но изобретателните местни люде поне донякъде си спестяваха неприятните капризи на природата.

Нашият домакин, подгизнал също като нас, ни изгледа с крива усмивка и аз си казах, че сигурно представляваме доста жалка картинка.

— През цялото време ли вали така? — попитах го.

Той се разсмя.

— А, не точно така. Обикновено дъждът трае час-два на ден, обаче през ранната пролет и късната есен не спира по няколко дни, като изсипва три сантиметра вода на час. — Изчака да осъзная какво означава такъв валеж и добави: — Все пак канализацията е много добре направена.

Че как иначе, помислих си слисан. Значи за три денонощия би могъл да се натрупа двуметров слой вода…

— Сега кой сезон е? — попита някой кисело.

— Средата на пролетта. Скоро ще стане доста горещо.

За съжаление по тона му не пролича да се шегува.

А сградата, където се озовахме, имаше — съвсем определено — селски вид. Беше построена почти изцяло от греди, включително и крепежът на високия таван. В салона се мъдреха плетени столове и масички, друго май не видях. Горяха все същите маслени лампи и признавам, че светеха достатъчно ярко, макар човек да се нуждаеше от малко време, докато свикне с трепкането на пламъчетата. Подът беше настлан с плочки сякаш от каучук, с дълбоки бразди — вероятно за оттичане на водата.

Всички се свлякохме с пъшкане и охкане по столовете, като че бяхме работили цял ден. Вече се освобождавахме от напрежението и ни обземаше тежка апатия.

— При нормални обстоятелства тук е фоайето на градския хотел — обясни жената. — Заехме го за няколко дни, докато се приспособите. Отделихме и стаите на най-горния етаж, но ще се наложи да се смествате по двама. Все пак трябваше да остане място и за евентуалните гости. Те и хората от града няма да идват в предназначените за вас помещения. Препоръчвам ви, докато не изслушате наставленията ни, да отбягвате местните жители, дори в тоалетните или когато се разминавате по стълбите. Не казвам да се държите злобно, а да не се впускате в разговори и преди всичко да не влизате в препирни. Повечето хора на Харон са родени тук и изобщо не си представят какво означава да попаднеш тепърва на планетата. Няма смисъл да си навличате неприятности, преди да сте наясно какъв риск поемате.

Неколцина закимахме едновременно.

— Ще можем ли да сменим тези дрехи? — попитах аз.

— Всички сме мокри — напомни ми тя. — Ще се постараем да ви осигурим сухо облекло, щом научим мерките ви, но засега се оправяйте с това, което вече имате.

Млада хубавица от нашата група потрепери едва забележимо и се озърна.

— Тук наистина ли подухва, или само така ми се струва?

— А, не е чак толкова студено — подсмихна се домакинът. — Но действително има система от тръби, по които минава охладен въздух от подземни пещери с течащи реки — естествени или създадени от човека. Течението го предизвикват перки, монтирани върху сградите. Така нито се препичаме, нито се давим в застояла атмосфера.

Хитро измислено, казах си. Досега не можех да разбера единствено защо е забраната над машините. Вярно, космодрумчето беше миниатюрно по цивилизованите стандарти, но всичко работеше с електричество. Значи технологията все пак може да съществува на Харон, а липсата й е съзнателно наложена. От кого? От Матузе ли? Не, не — тя беше на власт твърде отскоро. Градчето и чутото от харонита показваха, че тази култура е доста отдавнашна. Изглежда я бе натрапил някой от Владетелите на Цербер, преди много време. Така Цербер оставаше единствената технологична планета от четирите свята на Диаманта и поне по този показател си осигуряваше предимство.

— Първо ще ви пуснем да се разотидете по стаите си — продължи харонитката. — Там има хавлии и каквото още ви е нужно, тъй че ще можете да се подсушите. Оставили сме ви и домашни роби, за да се преоблечете. Качете се на последния етаж, разпределете се по стаите и се върнете, да речем, след час, за да се нахраните. Знам, че нямате часовници, но ще се погрижим да ви повикат.

В дъното на фоайето открихме тясно коридорче, водещо към още по-тясна спирална стълба. Иззад отсрещната затворена врата се просмукваха миризми на готвено, хора говореха на висок глас. Бар? Или ресторант? Засега не ме интересуваше.

Стоях настрана, докато останалите се разпределяха по двойки, за да заемат стаите. Бяхме нечетен брой и предполагах, че така ще имам по-голям шанс да се настаня сам.

