Цитаделата на аутарха

10. Ава

Докато бях болен, не обръщах много внимание на хората, които ни носеха храна, макар че като се замисля, мога да си ги спомня съвсем ясно — както и всичко останало. Понякога бяха Пелерини — като онази, с която разговарях предишната нощ. Друг път идваха робите с бръснатите глави или послушници в кафяви дрехи. Вечерта, когато Мелито разказа историята си, вечерята ни донесе послушница, която не бях виждал дотогава — стройно момиче със сиви очи. Станах и й помогнах да разнесе чиниите.

Когато приключихме, тя ми благодари.

— Няма да останеш още дълго тук.

Казах й, че трябва да направя нещо тук и че нямам къде да отида.

— Имаш легиона си. Ако е унищожен, ще те зачислят в някой друг.

— Не съм войник. Дойдох на север с мисълта да се запиша като доброволец, но се разболях.

— Трябвало е да изчакаш в родния си град. Чувам, че вербовчиците обикалят всички градове поне два пъти годишно.

— Родният ми град е Несус — Тя се усмихна. — Но го напуснах преди известно време, а не ми се ще да стоя на едно място и да чакам половин година. Пък и изобщо не съм и помислял за подобно нещо. И ти ли си от Несус?

— Май ти е трудно да стоиш на крака.

— Не, чувствам се отлично.

— Залиташ. — Тя докосна ръката ми — плах жест, който ми напомни за опитомения елен в градината на Самодържеца. — Дори треската да е минала, още не трябва да ставаш. Разбери го. Прекарал си в леглото няколко дни. Искам пак да легнеш.

— Ако го направя, ще мога да разговарям само с хората, с които говоря по цял ден. Мъжът от дясната ми страна е асциански пленник, а онзи отляво е от някакво затънтено село.

— Добре, ще си легнеш, а аз ще седна и ще си поговорим. И без това нямам друга работа до вечерната служба. От кой квартал на Несус си?

Докато ме водеше до леглото ми, аз й казах, че не толкова ми се говори, колкото ми се слуша, и я запитах кой квартал тя нарича свой дом.

— Когато си с Пелерините, дом е всяко място, където те разпъват палатките си. Орденът се превръща в твое семейство и приятел, сякаш изведнъж всички твои приятелки са станали сестри. Но преди да вляза в него живеех в северозападната част на града, недалеч от Стената.

— До Кървавото поле ли?

— Да, на две крачки от него. Познато ли ти е това място?

— Веднъж се сражавах там.

— Сериозно? — с разширени от възхищение очи попита тя. — Понякога ходехме да гледаме. Не ни беше позволено, но все пак го правехме. И спечели ли?

Никога досега не се бях замислял по този въпрос.

— Не — след кратък размисъл отговорих аз. — Изгубих.

— Но си жив. Определено е по-добре да изгубиш и да останеш жив, отколкото да отнемеш живота на друг човек.

Разтворих робата си и й показах белега на гърдите, оставен от листа аверна на Аджилус.

— Извадил си голям късмет. Често ни докарват войници с подобни рани на гърдите, но рядко успяваме да ги спасим. — Тя боязливо докосна белега. В лицето й имаше нещо много сладко, каквото не бях забелязвал у никоя жена дотогава. За миг погали кожата ми, след това рязко отдръпна ръка. — Раната не би могла да е много дълбока.

— Не беше.

— Веднъж гледах двубой между офицер и ликуващ по време на карнавал. Като оръжия използваха отровни растения — защото в противен случай офицерът щеше да има нечестно преимущество с меча си. Ликуващият беше убит и аз си тръгнах, но тогава настана страхотна врява, защото офицерът полудя. Профуча покрай мен, размахвайки растението си, но някой метна една сопа в краката му и го повали. Мисля, че това беше най-вълнуващият двубой, който съм гледала.

— Смело ли се сражаваха?

— Не кой знае колко. Имаше много спорове за правилата — нали знаеш какво правят мъжете, когато не им се започва.

— „До края на дните си ще се гордея с честта, че към мен е отправено такова предизвикателство, пред каквото не се е изправяла никоя друга птица. Но за мое дълбоко съжаление трябва да заявя, че не мога да приема, и то поради три причини. Първата е, че макар и да имаш пера по крилете си, аз няма да се бия срещу тях, а срещу главата и гърдите ти. Така ти не си пернато създание, с което да се сражавам.“ Знаеш ли тази история?

Тя се усмихна и поклати глава.

— Много е хубава. Някой път ще ти я разкажа. Щом си живеела близо до Кървавото поле, значи семейството ти е високопоставено. Да не си армигета?

— На практика, всички ние сме армигети или ликуващи. Боя се, че орденът е доста аристократичен. Понякога се приема и някоя дъщеря на оптимат, подобно на моя случай, но само ако оптиматът от дълго време е приятел на ордена. Такива сме само три. Чувала съм, че някои оптимати вярват, че ако направят голямо дарение, ще осигурят място на дъщерите си, но в действителност не е така — те трябва да помагат дълго време и по най-различни начини, не само с пари. Разбираш ли, светът не е толкова покварен, колкото смятат хората.

