Героят

Дей

НЕ Е КАТО ДА НЕ СЪМ ИМАЛ СВОИТЕ МИГОВЕ с момичета. Получих първата си целувка на дванадесет, когато опитах устните на една шестнадесетгодишна девойка, в замяна на това да не ме издаде на уличната полиция. Имал съм си работа с шепа момичета от бедняшките сектори и с неколцина от богаташките — дори имаше една първокурсничка в гимназията от скъпоценните сектори, с която имах романтична връзка в продължение на няколко дни, когато бях на четиринадесет. Тя беше сладка, с късо подстригана светлокестенява коса и безупречна мургава кожа и всеки следобед ние се промъквахме в мазето на нейното училище и, ами, устройвахме си малко забавление. Дълга история.

Но… Джун.

Сърцето ми бе напълно разкъсано надве, точно както се страхувах, че ще се случи и нямах волята да го затворя отново. Всички бариери, които бях успял да сложа около себе си, всяка съпротива, която бях изградил срещу чувствата си към нея, сега бяха напълно изчезнали. Строшени на парчета. Сред бледата синкава светлина на нощта се протегнах и прокарах ръка по извивките на тялото й. Дишането ми все още бе учестено. Не желаех да бъда този, който ще проговори пръв. Гърдите ми бяха нежно притиснати до гърба й, а ръката ми се бе настанила комфортно около кръста й. Косата й покриваше шията й като тъмно, лъскаво въже. Зарових лице в нежната й кожа. Милиони мисли ме заливаха, но също като Джун останах безмълвен.

Просто нямаше какво да кажа.

Събудих се внезапно, дишайки тежко. Едва можех да си поема въздух — дробовете ми се издуваха в опит да погълнат кислород. Огледах се обезумяло. Къде съм?

Бях в леглото на Джун.

Беше кошмар, просто някакъв кошмар, а уличката в Езерния сектор и кръвта бяха изчезнали. Останах да лежа там за миг, като се опитвах да успокоя дишането си и да забавя ритъма на сърцето си. Бях напълно подгизнал в пот. Хвърлих поглед към Джун. Тя лежеше от своята страна на леглото с лице към мен, а тялото й все още се надигаше и снишаваше в кротък и равномерен ритъм. Добре. Не я бях събудил. Набързо избърсах сълзите от лицето с дланта на контузената ми ръка. Продължих да лежа още няколко минути, като все още треперех. Когато стана очевидно, че няма да успея да заспя отново, бавно седнах на леглото и се свих, опирайки ръце в коленете си. Наведох глава. Миглите ми леко се докоснаха до кожата на ръката ми. Чувствах се толкова слаб, сякаш току-що бях приключил с изкачването на тридесететажна сграда.

Това съвсем спокойно можеше да мине за най-лошия кошмар, който бях сънувал досега. Бях толкова ужасен, че се страхувах да примигвам твърде дълго, за да не се наложи да споходя отново образите, които танцуваха под клепачите ми. Огледах стаята. Зрението ми отново бе замъглено — ядосано избърсах новопоявилите се сълзи. Колко бе часът? Навън все още бе пълен мрак, като изключим бледия блясък от джъмботроните и уличните светлини, които се процеждаха в стаята. Хвърлих поглед към Джун и наблюдавах как неясните светлини отвън разпръсваха цветове по силуета й. Този път не се пресегнах, за да я докосна.

Не зная колко дълго седях присвит в тази поза, поемайки си глътка след глътка въздух, докато дишането ми най-сетне не се стабилизира. Беше достатъчно дълго, щом потта, която се стичаше по цялото ми тяло, изсъхна. Очите ми се спуснаха към балкона на стаята. Гледах към него известно време, без да мога да откъсна поглед, след което внимателно и безшумно се измъкнах от леглото и облякох ризата, панталоните и ботушите си. Сплетох косата си и плътно притиснах шапката върху нея. Джун леко се размърда. Спрях да се движа. Когато отново се отпусна, приключих със закопчаването на ризата и отидох към стъклената врата на балкона. В ъгъла на спалнята кучето на Джун ме изгледа любопитно с наклонена глава. Но не издаде звук. Мълчаливо му благодарих наум, след което отворих вратата. Тя се плъзна и затвори зад мен с цъкане.

