Героят

Дей

НАЙ-СЕТНЕ СЕ ВЪРНАХ, СЪС ЗАМЪГЛЕНИ ОЧИ и изморен, в спалнята на Джун точно преди да настъпи изгревът. Тя все още бе тук, видимо необезпокоена. Не се опитах да се промъкна обратно в леглото до нея — вместо това се сгромолясах върху дивана и заспах дълбок сън, без видения, докато светлината отвън ставаше по-ярка.

Джун бе тази, която ме събуди.

— Хей — прошепна тя. За моя изненада не изкоментира колко зачервени или подпухнали са очите ми. Дори не изглеждаше изненадана от това, че се е събудила и ме открила да лежа на дивана, вместо в леглото й. Нейните очи изглеждаха натежали. — Аз… информирах Андън за решението ти. Той каза, че лабораторен екип иде бъде готов да ви вземе с Идън след два часа от апартамента ти. — Гласът на Джун звучеше признателно, изморено и колебливо.

— Ще бъда там — измърморих.

Против волята си втренчих безучастен поглед в празното пространство за няколко секунди — нищо не изглеждаше реално в този миг, а аз се чувствах, сякаш плувам в море от мъгла, където емоциите, образите и мислите са нефокусирани. Заставих се да стана от дивана и отидох в банята. Там разкопчах ризата си и наплисках с вода лицето, гърдите и ръцете си. Този път се страхувах да погледна в огледалото. Не исках да видя как Джон стои от другата страна с моята собствена превръзка около очите. Ръцете ми трепереха толкова силно — разрезът по лявата ми длан отново се бе отворил и кървеше вероятно заради факта, че непрекъснато и инстинктивно стисках ръката си. Дали Джун бе видяла, че излизам? Потреперих, когато изживях отново спомена, в който тя стоеше отвън пред дома на майка ми и чакаше начело на ескадрон от войници. След това отново си спомних думите на канцлера, опасната ситуация, в която се намираше Джун… в която се намираше Тес, в която се намираше и Идън — в която се намирахме всички.

Няколко пъти наплисках лицето си с вода и когато това не помогна, скочих под душа и се залях с вряла вода. Но и това не прогони образите.

Когато най-сетне излязох от банята, косата ми все още беше мокра, а ризата ми наполовина разкопчана, бях болнаво блед и треперех. Джун ме наблюдаваше безмълвно, докато седеше на края на леглото и отпиваше светлолилав чай. Макар да знаех, че е безсмислено да крия каквото и да е от нея, аз все пак опитах.

— Готов съм — казах, отправяйки й колкото се може по-искрена усмивка.

Не заслужаваше да види подобна болка, изписана по лицето ми, и не исках да си мисли, че тя е причината за нея. Тя не е тази, която я причинява — напомних си.

Но Джун не каза нищо по въпроса. Оглеждаше ме с тези дълбоки, тъмни свои очи.

— Току-що получих обаждане от Андън — обясни тя и прокара неловко ръка през косата си. — Имат нови доказателства, че командир Джеймсън е отговорна за предоставянето на някои военни тайни на колониите. Изглежда, че сега тя работи за тях.

Под приливната вълна на емоциите ми се надигна дълбока омраза. Ако не беше командир Джеймсън, може би всичко между мен и Джун щеше да бъде наред — и може би нашите семейства все още щяха да са живи. Не зная. Никога нямаше да узнаем. А сега, когато трябваше да е мъртва, тя работеше за врага. Изругах под носа си.

— Има ли начин да разберем къде точно е тя? Дали понастоящем е в републиката?

— Никой не знае. — Джун поклати глава. — Андън каза, че се опитват да разберат дали могат да открият нещо, свързано с нея, но тя определено отдавна е сменила затворническите си дрехи, а проследяващите чипове в ботушите й навярно също са заличени. Със сигурност е взела необходимите мерки. — Когато Джун видя разочарованието по лицето ми, тя направи съчувствена гримаса. И двамата бяхме съсипани от един и същ човек. — Зная. — Тя остави чая си и стисна контузената ми ръка.