— Мислиш ли, че е подобни ограничения в ордена са правилни? — попитах я аз. — Вие служите на Помирителя. Той да не би да е питал възкресените дали са армигери или ликуващи?

Тя се усмихна отново.

— Този въпрос многократно е бил обсъждан в ордена. Но има и други ордени, които са отворени за оптиматите и за по-низшите съсловия. Като оставаме такива, каквито сме, ние имаме големи приходи, които да използваме за делата си, а също така и голямо влияние. Ако се грижехме само за определен тип хора, тогава щях да кажа, че си прав. Но ние не правим така. Когато можем, помагаме дори на животните. Конекса Епихарис казваше, че трябва да спрем до насекомите, но после видяла как една от нас — послушничка, искам да кажа — се опитвала да изправи крилото на една пеперуда.

— А не те ли безпокои фактът, че тези войници са правили всичко възможно, за да убиват асциани?

Отговорът й бе коренно различен от всичко, което очаквах.

— Асцианите не са хора.

— Нали ти казах, че съседът ми е асцианин. Доколкото виждам, вие се грижите за него по същия начин, по който и за нас.

— А аз ти казах, че когато можем, помагаме и на животни. Не ти ли е известно, че хората са в състояние да изгубят човешкото в себе си?

— Имаш предвид зоантропите. Срещал съм такива.

— Да, именно тях. Те преднамерено са се отказали от човешкото в себе си. Има и други, при които това е станало неволно, често дори когато си мислят, че се усъвършенстват и се издигат до някакво по-висше състояние от онова, в което са се родили. А трети, подобно на асцианите, просто са били лишени от човешката си същност.

Помислих си за Баландерс — как падаше от стената на замъка си във водите на Дютурна.

— Но, разбира се, тези… неща заслужават съчувствието ни.

— Животните заслужават съчувствието ни. Затова и орденът се грижи за тях. Но не е убийство, когато човек убие животно.

Седнах и хванах ръката й. Едва сдържах възбудата си.

— Мислиш ли, че ако нещо — да кажем, ръката на Помирителя, — може да изцери човешко същество, то няма да успее да направи същото и за някой, който не е човек?

— Имаш предвид Нокътя. Затвори си устата, ако обичаш — караш ме да се смея, като говориш такива неща. А не ни е позволено да се смеем пред външни хора.

— Значи знаеш!

— Твоята болногледачка ми разказа. Заяви, че си луд, но мил и че не вярва, че си способен да нараниш някого. Тогава я разпитах и тя ми разказа, че Нокътя уж е у теб и че понякога можеш да лекуваш болните и дори да възкресяваш мъртъвци.

— И ти ли вярваш, че съм луд?

Без да престава да се усмихва, тя кимна.

— Но защо? Няма значение какво ти е казала Пелерината. Да съм казал нещо, което да те кара да мислиш, че съм луд?

— Може би е в чара ти. Ти изобщо нищо не каза. Или поне не много. Но ти не си един човек.

И млъкна. Може би ме чакаше да отрека, но и аз мълчах.

— Има нещо в лицето ти и в начина, по който се движиш… знаеш ли, че аз всъщност дори не знам името ти? Тя така и не ми го каза.

— Севериън.

— Аз съм Ава. Севериън е от двойните имена, нали? Севериън и Севера. Имаш ли сестра?

— Не зная. И да имам, тя е вещица.

Ава пропусна това покрай ушите си.

— Говоря за твоето друго аз. Тя има ли си име?

— Значи знаеш, че е жена.

— Да. Докато разнасях храната, за миг си помислих, че някоя от сестрите ликуващи е дошла да ми помага. Огледах се и видях теб. Отначало сякаш бе само когато те виждах с крайчеца на окото си, но понякога и сега, докато седим тук, я забелязвам дори когато гледам право в теб. Понякога, като извръщаш поглед, като че ли изчезваш и вместо теб се появява висока бледа жена, която сякаш ползва лицето ти. Само не ми казвай, моля те, че съм прекалила с постенето. Всички ми казват така, но не е вярно. Пък дори и да е вярно, не се отнася за този случай.

— Казва се Текла. Нали помниш какво каза преди малко за загубата на човешки облик? Да не би да намекваше за нея?

— Не. — Ава поклати глава. — Но исках да те питам нещо. Има още един пациент като теб. Чух, че сте дошли заедно.

— Имаш предвид Милес. Не, между моя и неговия случай няма нищо общо. Няма да ти разказвам за него. Би трябвало да го направи само той и никой друг. Мога обаче да ти разкажа за себе си. Чувала ли си за трупоядците?

— Ти не си от тях. Преди няколко седмици имахме трима пленени бунтовници. Зная какво представляват.

— Но как се различават те от нас?

— При тях… — Тя затърси подходящите думи. — При тях нещата са извън контрол. Говорят си сами — разбира се, мнозина го правят, — но и виждат неща, които не съществуват. У тях има самота и нещо себично. Ти не си такъв.

— И все пак съм — казах аз. И без да влизам в подробности, й разказах за пира на Водалус.