Но не ми провървя. Едрият мрачен грубиян реши, че една от стаите ще е само за него и никой не посмя да възрази. Всъщност докато се кача на последния етаж, в коридора беше останала само хубавицата, която разпитваше за вентилацията в хотела. Стори ми се малко обезпокоена и объркана. Предпазливо отвори вратата в дъното, надникна, после се озърна към мен. Личеше, че никак не е въодушевена от положението, в което бе изпаднала по принуда.

— Май ще трябва да се понасяме взаимно — отбелязах нехайно.

Тя се поколеба и въздъхна.

— Какво да се прави… пък и няма значение.

— Много благодаря за любезността — отвърнах неприветливо и влязох.

Стаята беше учудващо просторна. Имаше две удобни легла с меки дюшеци и завивки, голям и дълбок гардероб и мивка, макар и само с кран за студената вода. Май бях очаквал, че ще трябва да се мия край кладенец на двора… Намерихме обещаните хавлии и роби.

Виждах, че момичето се колебае, дори е направо настръхнало, и ме бодна съжаление.

— Вижте какво, ако ви притеснявам, ще вляза в гардероба. Човек с моя ръст може дори да си живее там.

— Няма нужда. В совалката всички бяхме голи, нали?

Кимнах, поотпуснах се и смъкнах мокрите дрехи. Провесих ги на закачалката. Избърсах се старателно с кърпата, особено сплъстената си от влагата коса. Както подозирах, робата се оказа прекалено голяма за мен. Накрая реших, че все ще се справя някак, без да я настъпя и да си строша врата по стълбата.

А младата жена ме наблюдаваше като замръзнала през цялото време. Вече се чудех дали не е наясно кой е съседът й по стая.

— Нещо не е наред ли? — попитах рязко.

В първия миг дори не показа, че е чула думите ми. Усъмних се дали не е болна, но тъкмо тогава тя тръсна глава и ме погледна.

— Аз… много съжалявам, но ми е трудно. Все още всичко е като в грозен кошмар и не вярвам, че няма да се събудя накрая.

Кимнах.

— Знам какво ви е. Но не бива да се измъчвате така. Проумейте най-сетне, че сте жива, при това все същата, вместо някой психокасапин да ви е изкормил главата. Започвате наново, целият ви живот е пред вас. Не е чак толкова зле.

Само че беше зле — и още как! Явно момичето идваше от цивилизованите светове, дори не бе помирисвало що е то село на гранична планета. И изведнъж я лишават завинаги от света, който не само обича, ами е всичко за нея.

И аз бях в подобно положение…

Тя седна на края на своето легло.

— Ох, каква ли полза да се насилвам?! Май е за предпочитане да съм мъртва, отколкото да търпя това.

— Смъртта никога не е за предпочитане пред живота. Не забравяйте и факта, че означавате много за Конфедерацията. Тук попаднахме само единадесет от… колко? Стотици осъдени по едно и също време. Значи са намерили у нас нещо, от което не им се иска да се лишат. В известен смисъл ни внушават, че сме много над хорската маса в Конфедерацията.

— Поне сме различни — потиснато промърмори тя. — Въпреки че не знам дали сте прав. Да остана до края на дните си в това гадно място… — Изведнъж се взря право в очите ми. — А вие защо сте толкова ценен? Какво направихте, та ви натикаха чак тук?

Ето го първото изпитание, и то твърде рано! Реших да не рискувам.

— Знаете, че не бива да питате — напомних укорително. Тя вече не беше толкова напрегната — зае се да смъква мокрите дрехи от себе си.

— Да не е нещо, от което се срамувате? Чудна работа, аз пък си мислех, че вече за никого това няма значение.

— И за вас ли?

Младата жена се позамисли, докато си сушеше косата.

— Ами да, и за мен. Между другото, аз съм Зала Ембуей.

— Парк Лакош — отвърнах малко притеснен в очакване на реакцията й.

Той… тоест аз в неговата кожа бях печално известен из галактиката. Но момичето дори не трепна, май за пръв път чуваше името ми.

— Кажете, Парк Лакош, не бяхте ли някакъв престъпник преди?

— А вие?

Тя завъртя глава.

— Моят случай е друг. Може би съм единствената невинна жертва, прогонена в Диаманта на Уордън.

Не ми беше лесно да приема сериозно твърдението й.

— И как се случи?

— Чувал ли сте за семейство Триана?

Мой ред беше да покажа невежеството си.

— Никога.

