Цитаделата на аутарха

31. Пясъчната градина

Корабът се управляваше от ръце, които не виждах. Очаквах, че ще се издигнем плавно като флайера или ще изчезнем като зеления човек в някакъв коридор във времето. Вместо това излетяхме нагоре толкова бързо, че ми призля. Някъде наоколо се чуваше звук от чупенето на дебели клони.

— Сега си Самодържец. Знаеш ли го? — Гласът на Малрубиус сякаш се преливаше в свиренето на вятъра.

— Да. Предшественикът ми, чийто разум сега е част от моя, е заел поста по същия начин. Зная тайните пароли, думите на властта, но не съм имал време, за да помисля върху тях. В Дома на Абсолюта ли ме връщаш?

Той поклати глава.

— Не, не си готов. Значи вярваш, че сега знаеш всичко, което е знаел старият Самодържец. Прав си, но това знание още не ти е достъпно и когато започнат изпитанията, ще срещнеш мнозина, които ще те убият, ако се поколебаеш дори за миг. Отгледан си в Цитаделата на Несус — каква е паролата за нейния кастелан? Как могат да се командват маймуночовеците от мината със съкровищата? Кои думи отварят подземията на Тайния дом? Няма нужда да ми ги казваш — всички те са от големите тайни на твоята държава, а и без това са ми известни. Но ти самият можеш ли да ги кажеш, без да ти се наложи да се замислиш?

Изразите, които ми трябваха, съществуваха в главата ми, но въпреки това не успявах да ги изрека. Изплъзваха се настрани като дребни рибки. Накрая можех само да вдигна рамене.

— А има и още едно нещо, което трябва да направиш. Още едно приключение, до водата.

— Какво по-точно?

— Ако ти кажа, няма да е приключение. Не се тревожи. Не е трудно и ще се справиш на един дъх. Но имам да ти обяснявам много неща, а времето не достига. Вярваш ли в идването на Новото слънце?

Потърсих вярата в себе си, както преди малко търсех думите на властта, но и този път резултатът бе същият.

— Така съм бил учен цял живот — отвърнах аз. — Но мисля, че самите учители не вярват — истинският Малрубиус бе един от тях. Така че не мога да кажа дали вярвам, или не.

— Кой е Новото слънце? Човек ли е? Ако е човек, как ще стане така, че всяко растение ще стане още по-зелено, а хамбарите ще се напълнят догоре?

Не ми беше приятно да се връщам на въпроси, които слушах с половин ухо като дете — и то точно сега, когато тепърва започвах да осъзнавам, че съм унаследил цялата Общност.

— Той ще бъде второто въплъщение на Помирителя — негов аватар, носещ справедливост и мир. На картините е изобразен с блестящо лице, подобно на слънце. Аз бях чирак на палачи, а не послушник, и това е всичко, което мога да ти кажа.

Завих се в плаща си, за да се скрия от студения вятър. Трискъл се бе свил на кълбо в краката ми.

— А от какво се нуждае повече човечеството? От справедливост и мир? Или от Ново слънце?

Опитах се да се усмихна.

— Струва ми се, че макар и да не е възможно да си старият ми учител, може би съдържаш в себе си личността му, както аз съдържам в себе си личността на шателена Текла. Ако това е така, вече знаеш отговора ми. Когато клиентът е доведен до крайност, той желае единствено топлина, храна и избавяне от болката. Мирът и справедливостта са на второ място. Дъждът символизира благодатта, а слънчевата светлина — милосърдието, но дъждът и слънчевата светлина са по-добри от благодатта и милосърдието. В противен случай биха принизили онова, което символизират.

— В голяма степен си прав. Учителят Малрубиус, когото познаваше, живее в мен, а твоят стар Трискъл — в този Трискъл. Но сега не това е важното. Ако имаме време, ти ще го разбереш, преди да тръгнем. — Малрубиус затвори очи и почеса сивите косми на гърдите си, както правеше навремето, когато бях един от най-младите чираци. — Страхуваше се да се качиш на този малък кораб, дори когато ти казах, че няма да те отнесе далеч от Ърт, нито дори извън твоя континент. Да предположим — само да предположим, — че ти бях казал, че ще отлетим от Ърт, ще минем орбитата на Фалег, която наричате Вертанди, а също и Бетор и Аратрон, ще излезем във външната тъмнина, ще я прекосим и ще се озовем на някое друго място. Би ли се изплашил, след като вече пътуваш с нас?

