Героят

Джун

ЧУВСТВОТО ОТ ПРЕДНАТА НОЩ БЕ КАТО МЕЧТА до последния детайл. Но тази сутрин всичко беше в ярък контраст — не можех да объркам трепването, когато докоснах ръката на Дей, силния трепет, който мина през него само от един лек допир на дланта ми. Когато излязох от апартамента си и се запътих към паркирания джип, който ме чакаше, сърцето ми все още се чувстваше наранено. Утро прекарано със Сената. Напразно се опитвах да пропъдя Дей от съзнанието си, но беше невъзможно. Срещата на Сената в момента изглеждаше толкова тривиална — колониите постепенно притискаха страната ни с помощта на своите съюзници, Антарктида все още отказваше да ни помогне, а командир Джеймсън беше на свобода. И сега трябваше да седя тук и да обсъждаме политика, когато можех — трябваше — да бъда на бойното поле и да правя това, за което бях обучена. Какво щях да кажа пред всички тях, така или иначе? Дали въобще някой щеше да ме чуе?

Какво щяхме да правим?

Не. Трябваше да се концентрирам. Трябваше да подкрепя Андън, когато той отново щеше да опита да води преговори с канцлера на колониите, главните изпълнителни директори и генералите. И двамата знаехме, че това няма да ни доведе доникъде… Единственото, което щеше да ги накара да променят мнението си, бе лекарството. И дори тогава това можеше да се окаже недостатъчно, за да спре колониите. И все пак. Трябваше да опитаме. И вероятно той щеше да е готов да помогне на патриотите с техните планове, особено ако знаеше до каква степен Дей ще поеме ангажимент.

Самата мисъл за Дей отново върна спомените от миналата нощ. Бузите ми пламнаха и бях наясно, че това не се дължеше на топлото време в Лос Анджелис.

Глупав момент да мисля за това — смъмрих се и пропъдих миналата нощ от мислите си. Навсякъде около мен обикновено оживените улици на Езерния бяха зловещо пусти, сякаш се подготвяхме за приближаваща буря. Предполагам, че сравнението не е чак толкова неточно.

Внезапно имах чувството, че нещо лази по гърба ми. Спрях се за миг и се намръщих. Какво беше? Улиците все още изглеждаха опустели, но някакво странно предчувствие накара кожата на врата ми да настръхне. Някой ме наблюдава. Идеята веднага ми се стори пресилена, но в движение стиснах зъби и сложих ръка на пистолета си. Може би поведението ми изглеждаше нелепо. Вероятно предупреждението, което Дей ми бе отправил — че колониите може да ме използват срещу него, или че съм в полезрението им, — започваше да си играе с ума ми. И все пак нямаше причина да тръгвам през просото. Облегнах се на най-близката сграда, за да може гърбът ми да е предпазен, и се обадих на Андън. Колкото по-бързо пристигнеше този джип, толкова по-добре.

И тогава я видях. Прекратих разговора.

Беше се дегизирала добре. (Износена републиканска униформа, която трябваше да бъде носена само от войниците новобранци, в резултат на което не биеше на очи и лесно може да остане незабелязана; войнишко кепе бе спуснато ниско над лицето й и само няколко тъмночервени кичури се подаваха под него.) Но дори от тази дистанция разпознах лицето й — студено и сурово.

Командир Джеймсън.

Небрежно извърнах очи и се престорих, че тършувам из джобовете си за нещо, но отвътре сърцето ми блъскаше яростно. Тя беше тук, в Лос Анджелис, което означаваше, че по някакъв начин бе успяла да избяга от битката в Денвър и се бе измъкнала от лапите на републиката. Дали беше твърде голямо съвпадение, че се намираше на едно и също място с мен? Вероятно беше тук, защото знаеше, къде ще съм аз? Колониите. Сигурно имаше и други съгледвачи. Ръцете ми се разтрепериха, когато тя ме подмина от другата страна на улицата. По никакъв начин не показа да ме е видяла, но аз знаех, че ме е забелязала. Беше невъзможно да не ме забележи в този пуст район, а и аз не бях дегизирана.

Когато най-после бе с гръб към мен, скръстих ръце, наведох леко глава и отново се свързах с Андън.

— Виждам я. Тя е тук. Командир Джеймсън е в Лос Анджелис.

Гласът ми беше толкова тих и приглушен, че Андън не успя

веднага да ме разбере.

— Виждаш ли я? — попита невярващо той. — В един и същ район ли сте?

