Героят

Дей

ОПРЕДЕЛЕНО ДОСЕГА ТРЯБВАШЕ ДА СЪМ СВИКНАЛ с кошмарите.

Този път сънувах, че двамата с Идън се намирахме в болницата в Сан Франциско. Някакъв лекар нагласяше нов чифт очила за Идън. Налагаше ни се да ходим в болницата поне веднъж седмично, за да могат да следят как очите на брат ми бавно се приспособяват към лечението, но това бе първият път, когато видях лекар да му се усмихва окуражително. Беше добра поличба, нали?

Идън се обърна към мен, ухили се и наперено изду гърди. Нямаше как да не се засмея.

— Как изглеждат? — попита ме той, докато въртеше с ръце огромните си нови рамки.

Очите му все още имаха онзи странен бледорозов цвят и не можеше да ги фокусира върху мен, но забелязах, че вече различаваше някои неща, като например стените наоколо и светлината от прозорците. Сърцето ми подскочи при тази гледка. Имаше напредък.

— Приличаш на единадесетгодишен бухал — отвърнах и отидох до него, за да разроша косата му.

Той се засмя и бутна настрана ръката ми.

Докато чакахме документите в кабинета, наблюдавах как Идън усърдно сглобява парченца хартия в някакъв сложен модел. Налагаше му се да седи прегърбен, надвесен над хартийките, за да вижда какво прави, осакатените му очи бяха почти събрани в една точка от концентрация, пръстите му бяха чевръсти. Кълна се, това хлапе просто не можеше да не се занимава с нещо.

— Какво е това? — попитах го след малко.

Беше твърде концентриран, за да ми отвърне веднага. Най-накрая, когато напъха едно последно триъгълно парче хартия в модела, той го вдигна и ми се ухили дръзко.

— Ето — рече Идън и посочи нещо, което приличаше на листо от хартия, подаващо се от хартиена топка. — Дръпни го.

Така и направих. За мое изумление моделът се трансформира в елегантна триизмерна хартиена роза. Отвърнах на усмивката му в съня си.

— Доста впечатляващо.

Идън си взе обратно хартиения модел.

В този миг из цялата болница се разнесе воят на сирената. Идън изпусна хартиеното цвете и скочи на крака. Слепите му очи бяха широко ококорени от ужас. Хвърлих поглед през прозорците на болницата, където се бяха събрали лекарите и медицинските сестри. Навън, над хоризонта на Сан Франциско, редица въздушни кораби на колониите се приближаваха все по-близо и по-близо към нас. Градът под тях гореше в хиляди огньове.

Сирената виеше оглушително. Хванах Идън за ръката и двамата бързо излязохме от стаята.

— Трябва да се измъкнем оттук — извиках.

Когато той се препъна, неспособен да види накъде вървим, аз го метнах на гърба си. Навсякъде около нас търчаха хора.

Стигнах до стълбището… и там ни спряха войници на републиката. Един от тях издърпа Идън от гърба ми. Той крещеше и риташе към хората, които не можеше да види. Борех се, за да се освободя от войниците, но хватката им бе непоклатима и усещах как крайниците ми сякаш потъват в дълбока кал.

Нуждаем се от него — прошепна в ухото ми някакъв неразпознаваем глас. — Той може да спаси всички нас.

Изкрещях силно, но никой не ме чу. В далечината въздушните кораби на колониите се прицелиха в болницата. Стъклата навсякъде около нас се пръскаха. Усетих парещия огън. На пода лежеше хартиеното цвете на Идън — ръбовете му се бяха набръчкали от пламъците. Вече не виждах брат си.

Нямаше го. Беше мъртъв.

Блъскащо главоболие ме извади от съня ми. Войниците изчезнаха, сирената замлъкна, хаосът в болницата затихна сред тъмносинята светлина в спалнята ни. Опитах се да си поема дълбоко въздух и се огледах за Идън, но болката в главата се заби в задната част на черепа ми като шило за лед и аз подскочих, изпъшквайки. Сега вече си спомнях къде всъщност се намирах. Бях в апартамент за временно пребиваване, бях се върнал в Денвър на сутринта, след като се бях видял с Джун. На нощното шкафче стоеше обичайният радиопредавател — все още настроен на вълните, които вероятно използваха патриотите.

— Даниел? — Идън се размърда в леглото до мен. Усетих облекчение точно в разгара на страданията ми. Било е само кошмар. Както винаги. Само кошмар. — Добре ли си? — Отне ми около секунда, за да осъзная, че зората още не беше настъпила напълно — стаята все още изглеждаше мрачна и единственото, което различавах сред синкавата тъмнина на нощта, бе силуетът на брат ми.

