Героят

Джун

В 08:10 ЧАСА СУТРИНТА СЛЕД ИЗВЪНРЕДНИЯ БАНКЕТ Андън ми се обади.

— Става въпрос за капитан Брайънт — обясни той. — Заявил е последното си желание и то е да се види с теб.

Седнах на ръба на леглото си, примигнах, за да пропъдя нощта, прекарана в неспокоен сън, и се опитах да впрегна в действие енергията си, за да осъзная какво ми казваше Андън.

— Утре го местим в затвор на другия край на Денвър, за да го подготвим за последния му ден. Той е помолил да те види преди това.

— Какво иска?

— Каквото и да има да казва, иска то да бъде чуто единствено от твоите уши — отвърна Андън. — Не забравяй, Джун — имаш право да му откажеш. Не сме длъжни да приемем тази последна молба.

Утре Томас ще бъде мъртъв. Запитах се дали Андън изпитваше вина за това, че е осъдил един войник на смърт. При мисълта, че трябва да се изправя срещу Томас сама в затворническа килия, ме заля вълна от паника, но успях да запазя самообладание. Може би той искаше да сподели нещо, свързано с брат ми. Исках ли да го чуя?

— Ще се видя с него — отвърнах най-накрая. — И се надявам това да бъде за последен път.

Навярно Андън беше усетил нещо в гласа ми, защото думите му бяха по-меки.

— Разбира се. Ще ти уредя конвой.

09:30 часа.

Щатски затвор, Денвър.

Коридорът, където бяха задържани Томас и командир Джеймсън, беше осветен от студена флуоресцентна светлина и тракането на ботушите ми отекваше по високия таван. Няколко войника вървяха от двете ми страни, но освен нас коридорът беше пуст и зловещ. Портрети на Андън бяха окачени по стените на произволни интервали. Очите ми оставаха втренчени върху всяка килия, покрай която минавахме, за да я проуча — детайлите минаваха през съзнанието ми в опит да бъде спокойна и концентрирана (10x10 метра, гладки метални стени, бронирани стъкла, камери, окачени отвън пред всяка от килиите, вместо отвътре. Повечето бяха празни, а в заетите бяха задържани трима от сенаторите, заговорничели срещу Андън. Този етаж бе запазен за затворници, свързани конкретно с опита за покушение срещу Електора.)

— Ако имате какъвто и да е проблем — обърна се към мен един от войниците, докосвайки кепето си в учтив поклон, — просто ни повикайте. Този предател ще бъде проснат на земята, преди да е успял да помръдне.

— Благодаря — отвърнах, без да откъсвам очи от килиите, докато приближавахме.

Знаех, че няма да ми се наложи да сторя това, което току-що ме бе посъветвал войникът, защото бях наясно, че Томас никога няма да се противопостави на заповед на Електора и да се опита да ме нарани. Той беше всичко друго, но не и непокорен.

Стигнахме края на коридора, където бяха разположени две съседни килии, всяка от които бе охранявана от двама войници.

Някой се размърда в по-близката до мен килия. Обърнах се в посока на движението. Дори нямах време да огледам вътрешността, защото една жена уви пръсти около металните решетки. Подскочих, след това преглътнах вика, който се надигна в гърлото ми, докато гледах втренчено лицето на командир Джеймсън.

Когато спря очите си върху моите, тя ми хвърли усмивка, от която ме изби студена пот. Спомнях си тази усмивка — от нощта, в която Метиъс бе умрял, когато ме беше одобрила за младши агент в патрула й. Нямаше емоция, липсваше състрадание или дори гняв. Малко са нещата, които ме плашат, но да се изправя пред студеното, безмилостно изражение на истинския убиец на брат ми бе едно от тях.

— Я виж ти — промълви тя с тих глас. — И ако това не е Ипарис — ела тук да ме видиш. — Очите й проблеснаха, а войниците пристъпиха по-плътно около мен, за да ме предпазят. — Не се страхувай. — Изправих се колкото мога по-добре, след което стиснах зъби и се заставих да срещна погледа й, без да трепна.

— Губите си времето, командире — отвърнах. — Не съм тук заради вас. И следващия път, когато ви видя, ще е в деня, когато ще се изправите пред наказателния взвод.

Тя ми се усмихна.

— Толкова си смела сега, когато можеш да се скриеш зад гърба на красивия си Електор. Нали така? — Когато присвих очи, тя се изсмя. — Командир Десото щеше да е много по-добър Електор от това момче. Когато колониите нахлуят, ще изгорят тази страна до основи. Хората ще съжаляват, че някога са дали подкрепата си на едно момченце. — Тя се притисна до решетките, сякаш се опитваше да се добере колкото може по-близо до мен. Преглътнах тежко, но дори в страха ми гневът ми кипеше под повърхността. Не извърнах поглед. Беше странно, но мисля, че видях някакъв проблясък да припламва в очите й, нещо, което ми се стори смущаващо, скрито под неуверената усмивка. — Ти беше един от моите фаворити. Знаеш ли защо бях толкова заинтересувана да те имам в патрула си? Защото в теб виждах отражение на себе си. Ти и аз — ние сме еднакви. Нали знаеш, че и аз също щях да бъда принцепс. Заслужавах го.

