През следващите два дни скитах. Няма много за разказване. Предполагам, че бих могъл да се запиша в няколко подразделения, но не бях сигурен, че го желая. Искаше ми се да се завърна в Последния дом, но бях прекалено горд, за да се оставя на милосърдието на учителя Аш — стига той все още да се намираше там. Казах си, че с радост бих приел отново поста ликтор на Тракс, но дори да имах тази възможност, едва ли бих се възползвал от нея. Спях като животно в гората и се хранех, с каквото ми попадне, тоест почти с нищо.
На третия ден открих една ръждива сабя — както изглежда, изпусната по време на някоя кампания от миналата година. Извадих малката бутилка с масло и счупеното си точило (бях ги запазил заедно с ръкохватката, когато изхвърлих остатъците от Терминус Ест във водата) и прекарах една щастлива стража в чистене и точене. Когато приключих, продължих и скоро попаднах на някакъв път.
След доста ефективното анулиране на открития ми лист станах по-предпазлив, отколкото по време на връщането си от учителя Аш, и гледах да не се показвам много-много. Но ми изглеждаше твърде вероятно мъртвият войник, съживен от Нокътя, когато нарекох Милес, макар че част от него бе Йонас, вече да се е присъединил към някоя част. Ако бе така, може би се намираше на път или в някой лагер недалеч от пътя, стига вече да не участваше в сражения. Исках да говоря с него. Подобно на Доркас, той също бе прекарал известно време в света на мъртвите. Тя бе останала там по-дълго, но се надявах, че ако успея да го разпитам преди спомените му да се изтрият, може и да науча нещо, което да ми помогне да се примиря със загубата й, ако не успея да си я върна.
Защото сега открих, че я обичам повече от всякога, дори от времето, когато бродехме през пущинака към Тракс. Тогава мислите ми бяха заети с Текла и непрекъснато трябваше да се вглеждам в себе си, за да я открия. Сега изглеждаше, че поради дългото си пребиваване като част от мен я бях хванал наистина, в по-решителна прегръдка от всякакво съвкупление — или по-скоро, както мъжкото семе прониква в тялото на жената, за да създаде (ако такава е волята на Апейрон1) ново човешко същество, така и тя, влизайки през устата ми, по мое желание се бе сляла със Севериън и бе станала нов човек — аз, който все още наричам себе си Севериън, но напълно съзнавам за двойствеността си.
Не зная дали щях да науча от Милес — Йонас онова, което исках. Така и не го открих, въпреки че и до днес не съм престанал да го търся. През втората половина на деня навлязох сред повалени дървета и от време на време се натъквах на трупове в различен стадий на разложение. Отначало се опитах да ги ограбя, както бях сторил с тялото на Милес — Йонас, но други бяха сторили това преди мен. И наистина, през нощта дойдоха лисици, които загризаха плътта с малките си остри зъби.
Някъде по-късно, когато силите ми започнаха да ме напускат, спрях до димящите останки на празен продоволствен фургон. Животните, които го бяха теглили, явно не бяха умрели преди много време и лежаха на пътя, а кочияшът се бе строполил по лице между тях. Помислих си, че мога да отрежа от хълбоците им колкото си поискам месо и да го отнеса на някое закътано място, където да си запаля огън. Бях забил сабята в едно от животните, когато чух тропот на копита. Реших, че са на конник от някой ескадрон, и се отдръпнах в края на пътя, за да може да мине.
Вместо това се появи нисък набит мъж с енергичен вид, възседнал висока, лошо гледана кобила. Видя ме и дръпна поводите, но нещо в израза му ми подсказа, че няма да се стигне до бой. (В противен случай щях да се бия. Кобилата му не би могла да му бъде от особена полза сред пъновете и повалените дървета и въпреки, че човекът носеше ризница и обшит с мед шлем от биволска кожа, чувствах, че мога да се справя с него.)
— Кой си ти? — викна той.
Казах му.
— Севериън от Несус значи? Тогава си цивилизован или полуцивилизован. Но по външния ти вид не личи да си се хранил особено добре.
— Напротив — отговорих му аз. — Напоследък даже ям повече, отколкото обикновено — не исках да си мисли, че съм слаб.