Силни спомени проблеснаха в съзнанието ми при нейното докосване — трепнах, преди да успея да се спра. Тя замръзна. За секунда видях дълбока обида в изражението й. Бързо прикрих грешката си, като я целунах, опитвайки да се отдам на този жест, както го направих предната нощ.

Но никога не съм бил добър лъжец, поне не и пред Джун. Тя се отдръпна от мен.

— Съжалявам — прошепна тя.

— Всичко е наред — отвърнах бързо, раздразнен от самия себе си, затова че отново изкарах на повърхността старите ни рани. — Не е…

— Да, така е. — Джун се насили да застане с лице към мен.

— Видях къде отиде снощи — видях те там, вътре… — Гласът й заглъхна, когато сведе виновно поглед. — Съжалявам, че те проследих, но трябваше да знам. Трябваше да видя, че аз съм причината за скръбта в очите ти.

Исках да я успокоя, че не всичко е заради нея, че я обичах толкова отчаяно, че се плашех от чувството. Но не можех. Джун видя колебанието, изписано по лицето ми, и разбра, че то е потвърждение на страховете й. Тя прехапа устни.

— Вината е моя — рече Джун, сякаш беше елементарна логика. — И не съм сигурна дали някога ще успея да заслужа твоята прошка. Не би трябвало.

— Не зная какво да правя. — Ръцете ми безпомощно висяха от двете ми страни. Ужасни образи от нашето минало преминаха отново през ума ми: по никакъв начин не можех да ги спра.

— Не зная как да го направя.

Очите на Джун се напълниха със сълзи, но тя успя да ги удържи. Можеше ли една грешка наистина да разруши един съвместен живот?

— Не мисля, че има начин — най-сетне изрече тя.

Пристъпих към нея.

— Хей — прошепнах в ухото й. — Ще се справим. — Не бях сигурен дали е истина, но ми се струваше, че е най-доброто, което можех да изрека.

Джун се усмихна, като също влезе в роля, но очите й отразяваха собственото ми съмнение.

Вторият ден от временното примирие, обещано от колониите.

Последното място, където исках да се върна, бе етажът с лабораторията на централната болница в Лос Анджелис. Беше достатъчно тежко да бъда там и да гледам как Тес е задържана зад стъклени стени, а в кръвта й инжектират химикали. Сега щях отново да се върна там заедно с Идън и щеше да ми се наложи да гледам как същото нещо се случва и с него. Докато се приготвяхме да слезем долу при джипа, който ни чакаше пред временната ни квартира, коленичих пред брат ми и оправих очилата му. Той ме изгледа сериозно.

— Не е нужно да го правиш — напомних му.

— Зная — отговори Идън. Той бутна нетърпеливо ръката ми, когато махнах няколко мъхчета от якето му. — Ще бъда добре. Казаха, че няма да отнеме цял ден, така или иначе.

Андън не можеше да гарантира сигурността му — можеше да обещае единствено, че ще вземат всички възможни предпазни мерки. А когато това излизаше от устата на републиката — макар да бе уста, на която с неохота бях започнал да се доверявам, — такова нищожно и съмнително уверение не означаваше почти нищо. Въздъхнах.

— Ако си промениш мнението в който и да е момент, просто ми кажи, става ли?

— Не се притеснявай, Даниел — рече той и игнорира въпроса ми. — С мен всичко ще бъде наред. Не изглежда толкова страшно. Поне ти ще си там.

— Да. Поне аз ще съм там — повторих сковано. Луси грижовно приглади разрошените му руси къдрици. Пак спомени за вкъщи и мама. Затворих очи и се опитах да се освободя от мислите си. Тогава се пресегнах и пернах Идън по носа. — Колкото по-скоро започнат — рекох му аз. — толкова по-бързо ще приключи всичко.

Минути по-късно един военен джип ме взе, докато медицински камион транспортира отделно Идън до централната болница на Лос Анджелис.