— Да — прошепнах. Внимавах да не изпусна от очи изчезващата фигура на командир Джеймсън. — Може да е тук с определена цел и да се опитва да разбере къде ще ме отведе джипът или как да те открие. — Когато се отдалечи още повече, у мен се надигна непреодолимо желание да я последвам. За първи път от дълго време уменията ми на агент се обадиха в мен. Политиката беше свършила — внезапно отново се бях оказала на бойното поле. Когато зави зад ъгъла, незабавно изоставих позицията си и тръгнах след нея. Къде отиваше?

— Тя се намира между Езерния и Колорадо — прошепнах бързо на Андън. — Завива на север. Докарай войници тук, но не й позволявай да разбере, че я следят. Искам да видя къде отива.

— Преди Андън да успее да каже нещо друго, сложих край на обаждането.

Вървях покрай стените на сградите, стараех се да стоя колкото се може повече в сенките и минах напряко през една алея в посока на улицата, където командир Джеймсън бе изчезнала. Вместо да надникна иззад ъгъла и по този начин да се издам, аз се спотаих в алеята и пресметнах колко време беше изминало. Ако беше продължила да върви със същото темпо по същата улица, трябва да бе минала покрай тази алея преди поне една минута. Внимателно се понаведох, докато успях да хвърля бегъл поглед към улицата. Действително беше минала покрай мен и вече виждах гърба й, докато тя енергично се отдалечаваше. Този бърз поглед също така ми бе достатъчен, за да ми каже и още нещо — тя също говореше по микрофона си.

Искаше ми се Дей да е с мен. Той мигновено щеше да открие най-добрия начин да се придвижи незабелязано по улиците. За секунда имах намерение да му се обадя, но щеше да му отнеме твърде дълго да пристигне тук.

Вместо това проследих командир Джеймсън. Вървях по петите й почти цели четири пресечки, докато не навлязохме в участък от Рубинения, който граничеше с част от „Батала“, където по улицата имаше разположени две или три пирамидални бази за въздушни кораби. Тя отново зави. Побързах, за да завия след нея… но когато погледнах надолу по улицата, беше изчезнала. Вероятно беше разбрала, че някой върви след нея — в крайна сметка командир Джеймсън беше много по-опитна в подобно проследяване от мен. Погледнах към покривите.

Гласът на Андън се разнесе с пращене в слушалката ми.

— Изгубихме я — потвърди той. — Без много шум предупредих войските да се оглеждат и веднага да докладват. Не може да е стигнала далеч.

— Вярно е — съгласих се, но раменете ми увиснаха.

Тя беше изчезнала безследно. С кого ли бе разговаряла по микрофона? Очите ми огледаха внимателно улицата и се опитаха да отгатнат защо бе дошла тук. Може би разузнаваше. Тази мисъл ме смути.

— Връщам се обратно — най-сетне прошепнах в микрофона си. — Ако подозренията ми са верни, то тогава можем…

Чу се свистене във въздуха — нещо експлодира пред очите ми. Трепнах и инстинктивно се хвърлих на земята зад близкия контейнер за боклук. Какво беше това?

Куршум. Погледнах към стената, където се беше забил. Липсваше малко парченце тухла. Някой се бе опитал да ме застреля. Това, че внезапно се бях обърнала, за да се върна по пътя, откъдето бях дошла, сигурно е било единственото нещо, което беше спасило живота ми. Проведох нов трескав разговор с Андън. В ушите ми нахлу кръв като приливна вълна от шум, която блокира логиката и даде път на паниката. Още един куршум отскочи с искри от метала на контейнера за боклук. Нямаше съмнение, че ме бяха нападнали.

Прекъснах разговора. Откъде стреляше командир Джеймсън? Дали имаше и други с нея? Войници от колониите? Войници на републиката, станали предатели? Не знаех. Не можех да разбера. Не чувах и не виждах…

Сред надигащата се паника чух гласа на Метиъс. Запази спокойствие, Джун, майско бръмбарче. Логиката ще те спаси. Концентрирай се, мисли, действай.

Затворих очи, поех си дълбоко въздух, треперейки, и оставих съзнанието ми да се успокои за секунда, да се концентрира върху гласа на брат ми. Сега не беше моментът да рухвам. Никога не бях позволявала на емоциите да вземат връх над мен и нямаше да започна да го правя сега. Мисли, Джун. Не бъди глупава. След толкова месеци на политически пазарлъци, след толкова дни на война и смърт, бях започнала да подозирам всичко и всички. Ето как колониите можеха да ни разделят… не с техните съюзници или оръжия, а с тяхната пропаганда. Със страх и отчаяние.

