Цитаделата на аутарха

38. Възкресение

За разказване не остана почти нищо. Настъпи утрото и слънцето изгря, червено като налято с кръв око. През прозореца духа студен вятър. Скоро ще се появи слугата с димящия поднос, а несъмнено заедно с него — и старият прегърбен отец Инир, който дори в последните му останали мигове настоява да бъде от помощ. Старият отец Инир, далеч надхвърлил отредения за недълговечния му вид срок. Отец Инир, който, страхувам се, няма да надживее с много червеното слънце. Колко ли ще се разстрои, като открие, че съм прекарал цяла нощ над ръкописа тук, под купола.

Скоро ще трябва да облека сребърната мантия, която е по-чиста и от бялото. Няма значение.

Дните на кораба ще бъдат дълги. Ще чета. Все още има много неща, които трябва да науча. Ще дремя в каютата си и ще слушам как столетията изтичат покрай корпуса. Ще занеса този ръкопис на учителя Ултан. Но на кораба ще го преписвам във времето, когато не мога да спя и да чета. Ще го нарека „Книга на Новото слънце“, тъй като казват, че онази първата, която е изгубена преди много векове, е предрекла идването му. След като го завърша, ще запечатам второто копие и ще го пусна да се носи в моретата на пространството и времето.

Разказах ли ви всичко, което бях обещал? Зная, че на много места в моя разказ най-тържествено обещавах, че тази или онази история ще се изяснят накрая. Помня ги всички, но помня и нещо друго. Преди да помислите, че съм ви измамил, прочетете отново, както аз ще се заема с преписването.

За мен са ясни две неща. На първо място, аз не съм първият Севериън. Онези, които вървят по коридорите на Времето, са го видели да се възкачва на Трона на Феникс. Именно затова Самодържецът се усмихнал в Лазурния дом, когато му съобщили за мен, а ундината ме издигна на повърхността, когато удавянето ми изглеждаше неизбежно. (И все пак първият Севериън със сигурност не е потънал. Нещо вече е започнало да преправя отново живота ми.) Нека сега се опитам да предположа какъв е бил неговият живот — макар че, повтарям, това е само едно предположение.

Мисля, че той също е бил отгледан от палачи. Също е бил изпратен в Тракс. Също е избягал оттам и макар и да не е носел Нокътя на Помирителя, несъмнено е участвал в битките на север — по всяка вероятност е искал да се скрие в армията от преследването на архонта. Не мога да кажа как е станало така, че се е срещнал със Самодържеца, но срещата се е състояла. Така той, подобно на мен (защото в крайна сметка това съм самият аз), е станал Самодържец и се е отправил на път отвъд нощните светила. След това онези, които крачат по коридорите, са се върнали назад до момента, когато съм бил млад, и така е започнала моята собствена история — във вида, в който я изложих на толкова много страници.

А ето го и второто. Другият Севериън не е бил върнат в своето време, а самият той е започнал да върви по коридорите. Сега зная самоличността на човека, наречен Главата на деня, зная защо загина Хилдегрин, който се намираше съвсем наблизо, загина, когато се срещнахме, както и какво накара вещиците да избягат. Зная също така и чий е мавзолеят, в който се заседявах като дете, онази малка каменна постройка с изрязаните върху нея изображения на роза, фонтан и летящ кораб. Бях обезпокоил собствения си гроб. И сега ще отида да легна в него.

Когато заедно с Рош, Дрот и Еата се върнахме в Цитаделата, получих спешни вести от отец Инир и от Дома на Абсолюта, но продължих да се бавя. Поисках от кастелана карта. След дълго ровене той откри една — огромна и стара, напукана на много места. На нея бе изобразена цялата стена, но имената на кулите ми бяха съвсем непознати — както и на самия кастелан. Имаше също кули, които днес ги няма, както и такива, които не бяха нанесени.

Тогава заповядах да приготвят един флайер и половин ден се носех над кулите. Несъмнено съм видял търсеното място много пъти, но така и не успях да го разпозная.

