Героят

Дей

КОГАТО БЯХ НА ПЕТНАДЕСЕТ НАХЛУХ С ВЗЛОМ в една банка в Лос Анджелис, след като пазачите, които пазеха задния й вход, не ми повярваха, че мога да го направя за десет секунди. Предната вечер бях запаметил разположението на банката, обръщайки внимание на всяка опора за краката, прозорец и издатина, а също така се бях опитал да отгатна какво е вътрешното разположение на всеки етаж. Изчаках смяната на пазачите в полунощ и се промъкнах в сутерена на сградата. Там поставих малък експлозив върху ключалката на сейфа. Нямаше начин да проникна през нощта, без да задействам алармите им… но на другата сутрин, когато пазачите слизаха в трезора, за да проверят инвентара, повечето лазерно задействащи се охранителни системи из сградата се изключваха. На следващия ден избрах момента на влизането ми да съвпадне с тази проверка. Докато се подигравах на пазачите при задния вход, охранителите вътре в банката отваряха вратата на сейфа. И експлозивът се задейства. В същото време скочих през прозореца на втория етаж на банката, слязох по стълбите и влязох в трезора през пушека и дима, след което напуснах сградата, като се закачих за синджирите, служещи за ограждане на опашки в банката, и се метнах от най-горния етаж. Трябваше да ме видите.

Сега, докато вървях нагоре по вътрешните рампи на пирамидалния док към входа на първия въздушен кораб на колониите, на който щях да стъпя, обграден от войници от двете си страни, отново си спомних за този стар номер в банката и изпитах непреодолим порив да побягна. Да се хвърля към някоя от стените на кораба, да се изплъзна на войниците, които щяха да ме преследват, и да се вмъкна във вентилационната шахта. Очите ми огледаха цепелина и се опитаха да маркират най-добрите маршрути за бягство, най-близките места за прикритие и най-удобните опори за краката. Вървях просто така право към кораба и се усещах незащитен и уязвим. Но не дадох това да се разбере по лицето ми. Когато стигнах входа, двама лейтенанти ме въведоха вътре и ме претърсиха щателно за оръжие, а аз само учтиво им се усмихвах. Ако канцлерът искаше да ме сплаши, щеше да остане разочарован.

Войниците не откриха миниатюрните кръгли дискове с размерите на монета, които бяха пришити в ботушите ми. Единият представляваше звукозаписващо устройство. Исках да притежавам запис на разговор, който да мога да представя пред обществото и да го използвам срещу колониите, и възможността да се сдобия с него беше само тази. Останалите дискове представляваха миниатюрни експлозиви. Отвън, някъде зад въздушната база и скрити в сенките на сградите, бяха Паскао и още няколко патриоти.

Надявах се хората да са готови за сигнала ми. Надявах се, че се ослушваха за последния ми ход, чакаха и наблюдаваха.

За първи път бях във въздушен кораб, в който нямаше окачени портрети на Електора по стените. Вместо това между златистосините знамена тип „лястовича опашка“ бяха окачени реклами, мониторите заемаха целите стени и рекламираха всичко — от храна през електроника до жилища. Изпитах неприятно чувство на дежа вю, спомняйки си за времето, когато двамата с Джун се бяхме озовали в колониите, но когато лейтенантите погледнаха към мен, аз просто свих рамене и сведох очи. Вървяхме по коридорите и изкачихме два реда стълбища, преди най-сетне да ме въведат в просторно помещение. За миг останах на мястото си, несигурен какво да правя по-нататък. Помещението приличаше на някаква наблюдателна палуба с голям остъклен прозорец, през който се виждаше Лос Анджелис.

Един самотен мъж стоеше до прозореца, а градските светлини очертаваха черния му силует. Той ми махна.

— Ах, най-сетне пристигна! — възкликна той.

Мигновено разпознах любезния, убедителен глас на канцлера. Той въобще не изглаждаше така, както си го бях представял: беше нисък и дребен, направо хилав, челото му се беше оголило, косата побеляла, гласът му бе твърде мъжествен за това тяло. Раменете му бяха леко прегърбени, а кожата му изглеждаше тънка и прозрачна в някои области, сякаш бе направена от хартия и можеше да се смачка, ако я докоснех. Не можах да прикрия изненадата си. Това беше човекът, който управляваше корпорации като „Дескон“, който заплашваше и тиранизираше цяла нация, и преговаряше с манипулативна прецизност? Ако трябваше да съм честен — не отговаряше на очакванията ми. Почти бях решил, че не го бива за нищо, преди да огледам добре очите му.

