Героят

Дей

ЗАДЪРЖАХА МЕ В БОЛНИЦАТА ЦЯЛА НОЩ, преди да ме върнат в апартамента ми. През това време новината беше изтекла: случайни минувачи бяха видели как ме пренасят, след което разпространили информацията сред други хора и скоро опустошителният огън бе неудържим — слухът беше плъзнал до всеки ъгъл на града. Видях, че новинарският обмен на два пъти се опита да прикрие случката. Бил съм в болницата за стандартен преглед, бил съм в болницата, за да посетя брат си. Всякакви проклети истории. Но никой не им вярваше.

Прекарах целия ден, като се наслаждавах на лукса да не лежа в болнично легло, наблюдавах светлината, лапавицата, която падаше отвън пред прозореца ни, докато Идън се бе разположил на кревата до краката ми и си играеше с конструктор на роботи, който получихме от републиката като подарък. В момента сглобяваше някакъв модел робот, като съединяваше светещо магнитно кубче — кутийка с размерите на длан, с миниекрани от всяка страна — с няколко кубчета, представляващи ръце, крака и крила, за да създаде нещо като човек джъмботрон. Усмихна се доволно на творението си, след което разглоби кубчетата и ги пренареди в чифт ходещи крака, които показваха видеовръзка от джъмботроните всеки път, когато стъпеха на земята.

Аз също се усмихнах, мигновено доволен от това, че той е щастлив. Ако имаше едно добро нещо в републиката, то бе, че задоволяваха желанията на Идън да конструира. Както изглежда, през седмица получавахме нови приспособления, каквито бях виждал да притежават само хлапетата от висшата класа. Питах се дали Джун е тази, която е направила тази специална заявка за Идън, знаейки как стоят нещата. Или може би Андън просто се чувстваше гузен за всичко, на което ни бе подложил баща му.

Чудех се дали Джун вече беше чула новините. Сигурно.

— Внимателно — предупредих Идън, когато той се надигна от леглото и се наведе, за да постави новото си творение на ръба на прозореца. Ръцете му заопипваха наоколо, за да намерят перваза и стъклото. — Ако паднеш и счупиш нещо, иде трябва да се върнем обратно в болницата и няма да съм много щастлив от това.

— Отново си мислиш за нея, нали? — спокойно отвърна на огъня Идън. Незрящите му очи останаха присвити върху блокчетата, които се намираха само на няколко сантиметра от лицето му. — Гласът ти винаги се променя.

Примигнах изненадано към него.

— Какво?

Той погледна към мен и повдигна вежди, изражението изглеждаше комично върху детското му личице.

— О, хайде, де. Толкова е очевидно. Какво изпитваш към това момиче, Джун? Из цялата страна се носят клюки за вас двамата, а когато тя те помоли да дойдеш в Денвър, щеше да си счупиш ръцете от бързане, докато стягаше багажа ни. Каза ми да й се обадя, в случай че някога републиката поиска да ме отведе. Ще трябва да си признаеш рано или късно, нали? Винаги говориш за нея.

— Не говоря за нея постоянно.

— Аха, ясно.

Бях доволен, че Идън не можеше да види изражението ми. Все още не бях разговарял с него за Джун и връзката й с останалата част от семейството ни — още една сериозна причина да стоя настрана от нея.

— Тя е моя приятелка — отговорих най-накрая.

— Харесваш ли я?

Очите ми отново започнаха да изучават дъждовния пейзаж отвъд прозореца.

— Да.

Идън изчака да кажа още нещо, но когато останах смълчан, той сби рамене и отново концентрира вниманието си върху робота.

— Сподели с мен, когато решиш.

Сякаш по поръчка, в слушалката ми прокънтя тих статичен шум, който ме предупреждаваше за входящо обаждане. Приех го. Миг по-късно шепнещият глас на Джун отекна в ухото ми. Не каза нищо за болестта ми — просто попита:

— Може ли да поговорим?

Знаех, че е въпрос на време, преди да се свърже с мен. За секунда продължих да гледам как Идън си играе.

— Трябва да го направим някъде другаде — прошепнах в отговор.

Брат ми ми хвърли поглед, мигновено заинтригуван от думите ми. Не исках да разваля първия си ден извън болницата, като разкрия потискащата диагноза на едно единадесетгодишно дете.

— Тогава какво ще кажеш за една разходка?

Погледнах през прозореца. Беше време за вечеря и заведенията долу, на приземното ниво на улицата, бяха претъпкани с клиенти, почти всички от които се бяха свили под шапки, каскети, чадъри и качулки и избягваха контакт с останалите в дъждовния полумрак. Може би беше подходящо време за разходка, без да привличаме твърде много внимание.

