Героят

Джун

СТОРИ МИ СЕ, ЧЕ ВИДЯХ ДЕЙ СРЕД ТЪЛПАТА. Някакъв проблясък — светлоруса коса, чифт светлосини очи. Вниманието ми внезапно се отклони от разговора с Андън и останалите кандидат-принцепси и протегнах шия, като се надявах да ми се открие по-добра гледка, но той отново бе изчезнал, ако въобще се беше появил. Разочарована, насочих погледа си към останалите и хвърлих добре отрепетирана усмивка към тях. Дали Дей щеше да се появи тази вечер? Със сигурност хората на Андън щяха да ни дадат сигнал, ако Дей бе отказал да се качи на частния самолет, изпратен за него тази сутрин. Но гласът му звучеше толкова резервирано и неловко по микрофона в онази нощ, че вероятно бе преценил, че в крайна сметка не си заслужава да идва. Може би ме мразеше сега, когато бяхме разделени от достатъчно време, за да обмисли спокойно приятелството ни. Отново огледах тълпата, докато другите кандидат-принцепси се смееха на шегите на Андън.

Усещане в стомаха ми подсказваше, че Дей ще бъде тук. Но аз съвсем не съм човек, който разчита на инстинкти. Разсеяно докоснах бижутата в косата си, за да се уверя, че все са още на мястото си. Това не бяха най-удобните украшения, които някога съм носила, но фризьорката бе останала с отворена уста, виждайки как рубините изпъкват върху черните ми кичури, а тази реакция ми бе достатъчна, за да реша, че скъпоценностите си заслужават неприятностите. Не бях много убедена защо положих усилия да изглеждам толкова добре тази вечер. Все пак беше Денят на независимостта и събитието бе мащабно.

— Госпожица Ипарис разцъфна рано, както всички предполагахме, че ще се случи — обясняваше в момента Андън на сенаторите и се обърна с усмивка към мен. Външното му щастие беше престорено и тази вечер нервността се отразяваше във всеки негов жест. Аз също бях нервна. След месец над градовете на републиката можеше да се веят знамената на колониите. — Учителите й казват, че никога не са виждали ученик да напредва толкова бързо с политическите текстове.

— Благодаря ви, Електор — отвърнах автоматично на комплимента му.

И двамата сенатори се засмяха, но под веселите им изражения се спотайваше трайната ненавист, която изпитваха към мен, към това дете, което бе посочено от Електора и един ден потенциално можеше да стане техен лидер.

Мариана ми кимна дипломатично, макар и твърдо, но Серж не изглеждаше много доволен от начина, по който Андън изтъкваше качествата ми. Игнорирах тъмния, навъсен поглед, който сенаторът хвърли към мен. Преди се притеснявах от намръщения му взор — сега просто ми беше писнало от него.

— О, да. — Сенатор Танака от Калифорния подръпна яката на военната си куртка и размени поглед с жена си. — Това е чудесна новина, Електор. Сигурен съм, разбира се, че учителите също така знаят и колко много неща могат да се научат за работата на един сенатор, освен от текстовете — чрез дългогодишна практика в камарата на Сената. Както нашият скъп сенатор Кармайкъл тук. — Той направи пауза, за да кимне любезно на Серж, който изду гърди.

Андън отхвърли притесненията му.

— Разбира се — повтори той. — Всяко нещо с времето си, сенаторе.

До мен Мариана въздъхна, наведе се и посочи с брадичка към Серж.

— Ако се вгледаш достатъчно дълго в главата му, може да й пораснат крила и да отлети — измърмори тя.

Усмихнах се на тези думи.

Те изместиха темата от мен към въпроса как най-добре да разпределят учениците в гимназиите сега, когато Изпитанията бяха спрени. Политическите брътвежи ми лазеха по нервите. Отново започнах да оглеждам тълпата за Дей. След още едно безуспешно търсене аз най-накрая сложих ръка върху рамото на Андън и се наведох, за да му прошепна:

— Извинете ме. Връщам се веднага.

Той кимна в отговор. Когато се обърнах и тръгнах да се слея с тълпата, усетих как погледът му се спря върху мен.

Прекарах няколко минути в напразно обикаляне на балната зала, като се поздравявах с различни сенатори и семействата им, докато се разхождах. Къде беше Дей? Опитах се да доловя откъси от разговори или да забележа къде можеше да са се струпали хора. Дей беше знаменитост. Трябва да бе привлякъл внимание, ако вече бе пристигнал. Тъкмо щях да се отправя към другата половина на балната зала, когато бях прекъсната от високоговорителите. Клетвата. Въздъхнах, след което се върнах обратно към мястото, където Андън вече бе заел позиция на сцената, а от двете му страни бяха застанали войници, които държаха републикански знамена.

