Цитаделата на аутарха

1. Мъртвият войник

Никога не бях виждал война, дори не бях разговарял с хора, които са се сблъсквали с нея, но бях млад и знаех нещичко за насилието. Затова и си мислех, че войната не е нищо повече от поредното ново изживяване — подобно на останалите премеждия, с които се бях сблъсквал — като заемането на държавния пост в Тракс например или бягството ми от Дома на Абсолюта.

Войната не е ново изживяване. Тя е нов свят. Обитателите му се различават от човешките същества повече, отколкото Фамулимус и нейните приятели. Законите му са различни, дори географията му е различна — защото е география, в която и най-незначителните хълмчета и дерета са въздигнати до значимостта на големи градове. Както в нашата позната Ърт се крият ужасни създания като Еребус, Абая и Ариох, така и в света на войната бродят чудовища, наричани сражения, чиито клетки са отделни личности, но самите сражения притежават свой живот и интелект, и към които се доближаваш през все по-плътните редици на поличбите.

Една нощ се събудих много преди да се зазори. Всичко наоколо изглеждаше притихнало. Изплаших се, че врагът може незабелязано да се промъкне до мен, и застанах нащрек. Изправих се и се огледах. Хълмовете се губеха в тъмнината. Намирах се сред високата трева, в която си бях утъпкал нещо като гнездо. Свиреха щурци.

Нещо на север привлече погледа ми — експлозия, помислих си аз — виолетова светлина, точно над линията на хоризонта. Загледах се в мястото, откъдето ми се струваше, че се появи. Тъкмо бях решил, че съм станал жертва на зрителна измама или на някакъв страничен ефект от опиата, който ми бяха дали в дома на хетмана, когато вляво от точката, в която гледах, проблесна друга светлина — този път пурпурна.

Продължих да гледам натам цяла стража или повече и от време на време бях възнаграждаван с тайнствени светлинни проблясъци. Най-сетне, след като се убедих, че се намират много далече, не се приближават, нито пък честотата им се променя (тя беше около пет стотни от честотата на биенето на сърцето ми), легнах отново. И тъй като вече съвсем се бях разбудил, ясно усетих как земята под мен съвсем леко потрепери.

Когато на сутринта отново отворих очи, всичко бе свършило. Известно време старателно оглеждах хоризонта, но не забелязах нищо тревожно.

Не бях ял два дни и вече не чувствах глад, но знаех, че силите ми са на изчерпване. През този ден на два пъти се натъквах на малки разрушени къщи и влизах във всяка в търсене на храна. Но дори да е било оставено нещо, то отдавна беше прибрано. Дори плъховете си бяха отишли. Във втората къща имаше кладенец, но преди много време в него бяха хвърлили нещо мъртво, а и без това нямаше с какво да се добера до зловонната вода. Продължих, като си мечтаех за нещо за пиене и за по-добра тояга вместо гнилите пръчки, които използвах. В планините, когато бях използвал Терминус Ест като тояга, открих, че така се ходи много по-лесно.

Някъде към обед попаднах на пътека. Тръгнах по нея и скоро чух конски тропот. Скрих се така, че да мога да наблюдавам пътя. Миг по-късно на хълма се появи конник и препусна покрай мен. Зърнах го само за миг, но забелязах, че носи доспехи, наподобяващи онези на командирите на димарчиите на Абдиесус, само че наметалото му беше зелено вместо червено, а шлемът му имаше нещо като козирка, приличаща на клюн. Който и да беше, екипировката му бе великолепна. По устата на коня му имаше пяна, а хълбоците му бяха лъснали от пот, но се носеше така, сякаш участва в конно надбягване.

При положение че се бях натъкнал на един конник, можех да очаквам и други. Но никой друг не се появи. Дълго вървях необезпокояван, слушах пеенето на птиците и многократно забелязвах следи от дивеч. След това — за мое неописуемо удоволствие — пътеката излезе на малко поточе. Повървях малко покрай него, докато намерих едно място, където беше по-дълбоко и дъното беше застлано с бели речни камъчета. Малки рибки се пръснаха пред ботушите ми — сигурен знак за чиста вода. Потокът все още пазеше хладината на планинските върхове, водата му беше сладка и с привкус на сняг. Пих, после пих отново и отново, докато вече не можех да погълна повече, след което свалих дрехите си и се измих, без да обръщам внимание на студа. Когато приключих с тоалета си, се облякох и се върнах на мястото, където пътеката пресичаше потока. На отсрещния бряг забелязах две следи в меката пръст — бяха една до друга, явно някакво животно се бе навело да пие вода. Покриваха отпечатъците от копитата на офицера и всяка от тях бе с размерите на чиния, но не забелязах признаци на нокти под меките възглавнички на пръстите. Старият Мидан, който се грижеше за ловните кучета на чичо ми по времето, когато бях момичето Текла, веднъж ми бе казал, че смилодоните пият вода само след като са се натъпкали до пръсване. А след като са утолили глада и жаждата си, не са опасни, стига да не ги безпокоиш. Продължих през гората.

