Харон: Дракон на прага

Седма глава Настаняване

Животът ни в Бурже потръгна добре, поне според мен. Оказа се, че в сметката са се натрупали доста пари за два месеца, и ние успяхме да си купим нужните дреболии и дрехи.

Направихме сватбата на площада. Един от местните свещеници ни благослови, като измънка куп заучени наизуст глупости. Кокул пък изпълняваше ролята на длъжностно лице. Зала беше прелестна младоженка; после започна страхотна веселба с песни, танци, подаръци и какви ли не още мили измишльотини. Хареса ми и че се запознахме с жителите на градчето. Магът се постара да ни помогне ненатрапчиво, като ни събираше за светски приказки с по-важните люде, а аз запомнях старателно всеки. Дори Зала, която се дърпаше намусено до самата церемония, после подхвърли, че не било зле хората да се женят по-честичко, да речем, през година-две…

Вложих много усърдие да усвоя работата и да я върша, както се очакваше от мен. Всяка небрежност щеше само да ми навреди. Не вярвах агентите на Корил веднага да се примъкнат при нас, защото сигурно предполагаха, че копоите на Владетелката ще следят изкъсо всички нови изгнаници.

Чиновниците в канцеларията проявяваха искрено дружелюбие и ми помагаха с желание. Щом ми обясниха тънкостите и започнах да разбирам как трябва да подхванем нещата, открих колко умело е замислена наглед примитивната система за разплащане. Имахме калкулатори и дори компютърчета със слънчеви батерии, но основните сметки правехме на ръка в хартиени таблици с големина на чаршафи.

Зала също се приспособи посвоему към новото си житие-битие. Някои жени я научиха да разпалва дървата в печката, без да си изгори ръцете или да предизвика пожар, показаха й и как по-лесно да се справя с домакинството. Нищо сготвено не траеше дълго в адската жега, затова тя ходеше да купува продукти всеки ден и дори започна да се пазари доста умело.

Най-много я поразяваха изделията на разнообразните гилдии в Бурже. Нищо в досегашния й живот не я бе подготвило за прозрението, че дрехите се тъкат и шият, като всяка се измисля предварително. Наблюдаваше смаяно как ръцете на грънчарите постепенно придават изящна форма на съдовете върху въртящото се колело, как грънците излизат с красиви шарки и глазура от пещта. И двамата се изненадахме от наличието на истинско изкуство в уж първобитните занаяти. Тук предметите имаха някакво особено качество, недостижимо при конвейерно еднообразие.

Бях зает повече време, отколкото предполагах в началото, защото трябваше да пътувам непрекъснато до фирмите, да се срещам с техните счетоводители, за да обсъждаме плановете, да наглеждам всичко и да измислям нови, по-ефективни начини за вършене на работата. Не живеехме прекалено охолно, тъй като постъпващите в моята сметка пари трябваше да стигат за двама. Но Зала отново показа колко е загрижена за нашето благоденствие. Научи се да тъче и се присъедини към мъжете и жените, които правеха великолепни одеяла, покривки и какво ли не още. Продаваха изделията си на гилдията срещу точно определена цена, после моята канцелария се грижеше да им намери купувачи из цялата планета.

Кореняците в Бурже се държаха приветливо и открито с нас. Всички изглеждаха сравнително доволни от всекидневието си. Стараехме се да не ядосаме никого, особено след като видяхме неколцина от прокълнатите и преобразените. В града прокълнатите се набиваха на очи, защото не бяха чак толкова изпаднали, та да се махнат далеч оттук. Изкривените стъпала, изсъхналите ръце, грозните белези по лицето веднага изпъкваха в свят, където микробите на Уордън така умело пазеха носителите си, че повърхностните рани зарастваха за часове, а отрязаните крайници регенерираха.

Не ни радваше особено фактът, че толкова много от съседите ни са способни да налагат заклинания, нито откритието, че можеш да си купиш проклятие на пазара. Една корава и надарена бабичка, седнала кротко зад сергията си, вдигна рамене, щом чу въпроса ми, и отвърна, че й падат по-дребни пари, отколкото на умел тъкач, но пък тя не ламти за много.

