Цитаделата на аутарха

17. Рагнарок — последната зима

Стори ми се странно да се събудя без оръжие. Не зная защо, това бе първата сутрин, когато се почувствах така. След унищожаването на Терминус Ест аз спах по време на разграбването на замъка на Баландерс без никакъв страх, а после тръгнах на север отново без никакви опасения. Предишната нощ също спах без оръжие на върха на скалата и (може би само защото бях много уморен) също не се страхувах. Сега си мисля, че по време на всички онези дни, а всъщност още по-рано, откакто напуснах Тракс, аз все повече се отдалечавах от гилдията си и започвах да мисля за себе си, че съм именно такъв, за какъвто ме смятат хората, с който се срещам — нещо като търсач на приключения, както споменах предната вечер в разговора си с учителя Аш. Като палач гледах на меча си не толкова като на оръжие, а по-скоро като на инструмент и символ на поста си. Сега, като се вглеждам в миналото, той бе станал за мен оръжие. А в онзи момент нямах оръжие.

Тези мисли минаваха през главата ми, докато лежах с ръце под главата в удобната постеля на учителя Аш. Ако смятах да оставам в разорените от войната краища, трябваше да си набавя оръжие, а и би било разумно да имам такова дори и да реша отново да тръгна на юг. Въпросът бе дали да тръгвам на юг, или не. Ако останех тук, рискувах да попадна в някое сражение, където можеха да ме убият. Но връщането на юг би било дори още по-опасно. Абдиесус, архонтът на Тракс, сигурно бе обявил награда за залавянето ми. А и от гилдията несъмнено щяха да се погрижат за смъртта ми, ако разберяха, че съм някъде в околностите на Несус.

След като известно време се колебах какво да предприема, както обикновено става, когато не си се събудил напълно, си спомних Винок и онова, което ми бе разказал за робите на Пелерините. Тъй като е голямо безчестие, ако някой от клиентите ни умре по време на мъчения или след тях, в гилдията доста старателно ни обучават по медицина. Когато излекувах онова момиче в колибата, внезапно се бях почувствал извисен. Шателена Манеа вече имаше добро мнение за мен и то щеше да стане още по-добро, когато се върнех заедно с учителя Аш.

За известно време бях объркан поради липсата на оръжие. Сега разбрах, че разполагам с такова — решимостта и планът в главата са по-добри от меч, защото върху тях човек наточва собствените си ръбове. Отметнах одеялата, като май едва тогава забелязах колко са меки. Голямата стая бе студена, но изпълнена със светлина. Сякаш и от четирите страни светеха слънца, или пък и четирите стени бяха източни. Отидох гол до най-близкия прозорец и видях вълнистото бяло поле, което смътно усетих още снощи.

Това не бяха облаци, а поле от лед. Прозорецът или бе твърдо застопорен, или аз не успях да се справя с механизма на отварянето му, затова залепих лице на стъклото и погледнах колкото се може по-надолу. Както бях забелязал и преди, Последният дом се издигаше на върха на висока скала. Сега над леда стърчеше само върхът. Минавах от прозорец на прозорец, но отвсякъде гледката бе една и съща. Върнах се при леглото си, навлякох панталоните и ботушите си и наметнах плаща през раменете си, почти без да забелязвам какво правя.

Точно когато приключих с обличането, пристигна учителят Аш.

— Надявам се, че не преча — каза той. — Чух, че си станал.

Поклатих глава.

— Не исках да те притеснявам.

Съвсем неволно прокарах ръце по лицето си. Сега пък някаква идиотска част от мен осъзна, че съм брадясал.

— Смятах да се избръсна, преди да сложа плаща си. Ама че съм глупак. Не съм се бръснал, откакто тръгнах от лазарета… — Умът ми сякаш уморено се мъкнеше през леда, оставяйки езика и устата ми да се справят сами, както намерят за добре.

— Има гореща вода и сапун.

— Чудесно — казах аз. И добавих: — Ако сляза надолу…

Пак онази усмивка.

— Дали ще бъде същото? Ледът? Не. Ти си първият, който се сети. Мога ли да попитам как?

