Цитаделата на аутарха

30. Коридорите на времето

Някой така ме удари, че ушите ми писнаха.

— Какво става? Той е мъртъв. Да не си дрогиран?

— Да. Дрогиран. — Думите произнесе някой друг и след миг го познах — Севериън, младият палач.

Но аз кой съм?

— Ставай. Трябва да се махаме оттук.

— Часовият.

— Часовите — поправи ни гласът. — Трима са. Убихме ги.

Слизах надолу по някаква стълба, бяла като сол, надолу към водни лилии и застояла вода. До мен вървеше почерняло от слънцето момиче с издължени, леко скосени очи. Зад рамото й надзърташе скулптираното лице на един от епонимите. Скулпторът го бе изработил от нефрит и ефектът бе сякаш виждам лице от трева.

— Умира ли?

— Вече ни вижда. Погледни очите му.

Знаех къде съм. Скоро амбулантният търговец щеше да пъхне глава в палатката и да ми каже да се махам.

— Над земята — казах аз. — Каза ми, че ще я видя над земята. Но това бе лесно. Тя е тук.

— Трябва да тръгваме. — Зеленият мъж хвана лявата ми ръка, Аджиа — дясната, и двамата ме изведоха навън.

Изминахме дълъг път, точно както онзи в съня ми за бягството. От време на време прекрачвахме през спящи асциани.

— Стражата им е винаги малобройна — прошепна Аджиа. — Водалус ми каза, че командирите им толкова сляпо изпълняват заповеди, че едва ли могат да си представят едно предателско нападение. По време на война нашите войници често ги изненадват.

Не разбрах и повторих думите й като някое дете:

— Нашите войници…

— Двамата с Хетор няма да се бием повече за тях. И как бихме могли, след като ги видяхме какво представляват? Сега съм с теб.

Отново започнах да откривам себе си. Мислите, които съставяха моя ум, една по една заставаха на местата си. Сега внезапно се досетих за причината за възникването на титлата „самодържец“.

— Искаше да ме убиеш. А сега ме освобождаваш. Би трябвало да ме заколиш. — Пред очите ми мина образа на извития кинжал от Тракс, треперещ в капака на къщата на Каздое.

— Бих могла да те убия много по-лесно. Огледалата на Хетор ми дадоха един червей — не по-дълъг от дланта ти, свети с бял пламък. Трябваше само да го метна и той щеше да те убие и да пропълзи обратно при мен. Така един по един елиминирах стражите ти. Но този зелен човек не би ми го позволил, а и аз не искам. Водалус ми обеща, че агонията ти ще продължи седмици. А на по-малко не съм съгласна.

— Значи ме връщаш при него?

Тя поклати глава и на слабите сиви проблясъци на утрото, проникващи през листата, видях кестенявите й къдри да се разсипват по раменете й — също както в онзи ден, когато вдигаше решетките на прозорците на магазинчето.

— Водалус е мъртъв. Да не би да си мислиш, че бих му позволила да ме излъже и да остане жив? С този червей? Щяха да те отведат. Сега ще те пусна — имам представа накъде ще тръгнеш, а след време пак ще ми паднеш в ръцете. Както вече стана, когато птериопите те отмъкнаха от евзоните.

— Значи ме спасяваш, защото ме мразиш — казах аз и Аджиа кимна. Предполагам, че по същия начин Водалус е мразел онази част от мен, която доскоро беше Самодържец.

Или мразеше представата си за Самодържеца, тъй като беше верен — доколкото бе по силите му — на истинския Самодържец, когото смяташе за свой служител. Като момче работех в кухните на Дома на Абсолюта. Там имаше един готвач, който до такава степен презираше армигерите и ликуващите, за които готвеше, че приготвяше гозбите си с трескаво съвършенство само за да не му се наложи да търпи униженията от оскърбителните им упреци. В крайна сметка стана главен готвач в онова крило. Докато си мислех за него, докосването на Аджиа, което и без това бе съвсем слабо, докато бягахме, съвсем изчезна. Вгледах се, но я нямаше. Бях останал самичък със зеления човек.

— Ти пък какво правиш тук? — попитах го. — За малко да изгубиш живота си в това време. А и нали не ти понася нашето слънце?

Той се усмихна. Макар че устните му бяха зелени, зъбите му белееха и сякаш слабо светеха.

— Ние сме твои деца и сме не по-малко почтени от теб, макар и да не убиваме, за да се нахраним. Ти ми даде половината от своя камък, камъкът, който изгриза желязото и ме освободи. Какво мислиш, че би трябвало да сторя, след като веригата вече не ме държеше?

— Предполагах, че ще се върнеш в своето време — казах аз. Действието на наркотика беше отслабнало достатъчно, за да започна да се опасявам, че разговорът ни ще разбуди асцианските войници. Но засега не виждах никой от тях — само тъмните дървета на джунглата се издигаха към небето.

— Ние се отплащаме на благодетелите си. Тичах напред-назад по коридорите на Времето, за да намеря момент, в който ти също да си затворен, за да мога да те освободя.

Отначало не знаех какво да му отговоря.

— Не можеш да си представиш колко странно се чувствам. Да знам, че някой рови в бъдещето ми, за да намери възможност да ми направи добро. Но сега вече сме квит. Разбира се, даваш си сметка, че не съм ти помогнал с идеята да ми върнеш услугата някой ден.

— Направи го — ти поиска да ти помогна да намериш жената, която преди малко ни остави. Жената, която оттогава си намирал на няколко пъти. Трябва обаче да знаеш, че не бях сам. Има и други търсачи. Ще ти изпратя двама. Освен това все още не сме квит — въпреки че те намерих затворен тук, жената го бе направила също и щеше да те освободи и без моята помощ. Така че ще се видим отново.