— Ами те са главните политици на Такана. Бил ли сте там?

— Не.

— Но поне знаете какво е политическо семейство, нали?

Оставаше и да не знам! Само че Лакош не можеше да е толкова наясно с устройството на Конфедерацията.

— Горе-долу поназнайвам, но аз все пак съм от границата. Бивал съм на много цивилизовани светове, обаче никога задълго.

— Ей за това ви говорих преди малко. По-добре сте подготвен за място като Харон.

— Нашите планети не са толкова диви и първобитни, колкото си мислите. Е, да, изостават в сравнение с цивилизацията, но нямат нищо общо с тази например. Повярвайте ми, макар да идваме от съвсем различни светове, ние сме еднакво чужди на тукашните хора.

— Все едно… Израснах в правителствен дом, бях много щастлива като дете и минах през подготовка за административна дейност. Всичко си вървеше чудесно, докато един ден не дойдоха хора от Сигурността и не ме арестуваха заедно с определената ми майка.

Това го разбрах напълно. Хората на цивилизованите планети се раждаха „инвитро“ — съвършени продукти на генното инженерство, с предопределени съдби и професии. Семействата всъщност бяха всички представители от определен бранш. Щом децата навършеха пет години, поверяваха ги на член от съответното семейство, за да се грижи за възпитанието и образованието им.

— И в какво ви обвиниха? — попитах вече с искрено любопитство.

— Обвиниха нея — за забранени генетични манипулации. Твърдяха, че съм била незаконно създадена и родена!

Наострих уши. Твърде интересно…

— Поне по външност напълно се вписвате в нормата — уверих я. — И какво не ви беше наред?

— Ама това е най-странното! Не ми казаха! Щяло да е по-добре за мен, ако не знам, защото можело моите особености изобщо да не се проявят. Не е ли вбесяващо? На вас би ли ви харесало един ден да научите, че сте изрод, но без да знаете точно по какво се различавате от останалите?

— Дори не подозирате, така ли? Майка ви не се ли издаде с нещо?

— Колкото пъти прерових спомените си от детството, не открих нищо необичайно. Признавам, че обучението по администрация ми беше досадно, но това е съвсем нормално. Изобщо не ми позволиха да се видя с моята майка след арестуването ни, не успях и да поговоря с никого, който би могъл да знае.

— И заради това ви пратиха на Харон?!

Момичето кимна печално.

— Било за мое добро. Тук съм щяла да се чувствам добре, докато към цивилизацията никога нямало да се приспособя. Ей така, за едното нищо се превърнах в осъдена престъпничка… и ето ме в Диаманта.

Наблюдавах я внимателно. Колкото и смахната да бе историята й, прозвуча ми искрено. Точно тъй биха постъпили в Конфедерацията. Щеше ми се да знам защо са сметнали, че е невъзможно да прекроят нейната психика или просто да й намерят друго занимание. Разбира се, не съществуваха гени, превръщащи хората в престъпници, само че имаше хормонални и ензимни нарушения, които обуславяха какви ли не особености — от склонност към насилие до шизофрения. И ако всичко казано от Зала беше вярно, може би делях стаята с готова да се взриви бомба. И все пак… Научеше ли миналото на Парк Лакош, тя лесно би стигнала до същия извод.

— Не знам дали това ще е голяма утеха за вас, но и аз съм нещо като изрод — казах й. — Лесно се забелязва. Такива случаи не са рядкост по граничните светове, защото има опасни фактори — недопустимо висока радиация например, пък и почти всички се раждаме по старомодния начин, от мама и тате.

— Да, изглеждате… странен — промълви тя с явното желание да не ме обиди. — Тоест нали повечето мъже по границата са все грамадни и космати?

Засмях се.

— Малко преувеличавате, но дребният ръст не е най-страшният ми проблем. Според вас на колко години съм?

Тя се замисли.

— Ами, както говорите, личи си, че не сте твърде млад, но честно казано, имате вид на… хм…

— Приличам на десетгодишно момиченце, нали?

Зала въздъхна.

— Е, да. Знам, че не е вярно. Но дори гласът ви е, ъ-ъ… малко безполов.

Това беше нещо ново за мен. Досега ми се струваше, че гласът ми е тенор, макар и твърде писклив. В този миг си изясних още по-добре проблемите на Парк Лакош.

— Все едно. На двадесет и седем съм, но не съм се променил от дванадесетгодишен. Чак когато станах на шестнайсет, успяха да ме заведат в добър медитех. Установиха, че съм мутант — изрод, та изрод! Според лекарите съм хермафродит.

