Героят

Дей

Е, НЯМАШЕ СМИСЪЛ ДА СЕ ВРЪЩАМ ВКЪЩИ тази вечер. Двамата с Паскао трябваше да минем през Лос Анджелис и да маркираме врати и стени, известявайки безмълвно хората за нашата кауза, а най-добре можехме да го направим от някое централно място като болницата. Освен това исках да поседя известно време при Идън. Беше прекарал вечерта в даване на кръвни проби и това не му се беше отразило добре — откакто бях при него, повърна два пъти. Когато медицинската сестра бързо излезе от стаята с кофа в ръка, аз сипах чаша вода на брат си. Той я изпи.

— Има ли някакъв успех? — попита Идън със слаб глас. — Знаеш ли дали вече са открили нещо?

— Все още не. — Взех празната чаша от него и я върнах на подноса. — Ще мина обаче да се видя с тях след малко. Да разбера, докъде са стигнали. Дано всичко това да си е заслужавало.

Идън въздъхна, затвори очи и облегна глава на купчината с възглавници, наредени върху леглото му.

— Добре съм — прошепна той. — Как е приятелката ти? Тес?

Тес. Тя все още не се беше събудила и сега ми се искаше да можем да се върнем в онзи миг, когато тя все още можеше да оказва съпротива на лабораторния екип. Преглътнах трудно и се опитах да заменя болнавия й образ в главата си със сладкото, жизнерадостно лице, което познавах от години.

— Тя спи. От лабораторията казват, че все още има треска.

Идън изскърца със зъби и отново погледна към екрана, който следеше жизнените му показатели.

— Тя трябва да е мила — най-сетне рече той. — Съдейки по всичко, което съм чувал за нея.

Усмихнах се.

— Така е. След като всичко това приключи, може би вие двамата ще прекарате известно време заедно или нещо подобно. Ще се разбирате. — Ако всички успеем да се измъкнем от тази ситуация — добавих на себе си аз, след което бързо прогоних мисълта. По дяволите, всеки ден ставаше все по-трудно да не унивам.

Разговорът ни след това приключи, но Идън продължаваше да стиска ръката ми. Очите му останаха затворени. След известно време дишането му стана равномерно, потънал бе в сън, а ръката му се отпусна върху одеялото. Издърпах завивката, за да го завия до брадичката, наблюдавах го още няколко секунди и се изправих. Поне все още можеше да спи доста дълбоко. За разлика от мен. На почти всеки час през последните два дни се събуждах от някакъв отвратителен кошмар и трябваше да се отърва от него, преди отново да се опитам да заспя. Главоболието не ме напускаше като постоянен, еднообразен спътник, който ми напомняше за изтичащото ми време.

Отворих вратата и се измъкнах колкото мога по-тихо. Коридорът беше пуст, като изключим няколко сестри тук и там.

И Паскао. Той ме чакаше на една от пейките в коридора. Когато ме видя, стана и ми хвърли кратка усмивка.

— Останалите заемат позиции — каза той. — Всичко на всичко имаме около две дузини паркури, които вече са там и маркират секторите. Мисля, че е време и ние двамата да тръгваме.

Въведе ни в една по-голяма чакалня, а после в неизползвана болнична стая с изгасени светлини. Той включи лампите.

Очите ми незабавно се насочиха към нещо, оставено върху леглото. Приличаше на чифт костюми, черни, със сиви контури, като и двата бяха разположени спретнато върху стерилизираните одеяла. До облеклата имаше някакво снаряжение, което приличаше на миниатюрни пистолети. Бързо погледнах към Паскао, който пъхна ръце в джобовете си.

— Хвърли им едно око — посъветва ме той с тих глас. — Когато обсъждахме идеите този следобед заедно с Бакстър и няколко войници от републиката, те ни дадоха назаем тези костюми за нас паркурите. Джун твърди, че използва подобни екипи и линомети, за да се придвижва бързо из града, без да бъде забелязана. Ето. — Той ми хвърли единия екип. — Пробвай го.

Изгледах намръщено костюма. Не изглеждаше като нещо специално, но реших да не споря с Паскао поради липсата на достатъчно доказателства.

— Ще бъда в съседната стая — рече той и преметна своя екип през рамо. Докато минаваше покрай мен, ме тупна по гърба. — С тези неща няма да имаме проблем да обиколим Лос Анджелис тази нощ.

Опитах се да го предупредя, че заради последните ми главоболия и лекарствата вероятно нямаше да имам достатъчно сили да издържа на темпото му из целия град, но той вече беше излязъл през вратата и ме остави сам в стаята. Отново разгледах костюма, след което разкопчах ризата си.

За моя изненада комплектът беше лек като перце и удобно прилепна от краката чак до ципа на врата ми. Понаместих го около лактите и коленете, след което се поразтъпках. Удивих се, когато усетих ръцете и краката си по-силни от обикновено. Много по-силни. Пробвах един бърз скок. Костюмът пое почти цялата сила на тежестта ми и без много усилие можех да скоча достатъчно високо, за да прескоча леглото. Свих едната си ръка, а след това и другата. Усещах ги достатъчно силни, за да вдигна нещо по-тежко, отколкото бях свикнал през последните няколко месеца. Внезапна тръпка премина бързо през мен.