— А би могъл и повече. Това по меча ти не е асцианска кръв. Да не си шиавони? Нередовен?
— Животът ми напоследък определено не е редовен.
— Не се ли числиш към някоя част? — Той неочаквано пъргаво скочи от седлото, хвърли поводите на земята и тръгна към мен. Краката му бяха малко криви, а лицето му сякаш бе моделирано от глина и сплескано отгоре и отдолу, преди да го изпекат — челото и брадичката бяха плоски, но широки, очите — като цепки, а устата — голяма. Въпреки това веднага го харесах заради енергичността му и защото изобщо не си правеше труда да скрие безчестието си.
— Не принадлежа на нищо и на никого — освен на спомените си.
— А-а! — Той въздъхна. — Зная, зная. Всеки си има своите проблеми. При теб какво е — жената или законът?
Никога не бях разглеждал проблемите си от този ъгъл, но като се замислих, трябваше да призная, че има замесено по малко и от двете.
— Е, значи си попаднал на подходящото място при подходящия човек. Какво ще кажеш за добра вечеря, цяла тълпа нови приятели и шепа оричоци на сутринта? Как ти звучи? Добре!
Върна се при кобилата, ръката му се стрелна бързо като шпагата на фехтовчик и хвана юздите, преди животното да се дръпне уплашено назад. Когато поводите отново бяха в ръцете му, той се метна на седлото също толкова пъргаво, колкото бе слязъл.
— Качвай се отзад! — викна ми той. — Не е далеч и кобилата ще се справи.
Направих каквото ми каза, но доста по-тромаво, тъй като нямаше стремена, чиято помощ да използвам. Веднага щом се настаних, кобилата стрелна зъби към крака ми като отровна змия. Господарят й обаче сякаш бе предвидил реакцията й и я удари с дръжката на меча си по главата толкова силно, че тя се спъна и едва не падна.
— Не й обръщай внимание — викна ми той. Късият му врат не му позволяваше да обърне главата си към мен. — Чудесно животно е, добър боец, и просто иска да разбереш цената й. Нещо като инициация, нали разбираш. Знаеш ли какво означава инициация?
Отговорих, че терминът ми е познат.
— Ще видиш, че за всяко нещо, което си струва, е необходима инициация. Лично се уверих в това. Никога не съм попадал на такава, която един храбър момък да не може да премине и после да не се посмее над преживяното.
И с тези многозначителни думи така сръга кобилата с грамадните си шпори, сякаш искаше да я изкорми на място. Полетяхме по пътя, оставяйки зад себе си облак прах.
От времето, когато отмъкнах коня на Водалус от Салтус, поради невежеството си мислех, че всички коне могат да се разделят на два вида — расови и бързи и нечистокръвни и бавни. По-добрите, мислех си, тичат с грация и лекота, почти като котка, преследваща жертвата си. По-лошите се влачат толкова бавно, че едва ли си струва да се сравняват с нещо. Един от учителите на Текла често повтаряше максимата, че всички крайно дуалистични системи са погрешни. По време на това пътуване се убедих в правотата му за пореден път. Кобилата на моя благодетел спадаше към онзи трети клас (той впоследствие се оказа удивително обширен), включващ животни, способни да изпреварят летяща птица, но същевременно сякаш тичаше с железни крака върху скала. Мъжете имат безброй преимущества пред жените и заради това имат пълното право да ги защитават; има обаче едно съществено превъзходство, с което жените могат да се похвалят — нито една жена не би могла да размаже детеродните си органи между собствения си таз и костеливия гръб на някое галопиращо добиче. Това ми се случи двадесет или тридесет пъти, преди да намалим ход и когато най-сетне слязох от задницата на кобилата и отскочих, за да избегна къча й, не бях в особено добро разположение на духа.
Бяхме спрели на една от онези малки затънтени поляни, широки не повече от стотина крачки, които могат да се открият между хълмовете. В центъра се издигаше палатка, пред която се развяваше избеляло знаме на черни и зелени ивици. На поляната пасяха трийсетина спънати коня, а приблизително също толкова на брой окъсани мъже и рошави жени чистеха доспехи, спяха или играеха хазарт.