Кожата на ръката ми настръхна. През ума ми премина спомен за нощта, когато Метиъс умря и командир Джеймсън ме съпроводи до мястото, където лежеше тялото му.

— Колко жалко, че не ти се е получило, нали? — отсякох. Този път не успях да спра отровата да пропие думите ми. — Надявам се да те екзекутират точно толкова безцеремонно, колкото и Рейзър.

Командир Джеймсън просто ми се изсмя. Зениците й се разшириха.

— По-добре внимавай, Ипарис — прошепна тя. — Може да свършиш точно като мен.

Студени тръпки ме побиха до мозъка на костите и най-накрая се извърнах и откъснах поглед от нейния. Войниците, които пазеха вратата на килията й, не ме погледнаха — бяха вперили очи право напред. Продължих да вървя. Зад мен все още чувах тихия й кикот. Сърцето ми блъскаше в гърдите.

Томас бе задържан в правоъгълна килия с дебели стъклени стени, толкова плътни, че не чувах какво се случва вътре. Изчаках отвън, като се опитвах да се успокоя след срещата ми с командир Джеймсън. За миг се почудих дали не трябваше да стоя настрана и да отклоня последната му молба — може би така щеше да е най-добре.

Все пак, ако си тръгнех сега, трябваше отново да се срещна с командир Джеймсън. Може би се нуждаех от малко повече време, за да се подготвя за това. Така че поех дълбоко въздух и пристъпих напред към металните решетки, които обграждаха вратата на килията на Томас. Един пазач я отвори, пусна още двама охранители след мен и я затвори. Стъпките ни отекнаха в тясното и празно помещение.

Томас се изправи, съпроводен от дрънченето на веригите си. Изглеждаше по-разрошен, отколкото някога въобще го бях виждала, и се досещах, че ако ръцете му бяха напълно свободни, щеше незабавно да изглади измачканата си униформа и да среше буйната си коса. Но вместо това той събра токове. Не ме погледна, преди да му дам команда свободно.

— Радвам се да те видя, госпожице кандидат-принцепс — поздрави той. Имаше ли следи от тъга по сериозното му, строго лице? — Благодаря ви, че изпълни последното ми желание. Съвсем скоро напълно ще се отървеш от мен.

Поклатих глава, ядосана на себе си, раздразнена от факта, че въпреки всичко, което Томас бе сторил, неговата непоклатима преданост към републиката все още успяваше да извлече капчица съчувствие от мен.

— Седни и се настани удобно — помолих го.

Томас не се поколеба и за миг — двамата едновременно приклекнахме и седнахме на студения под в килията, като той се облегна на стената, а аз подгънах краката си под себе си. Стояхме така за момент и оставихме неловкото мълчание между нас да се проточи.

Проговорих първа.

— Вече няма нужда да бъдеш толкова предан на републиката — заявих. — Можеш да се поотпуснеш, нали знаеш.

Томас само поклати глава.

— Дълг на всеки войник от републиката е да остане верен до края, а аз все още съм войник. Ще бъда такъв до смъртта си.

Не зная защо мисълта, че той ще умре, докосна най-нежните ми струни по толкова много странни начини. Бях щастлива, облекчена, ядосана и тъжна.

— Защо искаше да ме видиш? — попитах най-накрая.

— Госпожице Ипарис, преди да настъпи утрешния ден… — Томас замлъкна за секунда, преди да продължи: — Исках да ти разкажа подробно всичко, което се случи с Метиъс онази нощ в болницата. Просто чувствам… усещам, че ти го дължа. Ако някой трябва да го знае, то това си ти.

Сърцето ми заблъска. Бях ли готова отново да преживея всичко това — нужно ли ми бе? Метиъс беше загинал — това, че щях да науча детайлите за случилото се, нямаше да го върне. Но установих, че срещнах погледа на Томас със спокоен и равен поглед. Той наистина ми го дължеше. По-важно — дължах го на брат си. След като екзекутираха Томас, някой трябваше да запази спомена за смъртта на брат ми, за това какво всъщност се беше случило.

Бавно успокоих вълнението си. Когато отворих уста, гласът ми бе леко дрезгав.

— Хубаво — отвърнах.

Гласът му стана по-тих.

— Спомням си всичко за онази нощ. До последния детайл.

— Разкажи ми тогава.

Като послушен войник, Томас започна историята си.

— В нощта на смъртта на брат ти получих обаждане от командир Джеймсън. Чакахме с джиповете на входа на болницата. Метиъс си говореше с една медицинска сестра пред главните плъзгащи се врати. Стоях зад джиповете на известно разстояние. Тогава дойде обаждането.

Докато Томас говореше, затворът около нас се стопи и бе заменен от сцената на онази съдбоносна нощ — болницата, военните джипове, войниците и улиците, сякаш вървях точно до него и виждах всичко, което бе видял той. Преживявах отново събитията.