Далеч по-стряскащ беше видът на преобразените, макар моите подчинени да ме увериха, че такава магия не е по силите на самоук. Мнозина сред тези странни създания бяха бивши чираци, сами вкарали се в беля — психиката им не издържала и разсърдили Кокул или някой още по-могъщ. Новите ни познати потвърдиха, че градският маг наистина е най-добрият в околността. Всяка фирма обаче ползваше услугите на свой майстор в занаята и точно тези своеобразни надзиратели допринасяха преобразените да се множат. Стараеха се да угодят на желанията на началниците си, затова с лекота раздаваха наказания и награди. Постоянно ме измъчваше желанието да узная нещо повече за магическата сила, но нито ми оставаше време, нито някой прояви готовност да се заеме с обучението ми.

Често виждах например двуметрова жаба да си седи на скалите под града и да пуши дълги и дебели пури. Е, дотогава нямах представа как изглеждат истинските жаби тук, но тази много приличаше на картинките в моите детски книжки.

Имаше и други — наполовина хора, наполовина странни твари. Сигурно съм срещал и напълно преобразени, в които просто не съм разпознал някогашните същества с човешки облик. Само че те не стъпваха в градчето, а и хората ги отбягваха, ала въпреки това си набавяха по някакъв начин необходимото. Как иначе двуметровата жаба щеше да пуши пурите си? Дочух, че дори имало малка колония преобразени на един вдаден навътре в морето нос, но не познавах никого, който да е бил там.

По-често срещах преобразени по земите на фирмите. Работниците в тях бяха напълно зависими от прищевките на големите шефове и техните магове и чираци. Бях в Гръмохълм, откъдето доставяха дървесни трупи и целулоза, когато за пръв път се заприказвах с такъв страдалец. Проверих сметките им и реших да се върна пеша в имението Санрот — средището на фирмата. Денят ми се стори по-хладен от обикновено, а и усещах, че имам нужда от повече ходене, защото прекалено се заседявах зад бюрото напоследък. Тогава се натъкнах на нея.

Щом я зърнах, у мен не остана и капка съмнение, че преди е била изумителна красавица. Женското тяло бе запазено до горната част на корема, а надолу… приличаше на ухар или друго подобие на дребен динозавър. Могъщи крака и дълга дебела опашка. Само цветът се доближаваше повече до веселото зелено на тревата вместо небесносиньото на ухарите. Тя пристъпяше с чудато поклащане наляво-надясно и опашката явно й служеше, за да пази равновесие. Вървеше по пътя десетина метра пред мен. Спрях стъписан, но преобразената ме чу и се обърна. На лицето й се изписа досада. Беше хубаво лице въпреки оттенъците на зелено по кожата — с екзотични и чувствени черти… макар от челото да излизаше остър рог.

Постояхме така и накрая реших, че благоприличието изисква аз да отида при нея. А и не изпитвах отвращение, може би защото у мен се бе събудило любопитството.

— Добро утро! — поздравих я любезно. В края на краищата, какво друго да кажа на полужена-полугущер? — Хубав ден, нали?

Тя ме изгледа особено и за миг се усъмних дали още може да говори… и коя половина — човешката или животинската — имаше надмощие в момента. Май беше твърде късно да си плюя на петите.

Динозавърската й част беше едра, преобразената жена направо се извисяваше над мен. Разбира се, знаех, че съм по-нисък от всички тук с изключение на децата, но дори както си стоеше леко прегърбена, ръстът й сигурно достигаше два метра.

— А, ти си новият счетоводител от Външния свят — изрече тя с дълбок, ала иначе съвсем нормален глас.

Отдъхнах си, като гледах да остана по-далеч от опасния рог. Кимнах.

— Казвам се Парк Лакош.

— Защо си ме зяпнал така? — заядливо попита жената. Вдигнах смутено рамене.

— Не забравяй, че съм новак в тези краища. По-различна си от хората, с които се срещам всеки ден.

Тя се разсмя.

— Вярно си е. Аз ли съм първата преобразена, която виждаш?

— Не, ама другите все ги мяркам отдалеч и с никого не съм говорил досега.

— И какво?

Чудех се дали си проси комплимент или се е наежила за скандал.

— Как какво? — отвърнах спокойно. — Всичко това е като приказка за мен.

Тя прихна.

— Приказка! Е, има всякакви хора…

— В Гръмохълм ли работиш?

— А къде другаде? Впрягат ме да влача разни тежки неща. Ръцете ми не са от полза, ама в краката съм доста силна.