— Значи… и от единия пол, и от другия?!

— Не съвсем. Но съм може би единственият мъж, когото ще срещнете през живота си, избрал пола си напълно съзнателно. В тялото си имах готовата основа и за двата, когато психотехниците и лекарите подтикнаха организма ми към ново равновесие и… такъв ще си остана, защото пожелах. А беше възможно да бъда и жена, при това със съвсем незначителна операция.

Горкият Лакош, въздъхнах мислено. Безнадеждно объркан, подложен на вечни терзания не по своя воля. Мъж с външност на момиченце. Как да не превърти? Според досието му дори се преобличал в роклички, за да подмамва жертвите си. Питах се дали е щял да се чувства по-добре, ако би избрал да живее като жена… но е предпочел другото. Макар седемнадесет жертви да са твърде ужасна цена, сега се радвах, че съм в тяло на мъж.

— Значи малко си приличаме — смаяно промълви Зала. — И двамата сме генетични отклонения. Само че вие знаете защо сте толкова странен. Ще ми се и аз да го знаех…

— Желанието ви може и да се сбъдне — кимнах й окуражаващо. — Или пък микробът на Уордън ще ви отърве от проблема. Нали уж се грижи за телата, в които прониква?

Явно я стреснах с това напомняне.

— Почти бях забравила. Но не се чувствам, ъ-ъ… заразена.

— И аз, обаче не се съмнявайте. Вече всички сме такива.

Досегашният разговор явно не й излизаше от ума, защото попита:

— Все пак защо ви пратиха на Харон?

Въздъхнах.

— Каквото направих, повече няма да се повтори. Беше страшна болест, породена от какви ли не причини, но най-вече от външността ми. Психотехниците ме излекуваха, никога преди не съм бил по-здравомислещ. Поне това ме утешава. Зала, миналото ми беше същински ад. Между другото, имаме още нещо общо — бях регионален администратор.

Тя не се остави да я забълбукам.

— Парк, защо не искате да ми кажете какво сте извършил?

— Ами защото няма да сте в състояние да спите нощем, докато сме в една стая.

Тя се замисли.

— Убил сте някого, нали?

Кимнах.

— Жена?

Пак премълчах. Момичето се поколеба.

— Повече от една ли?

Въздъхнах и се наместих удобно на леглото.

— Хайде да си говорим направо, без тези детски игрички „познай от три пъти“. Наистина не искам да си спомням миналото си. Все ми се струва, че се е случило с някой друг. Казах вече — беше страшна лудост. Кълна се обаче, че наистина унищожават всеки, който не може да бъде излекуван, и щом съм тук, значи вече не съм болен. Можеха да ме пуснат отново на свобода — за никого нямаше да съм опасен, само че се бях прочул прекалено с престъпленията си, пък и хората щяха да ме познаят веднага. Все някой щеше бързичко да се разправи с мен. В цялата галактика остана само едно подходящо място — Диаманта. Колкото и да звучи невероятно, благодарен съм за този шанс. Мога да живея пълноценно, макар и в тази гнусна дупка.

Зала ми се усмихна с искрена симпатия.

— Добре тогава, значи аз ще бъда проверката колко са те излекували. Не искам да живея тук. Ако лъжеш и ме убиеш, за мен всичко ще свърши. А ако казваш истината, и двамата ще знаем това. Може би заедно ще ни е по-лесно да оцелеем…

— Права си — съгласих се веднага.

Вече имах съюзник, поне временен. Оставаше ми да убия още една жена, но тя нямаше да се казва Зала Ембуей.

Скоро почукаха на вратите ни и всички слязохме във фоайето. Успях да не се препъна в робата си по стълбата.

Нашите домакини се бяха преоблекли, но пак носеха черно. Изглеждаха бодри и ни чакаха. Насред залата бе наредена маса с гозби, заобиколена от точно единадесет стола.

Всяко ястие беше от натурални продукти. Само това стигаше да ни обърка, да не говорим пък за странния вкус. Няма да се впускам в подробности, защото май наистина беше по-добре да не знаем какво ядем. Шестимата изгнаници от цивилизованите светове — сред тях и Зала — вероятно за пръв път в живота си опитваха храна, която да не е синтетична, с грижливо подбран от компютър състав. А ние — простаците от границата, си похапнахме с удоволствие, особено заради умело добавените подправки. Успокоих се, че поне яденето на Харон няма да е отвратително.