С мъка се покатерих върху парапета, метнах се върху него като котка и огледах околностите. Рубиненият сектор, скъпоценен квартал, който бе напълно различен от квартала, от който идвах аз. Отново бях в Ел Ей, но не можех да го разпозная. Чисти, лъскави улици, нови и бляскави джъмботрони, широки тротоари, без цепнатини и дупки, без улични полицаи, които да дърпат разплакани сираци от пазарните сергии. Инстинктивно вниманието ми се насочи към онази посока на града, където трябваше да се намира Езерният сектор. От тази страна на сградата не можех да видя центъра на Ел Ей, но усещах, че е там, спомените, които ме събудиха и ми нашепваха да се върна. Пръстенът от кламери натежа върху пръста ми. Мрачно, ужасяващо настроение се промъкна някъде в дълбините на съзнанието ми след този кошмар; нещо, от което сякаш не можех да се отърся. Скочих отстрани на балкона и си проправих път надолу към следващия перваз. Слизах безшумно, етаж след етаж, докато и двата ми ботуша не стъпиха на тротоара, а аз се слях със сенките на нощта. Дишах неравномерно.

Дори тук, в богаташкия квартал, вече имаше градски патрули, които пазеха улиците — оръжията им бяха извадени, сякаш всеки миг бяха в готовност за изненадваща атака от колониите. Заобиколих ги, за да избягна въпроси, и се върнах към старите си улични навици: проправих си път през лабиринта от задни улички и сенчестите стени на сградите, докато не стигнах до метростанция, където имаше наредени джипове, чакащи да превозват някого. Игнорирах превозните средства — не бях в настроение да приказвам с шофьорите, а след това да бъда разпознат като Дей и на следващия ден да чуя как са плъзнали слухове из града с предположения какво, по дяволите, съм намислил да правя. Вместо това се запътих към метростанцията и изчаках следващия влак с автоматично управление да пристигне и да ме отведе до „Юниън Стейшън“ в центъра.

Половин час по-късно излязох от метростанцията в централната част и безшумно се придвижвах по улиците, докато не наближих старата къща на майка ми. Пукнатините по всички пътища в бедняшките квартали имаха едно предимство — тук-там виждах участъци от случайно поникнали маргаритки, малки петънца от тюркоазено и зелено по иначе сивата улица. Инстинктивно се наведох и откъснах няколко. Любимите цветя на мама.

— Хей, ти там. Хей, момче.

Обърнах се, за да видя кой викаше. Всъщност ми трябваха няколко секунди, за да я открия, защото бе толкова дребничка. Възрастна жена, прегърбена до стената на дъсчена сграда, трепереща в нощния въздух. Беше превита почти надве, с лице покрито с бръчки, а дрехите й бяха толкова парцаливи, че не можех да различа къде свършваше едната и къде започваше другата — представляваше просто един вързоп от парцали. До мръсните й голи крака бе оставено счупено канче, но това, което наистина ме накара да се спра, бяха ръцете й, увити в дебели бинтове. Точно като на мама. Когато видя, че е приковала вниманието ми, очите й светнаха с лек блясък на надежда. Не бях убеден дали ме е разпознала, но и не бях сигурен колко добре вижда.

— Имаш ли някоя излишна монета, момче? — попита дрезгаво тя.

Сковано затършувах из джобовете си, след което извадих тънка пачка с пари. Осемстотин републикански банкноти. Неотдавна щях да изложа живота си на риск, за да се докопам до такава сума пари. Приклекнах до старата жена, пъхнах банкнотите в треперещата й длан и стиснах бинтованите й ръце.

— Скрий ги. Не казвай на никого.

Когато тя продължи да ме гледа с шокиран поглед и отворена уста, аз се изправих и отново тръгнах надолу по улицата.

Мисля, че ми извика, но не си направих труда да се обърна. Не исках да видя отново тези превързани ръце. Минути по-късно стигнах кръстовището на „Уотсън“ и „Фигероа“. Старият ми дом.

Улицата не бе много по-различна от това, което си спомнях, но този път къщата на майка ми бе обкована с дъски и изоставена като много други сгради в бедняшките сектори. Чудех се дали вътре има бездомници, заврени в старата ни спалня или заспали на кухненския под. От къщата не идваше светлина. Тръгнах бавно към нея и се питах дали все още не съм потънал в кошмара си. Може би въобще не се бях събуждал. По улицата вече нямаше кордони, които да я оградят заради карантината, нямаше патрули, които проверяват заразата, обикалящи пред къщата. Докато се придвижвах към нея, забелязах старо петно от кръв, което все още се виждаше, макар и слабо, върху изпочупения бетонен тротоар, който водеше към къщата. Сега то изглеждаше кафяво и поизбеляло, толкова различно от начина, по който си го спомнях. Вгледах се в кървавото петно, скован и безчувствен, след което минах покрай него и продължих. Ръцете ми стиснаха здраво снопчето маргаритки, които носех.