Загледах се в издутите мускули и реших да не разнищвам повече тази тема.

— А преди… с какво се занимаваше? — попитах колкото се може по-внимателно.

— Преди ли? Ха! Живеех на реката. Спусках салове от трупи, такива ми ти работи. Там се иска акъл, а не яки мускули.

Учудих се.

— Помислих, че си от Санрот. Хубава си…

Тя се ухили мрачно.

— Да, бе! Заради муцунката си загазих. Израснах на реката, вършех си работата, а хората все разправяха, че съм твърде хубава да си прахосвам живота по саловете. Трябвало да си намеря мъж и да правя бебета. На мен пък ми харесваше да живея, както бях свикнала. Дори мъжагите признаваха, че по-добра няма по цялата река… затова искаха да се разкарам оттам. Карах ги да се срамуват.

Естествено — при тукашните нрави…

— Един ден — продължи тя — оня дъртак Джимрод Гнизър дойде от Санрот и ме видя. Преди да се усетя какво става, заповядаха ми да отида при него. Голям пуяк е старецът, да ти кажа, само себе си забелязва на тоя свят.

— Май го познавам — промълвих, припомняйки си надменния мъж.

— Ами той решил, че съм длъжна да пърхам около него. Казах му къде да си навре глупостите. Побесня и поиска да ме насили, аз пък така го цапардосах, че се просна в несвяст. Прибрах се вкъщи. На другия ден дойде техният гаден маг Симбър. Рече, че за мен било по-добре да си стоя в Санрот и да кротувам. Щял да ми направи магия, та да се превърна в покорна робиня на Гнизър. Викам му — давай, иначе няма как да стане. После излезе, че дъртакът искал сама да му припълзя. Горд бил, разбираш ли! Симбър взе парченца от ноктите ми и кичур коса. Нали е маг, как да му попреча? След туй пристигна онова копеленце Изил, чирачето му. Поверили ме били на него, пък той умеел да измисля всякакви гадории. Нали виждаш каква ме издокара…

Подсвирнах неволно.

— Гнусно са постъпили с теб.

— Е, сигурно могат да премахнат заклинанието, ако наистина взема, че припълзя в краката на Гнизър, ама предпочитам да си остана така. Някой ден ще си оправя сметките с всички тях, да знаеш. Засега не съм толкоз зле. Поне не ми бърникаха в главата. Ама дядката ми го върна тъпкано. С кого мога да се събера, освен с истински бунхар, а какъв кеф е да правиш любов с гущер?

Предположих, че бунхарът е местното животно, в което я бяха преобразили отчасти.

— Няма ли начин някой по-силен маг да развали заклинанието?

Тя завъртя глава.

— Не става. Имат си правила, нали разбираш. Никой не разваля каквото е създал друг, дори да му се иска. Един да престъпи забраната… и всички ще започнат да го правят. Представи си само каква бъркотия ще настане!

— Няма ли да ти помогнат онези, които не работят за властта?

— Заклинанието си го бива. Самоуките могат да ми докарат още по-голяма беля. Онова злобарче е добавило нещо, дето прави магията по-силна, ако друг тръгне да я разваля. Веднъж опитах и ми порасна ей тоя рог. Стига ми.

— Има ли подобни на теб наоколо?

— Не са точно като мен. Има някои с части от бунхар, но съм виждала и още по-издокарани. Май се събираме към двайсетина-трийсетина в цялата фирма. Мястото е голямо, та не се засичаме често. Пък и доста от тях са много зле в главите, не искам да им се мяркам наблизо. Не сме много, щото стигаме за пример на останалите.

Вече разбирах, че трябва да се радвам на положението си — не само живеех в градчето, но и бях в добри отношения с Тали Кокул.

— Не ти ли е хрумвало да се махнеш? — попитах я след малко. — Чувал съм, че имало места, където се събирали само преобразени. Може да ти е по-леко там.

— А, знам, че има! Ама тука са скапаняците, дето ме направиха такава. Те трябва да премахнат заклинанието… иначе ще ги очистя.

Тя протегна човешките си на вид ръце и чак сега различих твърде дългите и остри нокти в края на всеки пръст.

— Е, трябва вече да вървя — извиних се не защото бързах да се махна, а понеже времето наистина ме притискаше. — Беше ми много приятно да си побъбрим. А ако спипам онзи Гнизър с ръка в касичката, ще си спомня за теб, когато го предам на Кокул да си поиграе с него.