— Заклевам се във вярност към знамето на американската република…

Дей. Ето къде беше.

Застанал на около петнадесет метра, отчасти с гръб към мен, така че виждах само мъничка част от профила му, с пусната надолу и перфектно права коса, а под ръка го държеше момиче в бляскава златиста рокля. Когато го огледах по-внимателно, забелязах, че устните му въобще не се помръдваха. Остана безмълвен през цялата клетва. Вниманието ми отново се концентрира върху случващото се на сцената, когато залата се изпълни с ръкопляскания и Андън започна да произнася предварително подготвеното си слово. С периферното си зрение видях как Дей се завъртя, за да хвърли поглед през рамо. Ръцете ми се разтрепериха в мига, в който зърнах лицето му — наистина ли бях забравила колко красив беше той, как в очите му се отразяваше нещо диво и неопитомено, свободно, дори сред целия този ред и елегантност?

Когато речта приключи, аз се запътих право към Дей. Той беше облечен в перфектно ушита черна военна куртка и костюм. Дали не беше отслабнал? Изглежда, че беше изгубил поне четири килограма и половина, откакто го бях видяла за последно. Неотдавна бе боледувал. Когато се приближих, Дей ме забеляза и прекъсна разговора със своята придружителка. Ирисите му леко се разшириха. Усетих топлината, която се надигаше по бузите ми, но успях да я потисна. Това щеше да бъде първата ни среща лице в лице от месеци и отказвах да приличам на глупачка.

Спрях се на няколко метра. Очите ми се стрелнаха към придружителката му, момиче, което разпознах като Фалин — осемнадесетгодишната дъщеря на сенатор Феделма.

Двете с нея разменихме бързи кимвания. Фалин се ухили.

— Здрасти, Джун — поздрави ме тя. — Тази вечер изглеждаш великолепно.

Усмихнах й се искрено — приятна промяна след всичките отренирани усмивки, които отправях към другите кандидат-принцепси.

— Ти също — отвърнах.

Фалин не се забави нито за един неловък миг — забеляза леко изчервените ми бузи и се поклони и на двама ни. След което се отправи обратно към тълпата и ни остави с Дей сами сред морето от хора.

За секунда само се гледахме един друг. Наруших мълчанието, преди да бе продължило твърде дълго.

— Здрасти — започнах. Огледах лицето му, като си опреснявах спомените с всеки малък детайл. — Радвам се да те видя.

Дей се усмихна и се поклони, но погледът му не се откъсна от мен. Начинът, по който ме гледаше, ставаше причина вълни от страст да минават през тялото ми.

— Благодаря за поканата.

Да чуя отново гласа му, изправена пред него… Поех си дълбоко дъх и се напомних защо го бях поканила. Очите му танцуваха по лицето и роклята ми — изглеждаше готов да я коментира, но след това се отказа и махна с ръка към залата.

— Хубавичко парти сте си спретнали тук.

— Никога не е толкова забавно, колкото изглежда — отвърнах тихо, за да не ме чуят другите. — Мисля, че някои от тези сенатори може да се пръснат от яд, че са принудени да разговарят с хора, които не харесват.

По устните на Дей се появи лека усмивка на облекчение от закачката ми.

— Радвам се, че не съм единственият, който е нещастен.

Андън вече бе напуснал сцената и коментарът на Дей ми напомни, че скоро трябваше да го съпроводя на банкета. Мисълта ме накара да изтрезнея.

— Време е — рекох аз и махнах на Дей да ме последва. — Банкетът е в съвсем тесен кръг. Ти, аз, другите кандидат-принцепси и Електорът.

— Какво се е случило? — попита Дей, когато ме настигна и закрачи до мен. Ръката му се докосна до моята и по кожата ми пролазиха тръпки.

С усилие успях да затая дъх.

Концентрирай се, Джун.

— Не каза нищо конкретно по време на последния ни разговор. Надявам се, че има сериозна причина, която налага да понасям компанията на тези превзети дрисльовци от Конгреса.

Не можех да прикрия удоволствието от начина, по който Дей говореше за сенаторите.

— Ще разбереш, когато стигнем. И се въздържай да отправяш обиди. — Отместих поглед от него към тесния коридор, към който се бяхме запътили — приемна „Джаспър“, дискретно помещение встрани от главната бална зала.