— Ей, я вижте! — изкрещя благодетелят ми, скочи от коня и застана до мен. — Доведох ви новобранец! Севериън от Несус — обърна се той към мен, — намираш се пред Осемнадесета бацела на Нередовните контарии. Всеки от нас е неустрашим боец, стига да има шанса да изкара пари.
Опърпаните мъже и жени тръгнаха към нас. Мнозина открито ми се хилеха. Водеше ги някакъв висок и много слаб мъж.
— Другари, предавам ви Севериън от Несус! Севериън — продължи благодетелят ми, — аз съм твоят кондотиер. Наричай ме Гуасахт. Онази върлина, дето е по-дълга и от теб, е заместникът ми Ерблон. Сигурен съм, че останалите ще се представят сами. Ерблон, трябва да поговорим. Утре ще изпратим патрули — той хвана високия мъж за ръката и го поведе към палатката, като ме остави на войниците, които вече бяха успели плътно да ме наобиколят.
Един от най-едрите — мъж с телосложение на мечка, висок почти колкото мен и сигурно два пъти по-тежък — посочи към сабята ми.
— А ножница за това нещо имаш ли си? Дай да я видя.
Подадох му я без възражения. Каквото и да се случеше след това, бях сигурен, че няма да стане повод за убийство.
— Значи си ездач, така ли?
— Не — отговорих. — Яздил съм малко, но не съм добър ездач.
— Но знаеш как да се справиш, нали?
— По-добре зная как да се оправям с хората.
Всички се засмяха.
— Е, това е направо идеално — каза здравенякът. — Защото по всяка вероятност няма да ти се наложи да яздиш много, но доброто разбиране от жени — и коне — ще ти е от полза.
Докато говореше, дочух тропот на копита. Двама мъже водеха петнист мускулест жребец с диви очи, като опъваха поводите му от двете му страни. В седлото с лекота седеше една повлекана с насмешливо лице — държеше във всяка ръка по един бич вместо юзди. Войниците и жените радостно завикаха и заръкопляскаха. От шума жребецът се изправи на задните си крака и размаха предните, показвайки на всеки от тях по три рогови израстъка, които наричаме копита — нокти, еднакво годни за борба и за ровене на земята. Движенията им бяха толкова бързи, че очите ми не успяха да ги проследят.
Здравенякът ме потупа по гърба.
— Не е върхът, но е достатъчно добър и лично съм го обучавал. Месроп и Лактан ще ти дадат поводите и всичко, което трябва да направиш, е да го възседнеш. Ако го направиш, без да събориш Дариа, можеш да я имаш, докато те настигнем.
После изкрещя:
— Добре, пускайте!
Очаквах онези двамата да ми подадат поводите. Вместо това те ги хвърлиха в лицето ми и при опита си да ги хвана ги пропуснах. Някой сръга жребеца отзад, а здравенякът рязко подсвирна. Жребецът бе обучен да се бие, подобно на бойните коне в Мечата кула, и макар че дългите му зъби не бяха подсилени с метал, дори в естествения си вид стърчаха от устата му като ножове.
Избегнах удар с предния крак и се опитах да хвана юздата. Камшичен удар опари лицето ми и жребецът ме блъсна така, че паднах възнак.
Войниците сигурно го бяха задържали, в противен случай щях да бъда стъпкан. Може би ми помогнаха и да се изправя, не зная точно. По лицето ми беше полепнал прах, а от челото ми течеше кръв и ме заслепяваше.
Отново се хвърлих напред, като този път заобиколих отдясно, за да избегна копитата, но жребецът се обърна по-бързо от мен, а Дариа изплющя с бичовете пред лицето ми, за да ме накара да отстъпя. Сграбчих единия — повече от гняв, отколкото с някакъв конкретен план. Бичът се държеше за ръката й с примка и когато го дръпнах, момичето падна право в ръцете ми. Ухапа ме за ухото, но успях да я хвана отзад за врата, обърнах я, впих пръсти в стегнатия й задник и я повдигнах. Тя зарита и това сякаш стресна жребеца. Накарах го да отстъпи от мен назад през тълпата, докато един от мъчителите му не го смушка напред и тогава настъпих поводите.