Не отговорих веднага. Вместо това провесих крака от едната страна на леглото, заставайки с лице към него, и стиснах главата си с две ръце. Още един разтърсващ пристъп на болка завладя долната част на мозъка ми.

— Дай ми лекарството — измърморих на Идън.

— Да повикам ли Луси?

— Не. Недей да я будиш — отвърнах. Луси вече бе изкарала две безсънни нощи заради мен. — Лекарството.

Болката ме правеше по-груб от обикновено, но Идън скочи от леглото, преди да успея да се извиня. Веднага започна да търси, опипвайки за флакончето със зелени хапчета, което винаги стоеше на нощното шкафче между леглата ни. Сграбчи го и доста точно го насочи към мен.

— Благодаря. — Взех шишенцето от ръката му, изсипах три хапчета в дланта си и се опитах да ги погълна. Гърлото ми бе твърде сухо. Надигнах се от леглото и се заклатушках към кухнята.

Зад мен Идън още веднъж попита:

— Сигурен ли си, че си добре?

Но болката в главата ми бе толкова силна, че едва успях да го чуя. Дори едва можех да виждам.

Стигнах до кухненската мивка и развъртях крана, събрах малко вода в шепите си и я изпих заедно с лекарството. След това се свлякох на пода в тъмнината и се облегнах на студената метална врата на хладилника.

Всичко е наред. Главоболията ми бяха станали по-тежки през последната година, но лекарите ме уверяваха, че тези пристъпи няма да продължават повече от половин час. Естествено, те също така ми казаха, че ако някой от тези пристъпи ми се стори изключително тежък, трябва незабавно да отида в спешното отделение. Затова всеки път, когато получавах главоболие, се чудех дали карам един типичен ден… или последния в живота си.

Няколко минути по-късно Идън с препъване влезе в кухнята със своя крачкомер, а устройството бипкаше всеки път, когато се приближеше твърде много до някоя стена.

— Може би трябва да помолим Луси да се обади на лекарите — прошепна той.

Не зная защо, но гледката, която представляваше Идън, докато опипваше пътя си из кухнята, ме накара да изпадна в пристъп на тих, неконтролируем смях.

— Човече, виж ни — отвърнах. Смехът ми се превърна в кашлица. — Какъв екип сме само, нали?

Идън ме откри и постави неуверено ръка върху главата ми. Седна до мен с кръстосани крака и ми се усмихна горчиво.

— Хей, с твоя метален крак и половин мозък и моите остатъчни четири сетива двамата сме почти цял човек.

Изсмях се по-силно, но от това болката в главата ми още повече се засили.

— Кога стана толкова саркастичен? — побутнах го приятелски.

Седяхме мълчаливо прегърбени през следващия час, а главоболието не спираше и не спираше. Вече се гърчех от болка. Бялата ми риза бе подгизнала от пот, а по лицето ми се стичаха струйки от сълзи. Идън седеше до мен, стиснал в своите малки длани ръката ми.

— Опитай се да не мислиш за това — увещаваше ме шепнешком, присвивайки към мен бледорозовите си очи. Той бутна черните рамки на очилата си по-нагоре върху носа си. Припомних си откъслечни детайли от кошмара си, видения как ръката му се отскубва от моята. Звука от писъците му. Стиснах толкова силно ръката му, че той трепна. — Не забравяй да дишаш. Лекарите винаги казват, че дълбокото поемане на въздух помага, нали? Вдишай, издишай.

Затворих очи и се опитах да следвам командите на малкия си брат, но ми бе трудно въобще да мога да го чуя през блъскането в главата ми. Болката бе мъчителна, всепоглъщаща, като нажежен до бяло нож, който многократно се забива в задната част на мозъка. Вдишай, издишай. Моделът беше следният: първо — усещаш притъпена, сковаваща болка, последвана от възможно най-лошата такава, която преминава през главата ти като копие, промушено през черепа, а сблъсъкът с него е толкова силен, че цялото ти тяло се вцепенява — трае около три пълни секунди, следва кратък миг на облекчение. След това се повтаря отново.

— Колко време измина? — изпъшках към Идън.

Бледа синя светлина бавно се процеждаше през прозорците.

Той извади малък квадратен комуникатор и натисна единственото му копче.

— Колко е часът? — попита той.

Устройството незабавно отговори:

— Пет и тридесет.

Идън остави комуникатора настрана.

— Изминал е почти час. Продължавало ли е толкова дълго преди?