Двамата харонити изглежда се бяха нахранили преди нас. Слагаха някакво табло до масата и местеха лампите.

Най-сетне се наситихме и се почувствахме хора. Зачакахме нетърпеливо.

Пръв започна мъжът.

— Аз съм Гарал, а това е Тилиар. Настоящата задача ни беше възложена от местния съвет на Хонут от името на планетарното правителство. И двамата сме били затворници, знаем добре какво преживявате в момента. Главите ви са препълнени със страхове и безсмислени предразсъдъци за живота в Диаманта на Уордън. Искрено ви уверяваме, че опасенията ви са напразни! Няма да се поболеете, дори не вярвам да забележите някаква промяна в състоянието си. Естествено телата ви се изменят дори и в този миг, макар и с наглед микроскопични дреболии. След няколко дни вие и вашите микроби на Уордън ще постигнете състояние, което ние предпочитаме да наричаме „разбирателство“. Пак искам да наблегна — не сте болни! През петте години, откакто съм тук, аз никога не съм се разболявал. Микробите се справят много по-добре от имунната система с унищожаването на вредните вируси и бактерии, които сте донесли със себе си. Местните разновидности са твърде чужди на организмите ви, за да ви повлияят.

Ако можеше да се вярва на Гарал, лекарите просто бяха излишни тук…

— Някои от вас вероятно ще изпитат временни смущения — намеси се Тилиар, — само защото не са достатъчно здрави. Например ако имате отчупен или изваден зъб, почти сигурно е, че ще израсне наново, а процесът не е много приятен. Може би сред вас има хора с увредено зрение. Очаква ги период на световъртеж и главоболие, защото очите им отново ще станат нормално виждащи и те ще трябва да свикват постепенно с това. Микробите на Уордън не само не позволяват здравето ви да се влоши, но напротив — подобряват го. Леките рани изчезват бързо и дори не оставят белези. Често регенерират и цели крайници.

— Като ви слушам, май ще станем безсмъртни — подсмихна се недоверчиво мъжагата, настанил се сам в стая.

— Не се надявайте — засмя се и жената. — Сериозните травми са не по-малко смъртоносни тук. Микробите се възползват от естествените възможности на телата ви, но не могат да направят нищо повече. Мнозинството харонити обаче не умират от естествена смърт… Микробите дори поддържат и възстановяват мозъчните клетки, затова имате потенциална възможност да живеете по-дълго, отколкото в цивилизованите светове.

Другите около масата май предпочетоха да чуят само последното изречение. Зала беше видимо доволна. Аз обаче се вкопчих в признанието, че на Харон мнозина умират от насилие и злополуки. Не можех да забравя зъбите на онези невинно сини гущери…

После домакините ни описаха набързо планетата си. Вече знаех повечето факти. Останалите се учудиха, че при такива проливни дъждове на централния континент се намират и няколко пустини — единствените места, където се виждало синьо небе за повече от два-три часа. Тук водата или беше в прекалено изобилие, или липсваше напълно. В онези засушливи местности изглежда валеше веднъж на столетие.

Още една мила подробност от пейзажа — свирепите бури, които наричаха „табар“. Обикновено налитали изневиделица, достигайки скорост на вятъра 160 километра в час и понесли мълнии с ужасяваща сила. Метеорологичните прогнози били почти невъзможни заради един от високите слоеве в атмосферата, съдържащ странни полета от заредени частици. Те именно скапвали повечето радари и инфрачервени камери. А изкуствените електрически вериги на земята просто привличали табара в цялата му ярост. Бързо прозрях неумолимата принуда техниката на Харон да се поддържа само толкова, колкото е безусловно необходимо. При първия признак на буря всичко на космодрума се изключвало и въпреки това той бил разрушаван два пъти през последните години. Совалките пък имали защита срещу повечето електрически полета, която обаче не ги правела абсолютно неуязвими.

Над Харон, както и над останалите планети, се намираше орбитална „изследователска“ станция, далеч над опасната атмосфера и недостъпна за повечето жители на Диаманта. Научих любопитна подробност — в станциите микробите пак заразявали хората без проблеми, но оставяли на мира всички неорганични вещества. Предполагаше се, че те проявяват свойствата си с пълна сила само на планетите.

Стигнахме и до най-интересното за нас.