С тези думи той пусна ръката ми и пристъпи в онази посока, която така и не видях, докато наблюдавах изчезването на кораба от върха на замъка на Баландерс. Изглежда, можех да видя това място, само ако там има нещо. Той моментално се обърна и се затича. Въпреки тъмнината дълго наблюдавах бягащата му фигура, осветена от равномерно пулсиращи проблясъци. Накрая той се превърна в малка точка тъмнина. И точно когато очаквах, че точката също ще изчезне, тя започна да се уголемява и у мен се създаде усещането за нещо огромно, носещо се право към мен по странно извития тунел.

Не беше корабът, който бях виждал, а друг, много по-малък. И все пак бе достатъчно голям и когато най-накрая се премести изцяло в полето на нашето съзнание, събори с планширите си няколко големи дървета. Корпусът се разтвори и една рампа, много по-къса от стълбата на флайера на Самодържеца, се спусна надолу и докосна земята.

По нея слязоха учителят Малрубиус и кучето ми Трискъл.

В този миг възвърнах контрола над личността си, която в действителност не управлявах, откакто пих алзабото с Водалус и ядох от плътта на Текла. Това не означаваше, че Текла е изчезнала (а и не можех да искам да изчезне, въпреки че разбирах, че в доста отношения тя бе жестока и глуповата жена), нито пък че е изчезнал моят предшественик и хилядите умове, които се съдържаха в него. Старата, проста структура на моята личност вече не съществуваше — просто новата, сложна структура престана да ме обърква и смущава. Тя бе истински лабиринт, но аз бях стопанинът и дори създателят на този лабиринт и моят отпечатък съществуваше във всяко негово разклонение. Малрубиус ме докосна, после пое дланта ми и леко я постави върху студената си буза.

— Значи си истински — казах аз.

— Не. Ние сме почти онова, за което ни мислиш — силите над сцената. Но не сме съвсем божества. А ти, предполагам, си актьор.

Поклатих глава.

— Не ме ли позна, учителю? Ти ме обучаваше, когато бях момче. А после станах калфа на гилдията.

— И освен това си и актьор. Имаш еднакви основания да се смяташ и за двете. Когато разговаряхме с теб в полето до Стената, ти играеше. Следващия път, когато те срещнахме в Дома на Абсолюта, играеше също. Представлението беше хубаво. Искаше ми се да видя края му.

— Значи си бил сред публиката?

Учителят Малрубиус кимна.

— Като актьор, Севериън, сигурно си разбрал намека, който направих преди малко. Той се отнася за свръхестествената сила, която се персонифицира и излиза на сцената в последното действие, за да осигури щастливия край на пиесата. Казват, че никой не използва този похват, освен лошите драматурзи. Но онези, които твърдят това, забравят, че е по-добре да съществува сила, която да се спусне по въжето и да осигури добрия край, вместо да няма и всичко да свърши зле. Ето ти нашето въже — много въжета, а също и един здрав кораб към него. Качваш ли се на борда?

— Но защо тогава сте в този образ? За да ви се доверя ли?

— Да, ако искаш.

Учителят Малрубиус кимна. Трискъл, който дотогава седеше в краката ми и ме гледаше право в лицето, скочи, пробяга на трите си крака половината разстояние до кораба, спря, размаха остатъка от опашката си и ме погледна с онзи умоляващ поглед, който имат единствено кучетата.

— Зная, че не можеш да бъдеш онова, на което приличаш. Трискъл — може би, но аз гледах погребението ти, учителю. Лицето ти не е маска, но все пак някъде има маска. И под нея ти си онова, което обикновените хора наричат какоген, макар навремето доктор Талос да ми обясни, че предпочитате да се наричате хиеродули.

Малрубиус отново постави ръката си върху моята.

— Нямаше да те заблуждаваме, ако можехме. Но се надявам ти сам да се заблудиш, за свое добро и за доброто на Ърт. Сега умът ти е замъглен от някакъв наркотик — повече, отколкото си представяш — също както беше под властта на съня, когато разговаряхме на онази поляна при Стената. Ако не бе упоен, може би нямаше да имаш смелост да дойдеш с нас, дори и да ни виждаше, дори и здравият ти разум да ти подскажеше, че трябва да постъпиш така.

— Засега здравият ми разум не ме е убедил в това, нито пък в нещо друго. Къде искаш да ме отведеш? И защо? Кой си ти — учителят Малрубиус или хиеродул? — Докато говорех, започвах все по-ясно да забелязвам дърветата, стоящи като войници, които чакат щабните офицери да обсъдят някакъв стратегически въпрос. Все още бе нощ, но мракът изсветляваше, дори и тук.

— Знаеш ли какво означава думата „хиеродул“? Аз съм Малрубиус и не съм хиеродул. По-скоро служа на онези, на които служат и те. „Хиеродул“ означава „свещен роб“. Мислиш ли, че може да има роби без господари?

— И ти ще ме отведеш…

— При Океан, за да запазя живота ти. — Той сякаш прочете мислите ми и затова продължи: — Не, няма да те отведем при любовниците на Абая, които те пазеха и ти помагаха, защото си бил палач и ще станеш Самодържец. Трябва да се страхуваш от нещо много по-лошо. Скоро робите на Еребус, които те държаха затворен, ще разберат, че си избягал. И тогава Еребус ще хвърли тази армия и още много други като нея в самата бездна, за да те хване. Ела.

И ме помъкна по стълбата.