Умирам. Наистина умирам. В моменти като този се чувствах доволен, че вече не се срещах често с Джун. Мисълта да ме види потен и мръсен на кухненския ми под, стиснал отчаяно ръката на малкото ми братче като някой ревлив слабак, докато тя изглежда зашеметяващо в своята аленочервена рокля с обсипана с бижута коса… Знаете ли, дори се радвах, че мама и Джон не могат да ме видят в този момент.

Когато изстенах от още един мъчителен и остър пристъп на болка, Идън отново извади комуникатора си и натисна бутона.

— Край. Обаждам се на лекарите. — Когато устройството изпиука, канейки го да подаде команда, той нареди: — Дей се нуждае от линейка. — След това, преди да успея да възразя, повиши глас и извика Луси.

Няколко секунди по-късно я чух да приближава. Не включи осветлението — знаеше, че това само прави главоболията ми още по-тежки. Вместо това видях набития й силует в тъмнината и я чух да вика:

— Дей! Откога седиш тук? — Тя се втурна към мен и опря пълната си ръка до бузата ми. След това хвърли поглед на Идън и докосна брадичката му. — Обади ли се да повикаш лекарите?

Идън кимна. Луси отново огледа лицето ми, притеснено и неодобрително изцъка с език и побърза да вземе мокра кърпа.

В този миг последното място, където исках да отида, бе в някоя републиканска болница… но Идън вече се бе обадил, а и щеше да е по-добре да не умирам. Зрението ми започна да става размазано и осъзнах, че причината за това бе, че очите ми не спираха да сълзят. Избърсах с ръка лицето си и изтощено се усмихнах на Идън.

— По дяволите, от мен капе вода като от някой спукан кран.

Идън се опита да отвърне на усмивката ми.

— Да, имал си и по-добри дни.

— Хей, хлапе. Помниш ли онзи път, когато Джон те помоли да се грижиш за растенията му и да ги поливаш?

Идън се намръщи за секунда, ровейки се из спомените си, след което на лицето му изгря усмивка.

— Добра работа свърших, нали?

— Построи онзи малък импровизиран катапулт пред вратата ни. — Затворих очи и се отдадох на спомена, като временно се разсеях и забравих за болката. — Да, спомням си това изобретение. Ти постоянно мяташе водни балони по горките цветя. Останаха ли им въобще някакви венчелистчета, след като приключи? 0, човече, Джон беше толкова бесен. — Той беше още по-ядосан, защото Идън бе едва на четири по онова време, а как да накажеш малкото си братче, което те гледа с ококорени очи?

Идън се изкикоти. Потреперих, когато още една вълна от болка ме заля.

— Какво казваше мама за нас? — попита брат ми.

Сега вече усетих, че и той също се опитваше да насочи мислите ми върху други неща.

Успях да се усмихна.

— Мама казваше, че да гледа три момчета е като да има говорещо торнадо за домашен любимец. — Двамата се засмяхме за миг, после стиснах отново очи.

Луси се върна с кърпата. Постави я на челото ми, а аз въздъхнах облекчено при допира с хладната й повърхност. Луси измери пулса ми, а след това и температурата.

— Даниел — обади се Идън, докато тя се занимаваше с мен. Той се приближи още по-близо, очите му продължаваха да гледат втренчено в една точка отдясно на главата ми. — Дръж се, чуваш ли?

Луси го погледна намръщено заради това, което загатваше тонът му.

— Идън — смъмри го тя. — Искам повече оптимизъм в тази къща.

В гърлото ми се надигна буца и дишането ми се учести. Джон бе загинал, мама бе загинала, татко бе загинал. Наблюдавах Идън с натежало сърце. Преди се надявах, че тъй като той бе най-малкият, ще може да се поучи от моите грешки и тези на Джон и ще бъде най-успелият, може би ще постъпи в колеж или ще изкарва добри пари като механик, че ние ще бъдем около него, за да го напътстваме през трудните моменти в живота. Какво щеше да се случи с него, ако и аз си отидех? Какво щеше да се случи, ако трябваше да се изправи сам срещу републиката?

— Идън — прошепнах му внезапно и го придърпах по-близо. Очите му се разшириха от настоятелния ми тон. — Слушай внимателно, ясно? Ако от републиката някога те помолят да отидеш с тях, ако някога не съм си вкъщи или съм в болницата и те дойдат и почукат на вратата ни, никога недей да тръгваш с тях. Разбра ли ме? Първо, ще ми се обадиш, ще извикаш Луси, ще… — Поколебах се. — Ще потърсиш Джун Ипарис.

— Твоята кандидат-принцепс?

— Тя не е моята… — Намръщих се от нов пристъп на болката. — Просто го направи. Обади й се. Кажи й да ги спре.