Когато приближих входната врата, видях, че познатият червен знак Х все още бе там, макар сега да бе избелял и поолющен, а няколко изгнили дъски бяха заковани напречно на рамката на вратата. Останах там известно време и прокарах пръсти по чезнещите, изрисувани със спрей, линии. Няколко минути по-късно излязох от унеса и заобиколих, за да отида до задната част на къщата. Половината от оградата ни бе рухнала, оставяйки мъничкия двор оголен и видим за съседите. На задната врата също бяха заковани напречно дървени дъски, но те бяха толкова изгнили и ронливи, че трябваше съвсем леко да ги натисна, за да се разпаднат на трески с приглушено прашене.

Отворих със сила вратата и пристъпих вътре. Свалих шапката си, докато вървях, и оставих косата ми да се спусне по гърба. Мама винаги ни казваше да не носим шапки у дома.

Очите ми се приспособиха към тъмнината. Направих няколко безшумни крачки и влязох в задната част на мъничката ни всекидневна. Може и да бяха залостили къщата с дъски като част от някакъв стандартен протокол, но мебелите вътре бяха недокоснати, различаваха се само по слоя прах, който ги покриваше. Малкото семейни вещи все още бяха тук, точно в същото състояние, в каквото ги бях видял за последно. Портретът на стария Електор беше окачен на далечната стена в стаята на видно централно място, а нашата мъничка маса за ядене все още беше подпряна с плътни парченца картон под единия крак, които продължаваха да вършат своята работа — да държат масата изправена. Един от столовете лежеше на земята, сякаш на някого му се е наложило да стане много бързо. Това трябва да е бил Джон — спомних си аз. Сетих се как всички ние се отправихме към спалнята, за да вземем Идън, опитвайки се да изведем нашия малък брат, преди патрулите, проверяващи за заразата, да дойдат за него.

Спалнята. Завъртях се по посока на тясната ни спалня. Трябваха ми само няколко крачки, за да стигна до нея. Да, и тук всичко беше абсолютно същото, може би като изключим няколкото допълнителни паяжини. Растението, което Идън някога бе донесъл вкъщи, все още стоеше в ъгъла, макар че сега беше мъртво, листата и стъблата бяха почернели и сбръчкани. Останах там за миг, втренчил поглед в цветето, след което се върнах обратно във всекидневната. Обиколих веднъж масата за хранене. Най-накрая седнах на стария си стол. Той както винаги изскърца.

Внимателно сложих китката маргаритки върху масата, фенерът ни стоеше по средата, изгасен и неизползван. Обикновено установеният ред бе следният: мама се прибираше всеки ден в шест, няколко часа след като аз се бях върнал от училище, а Джон си идваше вкъщи към девет или десет. Всяка нощ мама се опитваше да отложи запалването на фенера върху масата, докато Джон не се върнеше, и след известно време двамата с Идън очаквахме с нетърпение запалването на фенера, което винаги сигнализираше, че по-големият ни брат току-Що бе прекрачил прага. А това означаваше, че ще вечеряме.

Не знам защо седях там и изпитвах познатото, някогашно очакване, че мама ще дойде от кухнята и ще запали фенера. Не знам как можех да чувствам радост, смятайки, че Джон си е вкъщи и че вечерята е сервирана. Глупави стари навици. Все пак очите ми се насочиха към входната врата. В мен се породи надежда.

Но фенерът остана незапален. Джон не се прибра. Мама не беше вкъщи.

Облегнах ръце върху масата и притиснах очите си с длани.

— Помогни ми — прошепнах отчаяно на празната стая. — Не мога да направя това.

Искам го, обичам я, но не мога да го понеса. Измина повече от година. Какво не е наред с мен? Защо просто не мога да продължа напред?

Гърлото ми се задави от мъка. Сълзите бързо започнаха да се стичат. Не си направих труда да ги спирам, защото знаех, че е невъзможно. Ридаех неудържимо — не можех да спра, не можех да си поема въздух, не виждах. Не виждах семейството си, защото те не бяха тук. Без тях всички тези мебели не значеха нищо, маргаритките, които лежаха на масата, губеха смисъл, фенерът беше просто стара, почерняла вехтория. Изображенията от кошмара ми продължаваха да упорстват и да ме спохождат. Без значение колко силно се опитвах, не можех да ги прогоня.

Времето лекуваше всички рани. Но не и тази. Все още не.