И точно в тях разпознах канцлера, с когото бях разговарял преди това. Очите му ме преценяваха, анализираха и предугаждаха по начин, който ме смразяваше до мозъка на костите. В тях имаше нещо крайно нередно.

И тогава осъзнах какво. Очите му бяха механични.

— Е, недей така да стоиш там — рече той. — Ела насам. Наслади се на гледката заедно с мен, синко. Ето оттук искаме да отправиш обръщението си. Прекрасна перспектива, нали?

Отговорът „Гледката вероятно ще е по-хубава без всичките въздушни кораби на колониите, застанали на пътя й“, беше на върха на езика ми, но го преглътнах с известно усилие и направих, както ми нареди. Усмихна се, когато се спрях до него, а аз се постарах да не поглеждам към изкуствените му очи.

— Я се виж само: толкова млад и с такова свежо лице. — Той ме тупна по гърба. — Постъпи правилно, като дойде тук, нали знаеш. — Той отново погледна към Лос Анджелис. — Виждаш ли всичко това? Какъв е смисълът да останеш верен на него? Сега ти си гражданин на колониите и вече няма да ти се налага да се съобразяваш с покварените закони на републиката. Ще се отнасяме с теб и брат ти толкова добре, че скоро ще се питаш защо въобще си се колебал да се присъединиш към нас.

С периферното си зрение взех под внимание възможните пътища за бягство.

— Какво ще стане с хората от републиката?

Канцлерът докосна замислено устни.

— Сенаторите, за съжаление, няма да са особено щастливи, а що се касае до самия Електор… е, може да има само един истински владетел на една страна и аз вече съм тук. — Той ми хвърли усмивка, която бе на границата на доброжелателното и в пълен контраст с думите, които в действителност изрече. — Ние с него си приличаме много повече, отколкото си мислиш. Ние не сме жестоки. Просто сме практични. А и знаеш колко сложно може да се окаже да се разправяш с предатели.

Побиха ме тръпки по гърба.

— А кандидатите за принцепс? — повторих. — Ами патриотите? Това беше част от сделката, нали помните?

Канцлерът кимна.

— Разбира се, че си спомням. Дей, има някои обстоятелства за хората и обществото, които ще научиш, когато станеш по-голям. Понякога просто трябва да вършиш нещата по трудния начин. Сега, преди да си изпаднал в паника, искам да знаеш, че госпожица Ипарис няма да бъде наранена. Вече имаме планове да я помилваме заради теб, като се вземе предвид, че ще ни помогнеш. Част от сделката, точно както каза, а аз не се отмятам от думите си. Останалите кандидат-принцепси ще бъдат екзекутирани заедно с Електора.

Екзекутирани. Толкова лесно, просто така. При спомена за проваленото покушение над Андън усетих гадене. Този път той можеше и да няма такъв късмет.

— Достатъчно е, че ще пощадите Джун — успях да изрека задавено — и че няма да нараните патриотите или брат ми. Но все още не сте отговорили на първия ми въпрос. Какво ще се случи с народа на републиката?

Канцлерът ме погледна и се доближи към мен.

— Кажи ми, Дей, смяташ ли, че масите имат правото да вземат решения от името на цяла една нация?

Обърнах се, за да погледна града. От тук до долу, където бяха военноморските бази, падането щеше да трае дълго — трябваме да намеря начин да намаля скоростта.

— Законите, които влияят върху цяла една нация, също така засягат и всеки един отделен индивид, нали? — отвърнах, като се опитах да го предизвикам. Надявах се, че звукозаписното устройство улавяше всичко това. — Така че е нормално хората да имат право да допринесат за тези решения.

Канцлерът кимна.

