Цитаделата на аутарха

37. Отново през реката

Рош се появи заедно с Дрот и Еата още преди разсъмване. Дрот бе най-възрастният от нас, но лицето и блестящите му очи го караха да изглежда по-млад и от Рош. Все още изглеждаше като същинско въплъщение на силата, но не можех да не забележа, че съм станал с два пръста по-висок от него. Може би съм бил по-висок и по времето, когато напуснах Цитаделата, но не съм го осъзнавал. Еата все още си оставаше най-ниският и дори не бе станал още калфа — в края на краищата, бях отсъствал само едно лято. Когато ме поздрави, изглеждаше малко озадачен и предполагам, че му е било трудно да повярва, че сега съм Самодържец, още повече, че отново бях пред него в дрехите на калфа от гилдията.

Бях казал на Рош, че трябва да са въоръжени. Той и Дрот носеха мечове, подобни на Терминус Ест (макар и с много по-лошо качество), е Еата — палица, подобна на онези, които бях виждал на карнавалите. Ако не бях видял сраженията на север, бих си помислил, че са въоръжени достатъчно добре. Сега обаче и тримата приличаха на деца, нарамили пръчки и готови да си играят на войници.

За последен път минахме през процепа в стената и закрачихме по пътеката от кости, която се виеше между кипарисите и гробниците. Смъртните рози, които се колебаех да откъсна за Текла, все още цъфтяха по храстите си. Открих, че мисля за Морвена, единствената жена, чийто живот бях отнел, и за противницата й Евсебия.

Когато минахме портала на некропола и продължихме по калните улици на града, на спътниците ми сякаш им стана по-леко и почти се развеселиха. Мисля, че се опасяваха да не би учителят Гурлойс да ги хване и да ги накаже, защото са се подчинили на Самодържеца.

— Надявам се, че нямаш намерение да отидем да плуваме — каза Дрот. — Тези цепеници ще ни издавят.

Рош се изкиска.

— Еата ще си остане на повърхността.

— Тръгваме далеч на север. Ще ни трябва лодка, но мисля, че ако повървим покрай брега, ще намерим някоя.

— Стига някой да се съгласи да ни я заеме. Ако преди това не ни арестуват. Нали знаеш, Самодържецо…

— Севериън — поправих го аз. — Поне докато съм в тези дрехи.

— … Севериън, тези неща имаме право да ги носим единствено на ешафода и ще се наложи доста да обясняваме на пелтастите, че за работата са необходими цели трима души. Ще разберат ли кой си ти? Аз не…

Еата го прекъсна и посочи към реката.

— Вижте, там има една лодка!

Рош закрещя, тримата започнаха да махат с ръце, а аз извадих един от хрисозите, които бях взел назаем от кастелана, и го обърнах така, че да заблести на слънцето, което започваше да се издига над кулите зад нас. Човекът на кормилото ни помаха с шапката си и някакво стройно хлапе скочи, за да се заеме с платната и да обърне лодката към нас.

Беше двумачтова, доста тясна и с нисък борд — несъмнено идеален съд за пренасяне на контрабандна стока покрай патрулните катери, които внезапно бяха станали мои. Старият лодкар имаше доста зловеща външност, а стройното „хлапе“ се оказа момиче със смеещи се очи, които имаха дарбата непрекъснато да се стрелкат към нас.

— Я, очертава се интересен ден — каза лодкарят, като видя костюмите ни. — Аз пък отначало си помислих, че сте в траур, честна дума. Главорези, а? Никога не съм попадал близо до такива като вас.

— Позна — отговорих аз, докато се качвах на борда. Беше ми смешно да открия, че не съм загубил навиците, които бях придобил на „Самру“, и без проблем запазвам равновесие на несигурната палуба. Дрот и Рош сграбчиха платната, когато лодката се разлюля под тежестта им.

— Нещо против да погледна туй жълтичкото? Само да видя дали е златно. После веднага го връщам.

Подхвърлих му монетата. Той я изпробва със зъби, повъртя я между пръстите си и ми я върна, като ме гледаше с уважение.

— За жълтичкото — и цяла нощ, ако искате. И двамата ще се радваме на компанията, както казал гробарят на призрака. Тук по реката ставаха разни неща, преди да съмне. Затова ли сте решили да се поразходите?

— Потегляй — наредих аз. — Ако искаш, можеш да ми разкажеш за тези неща по пътя.