Тя се засмя зло.

— Ех, де да можеше да стане! — Пое си шумно дъх и изрече по-сдържано: — Виж какво, ако пак минаваш насам, отбивай се да си приказваме, бива ли? Повечето хора наоколо ме гледат като че съм купчина тор. Ти си първият от доста време, дето се държа с мен… като с човек.

— Непременно! — обещах от все сърце. Тъкмо да се разделим и се досетих за нещо. — Ей, как ти е името?

— Дарва. Вече нямам семейство и съм само Дарва.

Тръгна си по пътя, а аз стоях и я гледах как стъпва тежко… но и пъргаво. Нямаше да забравя имената на Гнизър и Изил. Можеше да изскочи сгоден случай да им го върна с лихвите.

Месеците се изнизваха, аз свикнах с градчето и дори работата ми беше приятна. Зала ме научи да плувам по-добре и двамата често се гмуркахме в топлия залив. Тя бе спестила достатъчно от продадените тъкани, за да си купим велосипеди, както се оказа — изработени на Цербер. Така можех да обикалям повече през деня, а и не усещах краката си толкова омекнали.

Понякога при нас се отбиваха големи платноходи, прибираха разни товари и ни оставяха необходимото, а аз ги разглеждах с жадно любопитство. Корабите на Харон се правеха от различни видове твърда и водоустойчива дървесина. Не пропуснах факта, че в екипажите им имаше твърде много преобразени — дори с най-невероятен и кошмарен облик. Виждаше се, че повечето от странните тела са особено добре приспособени да боравят с такелажа и платната, също и към товаренето и разтоварването. На моряшката гилдия явно не й пукаше как изглеждаш, стига да вършиш каквото се иска от теб. Преобразените предпочитаха да не слизат на брега, но веднъж или два пъти мярнах дълги лодки, които се отправяха към колонията прокудени на самотния нос.

С Тали Кокул се виждахме рядко — той предпочиташе да се отдава на своите „изследвания“. Имах нужда от помощта му само когато някой от неговите чираци се разлудуваше не на място. Тогава му пращах бележка с молба да го укроти. Мнозинството от тях бяха недорасли момчета с повече сила, отколкото трябва да попада в ръцете на хлапаци. Чудех се как магът привлича към занаята талантливите момичета при местните нрави, после се сетих, че може лесно да промени външността им, ако тяхната дарба си струва усилията.

От правителството на планетата не ми досаждаха, само пращаха обичайните инструкции и списъци с цените. Нямах нищо против. Затова се изненадах, когато при мен влезе един от чиновниците и ми съобщи, че е пристигнал много важен посетител. Искал да отида в кабинета на Кокул веднага, щом намеря малко свободно време.

— Съветвам те тутакси да си освободиш времето — промърмори моят подчинен, видимо разтреперан. — Като го видиш, ще разбереш защо.

Гласът му ме накара да изприпкам много пъргаво към кабинета на градския маг. Още с влизането усетих, че нещо не е наред. Не ме озари прословутото „шесто чувство“ на агентите, а ме измъчваше тревога. Напрегнах се, сякаш ми предстоеше да бръкна в тъмна и влажна дупка, без да знам какво ще напипам на дъното.

Мъжът беше хем много едър, хем строен и жилав. От врата до петите го покриваше черна кожа със сребърни и златни шарки. Изпод също тъй черната качулка надничаше слабо, рязко очертано, жестоко лице. Но погледът ми веднага се прикова в очите му — виждах нещо много сбъркано в тях, чудато и далечно от всичко човешко. Сякаш чернотата на зениците му беше прозрачна и ги превръщаше в прозорци към безкрая на друго измерение. Никоя подобна гледка не ме е стъписвала толкова. А както виждах, Кокул също не се чувстваше много удобно на широкото кресло зад бюрото си. Преди да разменим и дума с посетителя, вече знаех, че съм се сблъскал с невероятна, груба мощ, напълно непозната за мен. Той стоеше насред стаята и нямаше никакво намерение да сяда. Аз обаче кимнах и веднага си избрах стол. И без това стигах само до гърдите на непознатия. С никого, дори с Дарва, не се бях чувствал толкова дребен и слаб.

