Героят

Дей

МИСЛЕХ, ЧЕ ДЖУН СЕ Е НАДВЕСИЛА НАД МЕН, но се затруднявах да различа подробностите по лицето й. Когато се напрегнах до краен предел, в ъгълчетата на зрителното ми поле се разля ослепителна белота. Болката, първоначално мъчителна, сега беше без значение. Спомените се появяваха и изчезваха — спомени за първите ми дни на улицата, която бях сам и изплашен, коляното ми кървеше, а стомахът ми бе празен; за малката Тес, а после за Джон, когато той първоначално научи, че все още съм жив, за дома на майка ми, за усмивката на баща ми, за Идън като бебе. Спомних си първия път, когато срещнах Джун на улицата. Предизвикателната й стойка, пламенните й очи. След това постепенно започнах да изпитвам трудност да си спомням каквото и да е.

Винаги съм знаел, на някакво подсъзнателно ниво, че няма да живея дълго. Просто не ми беше писано.

Нещо светло, което кръжеше зад раменете на Джун, привлече вниманието ми. Извъртях колкото мога глава, за да го видя. Първоначално приличаше на горящо кълбо от светлина. Когато продължих да се взирам обаче, осъзнах, че беше майка ми.

Мамо — прошепнах. Изправих се и пристъпих към нея. Усещах краката си толкова леки.

Мама ми се усмихна. Тя изглеждате млада, жизнена и непокътната, ръцете й не бяха увити в бинтове, косата й имаше цвят на зряло жито и сняг. Когато стигнах до нея, тя нежно улови лицето ми с гладките си длани, по които нямаше и следа от рани. Сърцето ми спря да тупти — изпълни се с топлина и светлина, и ми се прииска да остана там завинаги, потънал в този миг. Залитнах, докато се придвижвах. Мама ме хвана, преди да падна и коленичихме, отново заедно.

— Малкото ми изгубено момче — промълви тя.

Гласът ми прозвуча като омаломощен шепот.

— Толкова съжалявам. Толкова съжалявам.

— Тихо, бебчо.

Сведох глава, когато тя се наведе над мен. Целуна челото ми и аз отново бях дете, безпомощно и обнадеждено, изпълнено с любов. През замъглените, златисти очертания на ръката й виждах бледото си, пречупено тяло да лежи на земята. Над мен бе приклекнало момиче, ръцете му бяха върху лицето ми, дългата му черна коса преметната през рамото. То плачеше.

— Джон и татко… — започнах да питам.

Мама просто се усмихна. Очите й бяха невероятно сини, сякаш в тях можех да видя целия свят — небето, облаците и всичко отвъд тях.

— Не се притеснявай — отвърна тя. — Те са добре и много те обичат.

Усетих непреодолима нужда да последвам майка си там, където отиваше.

— Липсвате ми — най-сетне й казах. — Всеки ден изпитвам болка от липсата ви.

Мама прокара нежно ръка през косата ми по начина, по който го правеше, когато бях малък.

— Миличък, няма защо да ти е мъчно за нас. Ние никога не сме си тръгвали. — Тя вдигна ръка и кимна към улицата, покрай тълпите, които се бяха събрали около тялото ми. Сега екип от медици ме качваше на носилка. — Върни се при Идън. Той те чака.

— Зная — прошепнах. Проточих врат, за да видя дали няма да зърна брат си сред тълпата, но той не беше там.

Мама се изправи — ръцете й пуснаха лицето ми и установих, че ми бе трудно да дишам. Не. Моля те, не си тръгвай. Протегнах ръка към нея, но някаква невидима бариера я спря. Светлината стана по-ярка.

— Къде отиваш? Мога ли да дойда с теб?

Мама се усмихна, но поклати глава.

— Ти все още си от другата страна на огледалния свят. Някой ден, когато си готов да преминеш в нашия край, аз отново ще дойда да те видя. Живей пълноценно, Даниел. Направи така, че тази последна стъпка да има значение.