Бягащият човек

…междинно отчитане — минус 077…

Тръгна си от Моли десет минути след полунощ, олекнал с хиляда и двеста долара. Търговецът му беше продал и малко на брой, но много полезни неща — сива перука, очила, подплънки за уста и пластмасови зъби, които леко изменяха линията на устните му.

— И накуцвай леко, докато ходиш — беше го посъветвал Моли. — Без да привлича вниманието. Съвсем леко. Помни, че имаш способността да объркваш хората и трябва да я използваш. Тази песен не я ли помниш?

Ричърдс не помнеше песента.

Според новите документи в портфейла му той беше Джон Грифън Спрингър, търговец на печатащи ленти от Хардинг, четиридесет и три годишен, вдовец. Нямаше квалификация на техник, но това не беше лошо, защото Ричърдс трудно можеше да мине за такъв.

Излезе отново на Робърт стрийт в дванадесет и половина — най-подходящия час да го пребият, оберат или убият, но съвсем неподходящ за незабелязано измъкване. Но все пак беше живял южно от Канала цял живот.

Движеше се на запад и след две мили пресече Канала, малко преди да се влее в езерото. Видя група пияници, сгушени около малък огън, и няколко плъха, но ченгета нямаше. Към един и петнадесет вече пресичаше „ничията земя“ — територията от северната страна на Канала, застроена със складове, евтини ресторанти и пристанищни кантори. В един и половина вече крачеше сред достатъчно хора, тръгнали от един мръсен вертеп към следващия, и спокойно взе такси.

Сега шофьорът не го погледна втори път.

— Летището — каза Ричърдс.

— Готово, мой човек.

Пристигнаха на летището в два без десет. Ричърдс мина, накуцвайки, покрай няколко ченгета, но те не му обърнаха никакво внимание. Купи си билет до Ню Йорк — това беше най-близко до ума. Пътниците бяха около четиридесет, повечето от тях задрямали бизнесмени и студенти. Полицаят в кабинката спа през целия път. След малко и Ричърдс задряма.

Приземиха се в три часа и шест минути. Ричърдс слезе и напусна необезпокояван летището.

В три и петнадесет таксито се носеше по надлеза Линдси. Прекосиха Сентръл парк по диагонал и в три и двадесет Ричърдс потъна в най-големия град на лицето на земята.

…междинно отчитане — минус 076…

Реши да се скрие в „Брант“ — не особено хубав хотел в Ийст Сайд. Тази част на града постепенно навлизаше в нова ера на благоденствие. И все пак „Брант“ се намираше на по-малко от миля от съвсем западналия Манхатън. Докато се регистрираше, той пак си спомни думите на Килиън — „Стой близо до своите хора“.

След като слезе от таксито, отиде пеша до Таймс Скуеър, не искаше да се регистрира в хотел в ранните утринни часове. Петте часа и половина от три и тридесет до девет часа прекара в едно нощно порнокино. Беше умрял за сън, но и двата пъти, когато задряма, го събуди усещането за пръсти, които леко пълзят по вътрешната част на бедрото му.

— Колко време ще останете, сър? — попита администраторът, поглеждайки името на Джон Гр. Спрингър в книгата.

— Не знам — каза Ричърдс, като се опитваше да звучи непринудено. — Нали разбирате, всичко зависи от клиентите.

Той плати шестдесет долара за два дни и взе асансьора до двадесет и третия етаж. Стаята имаше мрачен изглед към реката — мръсната Ийст ривър.

Стаята беше чиста, но неподдържана. Една врата я отделяше от банята и тоалетната и оттам се чуваше постоянният дразнещ шум от повреденото казанче. Ричърдс не можа да го отстрани дори когато намести поплавъка.

Качиха му закуската — яйца на очи върху препечена филия, портокалов сок, кафе. Ричърдс посрещна приветливо момчето с подноса и му остави бакшиш. Когато свърши със закуската, той извади видеокамерата и я разгледа. Точно под визьора беше поставена малка метална табелка с надпис „ИНСТРУКЦИИ“. Ричърдс зачете:

1. Пъхнете касетката в отвора, докато чуете изщракване.

