Героят

Джун

— Идън.

Това бяха първите думи, които излязоха от устата на Дей. Джъмботроните продължиха да излъчват зловещото аленочервено съобщение, докато сирената отекваше из града, проглушавайки ме със своя ритмичен рев и заличавайки всички останали звуци в града. По улицата хора надничаха от прозорците и се стичаха от изходите на сградите не по-малко объркани от нас заради необичайната тревога. Войниците прииждаха в строй по улицата и крещяха по микрофоните си, когато виждаха приближаващия враг.

Тичах точно до Дей, а през ума ми препускаха мисли и числа, докато се движехме. (Четири секунди. Дванадесет секунди. Петнадесет секунди на пресечка, което означава седемдесет и пет секунди, докато стигнем апартамента на Дей, ако поддържаме темпото си. Има ли по-кратък маршрут? И Оли. Трябва да го измъкна от апартамента си и да го взема с мен.) Обзе ме странна концентрация, точно както се бе случило в мига, в който за първи път освободих Дей от резиденция „Батала“ преди толкова много месеци, както в момента, когато Дей изкатери Кулата на Конгреса, за да се обърне към хората, а аз подведох войниците да изгубят дирите му. Можех да се превръщам в тих, чувстващ се некомфортно наблюдател в Камарата на Сената, но тук на улицата, сред хаоса, можех да разсъждавам. Можех да действам.

Спомних си прочетеното и репетираното в гимназията за този конкретен сигнал за тревога, макар че Лос Анджелис е толкова далеч от колониите, че дори и тези тренировъчни упражнения бяха рядкост. Сигналът трябваше да бъде използван, само ако вражески сили атакуваха града ни, ако се намираха точно на прага му и нахлуваха навътре. Не знаех каква е процедурата в Денвър, но не смятах, че е много по-различна — трябваше да се евакуираме незабавно, след което да потърсим най-близкия зачислен подземен бункер, после да се качим на подземни влакове, които щяха да ни транспортират до по-безопасен град. След като влязох в колежа и официално станах войник, упражнението за мен се промени: войниците трябваше да се явят незабавно на място, което им е указано по слушалките от техните командири. Трябва да бъдем готови за война всеки момент.

Но никога не бях чувала сигналът да е използван за истинско нападение над град на републиката, защото такова все още не се бе случвало. Повечето атаки бяха осуетявани, преди да успеят да ни достигнат. Досега. И докато тичах заедно с Дей, знаех точно какво минаваше през ума му. Това отключи позната вина в стомаха ми.

Дей никога не беше чувал сирената преди това, нито бе минавал през обучение. Това бе така, защото той беше от бедняшките сектори. Преди не бях сигурна и признавам, че никога не бях мислила за това, но когато видях обърканото изражение на Дей, всичко ми стана напълно ясно. Подземните бункери бяха предназначени само за висшата класа, скъпоценните сектори. Бедните бяха оставени сами да се грижат за себе си.

Над главите ни изрева двигател. Републикански изтребител. Последваха го още няколко. Надигнаха се викове и се смесиха със звука на сирената — подготвих се за обаждане от Андън. Тогава в далечината на хоризонта видях първите оранжеви искри, които се запалиха по продължението на Бронята. Републиката предприемаше контраатака от стените. Това наистина се случва. Но не трябваше. Колониите ни бяха дали време, колкото и малко да бе то, за да им предложим лекарство — а от началото на този ултиматум бяха изминали едва четири дни. Гневът ми закипя. Нима искаха да ни хванат неподготвени?

Сграбчих Дей за ръката и ускорих темпото си.

— Можеш ли да се обадиш на Идън? — извиках.

— Да — задъхано отвърна той.

Веднага видях, че бе изгубил предишната си бързина — дишането му бе леко затруднено, крачките малко по-бавни. Една буца заседна в гърлото ми. Поради някаква причина това бе първото доказателство за влошаващото му се здраве, което ми направи силно впечатление, и сърцето ми се сви. Зад нас още една експлозия отекна из нощния въздух. Стиснах още по-силно ръката му.

— Кажи на Идън да ни чака пред входа на жилищния ви комплекс — извиках. — Знам къде можем да отидем.

Един настоятелен глас се обади в слушалката ми. Беше Андън.

— Къде си? — попита той. Потреперих, когато усетих лека нотка на страх в думите му — още едно нещо, което рядко можех да чуя. — Намирам се в Кулата на Конгреса. Ще изпратя джип, за да те вземе.