Пътеката се виеше през гористата долина и продължаваше през седловина между два хълма. Близо до най-високата точка забелязах едно дърво. Стъблото му бе дебело около две педи и беше прекършено (както ми се стори) на височината на очите ми. Краищата на дънера и на останалата част бяха назъбени и изобщо не приличаше, че дървото е било отсечено с брадва. През следващите две-три левги попаднах на още няколко подобни дървета. Доколкото можеше да се съди по липсата на листа, по кората и по младите вейки, които излизаха от пъновете, бяха прекършени най-малко преди година, ако не и по-отдавна.

Най-накрая пътеката стигна до истински път — нещо, за което често бях слушал, но по което никога не ми се бе случвало да вървя, освен когато бях в период на упадък. Много приличаше на стария път, блокиран от уланите, когато изгубих доктор Талос, Баландерс, Йолента и Доркас, по времето, когато напускахме Несус. Но не бях подготвен за облака прах, който висеше над пътя. Нямаше никаква трева, въпреки че пътят бе по-широк от повечето градски улици.

Не ми оставаше нищо друго, освен да продължа по него. Дърветата покрай пътя растяха гъсто едно до друго, а пространството между тях бе заето от храсти. Отначало се боях, тъй като си спомнях огнените копия на уланите. Все пак личеше, че законът, забраняващ използването на пътища, тук явно вече не е в сила. В противен случай пътят нямаше да изглежда толкова интензивно използван, колкото очевидно беше. И когато малко по-късно чух зад себе си гласове и звук на маршируващи крака, направих само една-две крачки към дърветата и спокойно загледах минаващата колона.

Първо се появи офицер. Яздеше красиво синьо пръхтящо животно, чиито бивни бяха оставени дълги и бяха украсени с тюркоаз в тон с цвета на доспехите и ефеса на шпагата на стопанина му. Хората, които крачеха след него, бяха антепилани от тежката пехота — широкоплещести и с тесни талии, с бронзови от слънцето и нищо не изразяващи лица. Носеха тривърхи корсеки, демилуни и вулги с тежки наконечници. Смесеното въоръжение, както и очевидните несъответствия в униформите и значките им ме наведоха на мисълта, че мората им е събрана от участници в предишни бойни съединения. Ако това бе вярно, флегматичността им явно бе резултат от преживените сражения. Бяха около четири хиляди, мъкнеха се без никакво въодушевление, но и без да се съпротивляват и да показват някакви признаци на изтощение, без да обръщат внимание на външния си вид, но и без да бъдат немарливи. Сякаш вървяха в крачка напълно машинално и без усилия.

Следваха ги фургони, теглени от грухтящи и тръбящи трифолодонти. Когато се изравниха с мен, се приближих, защото по-голямата част от товара им очевидно беше храна. Но между фургоните имаше конници. Един от тях ме извика, запита ме към кое подразделение се числя и ми нареди да отида при него. Но аз избягах и макар да бях съвсем сигурен, че няма да може да ме преследва между дърветата, нито пък би изоставил бойния си кон, за да ме преследва пеш, продължих да тичам, докато останах без дъх.

Когато най-после спрях, се намирах на тиха полянка, а слънчевата светлина изглеждаше зеленикава през листата на тънките дървета наоколо. Земята бе покрита с толкова дебел мъх, че имах чувството, че крача по плътния килим в онази тайна стая с картини, в която се сблъсках със Стопанина на Дома на Абсолюта. Известно време почивах, облегнат на един тънък ствол, и се ослушвах. Не чувах никакъв звук, освен тежкото си дишане и приливния рев на кръвта в ушите ми.

След малко долових и трети звук — тихо бръмчене на муха. Избърсах мокрото си от пот лице с края на плаща си. Беше ужасно износен и избелял и едва сега осъзнах, че е същият онзи плащ, който майстор Гурлойс ми беше преметнал през раменете, когато станах калфа. Вероятно щях и да умра в него. Попитата от плаща пот беше студена като роса, а въздухът около мен силно миришеше на влажна пръст.

Бръмченето спря, после започна отново — по-настойчиво, а може би само така ми се струваше, защото дишането ми се бе успокоило. Разсеяно се огледах за мухата. Видях я да пресича един слънчев лъч на няколко крачки от мен и да каца върху нещо кафяво, стърчащо изпод едно повалено дърво.

Ботуш.