— Това няма да ми хареса, нали? — измърмори Дей в ухото ми.

У мен се надигна чувство на вина.

— Най-вероятно не.

Настанихме се в усамотена банкетна стая (малка, правоъгълна маса от черешово дърво със седем места) и след малко вътре влязоха Серж и Мариана. Те застанаха от двете страни на запазения за Андън стол. Аз останах до Дей, както бе поискал Електорът. Двама сервитьори минаха покрай масата и поставиха пред всяко място изискани блюда със салата от свинско и пъпеш. Серж и Мариана вежливо си бъбреха, но нито Дей, нито аз обелвахме дума. От време на време скришом хвърлях поглед към него. Той гледаше неловко намръщен подредените пред него редици от вилици, лъжици и ножове и се опитваше да установи за какво служат, без да търси помощ. О, Дей. Не зная защо това стана причина в стомаха ми да нахлуе болезнено, объркано чувство или защо почувствах как нещо ме накара да усетя със сърцето си, че съм по-близо до него. Бях забравила как дългите му мигли улавяха светлината.

— Какво е това? — прошепна ми той и вдигна един от приборите.

— Нож за масло.

Дей го погледна намръщено и прокара пръст по тъпия, заоблен ръб.

— Това — измрънка той — не е нож.

До него Серж също бе забелязал колебанието му.

— Предполагам, че там, откъдето идвате, не сте свикнали да използвате вилици и ножове? — хладно го попита той.

Дей настръхна, но не се поколеба и за секунда. Сграбчи един по-голям нож за рязане, като нарочно разбърка внимателно подредените прибори пред себе си, и нехайно го размаха. Серж и Мариана се отдръпнаха от масата.

— Там, откъдето идвам, залагаме повече на ефективността — отвърна той. — Нож като този едновременно се използва като шиш за храна, за мазане на масло и за да прережем нечие гърло.

Естествено, Дей никога не бе прерязвал нечие гърло, но Серж не знаеше това. Той сбърчи презрително нос при отговора, но лицето му пребледня. Наложи ми се да се преструвам, че кашлям, за да не се изсмея на подигравателно-сериозното изражение на Дей. Думите му наистина звучаха заплашително за някой, който не го познаваше добре.

Забелязах също така и нещо, което бях пропуснала по-рано — Дей изглеждаше блед. Много по-блед, отколкото си го спомнях. Веселото ми настроение се изпари. Дали скорошното му боледуване не е било по-сериозно, отколкото първоначално предполагах?

Андън влезе в залата минута по-късно, ставайки причина за обичайната суматоха, когато всички се изправихме в негова чест, а той ни даде знак да заемем отново местата си. Придружаваха го четирима войници, единият от които затвори вратата зад Електора, и най-сетне останахме сами за нашата тайна вечеря.

— Дей — отправи поздрав Андън, след което направи пауза, за да кимне вежливо към него. Дей не изглеждаше доволен от оказаното му внимание, но успя да отвърне на жеста. — Радвам се отново да те видя, макар и при злощастни обстоятелства.

— Много злощастни — отвърна Дей.

Преместих се неловко на стола си и се опитах да си представя по-неприятен сценарий от настоящата уговорка за вечеря.

Андън не обърна внимание на недружелюбния отговор.

— Нека те запозная с настоящата ситуация. — Той остави вилицата си. — Договорът за примирие, по който работим заедно с колониите, се отлага към момента. Някакъв вирус силно е поразил градовете по южния боен фронт на колониите.

До мен Дей скръсти ръце и огледа присъстващите с подозрително изражение на лицето, но Андън продължи.

— Те вярват, че ние сме отговорни за вируса, и настояват да им изпратим лекарство, ако искаме да продължим мирните преговори.

Серж прочисти гърло и понечи да каже нещо, но Андън вдигна ръка, за да му даде знак да замълчи. След това продължи, като разкри всички детайли: как първоначално колониите бяха изпратили остро съобщение до републиката, в което настояваха за информация за вируса, който сеел безпорядък сред войската им, бързо бяха изтеглили заразените си войници и бяха изпратили своя ултиматум на генералите от бойния фронт, предупреждавайки за тежките последствия, ако незабавно не им предоставим лекарство.

Дей изслуша всичко, без да помръдне и без да обели дума. Едната му ръка беше стиснала ръба на масата толкова силно, че ставите на пръстите му бяха побелели. Зачудих се дали се досещаше накъде води това и как то бе свързано с него, но той просто изчака Андън да завърши.

