Цитаделата на аутарха

32. „Самру“

Вървях напред като някаква могъща армия, защото се чувствах в компанията на всички онези, които вървяха вътре в мен. Бях ограден от многобройна охрана, а и аз самият охранявах личността на монарха. В редиците ми имаше жени, весели и мрачни, и деца, които тичаха, смееха се и хвърляха раковини в морето, дразнейки Еребус и Абая.

След половин ден стигнах до устието на Гиол — толкова широко, че отсрещният бряг се губеше в далечината. Между триъгълните острови плаваха кораби с издути платна, подобно на облаци сред планински върхове. Извиках към един, който минаваше недалеч, и помолих да ме откарат до Несус. Сигурно съм изглеждал странно с покритото си с белези лице, разкъсан плащ и толкова мършав, че ребрата ми се четяха.

Независимо от това капитанът изпрати лодка — добрина, която не съм забравил. В очите на гребците й забелязах страх и благоговение. Може би причината бе във вида на наполовина заздравелите ми рани. Но те бяха мъже, виждали множество рани. Тогава се сетих какво почувствах аз, когато за първи път видях лицето на Самодържеца в Лазурния дом — въпреки че не беше висок мъж, а всъщност не бе дори и мъж.

Двадесет дни и двадесет нощи „Самру“ плаваше нагоре по Гиол. Когато имахме възможност, използвахме платната, а в дните без вятър гребяхме — по дванадесет гребла от всяка страна. Този преход бе много тежък за моряците — въпреки че течението е почти незабележимо бавно, то не спира нито за миг, а меандрите на устието са толкова дълги, че понякога често се случва вечерта, когато барабанният бой известява началото на първата вахта, гребецът все още да вижда мястото, от което е тръгнал на сутринта.

За мен пътуването бе приятно като увеселително плаване. Макар че предлагах да работя с платната или да греба с останалите, моряците ми отказваха. Тогава казах на капитана — човек с хитро лице, което подсказваше, че освен плаването не би имал нищо против да направи някоя и друга сделка — че ще му се отплатя много добре, когато стигнем Несус. Той обаче не пожела и дума да се каже на тази тема и твърдеше (подръпвайки мустаците си — жест, който винаги използваше, когато искаше да демонстрира върховна искреност), че присъствието ми само по себе си е достатъчна награда за него и екипажа му. Не вярвам, че са познали, че аз съм техният Самодържец, и поради страх да не попаднем на хора като Водалус внимавах да не давам никакви намеци за това. Но по очите ми и поведението ми сякаш усещаха, че съм адепт.

Случаят с меча на капитана вероятно само засили подозренията им. Беше кракемарт — най-тежкото ръчно оръжие на моряците, с острие, широко колкото дланта ми, силно извито и с гравирани по него звезди, слънца и други знаци, които капитанът не разбираше. Носеше го, когато минавахме покрай някое крайбрежно село или при среща с други кораби — в случаите, когато му се струваше, че трябва да се държи с подобаващо достойнство — а през останалото време го оставяше на малкия квартердек. Намерих го именно там и понеже нямах друга работа, освен да зяпам мачтите и зелената река, извадих половината си точило и започнах да го остря. Скоро капитанът ме видя да проверявам острието с пръст и започна да се хвали с уменията си на фехтувач. Тъй като мечът не достигаше и две трети от тежестта на Терминус Ест и бе с къса дръжка, аз се развеселих от думите му и с удоволствие го слушах в продължение на около половин стража. Случи се тъй, че недалеч от нас имаше навито въже, дебело колкото китката ми. Когато капитанът започна да губи интерес към собствените си приказки, го помолих заедно с помощник-капитана да отмерят около три лакътя и да го задържат разпънато между тях. Мечът премина през въжето, като през косъм. И преди още двамата да си поемат дъх, аз го подхвърлих високо нагоре и го улових за дръжката.

Този случай показваше доста ясно, че силите ми започваха да се завръщат. Едва ли безделието, свежият въздух и простата храна са интересна тема за читателя, но вършат истински чудеса срещу раните и изтощението.

Ако бях поискал, капитанът щеше да ми отстъпи каютата си, но аз предпочетох да спя на палубата, завит в плаща си, а в дъждовните нощи намирах убежище под лодката, която лежеше нагоре с кила в средата на кораба. Тогава научих, че морският бриз утихва, когато Ърт извръща лице от слънцето. Повечето вечери лягах да спя под припяванията на гребците и сутрин се будех от дрънченето на веригата, когато вдигаха котва.

Някои сутрини се будех преди разсъмване. Обикновено се намирахме недалеч от брега и на палубата сънено се мотаеше единствено морякът на вахта. А понякога се събуждах от лунната светлина и гледах как се носим със свити наполовина платна, с помощник-капитана зад руля. В една такава нощ, скоро след като минахме Стената, отидох на кърмата и видях фосфоресциращата следа зад нас, подобна на студен огън в тъмната вода. За миг си помислих, че маймуночовеците от мината идват, за да бъдат излекувани от Нокътя или да потърсят отмъщение. Това, разбира се, не бе особено странно — просто глупава грешка на сънения ми мозък. Онова, което се случи на следващата сутрин, също не бе странно, но дълбоко ме впечатли.