— Изпрати джип при апартамента на Дей. Ще бъда там след минута. И Оли… кучето ми…

— Незабавно ще го изпратя в бункерите — отвърна Андън. — Бъди внимателна.

След това връзката прекъсна и за секунда чух статичния шум, преди слушалката да се изключи. До мен Дей повтори инструкциите към Идън по микрофона си.

Докато стигнем до жилищния комплекс, републикански изтребители профучаваха през няколко секунди и оставяха десетки следи в нощното небе. Тълпи от хора вече бяха започнали да се струпват пред комплекса и бяха насочвани в различни посоки от градски патрули. Обзе ме внезапен ужас, когато осъзнах, че някои от изтребителите на хоризонта не бяха въобще на републиката, а непознати, вражески. Ако бяха толкова близо, трябваше да се преминали покрай далекобойните ни ракетни установки. Две по-едри черни точки се рееха в далечния край на небето. Въздушни кораби на колониите.

Дей видя Идън преди мен. Малка фигура със златисторуса коса, стиснала здраво парапета до входа на жилищния комплекс, напразно присвила очи към морето от хора около него. Тяхната прислужница стоеше зад него, поставила ръце върху раменете му.

— Идън! — извика Дей. Момчето рязко обърна глава към нас. Дей прескочи стъпалата и го грабна в ръце, след което се обърна отново към мен. — Къде отиваме? — извика той.

— Електорът е изпратил джип за нас — прошепнах в ухото му, за да не ни чуят останалите.

Няколко души вече ни хвърляха разпознаващи погледи, още докато се стичаха покрай нас в паническа мъгла. Вдигнах яката на палтото си колкото мога по-високо и сведох глава. Хайде — промълвих на себе си.

— Джун — повика ме Дей. Срещнах погледа му. — Какво ще се случи с останалите сектори?

Ето въпроса, от който се страхувах. Какво ще се случи с бедняшките сектори? Поколебах се и в този кратък миг на тишина Дей осъзна отговора. Устните му се присвиха в тънка линия. Дълбок гняв се надигна в очите му.

Пристигането на джипа ме спаси от това да отговоря веднага. Той спря със скърцане на няколко метра от мястото, където останалите се бяха струпали, а вътре видях Андън да ми маха от седалката до шофьора.

— Да вървим — настойчиво се обърнах към Дей.

Тръгнахме надолу по стълбите и един войник ни отвори вратата. Дей помогна на Идън и тяхната прислужница да влязат най-напред, а когато и двамата си сложиха предпазните колани, ние ги последвахме. Джипът потегли с главоломна скорост, докато други републикански изтребители прелитаха над нас. В далечината още един ярък оранжев облак се надигна от Бронята. На мен ли ми се струваше, или това попадение бе по-близко от предишните? (Вероятно по-близко с поне тридесет метра, като се вземеше предвид размерът на експлозията.)

— Радвам се да видя, че всички сте в безопасност — каза Андън, без да се обръща назад. Изрече бърз поздрав към всеки от нас, след което измърмори някаква команда на шофьора, който зави рязко на следващата пресечка.

Идън изстена изплашено. Прислужницата стисна рамото му и се опита да го успокои.

— Защо минаваме по по-дългия маршрут? — попита Андън, докато маневрирахме по една тясна улица. Земята се разтресе от още един далечен взрив.

— Прощавайте, Електор — отвърна шофьорът. — Имаме информация, че няколко експлозии са избухнали във вътрешността на Бронята — най-прекият път не е безопасен. Бомбардирали са няколко джипа от другата страна на Денвър.

— Има ли ранени?

— За щастие не много. Няколко джипа са обърнати, няколко затворника са избягали и един войник е мъртъв.

— Кои затворници?

— Все още чакаме потвърждение.

Обзе ме неприятно предчувствие. Когато отидох да видя Томас, имаше смяна на пазачите, охраняващи килията на командир Джеймсън. Когато си тръгвах, охранителите бяха различни.

Андън издаде разочарован стон, след което се обърна, за да ни погледне.

— Движим се към подземна крепост, наречена подземие „Едно“. Ако се наложи да влизате или излизате от укреплението, охраната ми ще сканира палеца ви на портала. Чухте шофьора — опасно е да излизате сами. Разбрано?

Шофьорът притисна ръка до ухото си, пребледня и погледна към Андън.

— Сър, имаме потвърждение за избягалите затворници. Били са трима. — Той се поколеба, след което преглътна. — Капитан Томас Брайънт. Лейтенант Патрик Мъри. Командир Наташа Джеймсън.

Светът се преобърна. Знаех си. Знаех си. Беше едва вчера, когато видях командир Джеймсън на сигурно място зад решетките и говорих с Томас, докато той вехнеше в затвора.