— Шепнешком поздравих командир Джеймсън по микрофона — продължи Томас. — Тя не си даде труд да ми отвърне.

„Трябва да се случи тази вечер — рече ми тя. — Ако не действаме сега, капитанът ти може да планира държавна измяна срещу републиката или дори срещу Електора. Издавам ти директна заповед, лейтенант Брайънт. Намери начин да заведеш капитан Ипарис на някое потайно място. Не ме интересува как ще го направиш“.

Сега Томас ме погледна в очите и повтори:

— Държавна измяна срещу републиката. Стиснах зъби. Изпитвах страх от това неизбежно обаждане още от момента, когато научих, че Метиъс е проникнал в базата с данни за починалите граждани. Да пазиш тайна от командир Джеймсън беше почти невъзможно. Очите ми се стрелнаха към брат ти, който стоеше на входа. „Да, командире“ — прошепнах.

„Добре — отвърна тя. — Кажи ми, когато си готов — ще изпратя отделни заповеди до останалите от патрула ти, за да бъдат на друго място по това време. Направи го бързо и безболезнено“.

Тогава ръката ми започна да трепери. Опитах да споря с командира, но гласът й стана още по-леден.

„Ако не го направиш, аз ще го свърша. Повярвай ми — ще съм по-груба и при тази ситуация никой няма да е щастлив. Разбрано?“

Не й отговорих веднага. Вместо това наблюдавах как брат ти и медицинската сестра си стиснаха ръце. Той се обърна, огледа се за мен и забеляза, че съм до джиповете. Помаха ми, а аз кимнах, като внимавах лицето ми да остане безизразно.

„Разбрано, командире“ — отговорих най-накрая.

„Можеш да се справиш, Брайънт — рече ми тя. — И ако успееш, можеш да се считаш повишен в чин капитан“. Обаждането прекъсна.

Присъединих се към Метиъс и още един войник на входа на болницата. Метиъс ми се усмихна.

„Още една дълга нощ, а? Кълна се, ако отново киснем тук до сутринта, ще мрънкам на командир Джеймсън, все едно утре е краят на света“.

Заставих се да се засмея с него. „Да се надяваме на една спокойна нощ тогава“. Лъжата прозвуча толкова лицемерно.

„Да“ — отвърна Метиъс. — Поне ти си с мен, за да ми правиш компания“.

„И на мен ми е приятно“ — отвърнах. Метиъс погледна отново към мен, очите му за миг пробягаха по лицето ми, след това отново ги извърна.

Първите минути минаха без инциденти. Но тогава, няколко мига по-късно, дрипаво момче от бедняшките сектори се довлече до входа и се спря, за да разговаря с една медицинска сестра. То беше в окаяно състояние — бузите му бяха изцапани с кал, мръсотия и кръв, мърлявата му тъмна коса бе прибрана назад и откриваше лицето му, куцаше много лошо.

„Братовчедке, ще ме приемете ли? — попита то сестрата. — Има ли все още места за тази нощ? Мога да си платя“.

Сестрата просто продължи да пише в тефтера си.

„Какво се е случило?“ — най-после попита тя.

„Сбих се — отвърна момчето. — Мисля, че ме наръгаха“.

Сестрата хвърли поглед към брат ти и Метиъс кимна на двама от войниците си. Те отидоха да претърсят момчето. След малко прибраха нещо от джобовете му и му дадоха знак да влезе. Докато минаваше с клатушкане покрай нас, аз се наведох близо до Метиъс и прошепнах: „Видът на този не ми харесва. Не ми изглежда като човек, който е бил наръган, нали?“

Брат ти и момчето си размениха кратки погледи. Когато то изчезна в болницата, той ми кимна.

„Съгласен съм. Дръж го под око. След като нашата смяна приключи, искам да го поразпитам“.

Тук Томас направи пауза, като огледа лицето ми, вероятно търсейки разрешение да спре да говори, но аз не му го дадох.

Пое си дълбоко въздух и продължи.

— Изчервих се от близостта му. Брат ти също изглеждаше напрегнат и между нас настъпи неловко мълчание. Винаги съм знаел за увлечението му по мен, но тази вечер то изглеждаше изключително неприкрито. Може би бе свързано с изморителния ден, който имаше — твоите маймунджилъци в университета го разстроиха, изглеждаше потиснат и изморен. А под моя спокоен външен вид сърцето ми блъскаше в гърдите. Намери начин да заведеш капитан Ипарис на някое потайно място. Не ме интересува как ще го направиш. Тази уязвимост щеше да бъде единственият ми шанс.

Томас бързо погледна надолу към ръцете си, но продължи.

— И така, малко по-късно потупах Метиъс по рамото.

„Капитане — измърморих. — Може ли да говоря с вас насаме за момент?“

Метиъс примигна. Попита ме:

„Спешно ли е?“

„Не, сър — отвърнах. — Не съвсем. Но… предпочитам да го знаете“.