— Не разбирам…

— Обещай ми. Недей да тръгваш с тях, каквото и да става. Разбра ли?

Отговорът ми беше прекъснат от разтърсваща болка, която ме връхлетя толкова силно, че рухнах на земята и се сбих на топка. Издадох задавен писък — имах чувството, че главата ми е разцепена надве. Дори опрях трепереща ръка до тила си, сякаш за да се уверя, че мозъкът ми не изтича върху пода. Някъде над мен Идън крещеше. Луси отново се обади на лекаря, този път бе направо обезумяла.

— Просто побързайте! — крещеше тя. — Побързайте!

Когато медиците пристигнаха, аз ту се свестявах, ту изпадах в безсъзнание. През мъгла от омара усетих как ме вдигат от кухненския под и ме изнасят от жилищната кула, след това ме вкараха в чакаща линейка, която бе дегизирана като обикновен полицейски джип. Сняг ли валеше? Няколко леки снежинки паднаха върху лицето ми и ме изненадаха с пробождащата си хладина. Извиках имената на Идън и Луси — те отговориха отнякъде, където не можех да ги зърна.

След това бяхме в линейката и потеглихме.

Всичко, което виждах, бяха цветни петна, мъгляви кръгове, движещи се напред-назад, сякаш надничах през дебело и неравно стъкло. Опитах се да разпозная някои от формите. Дали бяха хора? Силно се надявах да е така — иначе наистина бях мъртъв, или може би се носех сред океана и навсякъде около мен плуваха отломки. В това нямаше логика обаче, освен ако лекарите просто не бяха решили да ме хвърлят направо в Тихия океан и да забравят за мен. Къде беше Идън? Сигурно го бяха отвели. Точно като в кошмара. Бяха го завлекли в лабораториите.

Не можех да дишам.

Опитах да вдигна ръце към гърлото си, но тогава някой извика нещо и усетих тежест върху тях, която ги прикова. Нещо студено се спускаше в гърлото ми и ме давеше.

— Успокой се! Добре си. Опитай се да преглътнеш.

Направих каквото ми нареди гласът. Преглъщането се оказа по-трудно, отколкото си мислех, но най-накрая успях и студеното нещо се плъзна надолу в гърлото ми и стомаха, смразявайки ме до мозъка на костите ми.

— Точно така — продължи вече малко по-спокойно гласът. — Мисля, че ще помогне при бъдещи главоболия. — Изглеждаше, че вече не говори на мен и секунда по-късно още един глас се намеси.

— Явно, че има някакъв ефект, докторе.

Сигурно отново бях припаднал, защото, когато се събудих, формата на тавана беше различна и светлината от късен следобед се спускаше в стаята ми. Примигнах и се огледах наоколо. Мъчителната болка в главата ми бе изчезнала, поне засега. Също така виждах достатъчно ясно, за да осъзная, че съм в болнична стая, портретът на Андън бе окачен на едната стена, а на другата имаше екран, по който вървяха новините. Изстенах, след което отново затворих очи и изпъшках. Глупави болници. Бяха ми дошли до гуша.

— Пациентът е буден.

Обърнах се и видях монитор близо до леглото ми, който изричаше тази фраза. Секунда по-късно от говорителите се обади глас на истински човек.

— Господин Уинг?

— Да?

— Брат ви скоро ще дойде да ви види.

Веднага след като гласът замлъкна, вратата се отвори и Идън влетя с две вбесени медицински сестри, които вървяха по петите му.

— Даниел — задъхано рече той, — най-сетне се събуди! Определено ти отне доста време.

Увреденото му зрение го изненада — брат ми се препъна в ръба на едно чекмедже, преди да успея да го предупредя, и се наложи сестрите да го уловят, за да го предпазят да не падне.

— По-спокойно, хлапе — обадих се. Гласът ми звучеше изморен, макар да се чувствах бодър и без болки. — Колко време бях в несвяст? Къде е… — Спрях се, объркан за миг. Това беше странно. Как се казваше нашата прислужница? Потърсих името й в мислите си. Луси. — Къде е Луси? — довърших.

Идън не отговори веднага. Когато сестрите най-сетне го настаниха до леглото ми, той се примъкна по-близо до мен и обхвана с ръка врата ми. За мой ужас осъзнах, че плаче.

— Хей — потупах го по главата. — Успокой се — всичко е наред. Буден съм.

— Мислех, че няма да оживееш — измърмори той. Бледите му очи потърсиха моите. — Мислех, че си отиваш.

