Цитаделата на аутарха

7. Разказът на Халвард. Двамата ловци на тюлени

— Това е истинска история. Зная много такива. Някои са измислени, макар че сигурно и измислените са били истински в отдавна забравените времена. Зная много истински истории, защото на южните острови стават много странни неща, за които вие, северняците, не сте и сънували. Избрах тази, защото аз самият й бях свидетел.

Аз съм от най-източния от южните острови, който се нарича Ледник. На нашия остров живееха мъж и жена, моите баба и дядо, които имаха трима синове. Казваха се Анскар, Халвард и Гундулф. Халвард е моят баща, и когато пораснах достатъчно, за да мога да му помагам с лодката, той престана да ловува с братята си. Излизахме само ние двамата и всичко, което улавяхме, носехме вкъщи на майка ми, на сестрите ми и на по-малкия ми брат.

Чичовците ми не се ожениха и затова продължиха да използват заедно една и съща лодка. Когато хващаха нещо, го изяждаха сами или го даваха на дядо ми и баба ми, които вече нямаха сили да се справят сами. През лятото обработваха земята на дядо ми. Тя бе най-добрата на острова, единствената, която бе закътана от ледения вятър. На нея можеха да се отглеждат растения, които не вирееха никъде другаде на Ледник, защото сезонът на поникването там е две седмици по-дълъг.

Когато започна да ми расте брада, дядо извика мъжете от семейството — баща ми, двамата ми чичовци и мен. Баба беше умряла и бе пристигнал свещеник от големия остров, за да я погребе. Синовете й плачеха. Аз също.

Онази вечер, когато седнахме на масата (дядо седна на едната й страна, а свещеникът — на отсрещната), дядо каза: „Време е да се разпоредя с имуществото си. Бега я няма. Никой от рода й не може да претендира за нищо, а скоро и аз ще я последвам. Халвард е женен и има зестрата на жена си. Така издържа семейството си и макар да не е богат, няма да гладуват. Ти, Анскар. И ти, Гундулф. Ще се жените ли изобщо?“

Двамата ми чичовци поклатиха глави.

„Тогава чуйте волята ми. Призовавам Всемогъщия и слугите му. Когато умра, всичко, което имам, ще отиде у Анскар и Гундулф. Ако единият от тях умре, другият ще получи неговата част. Когато умрат и двамата, Халвард ще наследи всичко, а ако умре той, тогава наследството трябва да разделят синовете му. Вие четиримата, ако не сте съгласни с волята ми, говорете сега.“

Никой не проговори и решението бе взето.

Измина една година. От мъглите се появи кораб от Еребус и два други кораба за кожи, моржова кост и солена риба. Дядо умря, сестра ми Фауста роди момиче. След жътвата чичовците ми излизаха на риболов с другите мъже.

Когато на юг идва пролет, още не е време за сеитба, защото често се случват мразовити нощи. Но когато хората виждат, че дните набъбват бързо, започват да издирват колониите тюлени. Те са по скалите далеч от брега, където е мъгливо, и макар че растат, дните са все още къси. Често се случва да умират не тюлените, а хората.

Така стана и с чичо ми Анскар и чичо Гундулф се върна сам в лодката.

Трябва да знаете, че когато нашите мъже излизат в морето — за тюлени, за риба или за нещо друго — те винаги се завързват към лодките си. Въжето се прави от моржова кожа и е достатъчно дълго, за да позволява на човек да се движи свободно в лодката, но само толкова. Морската вода е много студена и бързо убива всеки, който падне в нея, но нашите хора се обличат в дрехи, съшити от тюленови кожи, и често партньорът ти може да те измъкне от водата и така да ти спаси живота.

Ето какво разказа чичо Гундулф. Излезли далеч навътре в търсене на колония, до която другите още не били стигнали, когато Анскар видял голям мъжки тюлен да плува в морето. Хвърлил харпуна си и когато тюленът се гмурнал, примката на харпуна се оплела в крака на Анскар и тюленът го отнесъл в морето. Гундулф се опитал да го измъкне — беше много силен мъж. Но той дърпал в едната посока, а тюленът — в другата, и въжето на харпуна, което било завързано за основата на мачтата, преобърнало лодката. Гундулф успял да се покатери на лодката и срязал въжето на харпуна с ножа си. Когато лодката отново се обърнала в нормално положение, той се опитал да издърпа Анскар, но осигурителното му въже се било скъсало. Той показа оръфания му край. Чичо Анскар бил мъртъв.

В моя край жените умират на сушата, а мъжете — в морето, затова наричаме гробовете „женски лодки“. Когато някой мъж умре като чичо Анскар, се разпъва кожа, изрисува се и се окачва в къщата, където се събират мъжете, за да си говорят. Не се сваля, докато има хора, които да помнят кой е почетеният. Такава кожа бе приготвена и за Анскар и художниците се заловиха за работа.

Едно слънчево утро, когато двамата с баща ми приготвяхме инструментите за новата сеитба — много добре го помня! — в селото дотичаха някакви деца, пратени да събират птичи яйца. Казаха, че на камъните на южния залив лежи тюлен. Всеки знае, че тюлените никога не излизат на суша там, където живеят хора. Но понякога се случва тюлен да умре в морето или да бъде ранен. Така и помислихме и двамата с баща ми и заедно с мнозина други изтичахме на брега — тюленът е на първия, който го прониже с оръжието си.