Гребците работеха равномерно с веслата, за да ни изведат от дългия няколко левги завой, след който имаше надежда да уловим попътен вятър. Бавният барабанен ритъм и плясъкът на водата действат хипнотично — предполагам, защото приличат на биенето на сърцето на спящ човек и на шума на кръвта, когато преминава покрай вътрешното ухо към мозъка.

Стоях при перилата и гледах брега, все още блатист на местата, където полетата от миналото са били заливани от тинестия Гиол. Стори ми се, че в хълмчетата и могилките забелязвам някакви очертания, сякаш целият огромен пущинак имаше някаква геометрична душа (подобно на някои картини), която се забелязваше единствено когато не гледах право към нея, а с периферното си зрение. При мен дойде капитанът. Казах му, че съм чувал, че покрай реката има развалини на град, и го попитах кога ще минем покрай тях. Той се разсмя и ми обясни, че вече втори ден плаваме покрай тях, след което ми подаде далекогледа си. Тогава видях, че онова, което отначало бях сметнал за дънер, е всъщност счупена и паднала колона, покрита с мъх.

Изведнъж всичко — стени, улици, паметници — изскочи пред очите ми, също като каменният град, който се възстанови пред очите ми, докато наблюдавах заедно с двете вещици от покрива на гробницата. Нищо не се бе променило извън собствения ми ум, но изведнъж бях пренесен — много по-бързо, отколкото с кораба на учителя Малрубиус — от пустата местност в самия център на древен град, лежащ сега в руини.

Даже сега продължавам да се чудя колко от нас виждат онова, което е пред очите им. В продължение на седмици виждах в приятеля си Йонас само мъж с изкуствена ръка, а когато бях с Баландерс и доктор Талос, бях пропуснал хиляди дребни следи, които би трябвало да ми покажат, че именно Баландерс е господарят. Колко бях учуден, когато Баландерс не избяга от доктора, след като излязохме от Портата на плача и имаше възможност да го направи.

Когато денят започна да отминава, руините започваха да се виждат все по-ясно. При всеки нов завой на реката зелените стени се издигаха по-високо, а почвата под тях ставаше по-твърда. Когато на следващата сутрин се събудих, видях сгради, на които се бяха запазили и горните етажи. Скоро след това видях една малка лодка, завързана за древен кей. Посочих я на капитана. Той се усмихна на наивността ми.

— Има семейства, които от поколения живеят от претърсването на тези развалини.

— И аз съм чувал това, но тази лодка не може да е от техните. Много е малка, за да побере достатъчно плячка.

— Скъпоценности или монети. Никой друг не спира тук. Закони няма — мародерите се избиват помежду си и убиват всеки, който се осмели да стъпи на територията им.

— Трябва да ида там. Ще ме изчакаш ли?

Той ме изгледа така, сякаш съм луд.

— Колко време?

— До обед. Не повече.

— Виж — посочи той. — Онова там е последният голям завой. Слез тук и ще се срещнем зад него. Ще стигнем там следобед.

Съгласих се и той заповяда на четирима моряци да спуснат лодката и да ме закарат до брега. Преди да се спуснем, капитанът свали от колана си кракемарта и ми го подаде.

— Служил ми е в много отчаяни битки — тържествено произнесе той. — Удряй главите им, но внимавай да не го нащърбиш в коланите им.

Приех меча с благодарност и отбелязах, че винаги съм предпочитал шиите.

— Става, стига наоколо да няма някой от твоите хора, който да пострада — каза той и подръпна мустака си.

Седях на кърмата и имах възможност да наблюдавам лицата на гребците. Видях, че брегът ги плаши също толкова, колкото и аз. Пристанаха до малката лодка, след което така се разбързаха да се махнат, че едва не се преобърнаха. Убедих се, че не съм сбъркал на борда — онова, което лежеше на единствената седалка на малката лодка, бе увехнал кървавочервен мак. Изпратих с очи отдалечаващите се моряци и забелязах, че въпреки лекия вятър „Самру“ е спуснал греблата и барабанът заби доста бързо. Капитанът явно искаше да мине завоя по най-бързия възможен начин. Ако не чаках на мястото на срещата, той щеше да продължи без мен, оправдавайки се пред себе си (а и пред другите, ако възникнат въпроси), че аз съм бил онзи, който не е спазил уговорката. Предполагам, че раздялата с меча още повече бе успокоила съвестта му.

В кея бяха изсечени каменни стъпала, подобни на онези, от които скачах във водата като момче. Площадката горе бе празна, обрасла с трева между камъните и приличаше на истинска поляна. Пред мен мълчаливо лежеше разрушеният град — моят Несус, макар че бе Несус на далечното минало. Над главата ми се рееха няколко птици, но те бяха безмълвни като звездите, изчезнали от слънчевите лъчи. Гиол, който нещо си шепнеше в средата на течението, сякаш вече се бе отказал от мен и от празните грамади на сградите, сред които поех. Веднага щом се отдалечих от водата, той млъкна, подобно на някой неуверен посетител, който спира да говори, когато отидем в съседната стая.