— Парк, това е Ятек Мора от Замъка — представи го Тали. Не ми хареса гласът му.

Станах и протегнах ръка, но Мора не ме и погледна. Седнах си.

— Някакъв проблем ли има? — попитах с малко пресилено нехайство.

— Тръгнал съм на инспекционна обиколка — започна чудатият мъж. Говореше студено и безжизнено като заводски робот. Кой знае защо, това ми прозвуча особено неприятно на тази планета, където използването на роботи беше невъзможно. — Имаме твърде сериозни проблеми със сигурността в повечето крайбрежни райони. Някой плячкосва кораби в открито море. Дългокрили с ценен, дори жизненоважен товар бяха нападнати в полет или изчезнаха безследно. Застрашен е животът на високопоставени хора. Като началник на силите за сигурност, мой дълг е да сложа край на всичко това.

Обърнах се към Тали с искрена изненада.

— За пръв път чувам!

— До мен стигаха отделни слухове — отвърна магът, — но при нас е съвсем спокойно.

— Ето и причината да ви навестя — отсече Мора. — Над шестдесет селища по южните и източните брегове пострадаха по един или друг начин през последните три седмици. Имаше още поне двайсетина произшествия навътре в континента. На практика няма засегнато място в територия от две хиляди квадратни километра… с изключение на Бурже. Интересно изключение, нали?

— Съгласен съм, че не изглежда случайно — обадих се аз, — но нямам представа кой и защо върши всичко това. Тук съм вече пет месеца и мога да кажа, че не съм срещал друга общност от толкова прями и земни хора.

— Общност, която отказва да признае нашата кралица и търпи най-многолюдния култ към Разрушителя на цялата планета — с вледеняващ глас изрече Мора. — И която има достатъчно сила да разпали голям бунт.

— Само че унитарианците искат единствено да бъдат оставени на мира — позволи си да възрази Кокул.

— И аз така мисля — подкрепих го.

— Не сте предприели нищо, за да смажете култа към Разрушителя — напомни началникът на сигурността.

Магът вдигна рамене.

— Как да го направя? В култура като нашата подобни вярвания са истински предпазен клапан, а и онези нещастници, които успях да разкрия, бяха до един заклети фанатици. Явно в дъното на заговора е някой с невероятна сила — щом се хванех и за най-дребна улика, виновният мигновено променяше външността си и сякаш потъваше вдън земя. Започвам да се чудя дали сред най-близките ми помощници няма техен човек.

— Може и така да е — натърти Мора. — Кокул, дали не те оставихме прекалено дълго на едно място?

Лицето на мага се наля с кръв, той скочи. За пръв път го виждах разгневен. Имаше от какво да се уплаши човек.

— Съмнявате се в моята вярност ли? Дори вие, Мора, нямате такова право!

Едрият особняк изобщо не се стресна.

— Имам право да постъпвам, както сметна за необходимо. — Все пак явно реши, че е прекрачил границата на взаимната търпимост и по този начин едва ли ще получи съдействие. — Но не подлагам на съмнение твоята преданост. Иначе вече щеше да отговаряш пред Синода, както ти е добре известно. Само отбелязах, че си твърде отдавна тук. Допада ти уединението на Бурже и както ти познаваш всички, така и теб те познават. Не знам стига ли ти силата да направиш каквото се налага, но желание май ти липсва. Аз обаче нямам задръжки.

Кокул още изглеждаше наежен, ала предпочете да седне.

— Ще привикваш жителите на градчето на групи от по петстотин — властно започна да нарежда Мора. — Не ме интересува дали ще им смутя спокойствието за ден-два. Ще поискам същото и от фирмите. Ако поне малко разбирам настроенията на тези унитарианци, те ще се отнесат още по-безмилостно от нас към всеки последовател на Разрушителя. Ние само ще ги изкараме на светло. Нека милите на сърцето ти хора от Бурже видят кои сред тях са неправедните. Така ще заличим дори следите на култа, поне тук!

— Какво точно смятате да направите? — попитах го.

Упорито се опитвах и все не успявах да надникна в тези странни очи.

— Най-добрите ми войски вече блокират града и откъм сушата, и откъм морето. Тази шайка изменници няма къде да избяга. Елате утре на площада за първата сбирка. Вероятно тя ще е достатъчна. Мисля, че събитията ще бъдат поучителни и за вас.