С това облекло можех да тичам.

Паскао почука на вратата и влезе облечен в своя екип.

— Как се чувстваш, хубавецо? — попита той и ме огледа. — Добре ти стои.

— За какво се използват? — попитах, като все още продължавах да изпробвам новопридобитите си физически сили.

— Как мислиш? Републиката обикновено снабдява войниците си с тях при тежки физически мисии. Имат специални пружини, инсталирани близо до ставите — лакти, колене, навсякъде. С други думи, екипировката ще те направи един малък акробатичен герой.

Невероятно. Сега, когато Паскао ми разясни, усетих съвсем леко придърпване на някакъв вид пружина по лактите си, както и едва доловимата мощ, която ми придаваше тя всеки път, когато свиех колене.

— Усещането е чудесно. Чувствам се, сякаш мога отново да се покатеря по някоя сграда.

— Ето какво си мисля пък аз — рече Паскао и отново сниши гласа си до шепот. Безгрижното му поведение се изпари. — Ако колониите приземят въздушните си кораби тук в Ел Ей, след като Електорът обяви капитулацията, републиката ще разположи войска на позиции, от които ще могат да проведат изненадваща атака срещу тези цепелини. Ще повредят адски много от тях, преди колониите въобще да разберат какво кроим. Аз ще поведа патриотите заедно с екипи на републиката, ще заложим бомби по някои от въздушните бази, които ще взривят корабите, които ще се приземят на тях.

— Замисълът ми се струва добър. — Внимателно сгънах едната си ръка, възхищавайки се на силата, която ми даваше костюмът. Сърцето ми блъскаше силно в гърдите. Ако не изпълнех съвсем точно плана и канцлерът разбереше какво наистина кроим, то републиката щеше да загуби предимството от фалшивата капитулация. Имахме само една възможност да се справим.

Приплъзнахме стъклената врата на болничната стая и излязохме на балкона. Нощта беше хладна и ме освежи, отмивайки част от мъката и стреса от последните няколко дни. С този костюм отново се чувствах като преди. Хвърлих поглед към сградите.

— Ще изпробваме ли тези джаджи? — попитах Паскао и опрях линомета на рамото си.

Паскао се ухили и ми подхвърли флакон с яркочервен спрей за боядисване.

— Взе ми думите от устата.

И така ние потеглихме. Спуснах се до първия етаж толкова бързо, че замалко не загубих опора, след което безпроблемно слязох на земята. Разделихме се — всеки покри различна част от града. Докато се придвижвах из моя участък, не можех да не се усмихна. Отново бях свободен. Усещах вятъра и допира с небето. В този миг проблемите ми се стопиха и отново можех да избягам от грижите си — можех веднага да се слея с ръждата и отломките на града, да се превърна в нещо, което ми принадлежеше.

Проправях си път през тъмните алеи на сектор „Тангаши“, докато не се натъкнах на отличителните сгради — места, откъдето знаех, че хората ще минат, след което извадих флакона със спрей. Написах следното на стената:

ЧУЙТЕ ГЛАСА МИ.

Под него нарисувах онова, по което знаех, че всички ще разпознаят, че съобщението идва от мен: червен кичур коса върху очертанията на лице.

Сложих знака навсякъде, където можех да се сетя. Когато приключих, използвах линомета, за да се придвижа до съседния сектор и там повторих цялата процедура. Часове по-късно, когато косата ми беше мокра от пот, а мускулите ме боляха, се отправих към централната болница. Паскао ме чакаше отпред, а лицето му лъскаше от пот. Подигравателно ми изкозирува.

— Искаш ли да се състезаваме догоре? — попита той и ми се ухили.

Не отвърнах. Просто започнах да се катеря и Паскао ме последва, фигурата му беше почти невидима в тъмнината с безформени очертания, които подскачаха и се мятаха по етажите с лекотата на един истински паркур. Аз се втурнах след него. Още един етаж, а после още един.

Стигнахме до балкона, който се простираше по целия четвърти етаж на кулата. Вътре се намираше болничното отделение, откъдето бяхме тръгнали. Макар че бях останал без дъх и главата ми отново ме болеше, направих изкачването почти толкова бързо, колкото Паскао.

— По дяволите — измърморих, когато и двамата изтощени се облегнахме на парапета. — Къде беше тази екипировка, когато бях в най-добрата си форма? Можех собственоръчно да разруша републиката, без дори да се изпотя, нали?

Зъбите на Паскао блеснаха в нощта. Той огледа градския пейзаж.

— Може би е било за добро, че не си разполагал с нея. Иначе сега нямаше да е останала република, която да спасяваме.

— Заслужава ли си? — попитах след малко, наслаждавайки се на хладния вятър. — Наистина ли си готов да пожертваш живота си за страна, която не е направила почти нищо за теб?

