Цитаделата на аутарха

34. Ключът към вселената

След като чу всичко, учителят Палемон отиде до мъничката купчинка, представляваща моето имущество, и взе дръжката, ефеса и сребърния предпазител — всичко, което бе останало от Терминус Ест.

— Беше добър меч — каза той. — Почти ти подарих смъртта с него, но въпреки това бе добър меч.

— Винаги сме го носили с гордост и никога не сме намирали причина да се оплакваме от него.

Той въздъхна и дъхът му сякаш заседна в гърлото.

— Вече го няма. Острието прави меча, а не добавките му. Гилдията ще ги запази някъде заедно с плаща и паласката, защото са били твои. И векове след смъртта ни други старци като мен ще ги показват на чираците си. Жалко, че острието не се е запазило. Използвах го много години преди идването ти в гилдията и никога не съм си мислил, че ще бъде унищожено в бой с някакво дяволско оръжие. — Той остави дръжката от опал и се намръщи. — Какво те мъчи? Виждал съм хора, които не трепереха така дори когато им избождаха очите.

— Има много видове дяволски — както ги нарече — оръжия, срещу които стоманата не може да издържи. Видяхме някои от тях, когато бяхме в Орития. Десетки хиляди наши войници ги задържат с пики, копия и мечове, които не са така добре калени, колкото бе Терминус Ест. Засега успяват, защото енергийните оръжия на асцианите са малобройни, тъй като им липсват ресурси за производството им. Какво ще стане, ако Ърт се сдобие с Ново слънце? Ами ако асцианите успеят да използват енергията му по-добре от нас?

— Напълно възможно — потвърди учителят Палемон.

— Мислехме заедно със самодържците, които са поели по пътя преди нас — така да се каже, заедно с братята ни по гилдия. Учителят Малрубиус каза, че в наше време единствено нашият предшественик се е осмелил да се подложи на изпитанието. Когато се докосваме до умовете на станалите, често откриваме, че повечето от тях са се отказвали, защото са осъзнавали, че нашите врагове, които са запазили толкова много неща от древните науки, ще получат по-голямо предимство. Не е ли възможно да са прави?

Майстор Палемон дълго обмисляше, преди да отговори.

— Не зная. Ти ме смяташ за мъдър, защото съм те учил навремето, но аз не съм бил на север, за разлика от теб. Ти си виждал армиите на асцианите, аз — не. Ласкаеш ме, като питаш за мнението ми. И все пак… от думите ти излиза, че те са закостенели хора, които не могат да погледнат настрани от начертания им път. Бих допуснал, че много малко от тях изобщо мислят.

— Това е вярно за всяка съвкупност, учителю — свих рамене аз. — Но, както казваш, може би за тях важи особено силно. Онова, което наричаш закостенялост, е ужасно — бездушие, което просто не може да се опише. Поотделно изглеждат обикновени мъже и жени, но заедно са като машина от дърво и камък.

Учителят Палемон стана, отиде до прозореца и погледна към гората от кули.

— Ние тук сме много закостенели — каза той. — Прекалено закостенели в гилдията, прекалено закостенели в Цитаделата. Това, че ти, който си бил обучен тук, си ги видял в такава светлина, говори много — те са по-малко гъвкави дори и от нас. Мисля, че независимо от тяхната наука, която впрочем може и да не е чак толкова развита, колкото предполагаш, хората от Общността ще бъдат по-способни да извлекат полза от новите обстоятелства.

— Ние не сме нито гъвкави, нито тромави — казах аз. — С изключение на необикновено добрата ни памет, във всичко останало сме един най-обикновен човек.

— Не, не! — Учителят Палемон удари масата и стъклата му отново проблеснаха. — Ти си необикновен човек в обикновено време. Когато беше малък чирак, аз те бих един или два пъти — зная, че помниш. Но дори тогава знаех, че станеш необикновена личност, най-великият майстор, който е имала гилдията. И ти ще станеш майстор и учител. Дори и да унищожиш гилдията, ние ще те изберем!