Не може да са стигнали далеч — казах си аз.

— Андън — прошепнах и се заставих да изостря сетивата си.

— Вчера, когато отидох да видя Томас, имаше различна смяна пазачи. Дали е трябвало тези войници да бъдат там?

Двамата с Дей си разменихме бързи погледи и за миг се почувствах, сякаш целият свят ни прави на глупаци, вплитайки живота ни в някаква жестока шега.

— Открийте затворниците — отсече Андън по микрофона си. Лицето му беше побеляло. — Застреляйте ги намясто. — Той хвърли поглед назад към мен, докато продължаваше да издава заповеди.

— И ми доведете пазачите, които са били на смяна. Веднага.

Свих се, когато още една експлозия разтресе земята. Не може да са стигнали далеч. Ще ги заловят и ще ги застрелят до края на деня. Повтарях си тези думи отново и отново. Не, нещо друго се случваше тук. Умът ми бързо прецени възможностите:

Не бе случайно, че командир Джеймсън успя да избяга в същия ден, когато колониите ни нападнаха, а тя трябваше да бъде преместена. Сигурно имаше и други предатели в редиците на републиката, войници, които Андън все още не бе успял да разобличи. Възможно бе командир Джеймсън да е изпращала информация до колониите чрез тях. В края на краищата, по някакъв начин от колониите бяха научили кога войниците на Бронята извършват смяна на караула и че конкретно днес разполагаме с по-малък брой постови по стената от обикновено заради хранителното натравяне. Те нанесоха своя удар, знаейки кога сме най-уязвими.

В такъв случай колониите може би бяха планирали атаката от месеци. Вероятно дори преди да избухне заразата.

А Томас. Участваше ли той във всичко това? Освен ако не се бе опитал да ме предупреди. Затова е искал да ме види вчера. Заради последното си желание, но също така, надявайки се, че ще забележа нещо нередно в охраната. Пулсът ми се ускори. Но защо просто не ме бе предупредил?

— Какво следва оттук нататък? — попитах сковано.

Андън отпусна глава върху седалката. Вероятно обмисляше подобен списък от възможности за избягалите затворници, но не го каза на глас.

— Всичките ни изтребители водят битка точно пред Денвър. Бронята ще издържи доста време, но има голям шанс подкрепления на въоръжените сили на колониите да са напът. Ще се нуждаем от помощ. Предупредени са останалите разположени наблизо градове и те ще ни пратят своите войски, за да окажат помощ, но… — Андън направи пауза, за да ми хвърли поглед през рамо. — Може да не са достатъчни. Джун, докато продължаваме да евакуираме гражданите под земята, ние двамата ще трябва веднага да поговорим насаме.

— А къде евакуирате бедните, Електор? — намеси си спокойно Дей.

Андън отново се обърна в седалката си. Той срещна враждебните сини очи на Дей с колкото може по-спокоен поглед. Забелязах, че избягваше да гледа към Идън.

— Разполагам с войници, които са напът към крайните сектори — отвърна той. — Те ще намерят подслон за цивилните и ще ги защитават, докато не им заповядам друго.

— Предполагам, че за тях няма подземни бункери — студено заяви Дей.

— Съжалявам. — Андън изпусна дълга въздишка. — Бункерите са били построени много отдавна, дори преди баща ми да стане Електор. Работим по това да построим още.

Дей се наведе напред и присви очи. Дясната му ръка стисна здраво Идън.

— Тогава поделете бункерите между секторите. Половината за бедните, половината за богатите. Висшата класа трябва да рискува кожата си на открито не по-малко от бедната прослойка.

— Не — заяви твърдо Андън, макар да долових разкаяние в думите му. Той допусна грешката да започне спор по този въпрос с Дей и не можех да го спра. — Ако направим това, тиловото управление на бойните действия ще се превърне в кошмар. Крайните сектори нямат същите евакуационни маршрути — ако избухнат експлозии в града, още стотици хиляди хора ще бъдат уязвими на открито, защото няма да можем да организираме всички навреме. Първо ще евакуираме скъпоценните сектори. След това можем…

— Направете го! — извика Дей. — Не ми пука за проклетото ви тилово управление на бойните действия!

Лицето на Андън стана по-сурово.

— Не се осмелявай да ми говориш по подобен начин — отсече той. В гласа му се четеше неумолимост, която разпознах на делото срещу командир Джеймсън. — Аз съм твоят Електор.