Серж се облегна назад в стола си и се намръщи.

— Ако колониите искат да си играят игрички с нашето мирно предложение — рече подигравателно той, — то нека бъде така. Воювахме доста дълго… ще успеем да се справим още известно време.

— Не, не можем — намеси се Мариана. — Наистина ли смяташ, че Обединените нации ще приемат новината, че мирното споразумение се е провалило?

— Колониите разполагат ли с някакви доказателства, че ние сме причината за заразата? Или просто отправят празни обвинения?

— Именно. Ако те смятат, че ние ще…

Внезапно Дей проговори с лице обърнато към Андън.

— Стига сме се бавили — рече той. — Кажи ми защо съм тук?

— Не говореше високо, но от заплашителния му тон разговорът в стаята притихна.

Андън отвърна на погледа му с не по-малка сериозност. Той си пое дълбоко дъх.

— Дей, вярвам, че тази ситуация е вследствие на едно от биооръжията на баща ми и вирусът произлиза от кръвта на брат ти Идън.

Очите на Дей се стесниха.

— И?

Андън изглеждаше разколебан, дали да продължи.

— Има много причини, поради които не исках всичките ми сенатори да бъдат тук с нас. — Той се наведе напред, сниши глас и хвърли смирен поглед към Дей. — Не желая да слушам никой друг в този момент. Искам да чуя теб. Ти си сърцето на народа, Дей — винаги си бил. Отказал си се от всичко, което имаш, за да го защитаваш. — До мен Дей настръхна, но Андън продължи: — Страхувам се за народа. Притеснявам се за неговата сигурност, притеснявам се, че ще го предадем на врага, точно когато започнахме да сглобяваме мозайката. — Гласът му стана още по-тих.

— Трябва да взема някои трудни решения.

Дей повдигна вежди.

— Какви са тези решения?

— Колониите отчаяно искат лекарство. Те ще ни унищожат, за да го получат — ще унищожат всичко, за което двамата с теб ни е грижа. Единственият шанс да открием такова лекарство е да поставим Идън под временно…

Дей избута стола от масата и стана.

— Не — заяви той.

Гласът му бе равен и студен, но си спомнях достатъчно добре стария, разгорещен спор, който двамата водехме, и успях да разпозная гнева, скрит под спокойствието му. Без да изрече нищо повече, той се обърна и излезе.

Серж понечи да стане, без съмнение, за да се разкрещи на Дей за неговата груба постъпка, но Андън му хвърли предупредителен поглед и му даде знак да седне. След това се обърна към мен с поглед, който казваше: Говори с него. Моля те.

Наблюдавах отдалечаващата се фигура на Дей. Toil има пълното право да откаже, пълното право да ни мрази за това, което искаме от него. Но все пак се улових, че се надигам от стола си, отдръпнах се от банкетната маса и бързо се завтекох към него.

— Дей, почакай — извиках. Думите болезнено ми напомниха за последния път, когато бяхме заедно в една стая и се бяхме сбогували.

Отправихме се към малкия коридор, който водеше обратно към главната бална зала. Дей не се обърна, но, изглежда, забави крачка, в опит да ме остави да го догоня. Когато най-сетне го настигнах, си поех дълбоко дъх.

— Виж, знам, че…

Дей вдигна пръст до устните си, давайки ми знак да замълча, и ме хвана за ръката. Усетих топлата му кожа през плата на ръкавицата. Чувството, което изпитах, когато уви пръстите си около моите, бе толкова шокиращо след всичките тези месеци, че забравих останалата част от изречението си — всичко в него, докосването, близостта му, ме караше да се чувствам истинска.

— Да поговорим насаме — прошепна ми той.

Влязохме в една от вратите по коридора, затворихме я след себе си и врътнахме ключалката. Очите ми решително огледаха стаята (частна зала за вечери, с изключено осветление, една кръгла маса и дванадесет стола, покрити с бели покривки, и един висок сводест прозорец на задната стена, от който бликаше струи лунна светлина). Тук косата на Дей се превърна в някаква сребриста материя. Погледът му отново се спря върху мен.

Дали си въобразявах, или и той изглеждаше развълнуван колкото мен от краткия миг, в който се бяхме държали за ръце? Внезапно усетих стегнатия корсаж на роклята, въздуха, който обгръщаше раменете, и ключиците ми, тежестта на плата и бижутата в косата ми. Очите на Дей се спряха върху рубинената огърлица на шията ми. Подаръкът, който ми бе дал на раздяла. Бузите му леко поруменяха в тъмното.