— Честен отговор. Но честността не дава власт на нациите, нали така, Дей? Чел съм истории за народи, където всеки човек получава равен старт в живота, където всички допринасят за по-голямото благо и никой не е по-богат или по-беден от останалите. Мислиш ли, че тази система е ефикасна? — Той поклати глава. — Не и сред хората, Дей. Това е нещо, което ще научиш, когато пораснеш. По природа хората са безчестни, нелоялни и интриганти. Трябва да бъдеш внимателен с тях — трябва да намериш начин да ги накараш да, че се грижиш за всяка една тяхна прищявка. Масите не могат да функционират самостоятелно. Те се нуждаят от помощ. Не знаят какво е добро за тях. А що се касае до въпроса: какво ще се случи с хората на републиката? Добре, Дей, ще ти кажа. Всички като цяло ще се изпълнят с вълнение при възможността да бъдат интегрирани в нашата система. Те ще научат всичко, което трябва да знаят, и ние ще се уверим, че всички ще бъдат полезни. Ще бъде като една добре смазана машина.

— Всичко, което трябва да знаят?

— Да. — Той прибра ръце зад гърба си и вдигна брадичка. — Наистина ли вярваш, че хората могат да вземат сами всички свои решения? Какъв зловещ свят. Хората невинаги знаят какво наистина искат. Трябва да знаеш това по-добре от всеки. Дей, с твоя неотдавнашен призив в подкрепа на Електора и с обръщението, което ще ни посветиш днес. — Той наклони леко глава, докато говореше. — Правиш това, което е необходимо.

Правиш това, което е необходимо. Остатъци от философията на бившия Електор на републиката — остатъци от нещо, което без значение в коя страна се намирах, сякаш никога не се променяше. Външно изразих съгласието си, като кимнах, но отвътре усетих внезапно колебание дали да изпълня плана си.

Той те провокира — напомних си, изцяло погълнат от борбата. — Ти не си като канцлера. Ти се бориш за народа.

Бориш се за нещо истинско. Нали?

Трябваше да се махна оттук, преди канцлерът да влезе още по-навътре в съзнанието ми. Стегнах мускули и се приготвих за обръщението. Огледах залата с периферното си зрение.

— Е — рекох сковано аз, — хайде да приключваме с това.

— Повече ентусиазъм, момчето ми — отвърна канцлерът и с подигравателно неодобрение изцъка с език, след което ми хвърли сериозен поглед. — Дълбоко се надяваме да убедиш хората в позицията си.

Кимнах. Пристъпих напред към прозореца и оставих двама войници да свържат микрофона ми, за да се осъществи излъчването от въздушния кораб. Прозрачна, жива видеовръзка, на която се виждах аз, внезапно се появи върху стъклото. Тръпки преминаха по цялото ми тяло. Навсякъде гъмжеше от войници на колониите — ако случайно не изпълнех обещанието си, те се бяха погрижили да осъдя себе си и най-вероятно всички мои любими хора на смърт. Това беше моментът. Нямаше връщане назад.

— Граждани на републиката — започнах. — Днес съм застанал тук заедно с канцлера на колониите на борда на неговия въздушен кораб. Имам съобщение за всички вас. — Гласът ми звучеше дрезгаво и ми се наложи да се прокашлям, преди да продължа. Когато раздвижих пръстите на краката си, усетих издутините от двата мънички експлозива на дъното на подметките на ботушите си, готови за следващия ми ход. Адски се надявах, че надписите, които Паскао, другите патриоти и аз бяхме оставили из града, са свършили своята работа и че хората са подготвени.

— Заедно сме преминали през много трудности — продължих.

— Но малко са нещата, които са били по-трудно поносими от последните няколко месеца в републиката. Повярвайте ми, знам го. Да се приспособим към новия Електор, да видим как промените започват… и както досега вие всички сте научили, аз самият също не се справям особено добре. — Сякаш в отговор, главоболието ми запулсира. Извън въздушния кораб гласът ми отекваше из града посредством видеовръзката, чието излъчване се осъществяваше от дузина цепелини на колониите и стотици джъмботрони из Лос Анджелис. Поех си дълбоко въздух, сякаш това можеше да е последният път, когато се обръщах към народа. — Ние вероятно никога няма да имаме възможност да се срещнем. Но аз ви познавам. Вие ме научихте на всичките добри неща в живота ми и това е причината да се боря за семейството си през всичките тези години. Желая всичко най-добро на вашите близки и дано те не страдат като мен. — Тук направих пауза. Очите ми се насочиха към канцлера, а той ми кимна веднъж, окуражавайки ме да продължа. Сърцето ми блъскаше толкова силно, че едва чувах гласа си.

— Колониите имат какво да ви предложат — казах, а гласът ми стана по-силен. — Корабите им вече са в нашето небе. Не след дълго ще видите знамената им да се издигат над училищата на децата ви и вашите собствени домове. Граждани на републиката, имам едно последно послание за вас, преди да си кажем сбогом.