— Вече ти казахме, че възнамеряваме да реформираме гилдията, а не да я унищожаваме. Не сме сигурни, че сме в правото си да сторим дори това. Ти ни уважаваш, защото сме се изкачили на най-високия пост. Но знаем, че го получихме случайно. Същото се отнася и за нашия предшественик, а и умовете, които той ни донесе със себе си и към които едва се докосваме от време на време, не принадлежат на гении, освен с едно или две изключения. Повечето от тях са най-обикновени мъже и жени, моряци и занаятчии, съпруги и блудници. По-голямата част от останалите са ексцентрични второстепенни учени, от онези, с които Текла така обичаше да се подиграва.

— Ти не просто си се изкачил на най-високия пост — каза учителят Палемон. — Ти си негово въплъщение. Ти си държавата.

— Не сме. Държавата са всички останали — ти, кастеланът, онези офицери зад вратата. Ние сме народът. Общността. — И сам не знаех това, преди да го изрека на глас.

Взех кафявата книга.

— Ще я задържим. Тя бе едно от добрите неща, също като твоя меч. Писането на книги отново ще бъде насърчавано. Тези дрехи нямат джобове. Може би ще е само от полза, ако ни видят да тръгваме с книга в ръце.

Учителят Палемон повдигна вежда като стар гарван.

— Къде ще я занесеш?

— В Дома на Абсолюта. Ние, или Самодържецът, ако така ти харесва, не сме в течение на събитията вече повече от месец. Трябва да разберем какво става на фронта и може би да изпратим подкрепления. — Помислих си за Ломер, Никарет и другите затворници в преддверието. — Имаме и други неща за вършене.

Учителят Палемон почеса брадичката си.

— Преди да тръгнеш, Севериън… Самодържецо, би ли се съгласил на една обиколка на килиите, в името на доброто старо време? Съмнявам се, че онези приятелчета отвън знаят за вратата към западната стълба.

Това е най-малко използваната стълба в кулата, а може би и най-старата. И със сигурност най-малко променяната от всички. Стъпалата са тесни и стръмни и се вият около една почерняла от корозията централна колона. Вратата на килията, в която аз, бидейки Текла, бях изтезаван чрез устройството, наречено Обръщача, бе наполовина отворена. Макар че не влязохме, все пак успях да забележа древните механизми вътре — страшни, но далеч не толкова отвратителни за мен, колкото бяха блестящите и много по-древни неща в замъка на Баландерс.

— Ти си блед, Самодържецо — обади се майстор Палемон. — Ръката ти трепери.

(Аз го поддържах за лакътя.)

— Нали знаеш, че спомените ни никога не избледняват. За нас шателена Текла все още се намира в една от онези килии, а в друга е заключен калфата Севериън.

— Бях забравил. Сигурно за теб е ужасно. Смятах да те заведа в старата килия на шателената, но може би е по-добре да не я виждаш.

Аз настоях, но когато пристигнахме, се оказа, че в нея е настанен нов клиент и вратата е заключена. По моя молба майстор Палемон извика дежурния брат да отключи. Известно време стоях и гледах тесния креват и малката масичка. Най-сетне забелязах и клиента, който седеше на единствения стол с широко отворени очи и неописуема смесица между надежда и учудване на лицето. Попитах го дали знае кой съм.

— Не, ликуващи.

— Ние не сме ликуващ. Ние сме твоят Самодържец. Защо си тук?

Той стана, след което падна на колене.

— Невинен съм! Повярвай ми!

— Добре — отговорих аз. — Вярваме ти. Но искаме да ни кажеш в какво си обвинен и как е станало тъй, че са те осъдили.

Той с писклив глас започна да разказва една от най-сложните и заплетени истории, които ми се бе случвало да чуя. Снаха му била заговорничела с майка си срещу него. Твърдели, че биел жена си, че не й обръщал внимание, когато била болна, че откраднал някакви пари, които й били дадени от баща й с определена цел, в същността на която сведенията им се разминавали. Докато обясняваше всичко това (покрай много други неща), не пропускаше да наблегне колко схватлив бил той самият и как заклеймявал всички мошеничества, номера и измами на враговете си, които в крайна сметка го довели тук. Твърдеше, че златото, за което ставало дума, никога не било съществувало в действителност, както и че тъща му използвала част от него, за да подкупи съдията. Кълнеше се, че не знаел за болестта на жена си и че е извикал най-добрия лекар, който можел да си позволи.