След това беше лесно. Пуснах момичето, хванах юздите, извих главата на жребеца и изритах предните му крака, както ни бяха учили да правим с клиентите си. Жребецът изцвили и рухна. Скочих в седлото, преди да успее да се изправи, шибнах го с поводите и препуснах през тълпата, след което се обърнах и отново препуснах.
Цял живот бях слушал, че подобни представления са страшно вълнуващи, но никога не бях участвал в такова. Сега открих, че всичко това е вярно. Войниците и жените викаха и бягаха, а неколцина размахаха мечове. С повече успех биха уплашили буря — съборих на земята поне петима-шестима. Червената коса на момичето се вееше като вятър, докато се опитваше да избяга. Но никакви човешки крака не бяха в състояние да се сравняват с тези на жребеца. За миг я настигнахме, сграбчих я за пламтящия флаг и я прехвърлих през седлото пред себе си.
Лъкатушещата пътека водеше в тъмна клисура, а от нея попаднахме в друга. Пред нас побягна елен. С три скока настигнахме животното с кадифена кожа и го изблъскахме от пътя. Като ликтор на Тракс бях чувал, че понякога по време на лов еклектиците скачат от конете си, за да хванат дивеча и да го промушат. Чак сега повярвах на тези приказки — спокойно можех да прережа гърлото на елена с нож.
Оставихме го далеч зад нас, прехвърлихме следващия хълм и се понесохме през една тиха гориста долина. Когато жребецът остана без сили, го оставих сам да си избира пътя между дърветата — по-големи не бях виждал, откакто напуснах Салтус. Когато жребецът спря, за да откъсне от рядката, крехка трева, растяща между корените, хвърлих поводите на земята, както бе направил Гуасахт, скочих на тревата и помогнах на червенокосото момиче да слезе.
— Благодаря — каза тя и след малко добави: — Справи се. Не вярвах, че ще успееш.
— Иначе нямаше да се съгласиш да участваш, така ли? Помислих, че са те накарали.
— Не трябваше да те удрям с бича. Сега ще поискаш да ми го върнеш, нали? С поводите, предполагам.
— Какво те кара да мислиш така? — Бях уморен и седнах. В тревата растяха жълти цветя, не по-големи от дъждовни капки. Откъснах няколко. Миришеха на каламбак.
— На такъв ми приличаш. Освен това ме понесе със задника нагоре, а мъжете, които го правят, винаги искат да го напляскат.
— Не знаех. Интересна идея.
— Пълна съм с подобни. — Тя бързо и грациозно седна до мен и постави ръка на коляното ми. — Виж какво, това е само инициация. Редуваме се. Днес беше мой ред и трябваше да те ударя. Сега всичко свърши.
— Разбирам.
— Значи няма да ме биеш? Чудесно. Можем да си прекараме страхотно тук. Каквото поискаш и колкото поискаш. Няма да се върнем, докато не стане време за храна.
— Не съм казвал, че няма да те бия.
Лицето й, на което бе изписана изкуствена усмивка, помръкна и тя сведе очи. Помислих си, че ще побегне.
— Ако това би ти доставило повече удоволствие, вече щеше да си го направил. — Докато говореше, ръката й пълзеше по бедрото ми. — Знаеш ли, изглеждаш добре. И си толкова дълъг… — Както седеше, тя се наведе, притисна лице в скута ми, дари ме с една целувка, от която изтръпнах, и се изправи. — Ще бъде хубаво. Обещавам.
— Или пък можеш да се самоубиеш. Имаш ли нож?
За миг устата й се превърна в съвършен малък кръг.
— Ти да не си луд? Трябваше да се сетя. — И скочи.
Хванах я за глезена и я повалих на мекия горски килим. Дрехата й беше захабена от дългото носене — едно дръпване и я нямаше.
— Каза, че няма да бягаш.
Тя ме погледна през рамо с големите си очи.
— Нямаш власт над мен — казах аз. — Нито пък другите. Не се страхувам нито от болката, нито от смъртта. Има само една жена, която желая. И нито един мъж, освен самия мен.