2. Фокусирайте чрез кръстчето на визьора.

3. Натиснете копчето за запис на звук и образ.

4. Когато чуете сигнал, касетката ще изскочи навън автоматично.

Записно време — 10 минути.

„Добре — помисли си Ричърдс. — Могат да ме погледат как спя.“ Той постави камерата на бюрото до Библията на Гидиън и с кръстчето на визьора фокусира леглото. Стената беше гола и най-обикновена. Не виждаше как някой може да разбере местоположението му по леглото или фона зад него. На тази височина уличният шум беше незначителен, но за всеки случай щеше да остави душа да тече.

Той за малко не натисна копчето, навреме се сети, че ще влезе в кадър както си беше с грима. Част от него можеше да свали, но сивата коса трябваше да остане. Сложи калъфката на възглавницата върху главата си и тогава натисна копчето. Отиде до леглото и седна с лице към обектива.

— Ку-ку — обърна се с приглушен от плата глас Ричърдс към огромната си слушателска и зрителска публика, която щеше да гледа този запис по-късно довечера с ужас и интерес. — Не можете да ме видите, но се смея в лицето ви, говняри.

Той легна, затвори очи и се опита да не мисли за нищо. Когато десет минути по-късно касетката изскочи обратно, Ричърдс спеше дълбоко.

…междинно отчитане — минус 076…

Събуди се малко след четири следобед — значи ловът беше започнал. Преди три часа, като се вземе предвид часовата разлика. Прималя му от тази мисъл.

Постави нова касета в камерата, взе Библията на Гидиън и в продължение на десет минути чете десетте божи заповеди с глава в калъфката на възглавницата.

В чекмеджето на бюрото имаше пликове, но бяха с името и адреса на хотела. Поколеба се и реши, че всъщност това е без значение. Налагаше се да повярва на Килиън, че администрацията на игрите няма да предаде местоположението му на Маккоун и неговите хрътки. Гълъби не му бяха дали и трябваше да използва пощенските служби.

Ричърдс пусна касетките в кутията за междуградска поща до асансьора, изпълнен с лоши предчувствия. Макар че пощенските служби не получаваха пари за издаването на участниците в игрите, всичко изглеждаше ужасно рисковано. Но в противен случай щяха да прекратят плащането, а Ричърдс не трябваше да го позволи.

Върна се в стаята си, спря душа (банята беше пълна с пара като тропическа джунгла) и легна на леглото, за да помисли.

Как да бяга? Кое беше най-доброто, което можеше да направи?

Опита се да се постави на мястото на предишните участници. Първият инстинкт, разбира се, е животински. Потъни в земята! Изкопай си дупка и се скрий в нея. Точно това бе направил. Хотел „Брант“. Ловците очакваха ли това? Да. Всъщност те нямаше да търсят бягащия човек. Щяха да търсят криещия се човек.

Можеха ли да го открият в неговата дупка?

Много му се искаше да си отговори с „не“, но не можеше. Беше се маскирал добре, но набързо. Малко хора са наблюдателни, но все се намира по някой такъв. Може би вече го бяха познали. Администраторът. Момчето, което му донесе закуската. Може би дори някой от мъжете в порнокиното на Четиридесет и втора улица.

Не много вероятно, но възможно.

А това, на което най-много разчиташе — фалшивата лична карта от Моли? Колко време щеше да върши работа? Добре, шофьорът на таксито можеше да каже, че е в Южния град. А ловците бяха страшно адски добри. Щяха да притиснат здраво всеки, който го познаваше — от Джек Крейгър до онази кучка Айлийн Дженър в дъното на коридора. Ще стане напечено. Колко ли време ще мине, преди някой нещастник като Флапър Донигън да се изпусне, че Моли подправя документи при нужда. А ако намерят Моли — край. Търговецът щеше да мълчи само докато отнесе два-три удара — беше достатъчно хитър, за да си изпроси няколко белега, които да показва из квартала. Само тогава къщата му нямаше да пламне случайно някоя нощ. А после? Една проста проверка по трите летища на Хардинг щеше да разкрие среднощната разходка на Джон Гр. Спрингър до големия град.