— На никой не му е приятно да казва, че се страхува. Но да, бих се изплашил.

— Независимо от страха, би ли тръгнал, ако това може да доведе Новото слънце?

Стори ми се, че някакъв леден призрак от бездната вече е сграбчил сърцето ми. Не бях заблуден, нито пък мисля, че той целеше именно това. Ако отговорех с да, това означаваше да предприема подобно пътешествие. Колебливо мълчах. Тишината се нарушаваше единствено от рева на кръвта в ушите ми.

— Не е необходимо да отговаряш, ако сега не можеш.

Ще те попитаме друг път. Но докато не отговориш, не мога да ти кажа нищо повече.

Дълго стоях на странната палуба, от време на време се разхождах и духах измръзналите си пръсти, а около мен се тълпяха всичките ми мисли. Звездите ни наблюдаваха и по едно време ми се стори, че очите на учителя Малрубиус са също две от тях.

Накрая се върнах при него.

— Отдавна исках… ако това ще доведе Новото слънце, бих тръгнал.

— Не мога да ти дам никакви гаранции. Ако само може да доведе Новото слънце, би ли тръгнал? Справедливост и мир, да, но Новото слънце — такъв поток от топлина и енергия върху Ърт, какъвто тя не е виждала от времената, преди да се появи първият човек?

И тук настъпи най-странното събитие в моята и без това доста разтеглена история. Но то не бе отбелязано нито със звук, нито с някакво зрелище, нито пък с появата на говорещо чудовище или гигантска жена. Просто докато го слушах, изпитах същото онова притискане върху гърдите си, което почувствах в Тракс, когато разбрах, че трябва да тръгна на север с Нокътя. Спомних си момичето в колибата.

— Да. Ако може да доведе Новото слънце, бих тръгнал.

— Ами ако там те чака изпитание? Ти познаваше онзи, който бе самодържец преди теб, и накрая дори го обичаше. Той живее в теб. Той мъж ли беше?

— Той бе човешко същество — за разлика от теб, учителю.

— Не те питах това, както много добре знаеш. Беше ли мъж като теб? Половината от диадата мъж — жена?

Поклатих глава.

— Ти ще станеш същия, ако не издържиш изпитанието. Пак ли си готов да тръгнеш?

Трискъл положи покритата си с белези глава на коляното ми. Същински посланик на всички сакати създания — на Самодържеца, който носеше подносите в Дома на Абсолюта и лежеше парализиран в носилката, очаквайки да ми предаде шепнещите гласове в главата си; на Текла, гърчеща се под Обръщача, която преряза вените си и умря под нашата кула — дори аз, който се хваля, че не забравям нищо, почти я бях забравил в този й вид. Може би в крайна сметка именно намирането на Трискъл промени всичко, въпреки че настоявах, че то е без значение. Този път нямаше нужда да говоря. Учителят Малрубиус прочете отговора в очите ми.

— Знаеш за бездните в пространството, наричани от някои „черни дупки“, от които не може да се завърне нито частица материя или светлина. Но досега не си знаел, че тези бездни имат своите противоположности в лицето на „белите фонтани“, през които материята и енергията, отхвърлени от някаква по-висша вселена, изтичат в нашата като безкраен водопад. Ако издържиш изпитанието — ако се реши, че нашата раса е готова отново да навлезе в широките морета на пространството, — такъв бял фонтан ще бъде създаден в самото сърце на нашето слънце.

— А ако се проваля?

— Ако се провалиш, твоята мъжественост ще бъде отнета, за да не можеш да предадеш Трона на Феникс на потомците си. Твоят предшественик също прие предизвикателството.

— И се е провалил. Така излиза според думите ти.

— Да. И въпреки това той е по-храбър от мнозина други, които биват наричани герои. Той първи предприе това пътешествие след много други управления. Последен преди него бе Имар, за когото може би си чувал.

— Но Имар явно също е бил сметнат за негоден. Натам ли отиваме? Зад парапета виждам само звезди.

Учителят Малрубиус поклати глава.

— Не гледаш внимателно. Вече сме близо до целта на пътуването.