— И така — рече той, — наистина ли това е причината да съм тук?

Въпреки гнева в гласа му прямите му думи прозвучаха като хладен, сладък бриз след всичките тези месеци на премерени политически приказки. Исках да го вдишам.

— Колониите отказват да приемат каквито и да е други условия — отвърнах. — Те са убедени, че разполагаме с лекарство срещу вируса, а единственият, който би могъл да носи в себе си това лекарство, е Идън. Републиката вече прави тестове, проверяват други предишни… експерименти… за да видят дали могат да открият нещо.

Дей се сви, скръсти ръце на гърдите си и ме изгледа навъсено.

— Вече правят тестове — измърмори на себе си той и втренчи поглед в осветения от луната прозорец. — Съжалявам, че не мога да посрещна с повече ентусиазъм тази идея — добави сухо той.

Затворих очи за миг.

— Нямаме много време — признах аз. — С всеки изминал ден, в който не доставяме лекарството, разгневяваме колониите още повече.

— И какво ще стане, ако не им дадем нищо?

— Знаеш какво ще се случи. Война.

Нотка на страх се появи в очите на Дей, но той все пак сви рамене.

— Републиката и колониите са във война от цяла вечност. С какво тази ще бъде по-различна?

— Този път те ще спечелят — прошепнах. — Имат силен съюзник. Знаят, че сме уязвими в преходния период на избор на нов, млад Електор. Ако не им доставим това лекарство, нямаме никакъв шанс. — Присвих очи. — Не си ли спомняш какво видяхме, когато отидохме в колониите?

За миг Дей остана безмълвен. Макар че не го изрече на глас, видях противоречието, ясно изписано по лицето му. Най-накрая той въздъхна и присви гневно устни.

— Смяташ, че ще позволя на републиката отново да вземе Идън? Ако Електорът вярва в това, то аз наистина съм направил грешка, като застанах зад него и го подкрепих. Не съм му помагал, за да видя как отново захвърля брат ми в някаква лаборатория.

— Съжалявам — отвърнах. Нямаше смисъл да се опитвам да го убедя колко неприятна беше ситуацията и за Андън. — Той не трябваше да те моли по подобен начин.

— Той те е накарал да го направиш, нали? Обзалагам се, че и ти също си се възпротивила, нали? Знаеш как изглежда цялата тази работа. — Тонът му стана още по-гневен. — Знаела си какъв ще е отговорът ми. Защо въпреки това ме повика?

Погледнах го в очите и изрекох първото нещо, което ми мина през ума.

— Защото исках да те видя. Не е ли това причината ти също да се съгласиш да дойдеш?

Думите ми го накараха да замлъкне за миг. След което се завъртя, вдигна ръце във въздуха и въздъхна.

— Кажи ми тогава какво мислиш ти. Кажи ми истината. Какво би ме помолила да направя, ако не чувстваше абсолютно никакъв натиск от когото и да е в тази страна?

Прибрах кичур коса зад ухото си. Запази самообладание, Джун.

— Бих… — започнах, след което се разколебах.

Какво щях да кажа? Логически бях съгласна с преценката на Андън. Ако колониите стореха това, с което ни заплашваха, ако ни атакуваха с цялата си мощ с помощта на държава — суперсила, то тогава много невинни животи щяха да бъдат погубени, освен ако не рискувахме един такъв живот. Просто нямаше по-лесна възможност. Освен това можехме да гарантираме, че Идън ще бъде третиран по възможно най-добрия начин от най-добрите лекари и ще има осигурен най-добрия физически комфорт. Дей можеше да присъства по време на всички процедури — можеше да наблюдава точно какво се случва. Но как да обясня това на едно момче, което вече бе загубило цялото си семейство, което и преди бе виждало как провеждат експерименти с брат му, и върху което също бяха правени експерименти? Това бе една подробност, която Андън не разбираше толкова добре, колкото мен, макар на хартия да познаваше миналото на Дей — той все още не познаваше самия Дей, не бе пътувал с него и не бе ставал свидетел на страданието, през което бе преминал. Въпросът беше твърде сложен, за да бъде разрешен с проста логика.

Най-важното — Андън не можеше да гарантира безопасността на брат му. Всичко щеше да съдържа известен риск, а аз знаех с абсолютна сигурност, че нищо на този свят не може да накара Дей да поеме този риск.

Той вероятно забеляза терзанието, танцуващо по лицето ми, защото поомекна и се приближи. На практика усещах горещината, която излъчваше, топлината от близостта му, която ме караше да дишам учестено.