Паскао остана смълчан за момент, след което вдигна ръка и посочи към някаква точка на хоризонта. Опитах се да открия какво искаше да видя.

— Когато бях малък — отвърна той. — израснах в Зимния сектор. Видях как две от малките ми сестри се провалиха на Изпитанието. Когато самият аз отидох на стадиона, за да премина през своето Изпитание, за малко също не се провалих. Спънах се и паднах по време на един от скоковете. Каква ирония само, нали? Както и да е, един от войниците видя, че паднах. Никога няма да забравя погледа в очите му. Когато осъзнах, че никой друг освен него не ме беше видял, го помолих да не ме издава. Той изглеждаше адски изтерзан, но не регистрира падането ми. Когато му прошепнах своите благодарности, войникът ми каза, че си спомня двете ми сестри. Той рече: „Мисля, че два смъртни случая в семейството ти са достатъчни“. — Паскао се спря за миг. — Винаги съм мразел републиката за това, което направи с хората, които обичам, с всички нас. Но понякога се чудя какво е станало с онзи войник, какъв е бил животът му, имал ли е някого, за когото да го е грижа, и дали все още е жив. Кой знае? Може би вече си е отишъл. — Той сви рамене при тази мисъл. — Ако се престоря, че не виждам какво се случва, и реша да оставя републиката сама да се оправя с проблемите си, а след това тя се провали, предполагам, че просто мога да напусна страната. Ще намеря начин да живея някъде другаде, ще се скрия от правителството. — Той ме погледна. — Наистина не знам защо сега искам да защитавам позициите им. Може би имам известна доза вяра.

Паскао искаше да продължи да обяснява какво има предвид, сякаш бе разочарован, че не знае как да формулира отговора си с правилните думи. Но аз вече го разбирах. Поклатих глава и се втренчих в Езерния сектор, спомняйки си за брата на Джун.

— Да. Аз също.

След известно време ние най-сетне влязохме в болницата. Свалих костюма и се облякох отново в моите дрехи. Планът трябваше да влезе в действие, когато Андън обяви капитулацията. След това щеше да бъде ден за ден. Всичко можеше да се промени.

Когато Паскао отиде да си почине, аз се върнах обратно в коридора и се запътих към стаята на Идън, като се питах дали от лабораторния екип бяха изпратили някакви нови резултати, които да прегледаме. Сякаш ми бяха прочели мислите, защото видях неколцина от екипа, струпани пред вратата на Идън, когато пристигнах. Разговаряха с тихи гласове. Спокойствието, което почувствах по време на краткото ни нощно пътешествие, се изпари.

— Какво има? — попитах. Вече виждах напрежението, изписано в очите им. Сърцето ми се сви при тази гледка. — Кажете ми какво се е случило.

Иззад прозрачната, пластмасова част на визьора си един от лабораторните техници ми обясни:

— Получихме информация от лабораторния екип на Антарктида. Мислим, че сме успели да синтезираме от кръвта на брат ви нещо, което почти може да действа като противоотрова. Дава резултати… до известна степен.

Противоотрова! Прилив на енергия премина през мен, оставяйки ме замаян от облекчение. Не можах да сдържа усмивката, която се разля по лицето ми.

— Казахте ли вече на Електора? Има ли резултати? Можем ли да започнем да го прилагаме върху Тес?

Лабораторният техник ме спря, преди да мога да продължа.

— Почти действа като противоотрова — повтори той.

— Какво искате да кажете?

— Екипът от Антарктида потвърди, че най-вероятно вирусът е мутирал от първоначалното си състояние, срещу което Идън е развил имунитет, или пък е комбинирал генома си с друг геном някъде по веригата. Т-клетките на брат ви имат способността да се променят заедно с този агресивен вирус — изглежда, че в нашите проби едно от лекарствата, които разработихме, отчасти дава резултат…

— Говорете така, че да ви разбера — заявих нетърпеливо.

Лабораторният техник ме изгледа навъсено, сякаш аз можех да го инфектирам с отношението си.

— Нещо ни липсва — обясни той с възмутена въздишка. — Липсва ни някакъв компонент.

— Какво искате да кажете с това, че ви липсва нещо? — настоях аз. — Какво ви липсва?

— Някъде по веригата вирусът, който в момента причинява настоящето избухване на заразата, се е смесил с друг вирус. В резултат на това, нещо във веригата липсва. Смятаме, че може да е мутирал в колониите вероятно преди известно време. Дори преди месеци.

Сърцето ми се сви, когато осъзнах какво ми казваха те.

— Това означава ли, че лекарството няма да даде резултат?

— Не само няма да даде резултат. Проблемът е, че дори не знаем дали въобще ще можем да направим така, че да даде резултат. Идън не е първият пациент, който е бил заразен с това нещо. — Лабораторният техник отново въздъхна. — И освен ако не открием човека, от който произлиза този нов, мутирал вирус, не съм убеден, че въобще ще можем да създадем лекарство.