— Преди много време — не, всъщност само преди няколко месеца, но ми се струва, сякаш е било преди цяла вечност — ходих в Ботаническите градини в Несус. Там има едно място, наречено Езерото на птиците, където труповете остават свежи завинаги. Обясниха ми, че това било някакво свойство на водата, но още тогава се чудех що за сила притежава тя. Има и едно друго място, наричат го Градината на джунглата, където листата са по-зелени, отколкото съм вярвал, че могат да бъдат — не яркозелени, а тъмни от зеленина, сякаш растенията никога не успяват да използват цялата енергия, която излива върху тях слънцето. Хората там сякаш не са от нашето време, макар и да не мога да кажа дали са от миналото, от бъдещето или от нещо друго, което не е нито минало, нито бъдеще. Те имаха малка къща. Беше много по-малка от тази, но някак си приличат. Откакто ги напуснах, често си мисля за Ботаническите градини и понякога съм се чудел дали тайната им не е състои в това, че времето сякаш е спряло при Езерото на птиците и се движи напред или назад — накъдето и да е, — когато ходиш по пътеката в Градината на джунглата. Може би наприказвах прекалено много неща?

Учителят Аш поклати глава.

— Когато идвах насам, видях къщата ти на върха на тази скала. Но когато се изкатерих, тя бе изчезнала, а клисурата долу не изглеждаше по начина, по който я помнех. — Не знаех какво още да кажа и замълчах.

— Прав си — каза учителят Аш. — Поставен съм тук да наблюдавам това, което виждаш сега. По-ниските нива на дома ми обаче достигат до по-стари периоди, а твоят е най-древният от тях.

— Това ми прилича на чудо.

Той поклати глава.

— По-голямо чудо е, че тази скала е пощадена от ледниците. Много по-високи върхове са погребани. Тази се е запазила благодарение на географска характеристика, която е толкова неясна, че може да бъде плод единствено на случайността.

— Но в крайна сметка и тя ще бъде погребана, нали?

— Да.

— И тогава какво?

— Тогава ще се махна. Всъщност ще се махна малко преди да се случи.

Обзе ме необясним гняв — същото чувство изпитвах понякога като момче, когато учителят Малрубиус не можеше да разбере въпросите ми.

— Искам да кажа, какво ще стане с Ърт?

— Нищо. Това, което виждаш, е последният ледников период. Сега повърхността на слънцето е тъмна. Скоро обаче ще стане ярка и гореща, но самото слънце ще се свие и ще отдава по-малко енергия на планетите си. Накрая, ако някой дойде тук и се изправи върху леда, ще го вижда само като ярка звезда. А ледът под краката му ще бъде не този, който виждаш сега, а атмосферата на този свят. И положението ще остане такова много дълго време. Може би до последния ден на вселената.

Отидох до един от прозорците и отново погледнах обширните ледове.

— Това скоро ли ще се случи?

— Това, което виждаш, е на много хилядолетия в твоето бъдеще.

— Но преди това ледът трябва да започне да се придвижва от юг.

Учителят Аш кимна.

— И да се спуска от планините. Ела.

Спуснахме се на второто ниво на къщата, което едва бях зърнал снощи, докато се качвах нагоре. Прозорците тук бяха много по-малко, но учителят Аш постави два стола пред един от тях и ми направи знак да седна до него и да погледна навън. Беше точно както бе казал — ледът, прекрасен с чистотата си, пълзеше надолу по планинските склонове и водеше битка с боровете. Попитах го дали и тази гледка е от далечното бъдеще. Той отново кимна.

— Няма да доживееш да го видиш отново.

— Но е достатъчно близко, за да стигне един човешки живот?

Той сви рамене и се усмихна под мустак.

— Да кажем, че е въпрос на гледна точка. Ти няма да видиш това. Нито пък твоите деца или внуци. Но процесът вече е започнал. И то много преди да се родиш.

Не знаех нищо за юга, но открих, че мисля за хората на острова от разказа на Халвард, за скъпоценните малки закътани места, където земята може да се обработва, за ловците на тюлени. Тези острови нямаше да приютяват мъжете и техните семейства още много време. Лодките щяха да бъдат избутани по каменистите им брегове с едно последно „Моята жена, моите деца, моите деца, моята жена“.