След като го оставих, отидох в съседната килия, където изслушах историята на следващия клиент, а след него — още един и още един, докато не се насъбраха общо четиринадесет души. Единадесет от тях твърдяха, че са невинни, и доказваха това — някои по-добре от първия, други — още по-лошо. Трима признаха, че са виновни (единият се кълнеше — мисля, съвсем искрено — че макар и наистина да е извършил повечето престъпления, са му лепнали и няколко допълнителни, с които нямал нищо общо). Двама с цялото си сърце обещаха, че никога повече няма да извършат нещо, което да ги върне в тъмницата, ако ги помилвам — което и направих. Третият клиент бе жена, която отвличала деца и ги принуждавала да изпълняват ролята на мебелировка в една специално пригодена за целта стая — един път дори заковала с пирони ръцете на едно малко момиче за капака на масичка за писане, като по този начин направила от детето подставка за крака. Тя съвсем откровено заяви, че ще се върне към онова, което самата наричаше развлечение, защото това било единственото нещо, което наистина пробуждало някакъв интерес у нея. Не молеше за помилване, а само за намаляване на наказанието й до обикновен затвор. Бях сигурен, че е луда, но нищо в начина й на говорене или в сините й очи не издаваше безумието й. Освен това каза, че преди съда са я прегледали и са я признали за нормална. Докоснах челото й с новия Нокът, но той не реагира — също както и старият Нокът, когато се опитвах да го използвам, за да помогна на Йолента и Баландерс.

Не мога да се освободя от мисълта, че силата на двата Нокътя се черпи от мен самия и затова излъчването им, което според другите е топло, на мен винаги ми е изглеждало студено. Тази мисъл е психологически еквивалент на онази бездна в небето, в която толкова се страхувах да не падна през онази нощ в планините. Отричам я и се страхувам от нея, защото трескаво желая да е истина. И чувствам, че ако в нея има поне зрънце истина, щях да го открия в самия себе си. Не го откривам.

Нещо повече — има и други сериозни доводи против подобна мисъл, освен липсата на вътрешен резонанс. Най-важният от тях е, че въпреки че Нокътя несъмнено възкреси Доркас след множество десетилетия смърт, той го направи преди аз самият да подозирам за съществуването му.

Този аргумент изглежда решаващ, и въпреки това не съм убеден, че е такъв. Ами ако всъщност съм знаел? Какво изобщо означава да „знаеш“? Предполагах, че съм бил в безсъзнание, когато Аджиа е пъхнала Нокътя в паласката ми. Но може би съм бил просто зашеметен, а и без това мнозина от много време твърдят, че когато са в безсъзнание, хората продължават да възприемат обкръжаващата ги среда и вътрешно реагират на говор и музика. Как иначе могат да се обяснят сънищата, породени от външни шумове? В края на краищата, каква част от мозъка ни се намира в безсъзнание? Със сигурност не целият, защото в такъв случай сърцето ни би спряло да бие, а белите дробове — да се пълнят с въздух. Огромната част от паметта ни е на химическа основа. Всъщност всичко онова, което получих от Текла и от бившия Самодържец, е химия и наркотиците служеха единствено за да помогнат на сложните съединения на мислите да влязат в мозъка ми във формата на информация. Не е ли възможно определена информация, извлечена от външни събития, да се отпечатва химически в нашия мозък дори когато електрическата активност, от която зависи мисленето ни, временно прекъсва?