Това едва ли бе кварталът, от който бяха взимани мебели и прибори, както ми бе казала Доркас. Отначало често поглеждах през вратите и прозорците, но вътре не бе останало нищо, освен боклуци и няколко пожълтели листа, откъснати от младите дървета, растящи от разбития калдъръм. Не видях и следи от грабители — само животински изпражнения, няколко пера и малко разпилени кости.

Не зная колко навътре бях навлязъл. Може би на левга, а може и да съм бил много по-близо до Гиол. Загубата на транспортното средство в лицето на „Самру“ не ме безпокоеше особено. Бях изминал пътя от Несус до планините и фронта пеша и макар че стъпките ми все още бяха несигурни, босите ми крака бяха загрубели на палубата. Тъй като така и не свикнах да нося меч на кръста си, извадих кракемарта и го опрях на рамо, както често носех Терминус Ест. Лъчите на лятното слънце носеха онази особена приятна топлина, която чувстваш след малко мразовита сутрин. Наслаждавах й се и щях да й се наслаждавам още повече, както и на тишината и самотата, ако не ме терзаеше мисълта какво ще кажа на Доркас, ако я открия, и какво ще ми отговори тя.

Ако знаех предварително, можех и да си спестя грижите. Попаднах на нея по-рано, отколкото очаквах, и не казах нищо. Тя също не ми проговори и доколкото мога да преценя, май изобщо не ме забеляза.

Големите здрави сгради покрай брега отдавна бяха отстъпили място на по-малки и разрушени, може би някога къщи и магазини. Не зная какво ме отведе до дома й. Не бях чул плач, но не е изключено да съм доловил някакъв слаб звук — скърцане на врата или тътрене на крак. А може би бе просто уханието на цветя — когато я видях, тя носеше в косите си кала, бяла и свежа, като самата нея. Несъмнено бе донесла цветето именно с тази цел и бе махнала и изхвърлила увехналия мак, когато бе завързвала лодката (но тук избързвам с разказа).

Опитах се да вляза в сградата отпред, но изгнилият под на места бе пропаднал до основите, когато подпорите отдолу се бяха срутили. Складовото помещение отзад бе още по-недостъпно. Тихата сенчеста алея, обрасла в папрат, някога явно беше доста опасна, защото собствениците на магазинчета бяха оставили към нея съвсем малки прозорци, или бяха оставили стените слепи. Все пак успях да открия един тесен вход, скрит от бръшлян. Железните панти бяха проядени от дъждовете като захар, а дъските се разпадаха на прах. Една относително здрава стълба водеше към горния етаж.

Тя стоеше на колене с гръб към мен. Винаги е била слаба. Сега раменете й ми напомняха за дървен стол, върху който е окачена женска наметка. Косата й с цвят на злато бе същата, както в деня, когато я видях за първи път в Градината на Безкрайния сън. На ложето пред нея лежеше тялото на стареца, който бе управлявал лодката. Гърбът му бе така изпънат, а мъртвото лице изглеждаше тъй младо, че едва го познах. На пода до нея имаше кошница — не много голяма, но не и малка, а до нея — запушена кана.

Не казах нищо и след като я погледах известно време, си тръгнах. Ако беше прекарала там дълго време, щях да я повикам и да я прегърна. Но тя току-що бе пристигнала и разбрах, че не мога да го направя. През цялото време, докато бях пътешествал от Тракс до езерото Дютурна и оттам до фронта, докато бях затворник на Водалус и пътувах нагоре по Гиол, тя се бе връщала у дома, на мястото, където бе живяла преди четиридесет години или повече, независимо че сега то се бе превърнало в развалини.

Аз самият се бях превърнал в същото — същинско изкопаемо, покрито с реликви, подобно на труп с мухи. Не защото съзнанието на Текла, стария Самодържец и стотиците други в мен ме бяха превърнали в старец. Състаряваха ме моите собствени спомени. Мислех си за Доркас, зъзнеща до мен, как премръзнали и мокри отпиваме от манерката на Хилдегрин като две деца — каквито всъщност и бяхме.

Не обърнах внимание накъде тръгнах. Вървях по дълга улица, потънала в тишина, и когато тя най-сетне свърши, свих напосоки. След известно време излязох на Гиол. Погледнах надолу към течението и видях „Самру“, хвърлил котва на мястото на срещата. Дори басилозавър, стигнал дотук чак от открито море, не би ме учудил повече.

Малко по-късно бях обкръжен от тълпа ухилени моряци. Капитанът здраво стисна ръката ми.

— Страхувах се, че ще закъснеем. Представях си как се бориш за живота си на самия бряг, а ние се намираме на половин левга.

Помощникът, който бе толкова глупав, че приемаше капитана за водач, ме удари по гърба.

— И щеше да им даде да се разберат!