— До това време мнозина от твоя народ няма да са вече тук — продължи учителят Аш. — Онези, които наричате какогени, великодушно ще ги отведат до по-добри светове. Още повече ще заминат преди окончателната победа на леда. Разбираш ли, аз самият съм потомък на тези бегълци.

Попитах го дали всички ще се спасят.

— Не, не всички — поклати глава той. — Някои няма да поискат да тръгнат, други няма да бъдат намерени. За трети няма да се намери дом.

Известно време седях и гледах обсадената долина и се опитвах да подредя мислите си.

— Винаги съм си мислел, че хората на религията говорят утешителни неща, които не са верни, а хората на науката разказват отвратителни истини — казах накрая. — Шателена Манеа те нарече свят човек, но очевидно си човек на науката, и казваш, че твоите хора са те пратили на нашата мъртва Ърт да изучаваш леда.

— Различието, за което спомена, вече не върши работа. Религията и науката винаги са били въпрос на вярване в нещо. В едно и също нещо. Ти самият си от онези, които наричаш хора на науката, и затова говоря с теб за наука. Ако тук беше Манеа със своите жрици, щях да говоря по друг начин.

Спомените ми са толкова много, че често се губя в тях. Тогава, докато гледах боровете, люлеещи се на вятър, който не можех да усетя, ми се стори, че чувам удари на барабан.

— Веднъж срещнах човек, който твърдеше, че е от бъдещето — казах аз. — Беше зелен — почти като онези дървета — и ми каза, че в неговото време слънцето е по-ярко.

Учителят Аш кимна.

— Няма съмнение, че е казвал истината.

— Но ти ми казваш, че онова, което е сега пред очите ми, е само на няколко човешки живота от мен, че е част от процес, който вече е започнал, и че това е последното заледяване. Или ти си лъжлив пророк, или той.

— Не съм никакъв пророк — отговори учителят Аш. — Нито пък той. Никой от нас не може да узнае бъдещето. Ние говорим за миналото.

Отново изпитах гняв.

— Каза ми, че това е само на няколко живота време.

— Да, така казах. Но за мен ти и тази гледка сте част от миналото.

— Изобщо не съм част от миналото! Аз живея в настоящето.

— От своя гледна точка си прав. Но забравяш, че аз не мога да те гледам от твоята гледна точка. Това е моят дом. Ти гледаш през неговите прозорци. Корените на дома ми потъват надолу в миналото. Без това бих полудял. Така аз чета изминалите векове като книги. Чувам гласовете на отдавна умрели хора, сред които е и твоят глас. Ти мислиш, че времето е една-единствена нишка. А то е всъщност като гоблен, който се простира безкрайно във всички посоки. Аз гледам една-единствена нишка. Ти ще начертаеш някаква цветна линия в бъдещето си, но аз не зная какъв цвят ще бъде тя. Белият може да те доведе до мен, а зеленият — при твоя зелен човек.

Не знаех какво да кажа и само промърморих, че в моите разбирания времето винаги е било нещо като река.

— Да, ти си от Несус, нали? А той е бил град, построен до река. Но някога е бил на брега на морето, така че по-добре да мислиш за времето като за море. Вълните настъпват и се отдръпват, а под тях минават морски течения.

— Бих искал да сляза долу — казах аз. — И да се върна в моето време.

— Разбирам — каза учителят Аш.

— Чудно, че ме разбираш. Ако съм те разбрал правилно, твоето време е най-горното ниво на къщата. Там е леглото ти и другите неща, от които се нуждаеш. Но все пак, според онова, което каза, слизаш да спиш тук, когато не си затрупан с работа. И в същото време казваш, че това време е по-близко до моето, отколкото до твоето собствено.

Той стана.

— Исках да кажа, че аз също бягам от леда. Ще тръгваме ли? Ще ти трябва храна, докато се върнеш при Манеа.

— Ще трябва и на двама ни — казах аз.