Макар че сам бе подхванал темата, лодкарят сякаш не бързаше да навлиза в подробности — може би просто защото му бе трудно да подбере нужните думи, с които да опише чувствата си и всичко видяно и чуто. Духаше слаб западен вятър и лодката леко се понесе с изпънати платна срещу течението. Дребната девойка нямаше много работа и затова непрекъснато поглеждаше към Еата. (Може би го бе взела за наш наемен слуга заради мръсните му сиви панталони и риза.) Лодкарят, който каза, че й бил чичо, по време на разговора непрекъснато държеше под око румпела, за да не изпуснем попътния вятър.

— Ще ви кажа каквото видях със собствените си очи, както казал дърводелецът, след като затворил капаците. Намирахме се на осем-девет левги от мястото, където ни спряхте. Товарът ни беше миди, а нали разбирате, те не са товар, който може да почака, ако денят се очертава топъл. Слизаме надолу по реката и ги купуваме от гмуркачите, нали разбирате, после гледаме да ги замъкнем по-бързичко нагоре по течението, преди да са се вмирисали. Ако се скапят, губиш всичко, но можеш и да ги продадеш на двойна и тройна цена, ако са още пресни.

— По тази река съм прекарал повече нощи, отколкото където и да било другаде — продължи той. — Направо може да си се каже, че ми е спалня, а лодката ми е люлката, макар че обикновено не мигвам до сутринта. Но тази нощ… понякога имах чувството, че не плувам по добрия стар Гиол, а по някаква друга река, която тече нагоре към небето, или пък долу под земята… Не вярвам да сте забелязали, освен ако не сте изкарали до късно, но нощта беше тиха и вятърът беше слаб, подухваше само толкова дълго, колкото човек да изпсува, после утихне, после пак подухне. А освен това имаше мъгла, гъста като памук. През повечето време не виждахме светлините на брега, такава мъгла беше. Навремето имах рог, с който предупреждавах онези, които не могат да ни видят, ама миналата година го изпуснах и той потъна, защото беше от мед. Така че крещях с цяло гърло всеки път, когато усещах, че до нас има лодка или нещо друго.

— Та около стража, след като мъглата падна, казах на Максилиндис да върви да спи. Двете платна бяха вдигнати и при всеки порив на вятъра се придвижвах малко напред, после пак хвърлях котвата. Вие, оптимати, сигурно не знаете, но такова е правилото на реката — онези, които вървят нагоре по течението, трябва да се държат покрай бреговете, а другите да плават в средата. Пътувахме нагоре и трябваше да се държим за източния бряг, но кой ще ти види в такава мъгла. По едно време чувам — гребе се. Гледам в мъглата, ама не виждам никакви светлини. И извиках, за да сменят курса. После се наведох до водата да чувам по-добре. Мъглата поглъща шумовете, така че ако искаш да чуеш нещо — наведи се по-ниско, защото шумът се движи точно над водата. Както и да е, така и направих и разбрах, че ни наближава нещо наистина голямо. Ако екипажът е добър, не можеш да преброиш колко са веслата, толкова еднакво гребат. Но големият кораб шумно разсича водата, когато се носи бързо. Този беше голям. Качих се върху кабината, но пак не видях никакви светлини, а знаех, че трябва да е някъде съвсем до нас.

— Тъкмо слязох долу и го гледам — галеон с четири мачти и четири реда гребла, носи се като птица надолу към нас, без никакви светлини. Е, викам си, молете се там долу, както казал волът, докато падал от мачтата. Разбира се, успях само да го зърна и пак изчезна в мъглата, но после го чувах още дълго време. Така си изкарах акъла, че продължих да викам, макар че наблизо нямаше други лодки. Продължихме нагоре още около половин левга, и изведнъж чувам някой също да вика. Ама не ми отговаря, ами също крещи. Извиках отново и този път ми отговори. Познах го, беше Трасон, той има лодка също като моята.

„Ти ли си?“ — вика ми той, а аз му отговорих и го попитах дали всичко е наред. „Акостирай!“ — вика ми той.

Отговарям му, че не мога, нали карам миди и искам да са пресни, нищо че нощта е хладна. А той пак: акостирай и се махай оттук. Че защо ти не се махнеш, викам му. И точно тогава се появи от мъглата. А лодката му натоварена, та чак ще потъне. С пандури, бих казал, но съм виждал пандури и всички те са с тъмни лица, а на неговите бяха бели като мъглата. Имаха скорпиони и вулги — видях им върховете как стърчат над гребените на шлемовете им.

Прекъснах го и го попитах дали не му се е сторило да изглеждат изгладнели и с големи очи.

Той поклати глава и се усмихна с крайчеца на устата си.