Нямах никакво оръжие. При обичайна ситуация не бих се обезпокоил особено да се изправя с голи ръце срещу един-единствен противник — особено на тясно място като това, където бе невъзможно да размахаш свободно меча си. Знаех обаче, че съм изгубил по-голямата част от силите си. Освен това открих, че гладът унищожава и част от смелостта на човек — или може би поглъща част от нея, оставяйки по нещо за останалите нужди.

Както и да е, приближих се предпазливо, като се движех безшумно и настрани, докато не го видях. Лежеше възнак, единият му крак бе подгънат под него, а другият — изпънат. До дясната му ръка лежеше къса сабя. Коженият й ремък още висеше около китката му. Простият му шлем бе паднал от главата му и се търкаляше наблизо. Мухата запълзя по ботуша, докато не стигна до оголената плът точно под коляното и отново излетя със звука на мъничък трион.

Разбира се, знаех, че е мъртъв, и почувствах облекчение, но отново ме връхлетя усещането за самота, макар и дотогава да не осъзнавах, че изобщо ме е напускало. Хванах го за рамото и го преобърнах. Тялото му още не се бе подуло, но се долавяше миризмата на смърт, макар и съвсем слаба. Лицето му бе омекнало, подобно на восъчна маска в близост до огън. Невъзможно бе да се каже какво е било изражението му в мига на смъртта. Беше млад и рус с красиво открито лице. Потърсих някаква рана, но не открих.

Ремъците на раницата му бяха така стегнати, че не можех да ги смъкна, нито дори да отслабя закопчалките. Накрая взех камата от пояса му и ги прерязах, след което забих острието в дървото. Одеяло, къс хартия, почернял от огъня тиган с дръжка, два чифта груби дълги чорапи (идеално) и — най-важно от всичко — лук и половин пита черен хляб, завити в чиста кърпа, както и пет ивици сушено месо и бучка сирене, завити отделно.

Първо се заех с хляба и сиренето и като видях, че не мога да се стърпя да не бързам, се насилих да ставам и да правя по няколко крачки на всеки трети залък. Хлябът също ми помогна, тъй като трябваше да дъвча доста усилено. Вкусът му беше абсолютно същият като на черния хляб, с който хранехме затворниците в кулата Матачин — бях го откраднал веднъж или два пъти по-скоро за да напакостя, отколкото от глад. Сиренето беше сухо, вмирисано и солено, но и страшно вкусно. Стори ми се, че никога не съм опитвал такова чудесно сирене и че никога друг път няма да ми се случи да попадна на подобно. Сякаш поглъщах живот. От него ожаднях и научих колко добре се справя с жаждата лукът, който стимулираше слюноотделянето ми.

Когато стигнах до месото, което също беше много солено, вече бях достатъчно сит, за да се замисля дали да не си оставя малко храна и за вечерта. Накрая реших да изям само едната ивица, а останалите четири да запазя.

Въздухът бе неподвижен още от сутринта, но сега задуха слаб вятър, който охлаждаше бузите ми, разпиля нападалите листа, подхвана хартията, измъкната от раницата на мъртвия войник, и я издуха през мъха до едно дърво. Без да спирам да дъвча и да гълтам, отидох до листа и го вдигнах. Беше писмо. Мъртвецът не бе имал възможност да го изпрати или довърши. Почеркът му бе ъгловат и по-дребен, отколкото бях очаквал, но може би просто се беше мъчил да побере прекалено много букви на малкия лист, може би единственият, с който бе разполагал.

„Мила моя, намираме се на сто левги северно от мястото, откъдето ти писах за последен път. Стигнахме дотук след усилен марш. Имаме достатъчно храна и през деня е топло, но някои нощи са доста хладни. Макар, за когото вече ти писах, се разболя и му разрешиха да не продължи с нас. Мнозина също се престориха на болни, но ги накараха да вървят пред колоната без оръжия, под стража и с двоен товар на раменете. През цялото време не открихме следа от асцианите, но лохагът ни каза, че се намират на още няколко дни път. Три нощи подред бунтовници избиваха стражите ни, докато не поставихме по трима души на пост и не изпратихме и други патрули извън пределите на лагера. Още първата нощ ме сложиха в един от тези патрули и това се оказа доста неприятно, тъй като се страхувах, че в тъмнината ще ме заколи някой от собствените ми другари. През цялото време се спъвах в корените на дърветата и слушах песента около огъня:

Утрешната нощ ще спим на пропита с кръв земя. Затуй сега ний пием здраво, пуснете чашата да обикаля! Приятелю, дано, когато стрелят, стрелите им да минат покрай нас. Трофеи пожелавам ти аз днес, и аз самият да съм жив до теб. Пуснете чашата да обикаля! На пропита с кръв земя ний утре през нощта ще спим.

Разбира се, не видяхме никого. Бунтовниците наричат себе си «водаларии» по името на водача си и се говори, че били изкусни бойци. Плащали им добре, тъй като асцианите ги поддържали…“