Освен това, ако тази енергия наистина произлиза от мен, защо непременно ще се нуждая от присъствието на Нокътя, за да я използвам? Също толкова ефективно би могло да бъде и някакво друго силно внушение. Разбира се, нашето устремно нахлуване в свещените за Пелерините територии и фактът, че двамата с Аджиа останахме недокоснати, след като животните бяха убити, само засилват едно подобно внушение. От катедралата ние попаднахме в Ботаническите градини и там, преди да влезем в Градината на Безкрайния сън, аз видях един храст, целият покрит с Нокти. Тогава смятах, че Нокътя е скъпоценен камък, но може би това бе също само едно внушение? Нашето съзнание често ни погажда подобни номера. В жълтата къща бяхме срещнали трима души, които ни сметнаха за свръхестествени същества.

Ако тази свръхестествена сила е моя (и същевременно явно не е), как е станало така, че я притежавам? Измислих две обяснения, но и двете са малко вероятни. Веднъж двамата с Доркас разговаряхме за символичното значение на нещата от реалния свят, които според теориите на философите са символи на неща от по-висш порядък, а техните собствени символи са разположени на някакво по-ниско ниво. Да вземем един абсурдно прост пример — да си представим един художник в мансардата си, който рисува праскова. Ако поставим бедния художник на мястото на Несътворения, можем да кажем, че картината му символизира прасковата и оттам — плодовете на земята, а блестящата закръгленост на самата праскова — красотата на зрялата жена. Ако една такава жена влезе в мансардата на художника (малко вероятна ситуация, която се налага да използваме само за да онагледим примера), тя несъмнено ще остане в неведение, че закръглените й бедра и твърдото й сърце са намерили своя отглас в кошницата на масата до прозореца, макар че през цялото време художникът си е мислел единствено за това и за нищо друго.

Но ако Несътвореният наистина е на мястото на художника, не е ли възможно подобни взаимни връзки, за голяма част от които хората изобщо не се досещат, да оказват влияние върху структурата на света — също както идеите фикс на художника определят какви цветове да използва в картината си? Ако аз съм онзи, на когото е писано да възвърне младостта на слънцето с помощта на Белия фонтан, за който ми бе разказано, това означава ли, че почти несъзнателно (ако подобно определение е уместно) съм бил дарен с атрибутите на живота и светлината, които ще принадлежат на обновеното слънце?

Другото обяснение, за което споменах, не е нищо повече от празно умозаключение. Да предположим, че онези, които ще ме съдят сред звездите, ми отнемат мъжествеността, ако се проваля — както каза учителят Малрубиус. Но ако издържа, това не означава ли, че като представител на Човечеството ще бъда възнаграден с нещо равностойно на евентуалната загуба? Според мен, справедливостта изисква подобно нещо. В такъв случай може ли дарът им да е способност да пътувам във времето, каквато притежават и самите те? Хиеродулите, които срещнах в замъка на Баландерс, казаха, че се интересуват от мен, защото ще се възкача на трона. Но нима интересът им щеше да е толкова голям, ако се окажа просто поредният владетел на част от този континент, един от многото подобни в дългата история на Ърт?

Като цяло, първото обяснение ми се струва по-възможно. Но това не означава, че второто трябва да се приеме за напълно неправдоподобно. И в двата случая сякаш излиза, че мисията, която ми предстои, ще бъде успешна. Ще тръгна към нея с чиста съвест.

Съществува обаче и трето обяснение. Нито един човек или близко до човека същество не е в състояние да разбере мисленето на Еребус, Абая и останалите. Тяхната сила е отвъд нашите представи и сега зная, че биха ни унищожили само за един ден, ако смятаха за победа изтреблението, а не поробването. Огромната ундина, която видях, бе тяхно творение и не толкова робиня, колкото играчка. Възможно е силата на Нокътя — Нокътя, който взех от растящото нещо до самото море, да произлиза именно от тях. Те знаеха за моето предназначение не по-зле от Осипаго, Барбатус и Фамулимус, и ме бяха спасили като момче, за да може то да се изпълни. След като напуснах Цитаделата, те отново ме намериха и оттогава нататък моите действия се намираха непрекъснато под влиянието на Нокътя. Може би те се надяват да възтържествуват, издигайки един палач до поста на самодържец, или до нещо още по-висше.