— Вездесъщото им присъствие — започна Гарал — има и допълнителни последствия, с които е трудно да свикнете, дори след като сте ги видели с очите си. Различни са на всеки от четирите обитаеми свята в Диаманта. Дължат се на факта, че всички тези мъничета поддържат особена връзка помежду си. Например на Лилит някои хора имат дарбата буквално да местят или събарят планини с мисълта си — чрез своите микроби нареждат на други какво да правят с хората, дърветата, земята… На Цербер тази връзка е толкова чудата, че церберяните си разменят съзнанията, и то достатъчно лесно, за да им се случва и неволно. Процесът почти не се поддава на контрол. На Медуза пък връзката е много ограничена и само в пределите на един организъм. Причинява бързи и рефлекторни промени за справяне с всякаква среда, в която индивидът попадне. А тук… тук е друго.

Слушахме в захлас. Ето я същината на онова, което ни предстоеше.

— И ние, както на Лилит — продължи Тилиар, — имаме известна власт над хората и предметите. Както на Цербер, тази дарба е по-скоро психическа, като е възможен пряк контакт на съзнание със съзнание. Както на Медуза, не са изключени телесни промени, но в по-друг смисъл… Всеки притежава тия способности, обаче е нужно дълго и трудно обучение, също и сурова самодисциплина за правилното им използване. А през цялото това време други, по-опитни хора могат да правят с вас каквото си поискат. Затова ви предупредихме отначало да отбягвате кореняците. — Тя помълча, може би за да подбере внимателно следващите си думи. — Трябва да разберете, че Харон е свят, сякаш изскочил направо от детските приказки. Тук магията действа, а заклинанията имат понякога опустошителен ефект. И все пак на нашата планета не се нарушава нито един закон, открит от науката.

Това вече беше трудно да преглътнем и неколцина от нас замърмориха и поклатиха глави.

— Знам, знам — намеси се Гарал, — вижда ви се невъзможно. Но по-здравомислещите бързо ще свикнат с действителността. Я да ви попитам сега от къде на къде сте сигурни, че наистина се намирате тук? Защо сте убедени, че мястото е точно такова, каквото ви изглежда, че и ние самите сме онези, за каквито ви се представяме? Толкова ли сте уверени, че навън вали?

— Нали се измокрихме — смънка някой и повечето се разкикотиха.

— Така да бъде, но как научихте, че се измокрихте? Вашата личност, спомени, мислене — всичко е в кората на главния и в малкия мозък. Мозъкът е единственото ви „аз“, което действително познавате, а той е затворен в черепа. Няма как да узнава пряко какво става извън тази своя черупка? Всичко е достъпно за вас единствено чрез сетивата. Сетивните органи предават информация на мозъка, която се потвърждава чрез кръстосана проверка. Ами ако и петте ви сетива грешат? Съществуват методи за изтезание — както и за психотерапия, което може би е същото — възползващи се точно от тази възможност. Всъщност от прастари времена има един култ, нарича се вуду, който може би съдържа обяснението.

— Познавачът на вуду — подхвана Тилиар — взима парченца от ноктите и косата ви, дори от изпражненията, и ги слага в кукла. И каквото прави с нея този жрец, би трябвало да се случва и на вас. А защо вуду се е съхранил дори в космическата ера? Защото действа.

— Стига бе! — прихна едрият грубиян.

Жената кимна съвсем сериозно.

— Да, но при две условия. Първо, жертвата трябва да вярва, че жрецът има такава власт над нея. Не е нужно вярата да е особено силна, стига и подсъзнателният страх. Второ, подложеният на магия трябва да знае, че му въздействат. Изпълнени ли са двете условия, мнозина са били осакатявани телесно или психически — та дори и убивани. По-лесно е, отколкото си мислите в момента. Дори най-разсъдливите хора се плашат или съмняват. А жреците на вуду са майстори на психоманипулациите, всеки техен неоспорим успех само засилва вярата в мощта им.

— Естествено жрецът не прави нищо — отбеляза Гарал. — Просто създава психологическата среда и ви оставя сами да си причините останалото. Значи за вуду също можем да кажем, че е магическа сила, която не нарушава природните закони.

— Виж ти, попаднали сме в света на вуду — подсмихнах се аз.

Двамата харонити изобщо не се отзоваха.

— Да, обаче тук можете да стигнете много по-далеч — натърти мъжът. — Вече ви казах, че всички микроби на Уордън поддържат някаква връзка помежду си, но тя е пасивна. Не си казват нищо. Те обаче са част от вас и можете да им говорите. В това е фокусът — доколко ще усъвършенствате общуването си със своите микроби и с онези, дето се намират в останалите. Затова е коректно да се твърди, че Харон е свят на вуду, където не са нужни дори вярата и подготовката за ритуала.