Отидох до парапета, като се олюлявах. Мисля, че за нестабилната ми походка вината се дължеше отчасти на движението на кораба; но една друга част несъмнено бе причинена от остатъчното действие на наркотика.

Нощта все още покриваше Ърт, тъй като се движехме бързо в западна посока и разсъмването, което посрещнахме с асцианската армия в джунглата, още не бе стигнало дотук. След малко забелязах, че звездите зад борда започват да се преместват, сякаш без желание и с вълнообразно движение. Имах чувството, че нещо се движи между тях, подобно на вятър в пшеница. Помислих си: „Това е морето…“

— Това е голямото море, наречено Океан — проговори в същия миг учителят Малрубиус.

— Отдавна исках да го видя.

— Скоро ще стоиш на брега му. Попита ме кога ще напуснеш тази планета. Това няма да стане, преди властта ти тук да се затвърди. Когато градът и Домът на Абсолюта ти се подчинят и армиите ти отблъснат нападенията на робите на Еребус. Може би след няколко години. Но може и след десетилетия. Ние двамата ще дойдем да те вземем.

— За тази нощ ти си вторият, който ми обещава бъдещи срещи.

Докато произнасях тези думи, усетих слаб тласък — подобно на лодка, която умело е закарана до кея. Слязох по рампата и стъпих на пясък. Учителят Малрубиус и Трискъл ме последваха. Попитах ги дали няма да останат с мен известно време, за да ми дават съвети.

— Съвсем за малко. Ако имаш още въпроси, задай ги сега.

Сребърният език на рампата вече пълзеше към корпуса. Още не се бе прибрал напълно, когато корабът се издигна и изчезна през онзи пролука в реалността, през която бе избягал и зеленият човек.

— Говореше за мира и справедливостта, които ще донесе Новото слънце. Има ли справедливост в това да бъда викан толкова далеч? Какво е изпитанието, през което трябва да премина?

— Не те вика Новото слънце. Викат те онези, които се надяват да призоват Новото слънце при себе си — отвърна учителят Малрубиус, но не го разбрах. След това накратко ми изложи тайната история на Времето, която е най-голямата от всички тайни и която ще изложа тук на подходящото място. Когато завърши, главата ми се завъртя и се уплаших да не забравя разказа му, защото той бе прекалено голям за обикновен човек и защото най-сетне разбрах, че мъглите наближават и мен, както и другите хора.

— Никога няма да го забравиш. На пира на Водалус каза, че си сигурен, че ще забравиш глупавите пароли, които ти казаха като имитация на думите на властта. Но не ги забрави. Ще запомниш всичко. Запомни също, че не трябва да се страхуваш. Може би краят на епическата епитимия на човечеството наближава. Старият Самодържец ти каза истината — ние не ще тръгнем отново сред звездите, преди да станем подобни на богове, но това време може би вече е близко. В теб може би е постигнат синтез на всички разклоняващи се тенденции на нашата раса.

Трискъл се вдигна за миг на задните си лапи, след което се обърна и побягна по обления в звездна светлина бряг, като разпръскваше малките вълнички, вдигнати от ветреца. Отдалечи се на стотина крачки, спря и ме погледна очакващо.

Понечих да тръгна към него, но учителят Малрубиус ме спря.

— Не можеш да отидеш там, където отива той, Севериън. Зная, че мислиш, че сме някакъв вид какогени. По едно време смятах, че не е разумно да те разубеждавам, но сега трябва да го направя. Ние сме аквастори, същества, създадени и поддържани от силата на въображението и концентрацията на мисълта.

— Чувал съм за подобни неща — казах аз. — Но аз те докоснах.

— Това не означава нищо. Ние сме толкова материални, колкото и повечето наистина фалшиви неща — просто танцуващи във въздуха прашинки. Истински са единствено нещата, които никой не може да докосне, както би трябвало вече да знаеш. Веднъж срещна жена на име Кириака, която ти разказа за големите мислещи машини от миналото. Такава машина има на кораба, с който пътувахме. Тя има способността да гледа в ума ти.

— Значи ти си машина? — Започнах да усещам постепенно засилващо се чувство за самота и смътен страх.

— Аз съм учителят Малрубиус, а Трискъл е Трискъл. Машината погледна в спомените ти и ни откри. Нашият живот в съзнанието ти не е толкова пълен като живота на Текла или на стария Самодържец, но все пак съществуваме там и сме живи, докато си жив и ти. Но в материалния свят съществуваме благодарение на енергията на машината, а обхватът й на действие е само едва няколко хиляди години.