Брат ти ме изгледа втренчено, объркан за миг, опитвайки се да долови някакъв намек. След това даде знак на един войник да заеме мястото му на входа и двамата се запътихме към тиха, тъмна улица близо до гърба на болницата.

Метиъс незабавно изостави част от своите официални маниери.

„Томас, има ли нещо? Не изглеждаш добре?“

Единственото, което минаваше през мислите ми, бе държавна измяна срещу републиката. Той никога не би го направил. Нали? Бяхме израснали заедно, тренирахме заедно, бяхме станали близки… Тогава си спомних заповедите на командира. Усетих как ножът, прибран на кръста ми, натежа.

„Добре съм“ — отвърнах му.

Но брат ти се засмя.

„Стига. Никога не е било нужно да криеш нещо от мен. Знаеш това, нали?“

Просто го кажи, Томас — увещавах се аз. Знаех, че се колебая между познатото и повратната точка, от която нямаше връщане назад. Изречи думите насила. Нека той да ги чуе. Най-накрая вдигнах поглед и попитах:

„Какво е това между нас?“

Усмивката на брат ти се изпари. Той остана напълно смълчан. След това се отдръпна.

„Какво искаш да кажеш?“

„Знаеш какво искам да кажа — отговорих. — Това. През всичките тези години“.

Тогава Метиъс внимателно огледа лицето ми. Изминаха няколко дълги секунди.

„Това — отговори най-накрая той, като натърти на думата — не може да се случи. Ти си ми подчинен“.

Тогава попитах:

„Но то означава нещо за теб. Нали?“

Нещо радостно и трагично затанцува по лицето на Метиъс. Той се приближи. Знаех, че в стената между нас най-сетне се бе отворила пукнатина.

„Означава ли нещо за теб?“ — попита ме той.

Томас отново спря. След това изрече с по-тих глас:

— Вината се заби и завъртя болезнено като нож в гърдите ми, но бе твърде късно за връщане назад. Затова пристъпих напред, затворих очи и… го целунах.

Още една пауза.

— Брат ти замръзна намясто, както си и мислех, че ще се случи. Настъпи пълна тишина. Отдръпнахме се един от друг, мълчанието тегнеше над нас и за миг се запитах дали не бях направил огромна грешка, дали просто не бях прочел неправилно всеки знак от последните няколко години. Или вероятно, вероятно той знаеше какво целях. Почувствах странно облекчение при тази мисъл. Може би ще е по-добре, ако Метиъс се е досетил за плановете, които командир Джеймсън крои за него. Може би има изход от тази ситуация.

Но тогава той се наведе напред и отвърна на целувката и с това последната част от стената рухна.

— Спри — изрекох внезапно.

Томас замълча. Опита се да прикрие емоциите си зад някакво подобие на благородство, но срамът бе изписан на лицето му. Наведох се назад, извърнах лице от него и притиснах с ръце слепоочията си. Мъката заплашваше да ме надвие. Томас не просто бе убил Метиъс, знаейки, че брат ми го е обичал.

Томас се бе възползвал от този факт и го бе употребил срещу него.

Искам да умреш. Мразя те. Апогеят на гнева ми растеше все повече, докато накрая не чух гласа на брат ми да шепне в главата ми, бледата светлина на разума.

Всичко ще е наред, Джун, майско бръмбарче. Чуй ме. Всичко ще бъде наред.

Изчаках, докато сърцето ми заби равномерно, а нежните му думи ме върнаха обратно в реалността. Отворих очи и спокойно погледнах Томас.

— Какво се случи след това?

На Томас му бе нужен един дълъг миг, преди отново да проговори. Когато го направи, гласът му трепереше.

— Нямаше никакъв изход. Метиъс не подозираше какво се случва. Беше паднал в капана заради сляпата си вяра. Ръката ми се промъкна до ножа, закачен на кръста ми, но не можах да се заставя да го сторя. Дори не можех да дишам.

Очите ми се напълниха със сълзи. Отчаяно исках да чуя всяка подробност, но същевременно желаех Томас да спре да говори, да заключа някъде тази нощ и никога повече да не се връщам към нея.

— Из въздуха се разнесе пронизителен звук от сирена. Бързо се откъснахме един от друг. Метиъс изглеждаше изчервен и объркан — само секунда по-късно и двамата осъзнахме, че звукът се носеше от болницата.

Мигът си бе отишъл. Брат ти бързо се върна в ролята на капитан и се затича към входа на болницата.

„Влизайте вътре — извика той по микрофона си. Не погледна назад. — Искам половината да влязат вътре — открийте източника. Съберете останалите пред входа и чакайте заповедите ми. Веднага!“

Затичах се след него. Шансът ми да нанеса своя удар се бе изпарил. Запитах се дали по някакъв начин командир Джеймсън бе успяла да види провала ми. Очите на републиката са навсякъде. Те знаят всичко. Паникьосах се. Трябваше да намеря друг момент, друга възможност да остана насаме с брат ти. Ако не го направех, съдбата на Метиъс щеше да попадне в много по-жестоки ръце.