Моментът настъпи. Краката ми се стегнаха, а ходилата ми се преместиха съвсем леко. Канцлерът наблюдаваше.

— Републиката е съсипана и слаба. — Присвих очи. — Но тя все още е вашата страна. Борете се за нея. Това е вашият дом, а не техният.

В същия миг, когато видях разгневеното изражение на канцлера, подскочих от мястото си и изритах стъклото с всичка сила. Войниците на колониите се втурнаха към мен. Ботушите ми се забиха в прозореца — от експлозивите, прикрепени към подметките ми, се чу кратко изпукване, а краката ми се разтресоха. Стъклото се пръсна.

Излетях във въздуха и се понесох в празното пространство. Вдигнах рязко ръце нагоре и сграбчих горния край на счупения прозорец. Покрай мен изсвистя куршум. Отвътре канцлерът нададе гневни викове. Предположих, че в крайна сметка, след всичко това, те едва ли щяха да искат да ме хванат жив. Адреналинът ме заля като гореща вълна.

Оттласнах се нагоре и навън в нощния въздух. Нямах време за губене. За малко шапката ми щеше да бъде отвяна — останах да вися на прозореца за секунда и се опитах да я наместя по-плътно върху главата си. Последното нещо, от което се нуждаех сега, бе косата ми да се развее като сигнален флаг и да бъде забелязана от някого на земята. Погледнах нагоре и прецених разстоянието до следващия прозорец. След това скочих. Ръцете ми сграбчиха долния край на рамката и с голямо усилие успях да се изтегля нагоре. Изпъшках от усилието. Никога нямаше да имам подобен проблем преди година.

Когато се придвижих до четвъртия прозорец, чух как нещо изгърмя приглушено. След това последва първата експлозия.

Трус разтърси из основи целия кораб, захватът на ръцете ми почти се изплъзна и когато погледнах надолу, видях как една оранжево-сива топка експлодира от мястото, където въздушният кораб се бе приземил върху пирамидалния док. Патриотите бяха направили своя ход. Последва втора експлозия — този път цепелинът леко изскърца и се наклони на изток. Стиснах зъби и увеличих скоростта. Единият ми крак се хлъзна по рамката на прозореца и в същия миг внезапно задуха вятър — почти загубих равновесие. За секунда кракът ми увисна опасно.

— Хайде — скастрих се аз. — На това ли му викаш изкачване? — След което разпънах с всички сили нагоре едната си ръка, за да успея да се хвана за следващия прозорец, преди краката ми да поддадат напълно. Усилието отключи притъпен изблик на болка в тила ми. Потреперих. Не, не сега. По всяко друго време, но не и сега. Но беше безполезно. Усетих как главоболието започваше. Ако то ме връхлетеше точно сега, щях да изпитвам толкова силна болка, че със сигурност щях да намеря смъртта си. Отчаяно започнах да се катеря по-бързо. Краката ми отново се подхлъзнаха при най-горния прозорец. Успях да се хвана в последната секунда, след което сграбчих ръба на най-горната палуба, а главоболието ми експлодира с пълна сила.

Заслепяваща, изгаряща болка. Висях там, борейки се отчаяно за живота си, съпротивлявах се на болката, която заплашваше да ме повлече. Още две експлозии последваха първите в кратка последователност и сега въздушният кораб стенеше и скърцаше. Опита се да излети, издигайки се над базата, но успя само да потрепери. Ако канцлерът се докопаше до мен сега, щеше лично да ме убие. Някъде в далечината чух звука от сирена — войниците на най-горната палуба сигурно вече бяха разбрали, че съм се запътил към тях и ме очакваха.

Дишането ми беше учестено.

Отвори очи — заповядах си аз. — Трябва да ги отвориш.

През замъгления воал от сълзи зърнах част от най-горната палуба и тичащи войници. Техните викове кънтяха навсякъде. За миг отново загубих представа къде съм, какво правех и каква беше мисията ми. От неизвестността стомахът ми се сви и едвам се сдържах да не повърна.

Мисли, Дей. И преди си изпадал в неприятни ситуации.