Той ще се справи — повтарях си, докато се качвах към лабораторията на четвъртия етаж. Техници ме придружиха до помещение с дебели стъклени прозорци. А ако той се справи, то тогава и аз ще мога да го преживея. И все пак ръцете ми бяха потни. Отново ги стиснах, в опит да спра безкрайното им треперене, и внезапна болка премина през контузената ми длан. Идън бе в стъкленото помещение. Светлорусите му къдрици бяха разчорлени, въпреки усилията на Луси, и сега той носеше тънка, червена пациентска манта. Бе бос. Двама лабораторни техници му помогнаха да се настани върху дълго, бяло легло и един от тях нави ръкавите на Идън, за да премери кръвното му. Брат ми трепна, когато хладната гума докосна ръката му.

— Спокойно, хлапе — рече лабораторният техник, като гласът му бе приглушен от стъклото. — Просто си поеми дълбоко въздух.

Идън измърмори едно боязливо добре в отговор. Изглеждаше толкова мъничък до тях. Краката му дори не докосваха пода. Те се люшкаха лениво, докато той бе вперил поглед към прозореца, който ни разделяше, и се оглеждаше за мен. Стисках и отпусках ръце, след което ги прилепих към стъклото.

Съдбата на цялата република лежеше върху рамене на малкото ми братче. Ако мама, Джон или татко бяха тук, те вероятно щяха да се изсмеят на целия този абсурд.

— Всичко с него ще бъде наред — промълви успокояващо лабораторният техник, който стоеше до мен. Гласът му не звучеше много убедително. — Днешните процедури не би трябвало да му причинят болка. Просто ще му вземем няколко кръвни проби и след това ще му дадем редица лекарства. Изпратихме също проби за анализ и в лабораторните екипи в Антарктида.

— Трябва ли това да ме накара да се почувствам по-добре? — попитах отсечено аз. — Днешните процедури не би трябвало да му причинят болка? Ами тези утре?

Лабораторният техник вдигна отбранително ръце.

— Съжалявам — заекна той. — Не прозвуча добре… не исках да кажа това. Брат ви няма да изпитва болка, обещавам. Вероятно известен дискомфорт от лекарството, но ние взимаме всички възможни предпазни мерки. Аз, хммм… надявам се, че няма да представите нещата в отрицателна светлина пред нашия прославен Електор.

Ето какво го тревожеше толкова много. Това, че ако бях разстроен, щях да изтичам при Андън и да почна да хленча. Присвих очи.

— Ако не ми давате повод да му представя така нещата, няма да го направя.

Лабораторният техник отново се извини, но вече не му обръщах внимание. Очите ми се върнаха върху Идън. Той питаше един от техниците нещо, макар че говореше достатъчно тихо, за да не мога да го чуя. Лабораторният техник поклати глава към брат ми. Идън преглътна, отново погледна нервно към мен, след което стисна очи. Един от лаборантите извади спринцовка и внимателно я инжектира във вената на ръката на Идън. Брат ми стисна зъби, но не издаде и звук. Позната, притъпена болка запулсира в долната част на врата ми. Опитах се да се успокоя. Стресът и отключването на едно от моите главоболия в подобен момент нямаше да помогне на Идън.

Той избра да направи това — напомних си. V мен внезапно се надигна чувство на гордост. Кога беше пораснал Идън? Имах чувството, че само съм примигнал с очи и съм пропуснал да забележа.

Лабораторният техник най-сетне махна спринцовката, която сега беше пълна с кръв. Намазаха с нещо ръката на Идън, след което я превързаха. Вторият техник сложи шепа хапчета в отворената длан на Идън.

— Глътни ги наведнъж — нареди той на брат ми. Идън изпълни нареждането. — Малко са горчиви… най-добре да ги изпиеш наведнъж.