Когато успях да го настигна на входа, лицето му беше потъмняло от гняв.

„Влизане с взлом — рече той. — Било е момчето, което видяхме. Сигурен съм. Брайънт, вземи петима и заобиколете от изток. Аз ще мина от другата страна“.

Брат ти вече се движеше и събираше войниците си.

„Ще му се наложи да се измъкне от болницата по някакъв начин — обясни ни той. — Ще го очакваме, когато го направи“.

Направих, каквото ми разпореди Метиъс… но в мига, в който бе достатъчно далече, за да не чуе, заповядах на войниците да тръгнат на изток, след което се изгубих в сенките.

Трябва да го последвам. Това е последната ми възможност. Ако се проваля, така или иначе ще съм мъртъв.

Пот се стичаше по гърба ми. Слях се със сенките и си припомних всички уроци как да бъда неуловим, на които Метиъс ме бе научил.

Тогава отнякъде в нощта чух звук от пръскащо се стъкло. Скрих се зад една стена, докато брат ти, сам и незащитен, се стрелна покрай мен в посока към източника на шума. Последвах го. Тъмнината на нощта ме поглъщаше. За миг изгубих Метиъс из задните улички. Къде е той? Въртях се из една алея и се опитвах да открия къде бе изчезнал брат ти.

Точно тогава получих обаждане. Командир Джеймсън ми излая:

„По-добре намери втора възможност да го ликвидираш, лейтенант. Скоро“.

Най-накрая, няколко минути по-късно, открих Метиъс. Беше сам, гърчеше се на земята с нож, забит в рамото, а наоколо имаше кръв и счупени стъкла. На няколко метра от него лежеше капакът на канализационна шахта. Затичах се към Метиъс. Той ми се усмихна леко, стиснал здраво ножа, забит в рамото му.

„Беше Дей — изпъшка брат ти. — Избяга надолу в каналите“.

След това се пресегна към мен.„Хайде. Помогни ми да стана“.

Това е твоят шанс — рекох си аз. — Това е единствената ти възможност и ако не успееш да го направиш сега, никога няма да се случи.

Гласът на Томас пресекна, докато аз се опитвах да намеря своя. Исках отново да го спра, но не можех. Бях вцепенена.

Томас повдигна глава и каза:

— Иска ми се да ти опиша всичките изображения, които се въртяха в съзнанието ми: как командир Джеймсън разпитва Метиъс, измъчва го, за да извлече информация, изтръгва ноктите му, реже тялото му, докато той не започва да крещи за милост, убива го бавно по начина, по който постъпва с всички военнопленници. — Докато говореше, думите започнаха да излизат по-бързо, сипеха се от устата му в ужасна неразбория. — Представих си знамето на републиката, герба на републиката, замислих се за клетвата, която бях дал в деня, в който Метиъс ме бе приел в патрула. За това, че ще остана завинаги верен на моята република и моя Електор до деня, в който умра. Очите ми се стрелнаха към ножа, забит в рамото на Метиъс. — Направи го. Направи го сега — казах си аз. Хванах го за яката, издърпах ножа от рамото и го забих дълбоко в гърдите му. Чак до дръжката.

Чух се как възкликнах. Сякаш очаквах различен край. Сякаш, ако я чуех достатъчно много пъти, историята щеше да се промени. Никога не се случваше.

— Метиъс изкрещя задавено — прошепна Томас. — Или вероятно бях аз — вече не си спомням. Той рухна отново на земята, а ръцете му все още стискаха здраво китката ми. Очите му бяха широко отворени от шока.

„Съжалявам“ — изрекох сподавено.

Томас ме погледна, докато говореше — извинението му бе предназначено както за мен, така и за брат ми.

— Коленичих до треперещото му тяло.

„Съжалявам, съжалявам — повтарях му аз. — Нямах избор. Ти не ми остави избор!“

Едва успявах да чуя Томас, докато той продължаваше.

— В очите на брат ти проблесна разбиране. С него дойде и страданието, нещо, което бе отвъд физическата болка, разкъсващ мъчителен миг на осъзнаване. След това погнуса. Разочарование.

„Сега зная защо“ — прошепна той. Не бе нужно да го питам, за да разбера, че говореше за целувката ни.

Не! Аз наистина го исках! — щеше ми се да изкрещя. — Това беше сбогом, единственото, което можех да дам. Но го исках. Заклевам се.

Вместо това попитах:

„Защо трябваше да се противопоставяш на републиката? Предупреждавах те, отново и отново. Ако заставаш на пътя на републиката твърде много пъти, рано или късно ще се опариш. Предупредих те! Казах ти да ме послушаш!

Но брат ти поклати глава. Това е нещо, което никога няма да проумееш, сякаш ми казваха очите му. От устата му течеше кръв и ме стисна още по-здраво за китката.

„Не наранявай Джун — рече той. — Тя не знае нищо“. След това в погледа му проблесна свирепа, ужасяваща светлина. Не я наранявай. Обещай ми.