Тилиар се позамисли, за да намери по-достъпно обяснение.

— Нека го кажа иначе. Да речем, че някой човек с по-мощна дарба реши да ви превърне в ухар — така наричаме онези големи грозници, които теглят каретите. Щом има силата и необходимия самоконтрол, свързва се с вашите микроби чрез своите. И ви натрапва посланието, че сте ухар. Вие сте неопитни, беззащитни, не се владеете. Не умеете да убедите своите мъничета, че получават лъжлива информация. Затова идеята се забива в психиката ви с напора на психосонда. Сетивата ви са заблудени и вече всички данни, постъпващи в мозъка, потвърждават убеждението ви, че сте четириметров небесносин гущер… и това си е съвсем вярно, поне от вашата гледна точка.

Видях как Зала потръпна и реших да разсея малко напрежението.

— Значи пак си имаме работа с форма на мощна хипноза, само че тук тя минава без помощта на машини?

— Нещо подобно — съгласи се Тилиар. — Но не забравяйте, че вашите микроби са в постоянна връзка с всички останали. Заблудата се „излъчва“ навсякъде. Следователно щом вие се смятате за ухар, така ще ви възприемат и другите. Дори ухарите ще виждат себеподобен във вас, защото сте свързани чрез микробите. Всяко живо същество ще се държи тъй, сякаш натрапеното ви внушение е самата истина. Когато зависим единствено от сетивата си, за да научаваме какъв е светът, щом всички смятат нещо за вярно, то е вярно. Колкото по-опитни и непоколебими сте, толкова по-защитени ще бъдете, а околните — по-уязвими.

— Едва ли е нужно да ви казвам, че колкото по-способни сте, толкова по-високо положение ще заемете в йерархията на Харон — допълни Гарал.

Не знам дали някой от нас повярва веднага, но пък не бяхме склонни да отхвърляме каквото и да било на този етап, защото имахме отчаяна нужда от повече знания за планетата. Лично аз се зарекох да приема магиите им, чак когато ги видя.

Казах си и друго — щом тази сила се придобиваше чрез обучение, струваше си да се заема веднага с него.

— Как ще ни научат на това? — попитах невинно.

— Може да ви научат, а може и да ви се размине — отвърна Гарал. — Първото по важност условие е самоконтролът — той е психическа нагласа, която не се придобива. Повечето хора не могат да си наложат необходимата дисциплина. Разбира се, има и още нещо. Силните на деня изобщо не се стремят всички на планетата да развият тази дарба, дори ако тя им е по възможностите. Навсякъде е така. Вълците са малко, овцете — много, но хищниците са по-силни. Не знам може ли някой да изброи населението на Конфедерацията, но животът на всички тези хора, генетичните им заложби, дори мястото, където живеят, зависят от малцина. Няма да намерите никаква разлика и тук, на Харон.

Е, поне това разбирахме. Съществуваха властници — най-страшните параноични маниаци и изпечени мошеници. Те трябваше да държат в покорство едно общество, в което поне пет процента от хората бяха досущ като тях, ако не и по-лоши. Такова правителство никога не би споделило властта доброволно, нито би направило общодостъпно опасното обучение.

Но пък моята нагласа, дългата подготовка и заложените далеч над средната норма способности ми вдъхваха увереност, че ще се приспособя към Харон не по-зле от Еолия Матузе и по-дребните местни светила. А и винаги се намираха хитреци, готови да избъзикат натрапената им система. Все някой трябваше да учи на дарбата нелегално… стига да го намеря и цената за услугите му да не е непосилна.

Най-вероятно ни подлагаха на изпитание. Дойдохме тук без нищо, освен онова в главите ни. Който измисли как да се усъвършенства и опази, ще се издигне. Другите… другите ще се слеят с безличната маса на жертвите.

Когато двамата със Зала се прибрахме в стаята си, естествено веднага започнахме да обсъждаме чутото.

— Мислиш ли, че е истина? — жално попита тя. — Магии, заклинания, вуду — звучи нелепо!

— Може и да е смешно, но с нищо не противоречи на науката. Чуй ме добре — те всъщност ни подсказаха, че на Харон можеш да направиш не повече от онова, което е по силите на добър психотехник с подходяща апаратура подръка.