Малрубиус още изричаше финалните думи, а плътта му вече започна да изчезва и да се превръща в светъл прах. За миг проблесна на студената светлина на звездите. След това изчезна. Трискъл остана с мен още мъничко и когато жълтият му кожух стана сребрист и започна да се разпилява на лекия вятър, го чух как излая.

Останах на брега на морето, което така често жадувах да видя. Но въпреки че бях сам, се чувствах щастлив. Вдишвах въздуха, който не прилича на никой друг, и се усмихнах на тихата песен на малките вълни. Сушата — Несус, Домът на Абсолюта и всичко останало, лежеше на изток. На запад се простираше морето. Тръгнах на север, защото не исках да го напускам толкова скоро и защото Трискъл бе изтичал натам. Може би там някъде се намираше великият Абая със своите жени, но морето бе много по-старо и по-мъдро от него. Ние, хората, подобно на всички живи същества, сме дошли от морето. И тъй като не сме могли да го завоюваме, то е завинаги наше. Старото червено слънце изгря от дясната ми страна, докосна вълните с увяхващата си красота и чух крясъците на морските птици.

Когато сенките се скъсиха, вече бях уморен. Раните по лицето и крака ме боляха. Не бях ял нищо от обеда на предишния ден и не бях спал, като изключим транса в асцианската палатка. Щях да си почина, ако можех, но слънцето припичаше, а малките скали покрай брега не предлагаха никаква сянка. Накрая тръгнах по следите на някаква двуколка и открих храсти диви рози, растящи на една дюна. Там спрях и се разположих под сянката им, за да изсипя пясъка от ботушите си — бяха се напълнили през разкъсаните шевове.

Един трън се заби под рамото ми и се откъсна от храста. Остана забит в кожата ми, а при върха му се събра мъничка капчица кръв, не по-голяма от връх на топлийка. Извадих го — и паднах на колене.

Това бе Нокътя.

Идеален, черен и блестящ, точно такъв, какъвто го бях оставил под олтарния камък на Пелерините. Всички клонки на този и на останалите храсти бяха покрити с бели цветове и със същите идеални Нокти. Този, който лежеше в дланта ми, ярко проблесна в момента, в който погледнах към него.

Бях предал Нокътя, но запазих малката кожена торбичка, която му бе ушила Доркас. Извадих я от паласката си и отново я окачих на врата си, отново с Нокътя в нея. И едва сега се сетих, че съм виждал точно такъв храст в Ботаническите градини в самото начало на моето пътешествие.

Никой не може да обясни подобни неща. Откакто отидох в Дома на Абсолюта, съм разговарял с хептарха и с различни акарии. Но те не можеха да кажат почти нищо, освен че може би Несътвореният е избрал да ми се яви в образа на тези растения.

По онова време не се замислях върху това, а се чудех дали не са ни откарали в незавършената Пясъчна градина. Тогава носех Нокътя, макар и да не го знаех — Аджиа вече го бе пъхнала тайно в паласката ми. Възможно ли е да сме пристигнали в незавършената градина, за да може Нокътя, прелетял срещу вятъра на Времето, да отправи своето сбогом? Идеята е абсурдна. Но тогава всички идеи са такива.

Но онова, което наистина ме зашемети — до такава степен, че се олюлях, сякаш бях получил удар — бе мисълта, че ако Вечният принцип се е таял в онзи извит трън, който бях носил толкова много левги, а сега се таи в новия трън (а може би и в същия), тогава той може да се открие във всичко, а и вероятно наистина съществува — във всеки трън на всеки храст, във всяка капка в морето. Този трън е свещеният Нокът, защото всички тръни са свещени Нокти; пясъкът в ботушите ми е свещен, защото е попаднал там от плажа, засипан със свещен пясък. Сенобитите пазят останките на санясините, защото санясините са се приближили до Всесъздателя. Но всичко е близко до Всесъздателя и дори го е докосвало, защото е произлязло от него. Целият свят е реликва. Свалих ботушите си, които бяха пропътували с мен чак дотук, и ги запратих далеч в морето, защото не можех да стъпвам с обувки върху свещената земя.