Затова го уверих: „Ще я защитавам. Не зная как, но ще се опитам. Обещавам“.

Светлината бавно чезнеше от погледа му, а хватката му стана по-хлабава. Гледаше ме втренчено, докато вече не виждаше нищо и тогава разбрах, че си бе отишъл. Размърдай се. Изчезвай от тук — казах си. Но останах приклекнал до тялото на Метиъс, а умът ми бе празен. Внезапната му липса ме застигна. Метиъс си беше отишъл, Метиъс никога нямаше да се върне и вината беше изцяло моя. Не. Да живее републиката. Това беше важното, казах си аз, да, да, това беше важното. А, онова — каквото и да бе то, между мен и Метиъс — не бе истинско, така или иначе никога не можеше да се случи. Не и докато Метиъс ми бе капитан. Не и докато Метиъс бе престъпник, който работи срещу страната. Така беше най-добре. Да. Така е.

Накрая чух викове на приближаващи войници. Станах. Избърсах очи. Сега трябваше да доведа нещата до техния край. Бях го направил, останах верен на републиката. Някакъв инстинкт за самосъхранение се отприщи в мен. Всичко беше приглушено като мъгла, която се е спуснала над живота ми. Да. Нуждаех се от това странно успокоение, от липсата на всичко, което то носеше със себе си. Внимателно скрих мъката в гърдите си, сякаш нищо не се бе случило, и когато първите войници пристигнаха на местопроизшествието, се свързах с командир Джеймсън.

Нямаше нужда да пророня и дума. Мълчанието ми й каза всичко, което искаше да знае.

„Когато имаш възможност, доведи малката Ипарис — заръча ми тя. — Добре сте се справил, капитане“.

Не отговорих.

Томас остана смълчан — мястото на събитието избледня. Отново се озовах в килията му, по бузите ми се стичаха сълзи, сърцето ми беше разсечено надве, сякаш той ме е наръгал в гърдите така уверено, както го бе сторил с брат ми.

Томас се втренчи в пода между нас с празен поглед.

— Обичах го, Джун — призна след миг той. — Наистина го обичах. Всичко, което съм правил като войник, всичката ми упорита работа и тренировки бе, за да го впечатля. — Маската най-сетне падна и сега видях цялата бездна на терзанието му. Гласът му стана по-твърд, сякаш се опитваше да убеди себе си в това, което казваше. — Нося отговорност пред републиката — самият Метиъс ме обучи да бъда това, което към. Дори той го разбираше.

Бях изненадана колко много скърбеше сърцето ми за него. Можеше да помогнеш на Метиъс да избяга. Можеше да направиш нещо. Каквото и да е. Можеше да опиташ. Но дори сега Томас не отстъпи. Той никога нямаше да се промени и никога нямаше да разбере истинския Метиъс.

Най-накрая осъзнах причината, поради която беше поискал да се срещне с мен. Искаше да се изповяда. Точно както по време на разговора ни, когато ме бе арестувал за първи път, той отчаяно търсеше опрощението ми, искаше да оправдае — дори и по някакъв незначителен начин — това, което бе сторил. Искаше да повярва, че това, което бе извършил, е оправдано. Искаше да му съчувствам. Искаше да получи душевно спокойствие, преди да си отиде.

Но си беше изхабил усилията с мен. Не можех да му дам душевен мир, дори и в последния му ден. Някои неща не могат да бъдат простени.

— Жал ми е за теб — изрекох тихо. — Защото си толкова слаб.

Томас присви устни. Търсеше все още някакво макар и дребно опрощение и рече:

— Можех да избера пътя, по който тръгна Дей. Можех да стана престъпник. Но не го направих. Постъпих правилно, разбираш ли? Това бе причината Метиъс да ме обича. Той ме уважаваше. Следвах всички правила, подчинявах се на всички закони, издигнах се от там, откъдето започнах. — Наведе се към мен, а погледът му стана още по-отчаян. — Дадох клетва, Джун. Все още съм обвързан с тази клетва. Ще умра с чест, защото съм пожертвал всичко, което имам — всичко — за страната си. И въпреки това Дей е легендата, а аз ще бъде екзекутиран. — Гласът му най-сетне пресекна от цялата мъка и вътрешно терзание, от несправедливостта, която чувстваше. — В това няма логика.

Изправих се. Зад мен пазачите се насочиха към вратата на килията.

— Грешиш — заявих тъжно. — Има съвършена логика.

— Защо?

— Защото Дей избра да върви в светлината. — Обърнах му гръб за последен път. Вратата се отвори: решетките на килията отваряха път към коридора, към новата смяна пазачи, към свободата. — А това избра и Метиъс.

15:32 часа.