Мисля, че сега е времето да споделя онова, което ми каза учителят Малрубиус. Не мога да гарантирам за истинността на думите му, но смятам, че каза истината. Не зная нищо повече от онова, което пиша в тези редове.

Подобно на цветето, което цъфти, разхвърля семената си и увяхва, за да се появи отново от собствените си семена и да разцъфне, така и познатата ни вселена се разсейва до вакуум в безкрайното пространство, след което събира отделните си фрагменти (които поради изкривяването на пространството в края на краищата се срещат именно там, където са се зародили) и разцъфтява отново от това семе. Всеки цикъл на разцвет и упадък отбелязва една божествена година.

Както новото цвете прилича на онова, от което се е родило, така и новата вселена повтаря онази, чиито останки са послужили за началото й. Това е еднакво вярно както за големите й елементи, така и за малките. Нововъзникналите светове не се различават много от изчезналите и са населени с подобни раси. Но също както цветето се развива от лято на лято, така и всяко друго нещо прави по една малка крачка напред.

В една божествена година (наистина непостижим за разбирането ни период, макар и само една брънка в безкрайната верига) се родила раса, която толкова приличала на нашата, че учителят Малрубиус без никакво колебание я нарече човешка. Тя се разпространила в галактиките на своята вселена по същия начин, по който сме го направили и ние в далечното минало, когато Ърт е станала за известно време център или най-малкото дом и символ на една огромна империя.

Тези хора срещнали много същества на другите светове, които били разумни в една или друга степен, или най-малкото имали изгледи да станат такива. От тях те започнали да създават подобни на себе си същества, тъй като желаели да имат приятели в самотата между галактиките и съюзници там, където световете били един до друг.

Това не станало нито бързо, нито лесно. Неизброими милиарди страдали и умирали под техните управляващи ръце, оставяйки след себе си незабравими спомени за болка и кръв. Когато вселената им остаряла и галактиките се разбягали толкова далеч една от друга, че не се виждали дори като отдалечени звезди, и дори корабите оттам пристигали празни и само благодарение на древни записи, делото било завършено. Резултатът бил по-голям от всички очаквания. Онова, което възникнало, било не нова раса като Човечеството, а нещо, към което Човечеството винаги се е стремяло — обединено, състрадателно и справедливо.

Не ми казаха какво се е случило с Човечеството от онзи цикъл. Може би е продължило да съществува до края му и е загинало заедно с вселената. Може би е еволюирало в нещо, което е отвъд нашите представи. Но съществата, преобразени от него в онова, което то самото винаги е искало да бъде, избягали, като открили път към Йезод — една по-висша вселена от нашата, в която създали светове, които им подхождали.

От вече по-изгодната си позиция те се огледали напред и назад във времето и открили нас. Може би не се различаваме от расата, която ги е създала. Може би ние сме тези, които са ги създали — или пък това са сторили нашите синове или бащи. Малрубиус каза, че не знае, и аз съм склонен да повярвам, че ми е казал истината. Както и да е, сега те оформят нас — така, както са били оформяни самите те. По този начин те едновременно ни благодарят и си отмъщават.

Хиеродулите също са били открити от тях, но са били формирани по-бързо, за да им служат в тази вселена. По техни указания хиеродулите създали кораби като онзи, който ме пренесе от джунглата до морето, така че аквасторите като Малрубиус и Трискъл да могат също да им служат. Всички те са щипци, с помощта на които ни държат в ковашкия огън.

А вместо чук използват способността си да изпращат слугите си назад и напред през коридорите на времето. (Тази способност е всъщност същата, която им е позволила да избегнат смъртта на своята вселена — защото влизането в коридорите на Времето означава излизане от вселената.) И накрая, Ърт е тяхната жизнено необходима наковалня — в тази епоха ние сме принудени да се борим срещу един много по-враждебен свят, използвайки ресурсите на изтощените континенти. Тъй като това е не по-малко жестоко от начина, по който са били оформени самите те, в случая справедливостта се спазва. Появата на Новото слънце ще означава, че най-сетне началните стъпки на нашето оформяне са завършили.