Съзнанието ми беше замъглено. Какво исках да направя тук, горе? Най-сетне успях да избистря ума си — трябваше да намеря начин да се спусна до основата на кораба. Тогава си спомних за хлъзгавите метални вериги, които служеха за преграда и опасваха края на палубата, както и за първоначалния си план — очите ми се стрелнаха към най-близкия синджир. С огромно усилие се протегнах и се опитах да го сграбча. Първият опит беше неуспешен. Сега войниците ме видяха и няколко от тях се затичаха към мен. Стиснах зъби и опитах отново.

Този път стигнах веригата. Сграбчих я с две ръце и я издърпах надолу. Тя се откъсна от куките, за които бе закачена. Метнах се отстрани на кораба и се спуснах надолу. Адски се надявах веригата да издържи на теглото ми. Чух серия от изпуквания, когато синджирът се освободи от куките, които го държаха от двете страни, и аз полетях надолу със стремглава скорост. Имаше опасност да отпусна хватката си заради болката в главата. Стисках колкото мога по-здраво с последните си останали капки сила. Косата ми се развя във въздуха и аз осъзнах, че шапката ми е хвръкнала. Падах — надолу, надолу и все по-надолу. Светът свистеше покрай мен със скоростта на светлината. Нахлулият вятър бавно прочисти главата ми.

Внезапно, когато стигнах долния край на кораба, едната част от веригата се изплъзна. Изкарах си въздуха, когато изхвърчах настрана. Успях да сграбча с две ръце оставащия край от веригата и да я стисна здраво, докато се олюлявах в долния край на кораба. Пирамидалната база беше достатъчно близо под краката ми, за да мога да скоча, но се спусках твърде бързо. Залюлях се, за да се приближа към корпуса на кораба, след което забих токовете на ботушите си в стоманата. Чу се силен и продължителен стържещ звук. Ботушите ми най-сетне намериха опора — от усилието се завъртях и се усуках. Положих усилия да спра да се люлея. Преди обаче да успея, веригата най-накрая се скъса и аз рухнах върху основата на пирамидалната база.

От удара изкарах въздуха си. Няколко секунди се плъзгах по гладките наклонени стени и накрая ботушите ми се запънаха върху повърхността и аз се спрях, бях насинен и куцуках, убеден, че войниците ще ме надупчат с куршуми, докато лежа безпомощен върху пирамидата. Досега Паскао и останалите трябваше да са узнали, че съм направил своя ход и щяха да активират бомбите във всичките военноморски бази. Исках да се махна от това нещо, преди да бъда изпечен. Тази мисъл изпълни съзнанието ми и ми даде сила да се надигна. Спуснах се по стената колкото можех по-бързо — под мен вече виждах как войниците на колониите се бяха втурнали, за да ме спрат. Прониза ме чувство на безнадеждност. Нямаше абсолютно никакъв проклет начин да мина през тях навреме. Все пак продължавах напред. Трябваше да се отдалеча от мястото на експлозията.

Бях на няколко дузина метра от основата. Войниците се катереха нагоре, за да ме заловят. Стегнах се, приклекнах и бързо се преместих встрани върху наклонената база. Нямаше да успея.

В мига, в който това мина през ума ми, финалните експлозии избухнаха изпод въздушния кораб.

Мощен рев над мен разтърси земята и когато хвърлих поглед назад, видях огромно огнено кълбо да се надига от мястото, където беше приземен цепелинът в най-горната част на летищната площадка. По цялото продължение на военноморската база избухнаха оранжеви пламъци от всеки един от пирамидалните докове. Бяха избухнали едновременно. Резултатът беше абсолютно зашеметяващ. Бързо хвърлих поглед към войниците, които ме преследваха — бяха спрели, шокирани от случващото се. Още една оглушителна огнена експлозия изригна над нас и трусът събори всички на земята. Направих усилие да се закрепя върху наклонената стена. Движи се, движи се, движи се! На последните няколко метра от стената на базата залитнах надолу и паднах по колене на земята. Светът се завъртя. Чувах единствено виковете на войниците и рева от адските огньове, осветяващи военноморските бази.

Нечии ръце ме сграбчиха. Опитах се да се съпротивлявам, но не ми беше останала сила. Внезапно ръцете ме пуснаха и до себе си чух един познат глас. Обърнах се изненадано. Кой беше това? Паскао. Името му е Паскао.

Светлосивите му очи се присвиха — той ме хвана за ръката и ме накара да се затичам.

— Радвам се да те видя жив. Да вземем мерки това да остане така.