— Бяха едри мъже, по-едри даже от теб и от всеки друг в тази лодка, с цяла глава по-високи от Трасон. Както и да е, и те изчезнаха също толкова бързо, колкото и галеонът. Повече кораби не срещнах, докато не се вдигна мъглата. Но…

— Видял си нещо друго. Или пък си чул.

Той кимна.

— Помислих си, че сигурно затова си дошъл тук с хората си. Да, видях и чух всякакви неща. Неща, дето дори аз не съм виждал. Като се събуди и ме изслуша, Максилиндис каза, че били манти. На лунна светлина изглеждат бледи и отдалеч можеш да ги помислиш за хора. Но аз съм виждал манти още от малък и никога не мога да ги объркам. Освен това имаше и женски гласове — не силни, но дълбоки. И в тях имаше още нещо. Не можех да разбера какво говореха, но улових интонацията им. Нали знаете как става, когато слушате хора над водата? Те сякаш казваха „така и така, така и така“. А някакъв друг глас, по-дълбок, но май не беше мъжки, им отговаря нещо като „Вървете и направете това и това“. Чух женските гласове три пъти, а другия — два. Няма да ми повярвате, оптимати, но по едно време ми се струваше, че идват направо от реката.

Лодкарят замълча и се загледа напред към водните лилии. Растяха по-нагъсто от цветята във всяка градина от тази страна на рая.

Оттук цитаделата се виждаше цялата и приличаше на огромен блестящ рояк, кацнал на хълма. Хилядите метални кули сякаш бяха готови да излетят всеки миг във въздуха. Под тях некрополът бе прострял килима си от зелени и бели цветове. Зная, че е модерно да се говори с известно отвращение за „нездравата“ растителност по тези места, но никога не съм забелязвал в нея нещо наистина нездраво. Зеленината умира, за да могат да живеят хората, както и хората умират, за да нахранят тревите и дърветата, и това важи дори и за онзи невеж и невинен нещастник, когото убих преди толкова време със собствената му брадва. Казват, че зеленината на цялата ни растителност става все по-бледа. Няма съмнение, че това наистина е така. Но когато дойде Новото слънце, неговата невеста, Новата Ърт, ще го възхвали с листа, зелени като изумруди. Но и до днес, в дните на старото слънце и старата Ърт, не съм виждал по-наситена зеленина от тази на огромните борове в некропола, когато вятърът разлюлее могъщите им клони. Те черпят своята сила от поколенията мъртви хора, и дори мачтите на корабите, които са изработени от по няколко дървета, не могат да им съперничат по височина.

Кървавото поле се намира далеч от реката. Докато вървяхме натам, малката ни компания привличаше озадачени погледи, но никой не посмя да ни спре. Ханът на Изгубената любов, който винаги бях мислил за най-непостоянната постройка, създадена от човешка ръка, продължаваше да си стои на същото място, където беше и в деня, когато го посетих заедно с Аджиа и Доркас. Когато ни видя, дебелият ханджия едва не падна в несвяст. Заповядах му да извика келнера Оуен.

При предишната ни среща дори не си бях направил труда да го разгледам по-подробно. Сега го направих. Беше оплешивяващ мъж с височината на Дрот, слаб и някак свит. В очертанията на тъмносините му очи и в устата имаше някаква изтънченост, която разпознах на мига.

— Знаеш ли кои сме ние? — попитах го аз.

Той бавно поклати глава.

— Нима никога не си сервирал на палач?

— Веднъж тази пролет, сир — отговори той. — И зная, че тези двама мъже в черно са палачи. Но не и ти, независимо от облеклото ти.

Не му обърнах внимание.

— Никога ли не си ме виждал?

— Не, сир.

— Е, може и да е тъй. — Колко е странно да разбереш до каква степен си се променил. — Оуен, тъй като не ме познаваш, може би няма да е зле, ако аз науча някои неща за теб. Разкажи ми къде си се родил, що за хора са били родителите ти и как е станало така, че си започнал да работиш тук.

— Баща ми държеше малък магазин, сир. Живеехме до Старата порта, на западния бряг. Когато станах на десет, баща ми ме изпрати да работя в един хан. Оттогава съм сменил няколко места.

— Баща ти е бил дребен търговец. А майка ти?

Лицето на Оуен запази характерното за келнерите раболепно изражение, но в очите му се четеше объркване.

— Не я помня, сир. Наричала се е Кае, но е умряла, докато съм бил съвсем малък. По време на раждане, както казваше баща ми.

— Но сигурно знаеш как е изглеждала.

Той кимна.