— Накарали са те — каза тя, когато завърших. — Ако си показал чувствата си, са щели да те убият.

— Не е там работата. Там пих алзабо. Ядох от плътта й. И отначало ми беше гадно, както казваш, макар че ми харесваше. Тя беше в мен и споделих живота, който беше неин, макар че бе мъртва. Можех направо да усетя как се разлага. През първата нощ сънувах един неин сън, беше чудесен. Когато бродя из спомените си, той е една от най-големите ми скъпоценности. След това се случи нещо ужасно и понякога сякаш сънувах наяве — мисля, че точно това са приказването и погледите ми, за които спомена. Сега, а изглежда и за дълго, тя сякаш отново е оживяла, но вътре в мен.

— Не мисля, че и останалите са такива.

— Аз също. Не и от онова, което съм чувал за тях. Има ужасно много неща, които не разбирам. Това, което току-що ти разказах, е едно от главните.

Ава помълча известно време, после очите й се разшириха.

— Ами Нокътя? Онова нещо, в което вярваш. Тогава беше ли у теб?

— Да, но не знаех какво може да прави. Не действаше… или всъщност действаше, беше съживил една жена, Доркас, но не знаех какво се е случило, откъде е дошла. Ако знаех, бих могъл да спася Текла, да я върна.

— Но е бил у теб, нали?

Кимнах.

— Не разбираш ли? Той я е върнал. Току-що каза, че може и да е действал, без ти самият да знаеш. Ти си го имал и си имал и нея, разлагаща се, както сам се изрази, вътре в теб.

— Без тялото…

— Ти си материалист като всички невежи. Но това не прави от материализма истина. Не разбираш ли? В крайна сметка най-важни са духът, мечтите, мисълта, любовта и действието.

Бях така поразен от идеите, които се заблъскаха в главата ми, че за известно време загубих дар-слово и просто седях, обгърнат от собствените си мисли. Когато най-сетне отново дойдох на себе си, се учудих, че Ава все още не си е отишла. Опитах се да й благодаря.

— Приятно ми е да седя тук. Ако се появи някоя сестра, ще кажа, че стоя за всеки случай — някой от болните може да се почувства зле.

— Все още не съм решил за думите ти за Текла. Ще ми се наложи здравата да помисля, може би няколко дни. Казват, че съм доста тъп.

Тя се усмихна и трябва да призная, че казах последните думи (които не бяха далеч от истината) предимно за да я накарам да се усмихне.

— Не бих казала. По-скоро си задълбочен.

— Както и да е, имам един друг въпрос. Често, когато се опитвам да заспя или когато се събуждам нощем, се опитвам да свържа провалите и успехите си. Искам да кажа, когато използвах Нокътя и съживявах някого, и когато не успявах да го направя. Струва ми се, че тук не става въпрос просто за късмет, макар и да не зная за какво точно.

— И мислиш, че сега си открил?

— Когато спомена за хората, губещи човешката си същност… това може и да е част от отговора. Имаше една жена… мисля, че тя би могла да бъде именно такава, макар да бе много красива. И един мъж, мой приятел, който беше излекуван, но не напълно. Ако някой изгубва човешката си същност, нищо не пречи някой друг да я открива. Винаги когато някой губи нещо, някой друг го намира. Мисля, че при него беше точно така. Освен това ефектът, изглежда, е по-слаб, когато смъртта е била насилствена…

— Така и предполагах — меко каза Ава.

— Нокътя излекува един маймуночовек, чиято ръка бях отсякъл. Може би защото аз го бях направил. И помогна на Йонас, но аз… Текла… използвахме едни и същи бичове.

— Силите на изцелението ни предпазват от Природата. Защо му е на Несътворения да ни предпазва от себе си? Ние сами можем да се предпазваме от себе си. Може би ще ни помогне само когато съжаляваме за онова, което сме сторили.

Кимнах, все още замислен.

— Отивам в параклиса. Ти си достатъчно добре, за да ходиш. Искаш ли да дойдеш с мен?

Докато се намирах под широкия брезентов покрив, си мислех, че той е целият лазарет. Едва сега видях, макар и смътно в тъмнината, че той се състои от множество палатки и павилиони. Повечето, в това число и нашата, бяха открити, за да се проветряват — стените им бяха навити като платна на пуснал котва кораб. Не влязохме в никоя, а тръгнахме по лъкатушещите между тях пътечки — сториха ми се безкрайни — и стигнахме до една палатка, чиито стени бяха спуснати. Беше от коприна и светеше в яркочервено от лампите вътре.

— Някога сме имали голяма катедрала — каза Ава. — В нея можели да се поберат десет хиляди души, а когато била сгъната, се побирала в един фургон. Домницелата ни я изгорила малко преди да вляза в ордена.

— Зная. Виждал съм я — отговорих аз.

В копринената палатка коленичихме пред прост олтар, отрупан с цветя. Ава се молеше. Тъй като не знаех никакви молитви, аз без думи заговорих на онзи, който понякога бе вътре в мен, а понякога, както казал онзи ангел — безкрайно далеч.