Онзи следобед се отправих към пистата на университета „Денвър“ заедно с Оли, за да се опитам да прочистя мислите си. Навън, от светлината на следобедното слънце, небето изглеждаше жълто и мъгливо. Опитах се да си представя небосвода, покрит с въздушните кораби на колониите, лумнал в пламъци от въздушните битки и експлозии. Оставаха дванадесет дни, преди да се наложи да предложим нещо на колониите. Как въобще щяхме да сторим това без помощта на Дей? Мисълта ме безпокоеше, но слава богу, ми помагаше да изтласкам спомените за командир Джеймсън и Томас от съзнанието си. Ускорих крачка. Спортните ми обувки затропаха по тротоара.

Когато пристигнах на пистата, забелязах, че имаше пазачи, разположени на всеки вход. Сигурно и Андън провеждаше рутинната си тренировка някъде тук. Войниците ме разпознаха, пуснаха ме да мина и ме съпроводиха до стадиона, където пистата се виеше около голямо, открито поле. От Андън нямаше и следа. Вероятно бе долу в подземните съблекални.

Направих бърза серия от упражнения за загрявка, докато Оли нетърпеливо чакаше, пристъпвайки от лапа на лапа, след което тръгнах надолу по пистата. Тичах все по-бързо и по-бързо по извитата пътека и накрая спринтирах около завоите, косата ми се вееше назад, а Оли пъхтеше до мен. Представих си как командир Джеймсън тича след мен с пистолет в ръка. По-добре внимавай, Ипарис. Може да свършиш точно като мен. Когато завих по страничната част на пистата, където имаше разположени мишени, рязко спрях, мълниеносно извадих пистолета от колана си и стрелях по всяка от тях в бърза последователност. Четири перфектен изстрела в центъра. Без да се бавя, отново завих по пистата и повторих това рутинно упражнение четири пъти. Десет пъти. Петнадесет пъти. Най-накрая спрях, а сърцето ми биеше в бесен ритъм в гърдите.

Преминах към ходене, бавно възстанових нормалното си дишане, а мислите ми се движеха бързо. Ако не бях срещнала Дей, щях ли да се превърна в командир Джеймсън? Студена, пресметлива, безмилостна? Не бях ли станала точно такава, когато още в началото разбрах кой е Дей? Не заведох ли войниците — и самата командир Джеймсън — до вратата на семейството му, без да се замисля дали близките му ще бъдат наранени?

Презаредих пистолета си и отново се прицелих в мишените. Куршумите ми се блъскаха с тъп звук в центъра на таблата.

Какво ли щеше да си помисли Метиъс за това, което бях направила, ако все още бе жив?

Не. Не можех да мисля за брат си, без да си спомня сутрешната изповед на Томас. Изстрелях последния си куршум, седнах по средата на пистата заедно с Оли и зарових глава в ръцете си. Бях толкова изморена. Не знаех дали някога ще избягам от това, което бях преди. А сега правех същото — опитвах се да убедя Дей да предаде брат си отново, опитвах се да го използвам в името на републиката.

Най-накрая се надигнах, избърсах потта от челото си и се запътих към подземните съблекални. Оли остана да ме чака под хладния навес близо до вратите — жадно започна да лочи от торбичка с вода, която оставих пред него. Слязох надолу по стълбите и завих зад ъгъла. Въздухът беше влажен от душовете, а по самотния екран, поставен в края на коридора, имаше тънък слой пара. Тръгнах надолу по коридора, който се разделяше на мъжки и женски съблекални. Няколко гласа отекнаха някъде по-долу.

Секунда по-късно Андън се появи от съблекалнята с двама пазачи до себе си. Засрамено се изчервих при тази гледка. Андън изглеждаше сякаш е излязъл от душовете преди няколко минути, не носеше риза и все още бършеше влажната си коса, а мускулите му бяха стегнати след тренировката. Беше преметнал чистата риза през рамото си — бялата материя стоеше изключително контрастно върху мургавата му кожа. Един от пазачите му говореше с приглушен тон и със свито сърце се зачудих дали бе нещо във връзка с колониите. Миг по-късно Андън вдигна поглед и най-сетне забеляза как съм се втренчила в тях. Разговорът прекъсна.

— Госпожице Ипарис — рече Андън с учтива усмивка, която прикри всичко, което го тревожеше. Той се прокашля, подаде кърпата на един от охранителите и пъхна едната си ръка в ръкава на ризата. — Извинявам се, че не съм облечен.

Поклоних се с глава и положих голямо усилие да не изглеждам объркана, когато погледите на всички се спряха върху мен.

— Не се притеснявайте, Електор.

Той кимна на пазачите си.

— Вървете напред. Ще се срещнем на стълбите.

Охранителите едновременно се поклониха и ни оставиха сами. Андън изчака, докато изчезнат зад ъгъла, преди отново да се обърне към мен.

— Надявам се утрото ти да е минало добре — рече той и започна да закопчава ризата си. Веждите му се свъсиха. — Безпроблемно ли мина всичко?

— Всичко мина безпроблемно — потвърдих, като не желаех да се спирам на разговора ми с Томас.