— Баща ми имаше медальон с портрета й. Когато бях на дванадесет, му отидох на гости и разбрах, че го е заложил. Бях спестил малко пари, като вършех разни дребни услуги на оптиматите — разнасях бележки на дамите, пазех пред вратите им и разни подобни неща. Затова отидох при лихваря, платих му и прибрах медальона. Все още го нося, сир. На място като нашето, където непрекъснато влизат и излизат всякакви хора, най-добре е да държиш ценностите си подръка.

Той бръкна под ризата си и извади медальона, украсен с емайлови нишки. Вътре имаше два портрета на Доркас — в профил и в анфас, не много по-млада от онази Доркас, която познавах.

— Казваш, че си започнал да работиш на десетгодишна възраст. Но можеш да четеш и да пишеш.

— Съвсем малко, сир. — Той изглеждаше смутен. — Често питах хората какво означава този или онзи надпис. Паметта ми е добра.

— Ти написа едно нещо, когато онзи палач през пролетта е бил твой клиент. Помниш ли какво точно?

Той уплашено завъртя глава.

— Само една бележка, за да предупредя момичето.

— Аз обаче помня. В нея пишеше „Жената до теб е идвала тук и преди. Не й се доверявай. Трудо твърди, че мъжът е палач. Ти си моята завърнала се майка.“

Оуен прибра медальона.

— Просто тя много приличаше на нея, сир. Като бях млад, често си мечтаех да срещна жена като нея. Казвах си, че не съм по-лош от баща си, а той в края на краищата беше намерил. Но аз така и не успях, а и вече не съм сигурен, че съм по-добър от него.

— По онова време не си знаел как изглежда един палач — казах аз. — Но приятелят ти, конярят Трудо, е знаел. Той изобщо е познавал по-отблизо палачите и именно затова побърза да избяга.

— Да, сир. Когато чу, че някакъв палач пита за него, моментално побягна.

— Но ти си знаел, че онова момиче е невинно, и си се опитал да го опазиш от палача и другата жена. Може би си се оказал прав в преценката си.

— Както кажеш, сир.

— Знаеш ли, Оуен, приличаш малко на нея.

Дебелият ханджия почти не даваше труд да скрие, че ни подслушва. Като чу думите ми, се изкикоти.

— По-скоро прилича на теб!

Погледнах го изненадано.

— Не искам да те обиждам, сир, но това си е самата истина. Той е малко по-стар, но докато разговаряхте, гледах лицата ви отстрани. Приликата е направо поразителна.

Отново погледнах внимателно Оуен. Косата и очите му не бяха толкова тъмни като моите, но ако не обръщаме внимание на цвета, съвсем спокойно бих предположил, че се гледам в огледало.

— Каза, че така и не си успял да намериш жена като Доркас… като онази от медальона. Но въпреки това се надявам, че си срещнал някоя друга.

Така и не успявах да уловя погледа му.

— Няколко, сир.

— И си станал баща.

— Не, сир! — стресна се той. — Никога, сир!

— Интересно. Имал ли си някога неприятности със закона.

— На няколко пъти, сир.

— Не е зле да не крещиш, но не е и нужно да говориш толкова тихо. И ме гледай в очите, когато разговаряш с мен. Една жена, която си обичал… или може би само тя те е обичала… една тъмнокоса, нея са я арестували, нали?

— Има такова нещо, сир. Да, сир. Казваше се Катерина. Казват, че името й било старомодно. — Той замълча и сви рамене. — Стана една беля, както ти сам отбеляза, сир. Тя била избягала от някакъв орден на мониали. Законът я настигна и никога повече не я видях.

Не искаше да идва с нас, но все пак го взехме със себе си, когато тръгнахме обратно към лодката.

Когато „Самру“ пътуваше през нощта нагоре по реката, границата между живия и мъртвия град приличаше на разделителната линия между тъмната крива на света и купола на звездното небе. Сега беше ден и границата бе изчезнала. Покрай бреговете се редяха една след друга порутени постройки, но не можех да определя дали бяха жилища на най-бедните, или просто изоставени коруби на здания. Накрая забелязах опънато въже, на което бяха окачени няколко парцала.

— За гилдията бедността е идеал — обърнах се към Дрот, докато стояхме, облегнати на планшира. — Но тези хора нямат нужда от него. Вече са го постигнали.

— На мен пък ми се струва, че имат нужда точно от него — отговори ми той.

Грешеше. Там беше Несътвореният, по-висш от хиеродулите и онези, на които служеха те. Дори тук, в реката, аз усещах присъствието му, както се усеща присъствието на стопанина на голяма къща, дори и да се е скрил в някоя тъмна стаичка на друг етаж. Когато слязохме на брега, не ме напускаше чувството, че ако пристъпя някой праг, ще изненадам някое блестящо същество. А господарят на всички блестящи същества се намираше навсякъде и бе невидим, но само защото е прекалено огромен, за да бъде обхванат с поглед.