— Искаш ли да направим следното. Ела насам и ще тръгнем оттук.

— Чудесно — отвърна Джун и прекъсна връзката.

Десет минути по-късно на вратата се позвъни, Идън се стресна и се изправи на крака — новият робот от кубчета, който бе конструирал, падна от леглото ми и три от крайниците му се откачиха.

— Кой е там? — попита Идън.

— Не се притеснявай, хлапе — отговорих и отидох до вратата. — Това е Джун.

Раменете на Идън се отпуснаха при тези мои думи — ярка усмивка озари лицето му и той скочи от ръба на леглото, оставяйки робота от блокчета до прозореца. С опипване отиде до другия край на леглото.

— Е? — запита той. — Няма ли да й отвориш?

Изглежда, че във времето, когато бях прекарал живота си из улиците, съм пропуснал да видя как Идън се е развил. Кроткото хлапе се бе превърнало в упорито и вироглаво момче. И представа си нямам откъде беше наследил тази черта. Въздъхнах — не обичах да крия нищо от него, но как да му обясня това? През последната година му бях разказал коя е Джун: момиче от републиката, което бе решило да ни помогне, момиче, което сега се обучаваше да стане бъдещият принцепс на страната. Все още не бях измислил как да му съобщя останалото — затова въобще не казвах нищо по въпроса.

Джун не се усмихна, когато отворих вратата. Погледът й се спря върху Идън, а после отново върху мен.

— Това брат ти ли е? — попита тихо тя.

Кимнах.

— Досега не си се запознавала с него, нали? — Обърнах се и му викнах: — Идън. Дръж се прилично.

Идън помаха от леглото.

— Здрасти — обади се той.

Отстъпих настрана, за да може Джун да влезе. Тя отиде при Идън, седна до него с усмивка и хвана малката му ръчичка в своята. Разклати я два пъти.

— Приятно ми е да се запознаем, Идън — каза тя с учтив глас. Облегнах се на вратата, за да наблюдавам разговора. — Как си?

Идън сви рамене.

— Доста добре, предполагам — отвърна той. — Лекарите казват, че очите ми са стабилизирани. Вземам по десет различни хапчета всеки ден. — Той наклони глава. — Но мисля, че ставам по-силен. — Идън изду леко гърди, след което застана в подигравателна поза, като стягаше мускулите на ръцете си. Погледът му бе разфокусиран и насочен леко вляво от лицето на Джун. — Как изглеждам?

Джун се засмя.

— Трябва да призная, че изглеждаш по-добре от повечето хора, които виждам. Слушала съм много за теб.

— Аз също съм слушал много за теб — бързо отвърна Идън, — най-вече от Даниел. Той мисли, че си много красива.

— Добре, това е достатъчно. — Прокашлях се силно, за да ме чуе той, след което му хвърлих раздразнен поглед, макар да беше напълно сляп. — Хайде да излизаме.

— Ял ли си вече? — попита Джун, когато се отправихме към вратата. — Трябваше да съм на обучение при Андън с останалите кандидат-принцепси, но той беше извикан в казармите на Бронята за кратък брифинг — нещо свързано с хранително натравяне сред войниците. Така че разполагам с няколко свободни часа. — Лека руменина изби по бузите й, когато обяснявате това. — Мислех си, че можем да хапнем заедно.

Повдигнах вежди. След това се наведох към нея, така че бузата ми се докосна леко до нейната — за моя изненада усетих как тя потрепери от докосването.

— Ей, Джун — подшушнах с тих и закачлив глас, докато се усмихвах до ухото й. — Да не би да ме каниш на среща?

Джун се изчерви още повече, но топлината не се появи в очите й.

Дяволитият ми миг приключи. Изкашлях се и хвърлих поглед назад към Идън.

— Ще ти донеса храна. Не излизай самичък. Прави какво ти каже Луси.

Идън кимна, вниманието му отново бе погълнато от робота.

Минути по-късно напуснахме жилищния комплекс и закрачихме сред усилващия се ситен дъжд. Държах главата си наведена, лицето ми беше скрито под сянката на войнишка шапка, гърлото ми бе предпазено с дебел червен шал, а ръцете ми бяха напъхани дълбоко в джобовете на военната ми куртка. Беше странно колко много бях свикнал с облеклото на републиката.

Джун вдигна яката на палтото си, а дъхът й се носеше около нея на облаци от пара. Лапавицата отново се беше усилила, мяташе дъжд и току-що замръзнал лед в лицето ми и гъделичкаше миглите ми. Яркочервени знамена все още висяха от прозорците на повечето небостъргачи, а в ъгъла на картината, предавана по джъмботроните, имаше червено-черен символ в чест на рождения ден на Андън. Другите хора по улицата минаваха бързо покрай нас като размазани петна. Вървяхме в спокойно мълчание, наслаждавайки се на близостта помежду ни.