Накрая взех един надежден фенер и отново се върнах в тъмницата. Спусках се по надолу по стъпалата, ниво след ниво, докато не стигнах дъното. Чудя се каква ли е онази сила, която позволява на миналото да се задържа толкова здраво в подземията? Една от купичките, в които отначало носех супа на Трискъл, все още си лежеше тук. (Трискъл се върна към живот от докосването на ръката ми две години преди да се сдобия с Нокътя.) Последвах още веднъж следите на Трискъл до забравения отвор, след което продължих по собствените си стъпки през тъмния лабиринт.

Сега, на силната светлина на фенера, видях мястото, където бях изгубил следите му. Прииска ми се да ги последвам, за да разбера откъде беше излязъл и да открия с кого се беше запознал и при кого се прибираше, след като ме поздравяваше от време на време по уличките на Цитаделата. Може би ще го направя, когато се върна на Ърт. И ако се върна.

Но и този път не свих настрани, а продължих по пътя, който бях изминал като момче. Минах по правия коридор, чийто под бе покрит с тиня, а в стените на редки интервали застрашително зееха вентилационни шахти и входове. Онзи Севериън, когото преследвах, носеше неудобни обувки с изтрити токове и пробити подметки. Когато се обърнах и осветих пода зад себе си, открих, че макар Севериън преследвачът да има великолепни обувки, крачките му са с различна дължина, а пръстите на единия му крак леко се влачат. „Единият Севериън има здрави обувки, а другият — здрави крака“ — помислих си. И се засмях, зачуден кой ли ще е следващият, който ще се спусне тук, и дали ще се досети, че две толкова различни следи са оставени от един и същи човек.

Не зная с каква цел са били строени тези тунели. На няколко пъти забелязах стълби, които се спускаха още по-надолу, но всички те водеха към тъмна застояла вода. Натъкнах се на скелета, чиито кости се бяха разпилели под краката на бягащия Севериън, но това бе просто скелет, който нямаше какво толкова да ми каже. На места по стените имаше надписи, нанесени с избледняла оранжева или черна боя, но знаците ми бяха толкова непознати, колкото и заврънкулките на плъховете в библиотеката на учителя Ултан. По стените на някои от стаите, в които влизах, някога бяха тиктакали хиляди часовници от най-различни видове. И въпреки че сега те бяха мъртви, звънците им — онемели, а стрелките — ръждясали и спрели на часове, които вече никога не ще се върнат, ги сметнах за добър знак за човек, който е тръгнал да търси Атриума на времето.

Най-накрая го открих. Малкото петънце слънчева светлина изглеждаше точно така, както го помнех. Глупаво, разбира се, но изгасих фенера и постоях малко в тъмното, загледан в него. Всичко бе потънало в тишина и неравното квадратче светлина изглеждаше по същия тайнствен начин, както и тогава.

Страхувах се, че няма да мога да се промъкна през тясната цепнатина. Но макар че сегашният Севериън бе с по-едри кокали, той бе и по-слаб. След като проврях раменете си, нататък бе лесно.

Снега, който си спомнях, го нямаше, но хладният въздух подсказваше, че скоро отново ще се появи. Няколко изсъхнали листа, довеяни от вятъра, почиваха сред увяхващите рози. Наклонените циферблати все още хвърляха безумните си сенки, ненужни като мъртвите часовници под тях, макар и не толкова неподвижни. Гравираните животни все така продължаваха да ги гледат с немигащите си очи.

Отидох до вратата и почуках. Плахата старица, която ни бе посрещнала и миналия път, отвори. Влязох в топлата стая, в която се бях стоплил навремето, и й казах да извика Валерия. Старицата побърза да се отдалечи. Но преди да изчезне от погледа ми, нещо се събуди в тези износени от времето стени и хиляди безплътни гласове гръмко настояха Валерия да се яви пред някаква особа с древна титла, в която изненадано разпознах самия себе си.

Тук, читателю, перото ми спира, но аз продължавам напред. Преведох те от врата до врата — от заключената, обвита с мъгла решетка на некропола на Несус до обвитата с облаци порта, която наричаме небе и която, както се надявам, ще ме отведе отвъд най-близките звезди.

Перото ми спира, но аз продължавам. Читателю, повече няма да ме следваш. Време е всеки да поеме по пътя си.

Под този разказ аз, Севериън Куция, Самодържец, полагам името си в годината, която ще се нарича последна година на Старото слънце.