Идън направи гримаса и леко се задави, но успя да преглътне хапчетата с малко вода. Техниците го преместиха до цилиндрична машина. Не можех да си спомня как се наричаше машината, макар че ми бяха казали преди по-малко от час. Бавно го завъртяха във вътрешността на апарата, докато единственото, което виждах, бяха петите на босите крака на Идън. Бавно отдръпнах ръце от прозореца. Кожата ми остави отпечатъци по стъклото. Минута по-късно сърцето ми се сви в гърдите, когато чух Идън да плаче в машината. Сигурно беше болезнено. Стиснах зъби толкова силно, че си помислих, че челюстта ми може да се счупи.

Най-накрая, след както ми се стори цяла вечност, един от лабораторните техници ми даде знак да вляза. Незабавно минах покрай тях, избутвайки ги, и влязох в стъкленото помещение, за да се надвеся над Идън. Той отново седеше на края на бялото легло. Когато чу, че приближавам, на устата му изгря усмивка.

— Не беше толкова зле — обясни с немощен глас.

Аз просто взех ръката му и я стиснах.

— Справи се добре — отвърнах. — Гордея се с теб. — И това беше така. Бях по-горд с него, отколкото някога съм бил със самия себе си — бях горд с него, че отстоя принципите си срещу мен.

Един от лабораторните техници ми показа екран с нещо, което приличаше на увеличен образ на кръвните клетки на Идън.

— Добро начало — обясни ни той. — Ще работим по това и ще се опитаме да инжектираме Тес с противоотрова тази вечер. Ако имаме късмет, тя ще издържи още пет или шест дни и ще ни даде известно време, през което да работим. — Очите на техника бяха мрачни, макар думите му да бяха доста обнадеждаващи. От странната комбинация ме побиха ледени тръпки. Стиснах по-силно ръката на Идън.

— Не ни остава много време — прошепна ми Идън, когато лабораторните техници ни оставиха да разговаряме на спокойствие. — Какво ще правим, ако не могат да намерят лекарство?

— Не знам — признах.

Не беше нещо, за което наистина исках да мисля, защото ме караше да се чувствам по-безпомощен, отколкото ми бе по вкуса. Ако не откриехме противоотрова, нямаше да получим никаква международна военна помощ. Ако не получехме помощ, нямаше начин да победим колониите. А ако колониите ни превземеха… сетих се какво видях, когато бях там, и си спомних какво ми беше предложил канцлера. Ако избереш, можем да работим заедно. Хората не знаят какво е най-добро за тях. Нали така?

Трябваше да намеря начин да спечелим време, докато работехме по получаването на лекарството. Трябваше да измисля нещо, с което да забавя колониите и да дам на Антарктида възможност да ни се притече на помощ.

— Просто ще ни се наложи да се съпротивляваме — казах на Идън и разроших косата му. — Докато можем. Изглежда, че нещата винаги стоят така, нали?

— Защо републиката не може да спечели? — попита Идън. — Винаги съм смятал, че войската им е най-силната в света. Това всъщност е първият път, когато ми се иска те да си били прави.

Усмихнах се тъжно на наивността на Идън.

— Колониите имат съюзник — отвърнах. — Ние нямаме. — Как, по дяволите, да обясня всичко това? Как да му кажа точно колко безпомощен се чувствах като безучастен зрител, докато Андън водеше армията си към битка, която те просто не можеха да спечелят? — Тяхната армия е по-добра, а ние просто нямаме достатъчно войници, за да се справим.

Идън въздъхна. Слабичките му рамене се отпуснаха по начин, който ме накара да се задавя. Затворих очи и с мъка се успокоих. Да плача пред Идън в подобен момент беше твърде неловко.

— Колко жалко, че не всички в републиката са войници — измърмори той.

Отворих очи. Колко жалко, че не всички в републиката са войници.

И просто ей така, знаех какво трябваше да направя. Знаех как да отговоря на изнудването на канцлера и как да забавя колониите. Умирах, не ми оставаха много дни — мозъкът ми бавно се разпадаше, а същото се отнасяше и за силата ми. Но имах достатъчно мощ за едно нещо. Разполагах с достатъчно време, за да направя една последна стъпка.

— Може би всички в републиката могат да бъдат войници — отвърнах тихо аз.