— А аз съм този, който те сложи на това място — отвърна сопнато Дей. — Искаш да говорим разумно? Добре тогава. Съгласен съм. Ако не положиш повече усилия да защитиш бедните сега, на практика мога да ти гарантирам, че ще ти се наложи да се справяш с неконтролируеми бунтове. Наистина ли искаш такива проблеми, докато колониите атакуват? Както вече каза — ти си Електорът. Но няма да си такъв, ако останалата част от бедните в страната научат за това как ръководиш евакуацията и дори и аз може да не успея да ги спра да вдигнат революция. Те вече смятат, че републиката се опитва да ме убие. Колко дълго мислиш, че ще издържи републиката, водейки външна и вътрешна война едновременно?

Андън отново гледаше напред.

— Този разговор приключи. — Както винаги, гласът му бе опасно тих, но ние чухме всяка една дума.

Дей изруга и се отпусна отново в седалката си. Разменихме си погледи, след което поклатих глава. Разбира се, Дей имаше право, но същото се отнасяше и за Андън. Проблемът бе, че нямахме време за тези безсмислици. След миг мълчание се наведох напред в седалката си, прокашлях се и предложих алтернативен вариант.

— Трябва да евакуираме бедните в богаташките сектори — заявих. — Все още ще са на открито, но богаташките сектори са разположени в сърцето на Денвър, а не покрай Бронята, където се води битката. Планът не е перфектен, но бедните ще видят, че правим координирани усилия да ги защитим. След това, докато хората в бункерите постепенно биват евакуирани в Ел Ей чрез подземните влакове, ще разполагаме с време и място да започнем да вкарваме под земята на малки групи всички останали.

Дей измърмори под носа си, но в същото време изсумтя с неохотно одобрение. Хвърли ми благодарен поглед.

— Този план ми се струва по-добър. Поне хората ще разполагат с нещо. — Секунда по-късно осъзнах какво бе измърморил. Ще бъдеш по-добър Електор от този глупак.

Андън остана безмълвен за момент, докато обмисляше думите ми. След това кимна в знак на съгласие и притисна ръка към ухото си.

— Командир Грийни — изрече той и започна да издава серия от заповеди.

Срещнах погледа на Дей. Той изглеждаше разстроен, но поне в очите му не кипеше гневът отпреди секунда. Отново насочи вниманието си към Луси, която покровителствено беше обгърнала Идън с ръка. Той беше свит на крайната седалка на джипа със сгънати крака и увити около тях ръце. Беше присвил очи към размазаните очертания на бързо сменящия се пейзаж, но не бях сигурна какво точно различаваше. Пресегнах се през Дей и докоснах рамото на Идън. Той веднага се стегна.

— Всичко е наред, това съм аз, Джун — успокоих го. — И не се притеснявай. Ще се оправим, чуваш ли?

— Защо колониите настъпват? — попита Идън и обърна обагрените си в розово очи към мен и Дей.

Преглътнах тежко. Нито един от двама ни не отговори. Най-накрая, след като той повтори въпроса си, Дей го притисна близо до себе си и прошепна нещо в ухото му. Идън се отпусна върху рамото на брат си. Все още изглеждаше нещастен и уплашен, но поне страхът му се уталожи и ние успяхме да приключим остатъка от пътуването, без да промълвим и дума.

Стори ми се цяла вечност (в действителност пътешествието продължи само две минути и дванадесет секунди), но най-сетне пристигнахме пред невзрачна сграда близо до сърцето на централната част на Денвър — небостъргач с височина тридесет етажа, покрит с кръстосани подпорни греди и от четирите си страни. Дузина градски патрули са бяха смесили с тълпите от граждани, като ги организираха в групи пред входа. Шофьорът ни спря джипа отстрани на сградата, където охраната ни пусна да минем през вратата на временно издигната ограда. През прозореца видях войниците да събират токове и да козируват отривисто, докато минавахме. Един от тях държеше Оли на каишка. Виждайки го, се отпуснах облекчено. Когато джипът спря, двама войници бързо отвориха вратите. Андън пристъпи навън и веднага бе заобграден от четирима патрулни капитани, които трескаво го информираха как върви процедурата по евакуацията. Кучето ми обезумяло дърпаше войника, който го държеше, към мен. Благодарих на войника, поех каишката и потърках главата на Оли. Той пъхтеше измъчено.

— Насам, госпожице Ипарис — обърна се към мен войникът, който ми отвори вратата.