Всъщност беше малко странно. Днес бе един от по-добрите ми дни и нямах проблем да вървя в едно темпо с Джун — днес нямах усещането, че ми остават няколко месеца живот. Може би новите лекарства, които ми бяха дали, този път щяха да свършат работа.

Не си казахме и дума, докато Джун най-сетне не спря пред малка, изпускаща пара, закусвалня на няколко пресечки от апартамента ми. Веднага видях защо я беше избрала — беше почти пуста, разположена в неголямо пространство на първия етаж на извисяващ се небостъргач, цялата мокра от лапавицата и не добре осветена. Макар закусвалнята да бе открита като много други в района, имаше няколко тъмни ъгълчета, където можеше да се настаним приятно, а единствената светлина идваше от пламтящите фенери във формата на куб върху всяка от масите.

Разпоредителка ни въведе и ни настани по молба на Джун в един от сенчестите ъгли. Плоски чинии с ароматизирана вода бяха поставени навсякъде из закусвалнята. Потреперих, макар мястото, където седяхме, да бе доста топло заради петромакса.

Още веднъж, какво правим тук? Обля ме странна мъгла, а после се изпари. Тук сме, за да вечеряме, ето какво правим. Поклатих глава. Припомних си краткото усилие, което положих преди няколко дни, когато не можех да си спомня името на Луси. В главата ми се появи плашеща мисъл.

Може би това бе нов симптом. Или пък просто съм параноичен.

След като поръчахме, Джун заговори. Златистият отблясък в очите й грееше на оранжевата светлина от фенера.

— Защо не ми каза? — прошепна тя.

Вдигнах ръце към фенера и се насладих на топлината.

— Какво значение щеше да има?

Джун сбръчка вежди и едва тогава забелязах, че очите й изглеждаха подпухнали, сякаш бе плакала. Поклати глава към мен.

— Слуховете са плъзнали навсякъде — продължи тя с глас, който едва долавях. — Свидетели твърдят, че са видели как те изнасят на носилка от апартамента ти преди тридесет и четири часа — един от тях очевидно е чул някой от медиците да обсъжда състоянието ти.

Въздъхнах и вдигнах ръце в знак, че признавам поражението си.

— Знаеш ли какво, ако всичко това по някакъв начин е причина за размирици по улиците и създава още проблеми за Андън, то тогава съжалявам. Казаха ми да пазя състоянието си в тайна — и го правех, доколкото бе по силите ми. Сигурен съм, че нашият прославен Електор ще намери начин да успокои народа.

Джун прехапа устната си.

— Трябва да има някакво решение, Дей. Лекарите ти…

— Вече опитаха всичко. — Трепнах, когато болезнен спазъм премина по задната част на главата ми сякаш по поръчка. — Преминах през три цикъла на експерименти. Засега напредъкът е бавен и болезнен. — Обясних на Джун какво ми бяха казали лекарите за необичайната инфекция в хипокампа ми, за лекарството, което ме правеше по-слаб и изсмукваше силата от тялото ми. — Повярвай ми, опитват всичко.

— Колко време ти остава? — прошепна тя.

Останах смълчан и се преструвах, че съм хипнотизиран от фенера. Не знаех дали имам сили да го изрека.

Джун се наведе по-близо, докато рамото й не се докосна до моето.

— Колко време ти остава? — повтори тя. — Моля те. Надявам се, че все още държиш достатъчно на мен, за да ми кажеш.

Погледнах отново към нея и бавно започнах да попадам — както винаги се случва — обратно под нейното влияние. Не ме карай да правя това, моля те. Не исках да й го съобщавам на глас — това щеше да значи, че може наистина да е вярно. Но тя изглеждаше толкова тъжна и изплашена, че не можах да го задържа в себе си. Въздъхнах, след което прокарах ръка през косата си и сведох глава.

— Казаха, че имам един месец — прошепнах. — Може би два. Казаха, че трябва да си подредя нещата.

Джун затвори очи — мисля, че забелязах как се олюля леко на мястото си.

— Два месеца — измърмори разсеяно тя. Болката по лицето й ми напомни точно защо не исках да й позволя да научи.

След още едно дълго мълчание между нас, Джун внезапно излезе от унеса си и се протегна, за да извади нещо от джоба си. В дланта си държеше нещо малко и метално.

— Исках да ти дам това — рече тя.