Паниката ми изчезна. Логиката отново дойде на мястото си.

Първо извадих пистолета от кобура си. След това направих провокиращо движение, сякаш възнамерявах да изляза иззад прикритието на контейнера за боклук. Вместо това останах на място — но маневрата ми бе достатъчни, за да провокира още един изстрел. Искра! Тя рикошира от тухлената стена, където бе опрян гърбът ми. Мигновено хвърлих поглед към следата, която остави куршумът и определих откъде е дошъл. (Не беше от покривите — ъгълът не бе достатъчно широк. Някъде от четвъртия или петия етаж. Не от сградата право срещу мен, а от онази до нея.) Погледнах към прозорците на тези етажи. Няколко бяха отворени. Първоначално исках веднага да се прицеля в тях, но след това си напомних, че мога да улуча неволно някого. Вместо това проучих сградата. Имаше вид или на радиотелевизионна станция, или на военна резиденция — беше достатъчно близо до въздушните бази, което ме накара да се запитам дали не бе използвана като позиция, откъдето да се наблюдават въздушните кораби.

Какви планове кроеше тя, включваха ли те въздушните бази? Дали колониите не планираха изненадваща атака тук?

Отново щракнах микрофона си.

— Андън — прошепнах, след като въведох кода му. — Измъкни ме от тук. Използвай проследяващия сигнал на пистолета ми.

Но обаждането ми не успя да се осъществи. Само след стотна от секундата още един куршум се заби точно над главата ми — този път се дръпнах и се прилепих плътно под контейнера за боклук. Когато отворих очи, установих, че се взирам право в студените зеници на командир Джеймсън.

Тя се опита да ме сграбчи за китката.

Измъкнах се мълниеносно изпод контейнера за боклук, преди да успее да ме достигне. Извъртях се, за да насоча пистолета си към нея, но тя вече се бе отместила. Нейният пистолет беше вдигнат. Веднага разбрах, че не се целеше, за да ме убие. Защо? Въпросът мина през ума ми със скоростта на светлината. Защото колониите ме искат жива, защото ще ме използват, за да сключат сделка.

Тя стреля, претърколих се на земята. Куршумът мина на сантиметри от крака ми. Скочих и отново се прицелих към нея — този пък стрелях. Не успях да я улуча за съвсем малко. Тя приклекна зад контейнера за боклук. В същото време отново се опитах да се обадя. Успях.

— Андън — задъхано извиках в микрофона, докато се обръщах, за да побягна. — Измъкни ме от тук!

— Вече сме на път — отвърна Андън.

Спринтирах зад ъгъла, когато зад гърба си чух още един изстрел. Той беше последният. Точно навреме с пълна скорост пристигна джип и спря със скърцане на спирачки на няколко метра от мен. Двама войници излязоха и ме прикриха, докато други двама се втурнаха по улицата след командир Джеймсън. Аз обаче вече знаех, че бе твърде късно и нямаше да я хванат — със сигурност тя също бе побягнала. Всичко свърши точно толкова бързо, колкото и започна. Качих се в джипа с помощта на войниците и рухнах на седалката, докато бързо се отдалечавахме. Адреналинът ми се покачи. Цялото ми тяло трепереше неудържимо.

— Добре ли сте? — попита един от войниците, но гласът му звучеше сякаш отдалече.

Единственото нещо, за което си мислех, бе какво означаваше тази неочаквана среща. Командир Джеймсън знаеше, че ще изчакам джипа в онази пресечка — сигурно се беше опитала да ме подмами, за да ме залови. Присъствието й до въздушните бази не беше случайно. Тя снабдяваше с информация колониите за нашите смени и позиции тук. Навярно имаше също и други войници от колониите, които се криеха сред нас — командир Джеймсън беше обявена за издирване. Не можеше да се придвижва толкова лесно навсякъде, без да получава помощ. А с нейния опит вероятно можеше да издържи на преследване по тези улици достатъчно дълго, за да пристигнат колониите. За да пристигнат колониите. Те се бяха прицелили в следващия град и това щяхме да бъдем ние.

В слушалката ми отново се обади гласът на Андън.

— На път съм — бързо обясни той. — Добре ли си? Джипът ще те отведе право в резиденция „Батала“ и ще наредя да имаш пълна охрана…

— Тя ги снабдява с информация за пристанищата — промълвих в микрофона, преди той да успее да довърши. Гласът ми трепереше, когато произнасях думите. — Колониите възнамеряват да атакуват Лос Анджелис.