Ако хванат Моли.

„Да предположим, че го хванат. Трябва да предположа, че ще го хванат“.

Значи да бяга. Накъде?

Не знаеше. Беше прекарал целия си живот в Хардинг. В Средния запад. Не познаваше източното крайбрежие. Нямаше къде да отиде и да се чувства в свои води. Тогава накъде? Накъде? Мрачни картини се появиха в измъченото му съзнание. Лесно намират Моли. Измъкват името Спрингър, след като са му изтръгнали два нокътя и налели в пъпа му лесно запалима течност със заплахата да драснат клечка кибрит. С едно бързо обаждане откриват номера на полета до Ню Йорк (приятни, небиещи на очи мъже в габардинени палта с еднаква кройка) и пристигат тук в 2.30 източнопоясно време. Други мъже вече са научили адреса на „Брант“ след щателна проверка по телекса на всички отседнали в нюйоркските хотели, чиито данни се вкарват в компютър всеки ден. Сега са отвън, обкръжили сградата. Шофьори на автобуси, прислужници, администратори, бармани — всички са заместени с Ловци. Шестима вече се изкачват по противопожарния изход. Други петдесет вече са блокирали и трите асансьора. Все повече и повече паркират всъдеходите си около сградата. Сега са в коридора, след миг вратата ще е разбита и те ще нахълтат. Над мускулестите им рамене — камера, поставена върху подвижен статив, работеща на пълни обороти, за да заснеме всичко за поколенията, докато те го превръщат в хамбургер.

Плувнал в пот, Ричърдс се изправи. Нямаше дори оръжие. Все още.

„Бягай! Бързо!“

Бостън като начало. Ще свърши работа.

…междинно отчитане — минус 074…

Напусна стаята си в пет следобед и слезе във фоайето. Администраторът се усмихваше, вероятно в очакване на вечерната си почивка.

— Добър ден, мистър… ъ-ъ…

— Спрингър — Ричърдс се усмихна в отговор. — Изглежда, имам късмет, приятелю. Трима клиенти, които изглеждат… отзивчиви. Ще остана в прекрасната ви стая още два дни. Може ли да платя предварително?

— Разбира се, сър.

Парите преминаха от едната ръка в другата. Все още усмихнат, Ричърдс се върна в стаята си. Коридорът беше празен. Закачи табелката „НЕ БЕЗПОКОИТЕ“ на дръжката на вратата и бързо изтича до противопожарното стълбище. Имаше късмет и не срещна никого. Слезе до приземния етаж и се измъкна незабелязано от страничния изход. Дъждът беше спрял, но навъсените облаци все още висяха над Манхатън. Въздухът миришеше като разтекла се батерия. Ричърдс се отказа от куцането и тръгна бързо. Измина пеша разстоянието до терминала на електробусите Порт Оторити. Все още можеше да си купиш билет за кола на „Грейхаунд“, без да казваш името си.

— Бостън — обърна се Ричърдс към брадатия продавач зад гишето.

— Двадесет и три парчета, приятел. Тръгва точно в шест и петнадесет.

Подаде парите. Оставаха му близо три хиляди долара. Трябваше да убие един час, а чакалнята беше претъпкана с хора — много от тях доброволци със сини барети и млади, безизразни и жестоки лица. Купи си порносписание, седна, разтвори го пред себе си и се прикри зад него. През следващия час остана втренчен в списанието, като от време на време обръщаше страницата, за да не изглежда като статуя. Когато рейсът пристигна на сектора, той се затътри към отворените врати заедно с останалите пътници.

— Ей! Ей, ти!

Ричърдс се огледа. Едно ченге се приближаваше тичешком. Замръзна на мястото си, неспособен да помръдне. Някаква част от мозъка му крещеше, че точно тук ще му е краят, тук, в този лайнян автобусен терминал с парчета размазана дъвка по пода и обичайните гнусотии, надраскани по наслоените с мръсотия стени. Плячка на някакво тъпо ченге с повече късмет.