Дей ме последва, изпаднал в напрегнато мълчание, а ръката му все още стискаше здраво тази на Идън. Луси слезе последна. Погледнах през рамо към мястото, където Андън вече бе потънал в дълбок разговор с капитаните си — спря се, за да размени бърз поглед с мен. Очите му се стрелнаха към Идън. Знаех, че в главата му се въртеше същата мисъл, която минаваше и през ума на Дей: Настанете Идън на безопасно място. Кимнах, давайки знак, че съм разбрала, след което минахме покрай тълпа от чакащи евакуирани и го изгубих от поглед.

Вместо да се разправяме с опашката от граждани на входа, войниците ни ескортираха през отделен вход надолу по спираловидно стълбище, докато не стигнахме слабо осветен коридор, който свършваше пред чифт метални двойни врати. Пазачите, които стояха пред входа, промениха позата си, когато ме разпознаха.

— Насам, госпожице Ипарис — казаха те.

Единият от тях се скова, когато видя Дей, но бързо извърна очи, когато той срещна втренчения му поглед. Вратите пред нас се отвориха.

Бяхме посрещнати от силен порив на топъл влажен въздух и обстановка на обичаен хаос. Залата, в която бяхме влезли, приличаше на огромен склад (с размерите на половин стадион за провеждане на Изпитанието, три дузини флуоресцентни лампи и шест реда метални греди, наредени по тавана) със самотен джъмботрон върху лявата стена, от който се сипеха инструкции към евакуираните от висшата класа, които кръжаха навсякъде около нас. Измежду тях имаше шепа хора от бедняшките сектори (четиринадесет, за да бъдем точни) — това навярно бяха прислужниците и чистачите на някои от домовете в скъпоценните сектори. За мое разочарование видях как войниците ги отделиха в друга редица. Няколко души от висшата класа им хвърлиха съчувствени погледи, докато други ги наблюдаваха свирепо и презрително.

Дей също ги видя.

— Сигурно всички се раждаме равни — измрънка той.

Не отвърнах нищо.

По продължението на дясната стена имаше няколко по-малки зали. От срещуположната страна на помещението се виждаха последните вагони на подземна железница, спряна в някакъв тунел, и тълпи от войници и цивилни се бяха събрали на двата перона. Войниците се опитваха да организират качването във влака на тълпите от объркани, изплашени хора. Къде щеше да ги отведе той, можех само да гадая.

До мен Дей наблюдаваше сцената с мълчалив, разпален поглед. Ръката му продължаваше да стиска тази на Идън. Запитах се дали е забелязал аристократичните облекла, които носеха повечето от тези евакуирани.

— Извинявам се за бъркотията — обърна се към мен охранителната, докато ни ескортираше към една от стаите. Тя почука учтиво по козирката на шапката си. — Както виждате, ние се намираме в ранен стадий на евакуациите, първата вълна все още е в ход. Можем да включим и вас заедно с Дей и семейството му към първата вълна, ако нямате нищо против да си починете за момент в един частен апартамент.

Мариана и Серж може би вече чакаха в своите собствени стаи.

— Благодаря — отвърнах.

Минахме покрай няколко врати, а техните високи правоъгълни прозорци разкриваха напълно празни стаи с висящи по стените портрети на Андън. Няколко изглеждаха така, сякаш са резервирани за високопоставени лица, а в други бяха задържани хора, които са причинили неприятности — арестувани, с начумерени лица, и един войник застанал от двете им страни. В една от стаите, покрай които минахме, имаше няколко души, обградени от пазачи.

Точно това помещение ме накара да се спра. Разпознах един от хората вътре. Наистина ли беше тя?

— Почакайте — извиках и пристъпих по-близо до прозореца. Нямаше никакво съмнение — виждах младо момиче с големи очи и мръсна, подстригана на каре, коса, седнало на стол до сивооко момче и трима други, които изглеждаха по-дрипави, отколкото си ги спомнях. Погледнах към нашата охранителка.

— Какво правят те тук?

Дей последва примера ми и също надникна. Когато видя това, което бях забелязала и аз, той си пое рязко въздух.

— Вкарай ни вътре — прошепна ми той. В гласа му прозвуча отчаяна настойчивост. — Моля те.

— Това са арестанти, госпожице Ипарис — отвърна жената войник, озадачена от нашия интерес. — Не ви препоръчвам…

Присвих устни.

— Искам да ги видя — прекъснах я.

Тя се поколеба, хвърли поглед към помещението и кимна неохотно.

— Разбира се — отвърна жената. Тя пристъпи към вратата, отвори я и ни въведе.

Луси остана отвън заедно с нея, стиснала здраво ръката на Идън. Вратата зад нас се затвори.

Озовах се вперила поглед право в Тес и неколцина патриоти.