На една от обраслите с трева улици намерихме мъжки сандал — износен, но не стар.

— Чувал съм, че тук се срещат разбойници — казах аз. — Това е една от причините, поради които ви помолих да дойдете. Ако бях замесен само аз, щях да се справя и сам.

Рош кимна и извади меча си.

— Няма никой — обади се Дрот. — Станал си много по-мъдър от нас, Севериън, но все пак мисля, че си свикнал доста добре с неща, които биха хвърлили в ужас обикновените хора.

Попитах го какво иска да каже.

— Ти разбра онова, което се опитваше да ни разкаже лодкарят. Четеше се по лицето ти. Освен това се уплаши, или най-малкото се разтревожи. Но не толкова, колкото се беше уплашил той в лодката си през нощта, нито пък колкото щяхме да бъдем Рош, Оуен или аз, ако се бяхме оказали там и знаехме за какво става дума. Разбойниците, за които говориш, сигурно са били тук и през нощта — нали е трябвало да следят и патрулните катери. Обзалагам се, че няма да се появят нито днес, нито още два-три дни.

Еата докосна ръката ми.

— Мислиш ли, че онова момиче… Максилиндис… е в опасност на лодката?

— В не по-голяма от опасността, която е надвиснала над теб благодарение на нея — отговорих аз. Той не разбра какво исках да кажа, но аз знаех много добре. Неговата Максилиндис не бе Текла. Неговата история не можеше да бъде еднаква с моята. Но зад лицето й и палавите й очи аз виждах въртящите се коридори на Времето. Любовта е тежък труд за палачите. Но дори да разпусна гилдията, Еата ще стане палач, както и всички мъже, отнасящи се с презрение към богатството и към убеждението, че липсата му те прави нещо по-долно от човек. И ще причинява болка поради самата си същност, независимо от собственото му желание. Беше ми жал за него, но още по-силна мъка изпитвах заради Максилиндис, момичето моряк.

Оставихме Рош, Дрот и Еата на стража и двамата с Оуен тръгнахме към къщата. Спряхме при вратата и чух меките стъпки на Доркас вътре.

— Няма да ти кажем кой си. И не можем да ти разкрием какъв ще станеш. Но ние сме твоят Самодържец и ще ти кажем какво трябва да сториш.

Не разполагах със специални думи за него, но се оказа, че и не се нуждая от тях. Оуен падна на колене, както бе направил и кастеланът.

— Доведохме със себе си палачи, за да знаеш какво може да последва в случай на неподчинение. Но сега, след като те срещнахме, се съмняваме, че присъствието им е било необходимо. В тази къща има една жена. След малко ти ще влезеш вътре. Трябва да й разкажеш историята си, както я разказа на нас, и трябва да останеш с нея и да я защитаваш, дори и да се опита да те изгони.

— Ще направя всичко по силите си, Самодържецо — отговори Оуен.

— Когато настъпи подходящото време, трябва да я убедиш да напусне този град на смъртта. А дотогава ти даваме това — извадих пистолета и му го подадох. — Струва цял товар хрисози, но докато си тук, ще ти свърши много по-добра работа от всичкото злато на света. Когато ти и жената бъдете в безопасност, ще го откупим от теб, стига да пожелаеш.

Показах му как да използва пистолета и си тръгнах.

И тъй, останах сам. Несъмнено, сред онези, които са прочели краткото описание на това твърде бурно лято, ще се намерят такива, които ще заявят, че обикновено съм бил сам. Йонас, най-добрият ми приятел, бе в собствените си очи само машина. А Доркас, която продължавам да обичам и до днес, се смята за нещо като призрак.

Аз обаче не се чувствам така. Ние сами избираме дали да бъдем самотни, когато решаваме кого да приемем за свой приятел и кого да отхвърлим. Така отшелникът в пещерата има своята компания, защото птиците и зайците — посветените, чиито думи живеят в „горските книги“, както и ветровете, които са вестителите на Несътворения, са негови приятели. А човек, който живее сред милиони други, може да остане самотен, защото има около себе си единствено врагове и жертви.

Аджиа, която бих могъл да обикна, предпочете да стане Водалус в женски облик и да приеме за свой враг всичко най-живо в човечеството. Обичах Доркас с цялото си сърце, но може би не достатъчно силно. И сега бях сам, защото станах част от нейното минало, което тя винаги бе обичала повече, отколкото мен — е, може би с изключение на първите няколко дни.