Той се обърна да ме погледне, преди да тръгне надолу по стълбата.

— Казах ти, че няма да дойда с теб. Ти сам се увери колко добре е скрита къщата. За всеки, който не извърви пътя съвсем точно, дори и най-ниските етажи ще си останат в бъдещето.

Хванах и двете му ръце с двоен захват зад гърба му и със свободната си ръка го претърсих за оръжие. Нямаше, и въпреки че изглеждаше силен, не бе толкова, колкото се опасявах.

— Искаш да ме заведеш при Манеа. Така ли е?

— Да, учителю, и ще си имаме много по-малко неприятности, ако тръгнеш доброволно. Кажи ми къде да намеря въже. Не искам да те завързвам с колана ти.

— Нямам въже — каза той.

Завързах го с пояса, както и бях намислил.

— Когато се отдалечим, ще те развържа, стига да ми дадеш дума, че ще се държиш разумно.

— Приех те в дома си като гост. Нараних ли те с нещо?

— Само малко, но няма значение. Харесваш ми, учителю Аш, и те уважавам. Надявам се да не възразяваш срещу онова, което правя с теб, така както аз не възразих срещу онова, което ти стори на мен. Но Пелерините ме изпратиха да те взема и откривам, че съм човек, на когото може да се разчита, ако разбираш какво имам предвид. А сега слез бавно по стълбата. Ако паднеш, няма да можеш да се спреш.

Отведох го в стаята, където ме бе поканил вчера вечерта, и взех малко от твърдия хляб и пакет сушени смокини.

— Вече не мисля за себе си като за един човек — продължих аз. — Но бях възпитан като… — На езика ми бе да кажа „палач“, но разбрах (може би за първи път), че този термин не е най-точният за онова, с което се занимава гилдията, и затова реших да използвам официалното название. — Като Търсещ истина и покаяние. Ние държим на думата си и изпълняваме онова, което сме казали, че ще изпълним.

— И аз имам свои задължения. На горния етаж, там, където прекара нощта.

— Страхувам се, че ще трябва да останат неизпълнени.

Докато излизахме от къщата и се спускахме надолу, той мълчеше. После каза:

— Ако мога, ще дойда с теб. Често ми се е искало да прекрача през тази врата и никога да не спра.

Казах му, че ако се закълне в честта си, ще го развържа още сега. Той поклати глава.

— Може да си помислиш, че съм те предал.

Не разбрах какво иска да каже.

— Може би някъде съществува една жена, която наричах Вайн. Но твоят свят си е твой свят. Мога да съществувам в него само ако вероятността за съществуването ми е висока.

— Но аз съществувах в твоя дом, нали?

— Да, но защото твоята вероятност беше пълна. Ти си част от миналото, от което произлизаме и аз, и домът ми. Въпросът е дали аз съм бъдещето, към което вървиш ти.

Спомних си зеления човек в Салтус, който си беше съвсем истински.

— Значи ще се спукаш като сапунен мехур? — попитах аз. — Или ще изчезнеш като дим?

— Не зная — отговори той. — Не зная какво ще стане с мен. Нито пък къде ще отида, когато това се случи. Затова не съм тръгвал по свое желание.

Хванах го за ръката (може би защото си помислих, че така ще успея да го задържа при себе си) и продължихме. Придържах се към начертания от Манеа маршрут и Последният дом се извисяваше зад мен толкова истински, колкото и всяка друга постройка. Умът ми беше зает с всички онези неща, които ми беше казал и показал, така че за известно време, може би двадесет-тридесет крачки, не поглеждах към него. Накрая забележката му за гоблена ми напомни за Валерия. Стаята, в която ние двамата ядяхме сладкиши, беше цялата в гоблени и онова, което беше споменал за нишките, ми напомняше за лабиринта от тунели, през които бягах, преди да се натъкна на нея. Понечих да му разкажа, но той бе изчезнал. Ръката ми хвана въздуха. За миг Последният дом сякаш се клатеше като кораб върху океана си от лед, след което се сля с тъмната скала, върху която бе кацнал. Ледът се превърна в онова, което преди си мислех, че е — облаци.