Гледах го безизразно. Беше пръстен от кламери — тънки ивици от тел, усукани в елегантна серия от извивки и затворени в кръг, точно като онзи, който аз бях направил за нея. Очите ми се разшириха и бързо се насочиха към нейните. Тя не каза нищо — вместо това погледна надолу и ми помогна да сложа пръстена на безимения пръст на дясната си ръка.

— Имах малко време — най-сетне промълви Джун.

Прокарах изумено ръка по пръстена, докоснат до дъното на

душата си. Връхлетяха ме дузина емоции.

— Съжалявам — заекнах след известно мълчание, опитвайки се да сложа всичко в по-обнадеждаваща, цялостна перспектива. Само това ли можех да кажа след този подарък от нейна страна? — Смятат, че все още има някакъв шанс. Скоро ще опитат да приложат и нови лечения.

— Веднъж ми разказа защо си избрал Дей да бъде уличното ти име — заяви строго тя. Премести ръката си върху моята и скри от поглед пръстена от кламери. От топлината на кожата й, допираща се до моята, дишането ми се учести. — Всяка сутрин всичко отново е възможно. Нали?

Порой от тръпки се спусна по гръбнака ми. Исках да хвана с ръце лицето й, да целуна бузите й, да огледам тъмните й, тъжни очи и да й кажа, че ще се оправя. Но това щеше да е още една лъжа. Едната половина от сърцето ми се късаше от болката, изписана по лицето й, а другата, гузно осъзнах, бе изпълнена с щастие, осъзнавайки, че тя все още има чувства към мен. В печалните й думи, в извивките на този тънък, метален пръстен, се четеше любов. Не беше ли така?

Най-сетне си поех дълбоко въздух.

— Понякога слънцето залязва по-рано. Дните не са вечни, нали знаеш. Но ще се боря с всички сили. Мога да ти обещая това.

Погледът на Джун омекна.

— Не е нужно да правиш това сам.

— Защо трябва и ти да носиш това бреме? — промълвих. — Просто… смятах, че така ще е по-лесно.

— По-лесно за кого? — сопна се Джун. — За теб, за мен, за хората? Предпочиташ да си заминеш кротко един ден, без дори да ми кажеш нито дума повече?

— Да, предпочитам — улових се, че отвръщам също толкова рязко аз. — Ако ти бях казал през онази нощ, щеше ли да се съгласиш да станеш кандидат-принцепс?

Каквито и думи да имаше на върха на езика на Джун, те останаха неизказани. Спря се за момент, след което преглътна.

— Не — призна тя. — Сърце нямаше да ми даде да го направя. Щях да изчакам.

— Именно. — Поех си дълбоко въздух. — Мислиш ли, че исках да ти хленча за здравето си в онзи миг? Да застана на пътя между теб и нещо толкова важно в живота ти?

— Изборът какво да направя трябваше да е мой — изрече през стиснати зъби Джун.

— А аз исках да го направиш, без да заставам на пътя ти.

Джун поклати глава и раменете й леко се отпуснаха.

— Наистина ли мислиш, че толкова малко се интересувам от теб?

Храната ни пристигна в този миг — купички със супа, от които се надигаше пара, чинии с хлебчета и прилежно опакован пакет с храна за Идън, — и аз с благодарност пак изпаднах в мълчание.

Щеше да е по-лесно за мен — добавих наум аз. — По-добре да се отдръпна, отколкото да ми напомнят всеки ден, че ми остават само няколко месеца, в които да съм с теб.

Все пак ме беше срам да изрека това на глас. Когато Джун ме погледна очаквателно, аз просто поклатих глава и свих рамене.

И тогава я чухме. Сирена започна да вие из града.

Беше оглушителна. И двамата замръзнахме, след което погледнахме нагоре към високоговорителите, наредени по всички улични сгради. Никога през живота си не бяха чувал подобна сирена — безкраен, проглушаващ писък, който изпълваше въздуха и помиташе всичко по пътя си. Екраните на джъмботроните останаха тъмни. Хвърлих объркан поглед към Джун. Какво, по дяволите, е това?

Но Джун вече не гледаше към мен. Очите й бяха приковани към високоговорителите, от които сирената кънтеше из цялата улица, а изражението й бе обхванато от ужас. Заедно наблюдавахме как джъмботроните просветнаха и отново се включиха — този път всеки екран бе кървавочервен, а върху него имаше изписани две думи в златист цвят и получерен шрифт:

НАМЕРЕТЕ УКРИТИЕ

— Какво значи това? — извиках.

Джун ме сграбчи за ръката и тръгна да тича.

— Означава, че предстои въздушно нападение. Бронята е атакувана.