— Да, ама в Конфедерацията го правят специалисти и машини…

— Вярно, тук машините ги няма, но не се заблуждавай, че спецовете са станали по-некадърни, като са се лишили от тях. Сигурно мнозина са майстори на психоманипулациите не само защото са изобретателни, а и понеже са готови да прекрачат границите на позволеното. Единствената разлика е, че на Харон всеки носи машинката в главата си, нищо че е органична.

Тя като че трепереше.

— Какво има?

— Стреснах се от това, което току-що каза. Значи сме попаднали в свят, населен с психопати, и не можем да се освободим от тиранията им. У дома, ако някой превърти, има специалисти и предостатъчно монитори, за да го хванат почти веднага и да не му позволят да те тормози, нали?

Само кимнах.

— Но, Парк… тук никой не ги наблюдава, права ли съм? Кой ще им попречи?

Разбира се, това беше най-тежкият проблем. Стовариха ни насред лудница, където надзирателите бяха несравнимо по-смахнати от пациентите… и нямаше кой да се намеси. Никой освен мен.

Денят не беше особено натоварен, но почти пълната неподвижност в продължение на седмици ни караше лесно да се уморяваме. Приспа ни се рано. Поизмъчих се, докато угася маслената лампа в стаята, без да си изгоря пръстите. Най-после се сетих за какво е провесената на закачалката дълга пръчка с малка чашка накрая.

Въпреки изтощението сън не ме ловеше. Все си мислех за наложеното от Харон предизвикателство. Очевидно не можех да направя нищо, преди да разбера как се борави с тази псевдомагия. Предполагах, че ще трябва да си намеря някаква работа, да си създам връзки сред местните хора, за да науча каквото ми е нужно за тайните й адепти. Значи за нищо нямаше да ме бива, докато не овладея тукашните оръжия. Струваше ми се доста вероятно управниците на върха — като Матузе — да не са най-могъщите заклинатели. Подозирах, че за тази работа се искат по-различни способности. Тя обаче сигурно бе обградена от най-вещите в занаята. Значи, за да стигна до нея, ще трябва да прегазя първо тях. Не си въобразявах, че ще се справя сам с пазителите на Владетелката. Имах нужда от помощници. Такава система непременно бе настроила срещу Матузе немалко хора — и престъпно безцеремонни, и луди за връзване, а и от двете категории едновременно. Трудното беше да ги открия и организирам…

— Парк? — прошепна момичето в мрака. Едва я чух от трополенето на дъжда по покрива.

— Да, Зала?

— Може ли… ще ти бъде ли неприятно, ако дойда в твоето легло? Само за малко?

Ухилих се в тъмнината.

— Значи не се боиш, че ще те удуша или нещо подобно?

Тя прекрачи неуверено и накрая напипа края на леглото ми.

— Не ми се вярва. Ако дори за миг се усъмня, че си способен на това, няма да остана в стаята нито секунда повече.

Мушна се под завивката и се притисна в мен. Беше странно приятно, но и малко смущаващо. Не бях свикнал жените да са толкова по-едри… Е, налагаше се да се примиря.

— А защо изведнъж реши да ми се довериш? — подразних я кротко.

— Не знам. Винаги предчувствам разни неща за хората.

— Какви неща?

— Например за Гарал и Тилиар — те са двойка бандити, на които изобщо не им пука за нас. А онзи грамаден кучи син, дето е сам в стаята си, обича да троши кости ей тъй — за удоволствие.

— За мен какво ще кажеш?

— Още ми е трудно… Усещам колко си корав и жесток, но не си побъркан. Ако не беше невъзможно, щях да си помисля, че изобщо не си Парк Лакош, а някой друг, съвсем различен, в чуждо за теб тяло.

Позна толкова точно, че уважението ми към нейната интуиция изведнъж подскочи до небесата. Моментът изискваше бързичко и убедително да поработя с езика.

— Донякъде си права — признах предпазливо. — Не съм какъвто бях през целия си живот досега. Сега аз съм човекът, който трябваше да бъда през цялото време. Поне това дължа на психоманипулаторите. Предишният Парк Лакош е мъртъв и няма как да възкръсне. Екзекутираха го с моето пълно и охотно съгласие.

Истина беше, макар и съвсем не в смисъла, който влагах в приказките си.

— Не ти ли се случва да се усъмниш в себе си? — попита Зала. — Не съжаляваш ли все пак, че не са те направили жена?

Разсмях се.

— Никога!

Доказах думите си веднага за моя и нейна радост.