— Е, не е така. Тук съм. — Оставих го да похлипа още малко, с глава заровена в гърдите ми, сълзите му замъгляваха очилата му и оставяха петна по болничната ми пижама.

Наскоро бях започнал да използвам контролен механизъм, в който се преструвам, че се оттеглям в черупката си и пропълзявам извън тялото си, сякаш не съм наистина тук и вместо това наблюдавам света от перспективата на друг човек. Идън не ми е брат. Той дори не е реален. Нищо не е реално. Всичко е илюзия. Помагаше ми. Изчаках без всякакви емоции, докато Идън постепенно се съвзе и след това внимателно отново се промъкнах в тялото си.

Най-накрая, когато избърса и последните сълзи, той се поизправи и се сгуши до мен.

— Луси е отпред и попълва документацията. — Гласът му все още беше разтреперан. — Беше в безсъзнание около десет часа. Казаха, че се е наложило да те изведат от сградата през главния вход — просто не е имало достатъчно време, за да се опитват да те измъкнат тайно.

— Видя ли ни някой?

Идън разтърка слепоочията си в опит да си спомни.

— Може би. Не знам. Не си спомням — бях твърде разстроен. Прекарах цяла сутрин в чакалнята, защото не ме пускаха при теб.

— Знаеш ли… — преглътнах. — Чул ли се нещо от лекарите?

Идън Въздъхна облекчено.

— Всъщност не. Но поне сега си добре. Лекарите казаха, че не си се повлиял добре от лекарството, което са ти предписали. Вече няма да ти го дават и ще опитат нещо различно.

Начинът, по който Идън ми каза това, накара сърцето ми да забие по-бързо. Той не разбираше напълно същността на ситуацията — все още смяташе, че единствената причина да припадна по подобен начин бе не защото състоянието ми се влошаваше, а защото не се бях повлиял добре от лекарствата. Гадно, потискащо чувство се настани в стомаха ми. Разбира се, че той беше оптимистично настроен, естествено че смяташе, че това е просто временно влошаване. Взимах това проклето лекарство през последните два месеца, след като първите два курса бяха престанали да оказват въздействие, но въпреки допълнителните главоболия, кошмари и гадене се надявах, че хапчетата вършат поне някаква работа, че успешно свиват проблемното място в хипокампа ми — превзетата дума, с която описваха долния дял на мозъка. Очевидно не беше така. Ами ако нищо не можеше да подейства?

Поех си дълбоко въздух и се усмихнах заради брат ми.

— Е, поне сега вече знаят. Може би ще опитат нещо по-добро този път.

Идън също се усмихна сладко и наивно.

— Да.

Няколко минути по-късно лекарят влезе и Идън се върна в чакалнята. Докато докторът ми обясняваше с тих глас за следващите ни възможности, с какви лечения ще опитат да експериментират по-нататък, той също така ми разясни колко минимален шанс имам. Както се бях опасявал, реакцията ми не се дължеше единствено на временен ефект на лекарството.

— Лекарството бавно свива засегнатата зона — обясни лекарят, но изражението му остана мрачно. — Тялото ви отхвърля старото лекарство, принуждавайки ни да търсим алтернатива. Просто трябва да действаме незабавно, Дей, да се опитаме да го смалим достатъчно и да го отстраним, преди лекарството да е повлияло зле.

Слушах всичко това със сериозно изражение — гласът му сякаш идваше изпод вода, глух и неясен.

Най-накрая го прекъснах и казах:

— Вижте, просто ми кажете направо. Колко време ми остава? Ако нищо не помогне?

Лекарят присви устни, поколеба си и поклати глава с въздишка.

— Най-вероятно около месец — призна той. — Може би два. Правим всичко по силите си.

Месец или два. Е, в миналото са правили грешки — месец или два по-скоро означаваше четири или пет. И все пак. Погледнах към вратата, където вероятно Идън се бе притиснал към дървената плоскост, опитвайки се напразно да чуе какво си говорим. След това се обърнах отново към лекаря и преглътнах буцата в гърлото си.

— Два месеца — повторих. — Имам ли някакъв шанс?

— Може да опитаме някои по-рисковани лечения, макар че те имат странични ефекти, които може да се окажат фатални, ако се повлияете зле от тях. Операция, преди да сте готов за нея, вероятно ще ви убие. — Лекарят скръсти ръце. Очилата му уловиха студената флуоресцентна светлина и проблеснаха, напълно скривайки очите му. Приличаше на машина. — Дей, препоръчвам ви да започнете да подреждате приоритетите си.

— Да подредя приоритетите си?

— Подгответе брат си за новината — отвърна той. — И приключете с всички незавършени задължения.