Бях най-пъргав от всички и носех вила. Подобно нещо не е лесно за мятане, но неколцина млади мъже бяха по петите ми и затова когато се намирах на стотина крачки от тюлена, аз я хвърлих. Тя полетя право към тюлена и се заби в гърба му. И стана нещо, което не искам да видя никога повече. Тежестта на дългата дръжка на вилата обърна тюлена и…

И видях лицето на чичо Анскар, запазено в студената солена вода. В брадата му се бяха оплели тъмнозелени водорасли, а осигурителното въже от моржова кожа бе прерязано само на педя от тялото му.

Чичо Гундулф не го видя, тъй като беше отишъл на големия остров. Баща ми вдигна Анскар. Аз му помагах. Отнесохме го в дома на Гундулф. Поставихме края на въжето на гърдите му, така че Гундулф да го види, и заедно с няколко други мъже от Ледник седнахме и зачакахме.

Когато видя тялото на брат си, Гундулф изкрещя. Не приличаше на женски писък — по-скоро рев на тюлен самец, който заплашва другите мъжкари в стадото. И избяга в тъмното. Поставихме стража при лодките и започнахме да го търсим из целия остров. Духовете на далечния юг светеха със светлините си цяла нощ и знаехме, че Анскар го търси заедно с нас. Светлините станаха особено ярки, преди да избледнеят, и тогава открихме Гундулф сред скалите на нос Радбост.

Халвард замълча. Всъщност мълчанието се бе възцарило навсякъде. Всички болни наоколо слушаха разказа.

— Убихте ли го? — попита Мелито.

— Не. В старите времена би станало точно тъй, но това е лошо. Сега за убийството отмъщава законът на континента, и така е по-добре. Завързахме го за ръцете и краката, оставихме го да лежи в къщата си и аз го пазех, докато по-възрастните подготвяха лодките. Той ми каза, че обичал една жена от големия остров. Никога не съм я виждал, но той ми каза, че името й било Ненок и че била хубава и по-млада от него, но никой мъж не я искал, защото родила дете от мъж, който умрял предишната зима. Казал на Анскар в лодката, че ще доведе Ненок в дома си, а Анскар го нарекъл клетвопрестъпник. Чичо Гундулф беше силен. Хванал Анскар и го изхвърлил от лодката, след което омотал въжето му около ръцете си и го скъсал, както правят жените, когато свършат с шиенето.

Каза, че стоял там, хванал се с едната ръка за мачтата, и гледал брат си във водата. Видял как проблеснал нож, но си помислил, че Анскар искал да го заплаши или да метне ножа по него.

Халвард отново млъкна.

— Не разбирам — казах аз, когато разбрах, че няма да продължи. — Какво е направил Анскар?

Под русите му мустаци се появи едва забележима усмивка. Когато я видях, изпитах чувството, че виждам ледените острови на юга — сини и ужасно студени.

— Срязал въжето си, въжето, което Гундулф вече бил скъсал. Така хората, които открият тялото му, са щели да разберат, че е бил убит. Разбираш ли?

Разбрах и за известно време не казах нищо.

— И така — каза Мелито на Фойла — прекрасната земя преминала в ръцете на бащата на Халвард и с този разказ той успя да ти каже, че макар и да няма свое имущество, може да стане наследник. Естествено, разказа също, че е от семейство на убийци.

— Мелито ме смята за много по-умен, отколкото съм в действителност — изръмжа русият мъж. — Не съм и помислял подобни неща. Сега не са важни земите, кожите или златото, а кой ще разкаже най-добрия разказ. И аз, който зная множество истории, разказах най-добрата. Онова, което казва той, е истина — мога да наследя част от семейното имущество след смъртта на баща си. Но неомъжените ми сестри ще получат своята част като зестра, а онова, което остане, ще бъде разделено между мен и брат ми. Всичко това няма никакво значение, тъй като не бих завел Фойла на юг, защото там животът е много тежък. Откакто нося пиката, съм виждал много по-добри места.

— Мисля, че чичо ти Гундулф е обичал много Ненок — каза Фойла.

Халвард кимна.

— Каза го, докато лежеше вързан. Но всички южняци обичат жените си. Заради тях излизат през зимата срещу морето, бурите и ледените мъгли. Казва се, че когато мъжът избутва лодката си по каменистия бряг в морето, дъното на лодката казва „моята жена, моите деца, моите деца, моята жена“.

Попитах Мелито дали не иска да започне разказа си. Той обаче поклати глава и заяви, че тъй като всички са под въздействието на историята на Халвард, ще изчака и ще го разкаже на следващия ден. Тогава всички започнаха да разпитват Халвард за живота на юг и сравняваха наученото с живота по своите места. Асцианинът мълчеше. Аз си спомних за плаващите острови на Дютурна и разказах за тях на Халвард и останалите, макар и да пропуснах битката в замъка на Баландерс. Унесени в приказки, не усетихме кога дойде време за вечеря.