— Чудесно. — Андън прокара ръка през влажната си коса. — Значи си имала по-добра сутрин от моята. Прекарах няколко часа в частен разговор с президента на Рос сити, Антарктида — помолих го за военна подкрепа в случай на нападение. — Той въздъхна. — Антарктида са съпричастни, но не е лесно да им се угоди. Не зная дали ще можем да ги заобиколим, като използваме брата на Дей и не зная как да убедя Дей да ни позволи това.

— Никой не е в състояние да го убеди — отвърнах и скръстих ръце. — Дори и аз. Казвате, че съм неговата слабост, но най-голямата му слабост е семейството му.

Андън замълча за миг. Огледах лицето му внимателно и се питах какви мисли минават през ума му. Припомних си колко безмилостен може да бъде, как не трепна, когато осъди Томас на смърт, как бе хвърлил обидата на командир Джеймсън обратно в лицето й, как никога не се поколеба да екзекутира абсолютно всеки един, който се бе опитал да го унищожи. Под тихия глас и доброто сърце се криеше нещо студено.

— Не го принуждавайте — помолих. Андън ме погледна изненадано. — Зная какво си мислите.

Андън вече беше закопчал ризата си.

— Мога да направя само това, което ми се налага да направя, Джун — спокойно отвърна той. Думите му прозвучаха почти печално.

Не. Никога няма да ти позволя да нараниш Дей по този начин. Не и по начина, по който аз вече го нараних.

— Вие сте Електорът. Не е нужно да правите каквото и да е. И ако ви е грижа за републиката, няма да рискувате да разгневите единствения човек, в който хората вярват.

Прехапах език твърде късно. Народът вярва в Дей, но не вярва в теб. Съвсем видимо Андън потрепна и макар да не направи коментар, аз се проклех наум — известна бях с това, че не подбирам изразни средства.

— Съжалявам — промърморих. — Не исках да прозвучи така.

Мълчанието се проточи дълго, преди Андън отново да проговори.

— Не е толкова лесно, колкото изглежда. — Той поклати глава. Малка капчица вода падна от косата върху яката му. — Ти различно ли би постъпила? Би ли рискувала съдбата на цяла нация, вместо тази на един човек? Не мога да го оправдая. Колониите ще ни атакуват, ако не им дадем лекарство, а цялата тази бъркотия произлезе от нещо, за което съм отговорен аз.

— Не, баща ви е отговорен. Но това не значи, че и вие сте виновен.

— Да, но аз съм син на баща си — отвърна Андън, а гласът му внезапно стана суров. — Какво значение има?

Думите изненадаха и двама ни. Присвих устни и реших да не коментирам казаното, но мислите ми обезумяло кипяха. Има значение. Но тогава си припомних какво ми беше казал веднъж Андън за основаването на републиката, как баща му и електорите преди него са били принудени да действат в онези ужасни, ранни години. По-добре внимавай, Ипарис. Може да свършиш точно като мен.

Вероятно не бях единствената, която трябваше да внимава.

Нещо, което показваха на екрана в другия край на коридора, ме разсея. Погледнах натам. Имаше някакви новини за Дей — репортажът показваше старо видео, където той бе в близък план, следваше кратък кадър от болницата в Денвър и макар че по-голямата част от картината бе отрязана, успях да зърна тълпите, събрали се пред сградата. Андън също се обърна, за да погледне към екрана. Протестираха ли? За какво можеше да протестират?

Даниел Алтън Уинг, приет в болница за стандартен медицински преглед, ще бъде изписан утре.

Андън притисна ръка към ухото си. Входящо обаждане. Бързо хвърли поглед към мен, след което включи микрофона си и каза:

— Да?

Мълчание. Докато излъчването продължаваше, лицето на Андън пребледня. Това ми напомни за миг колко блед изглеждаше Дей по време на банкета и мисълта за едното и за другото се сля в една плашеща мисъл. Внезапно разбрах, без никакво съмнение, че това е тайната, която Дей пазеше от мен. Ужасно чувство се надигна в гърдите ми.

— Кой е одобрил излъчването на този репортаж? — попита Андън след миг, а гласът му вече бе станал шепот. Долових гняв в него. — Няма да има следващ път. Ще информирате първо мен. Ясно ли е?

Буца се надигна в гърлото ми. Когато обаждането му най-сетне приключи, той свали ръката си и ме изгледа продължително и печално.

— Става въпрос за Дей — рече Андън. — В болницата е.

— Защо? — поисках да узная.

— Много съжалявам. — Той склони скръбно глава, след това се наведе напред, за да прошепне новините в ухото ми. Обясни ми.

И внезапно се почувствах замаяна, сякаш целият свят се бе концентрирал в някакво размазано движение, сякаш нищо от това не бе реално, сякаш отново стоях в централната болница на Лос Анджелис в нощта, когато бях коленичила пред студеното, безжизнено тяло на Метиъс, втренчена в лице, което вече не разпознавах. Ударите на сърцето ми се забавиха и спряха. Всичко спря. Това не може да е истина.

Как бе възможно момчето, което бе развълнувало цяла една нация, да умира?