— Тази вечер дойдох тук заради теб — рече тихо той. — Няма нищо друго на този свят, с което да ме убедят да дойда. Не мога да отхвърля единствено твоята молба. Казаха ми, че ти лично… — Той преглътна. В изражението му бушуваше позната борба от емоции, която остави в мен неприятно чувство — емоции, които разпознавах като копнеж по онова, което имахме някога, и страдание заради това, че бе пожелал едно момиче, което бе унищожило семейството му. — Толкова е хубаво да те видя, Джун.

Той произнесе думите така, сякаш освобождаваше тежко бреме, което го бе потискало. Запитах се дали може да чуе как сърцето ми блъска като обезумяло в ребрата ми. Когато обаче проговорих, успях да запазя гласа си равен и спокоен.

— Добре ли си? — попитах. — Изглеждаш блед.

Бремето се върна в погледа му и краткият миг на интимност се изпари, когато се отдръпна и започна да си играе с ръбовете на ръкавиците си. Той винаги е ненавиждал ръкавиците — спомних си аз.

— Изкарах лош грип през последните няколко седмици — отвърна Дей и бързо ми се ухили. — Вече съм по-добре.

Очите му едва доловимо се отместиха встрани, той се почеса по крайчеца на ухото, крайниците му бяха сковани, липсваше синхрон между думите и усмивката му.

Наклоних глава към него и се намусих.

— Ти си ужасен лъжец, Дей — рекох. — По-добре ми кажи какво те мъчи.

— Няма нищо за казване — отвърна автоматично той. Този път насочи погледа си към пода и сложи ръце в джобовете си. — Ако изглеждам зле, то е, защото съм притеснен за Идън. След една година лечение все още не вижда кой знае колко. Лекарите ми казват, че може да се нуждае от някакви специални контактни лещи и дори и тогава може никога да не възвърне напълно зрението си.

Знаех, че това не е истинската причина зад изтощения вид на Дей, но той бе наясно, че повдигайки темата за възстановяването на Идън, ще сложи край на въпросите, които аз можех да задавам. Е, ако наистина не искаше да споделя с мен, нямаше да го притискам. Неловко прочистих гърло.

— Това е ужасно — прошепнах. — Много съжалявам да го чуя. Иначе той добре ли се справя?

Дей кимна. Отново замълчахме, облети от лунната светлина. Не можех да се сдържа и да не си спомня последния път, когато бяхме сами, когато той обгърна с ръце лицето ми, когато сълзите му капеха по бузите ми. Спомних си начина, по който бе прошепнал Съжалявам до устните ми. Сега, докато стояхме на метър разстояние един от друг и се гледахме втренчено, усетих резервираност — тя се дължеше на времето, което бяхме прекарали разделени, миг, изпълнен с напрежението при първата среща и чувството на неувереност между непознати.

Дей се наведе към мен, сякаш притеглен от някаква невидима сила. Печалната молба, изписана на лицето му, усука стомаха ми в болезнени възли. Моля те, недей да искаш това от мен, се четеше в очите му. Моля те, недей да ме молиш да предам брат си. Бих направил всичко друго за теб. Само не и това.

— Джун, аз… — прошепна той. Гласът му пресекна, заплашвайки да излее душевната мъка, която таеше в себе си. Така и не довърши изречението си. Вместо това въздъхна и склони глава.

— Не мога да се съглася с условията на твоя Електор — заяви той с мрачен тон. — Няма да предам брат си на републиката за поредния експеримент. Кажи му, че ще му сътруднича да намерим друго решение. Разбирам колко сериозно е всичко това — не желая да видя как републиката рухва. Ще се радвам да помогна, за да измислим някакъв друг изход. Но Идън няма да бъде замесен в това решение.

И това бе краят на разговора ни. Дей ми кимна за сбогом, остана на място няколко секунди, след което пристъпи към вратата. Облегнах се на стената от внезапно обзелата ме умора. Когато той вече не беше наблизо, енергията изчезна, цветовете се притъпиха, лунната светлина посивя, докато само преди миг бе сребриста. Внимателно го огледах за последен път, анализирайки го с крайчеца на очите. Той избягна погледа ми. Нещо не бе в ред…

Какво пропусках?

Той отвори вратата. Изражението му стана по-сурово, точно преди да излезе от стаята.

— И ако поради някаква причина републиката се опита насилствено да вземе Идън, ще насъскам народа срещу Електора толкова бързо, че революцията ще избухне още преди да успее да мигне.