— Спрете го! Спрете го!

Полицаят гледаше в друга посока. Не беше за него. Ричърдс го видя — някакво дрипаво хлапе, което тичаше към стълбите, размахало дамска чанта в ръката си и поваляше хората, застанали на пътя му, като кегли за боулинг. То и преследвачът му се скриха от погледа, като взимаха по три стъпала наведнъж. Групата от посрещачи и пътници ги погледна със слаб интерес и повече не им обърна внимание, сякаш нищо не се беше случило.

Ричърдс се нареди на опашката, разтреперан и вледенен. Срути се в една седалка в дъното на автобуса. Машината безшумно изкачи рампата и навлезе в потока на движението. Полицаят и неговата жертва бяха изчезнали в тълпата от хора.

„Ако имах оръжие, щях да го застрелям на място — помисли си Ричърдс. — Господи, о, Господи.“

„Следващия път няма да е крадец на чанти. Следващия път ще си ти.“

…междинно отчитане — минус 073…

Сградата на Младежката християнска организация в Бостън се издигаше в горния край на Хънтингтън авеню. Тя беше огромна, стара и почерняла с годините, приличаше на гигантски сандък. Намираше се в някога (средата на миналия век) по-добрата част на града. Издигаше се като гузен спомен за друго време, други дни, а старомодните неонови букви още примигваха над сцената на този грешен театър. Изглеждаше като скелета на една унищожена идея.

Когато Ричърдс влезе във фоайето, администраторът спореше с едно дребно и дрипаво чернокожо момче, облечено в килболна фланелка, която беше толкова голяма, че се спускаше върху сините му джинси чак до коленете. Темата на спора, изглежда, беше автоматът за дъвки, поставен до входната врата.

— Загубих си петте цента, беличък. Загубих си шибаните пет цента.

— Ако не се махнеш, ще извикам полицая на сградата, момче. Толкоз! Повече няма да говорим.

— Ама тая шибана машина ми взе парите.

— Спри да псуваш, отрепко.

Администраторът, строг мъж, който изглеждаше в края на тридесетте, се пресегна и сграбчи фланелката. Тя беше прекалено широка, за да може да разтърси момчето в нея.

— Хайде, изчезвай. Свърших с приказките.

Момчето разбра, че не се шегува и почти комичната маска на омраза и войнственост под естествения му слънчев загар се разпадна и смени от обидена и отчаяна гримаса.

— Слушай, т’ва бяха единствените ми пет цента. Машината за дъвки ми изяде парата! Тая…

— Сега ще извикам ченгето — администраторът се обърна към копчетата на едно табло. Сакото му, беглец от някой оказионен щанд, се залюля уморено около кльощавия му задник.

Момчето изрита стоманения крак на автомата и хукна към вратата.

— Гаден бял педераст!

Администраторът погледна след него, а бутонът за охраната, истински или измислен, остана ненатиснат. Усмихна се на Ричърдс. Зъбите му приличаха на стара клавиатура с няколко липсващи клавиша.

— Вече не можеш да говориш с негрите. Ако бях шеф на Мрежата, щях да ги държа всички зад решетките.

— Наистина ли си е загубил монетата? — попита Ричърдс, докато се подписваше в книгата като Джон Дийгън от Мичигън.

— И така да е, откраднал я е — каза администраторът. — Предполагам, че не ме лъжеше. Но ако му бях дал петте цента, до довечера двеста негърчета щяха да дойдат и да твърдят същото. Къде се учат да говорят така? Ей това искам да знам. На родителите им не им ли пука какво правят? Колко време ще останете, мистър Дийгън?

— Не знам. В града съм по работа — опита се да докара една приветлива усмивка и когато успя, се усмихна широко. Администраторът го забеляза веднага (вероятно от отражението на Ричърдс, което го гледаше от дълбините на плота от фалшив мрамор, излъскан от милиони лакти) и се усмихна в отговор.

— Петнадесет и петдесет, мистър Дийгън — той плъзна към него ключа, закачен на изтъркан дървен ключодържател.

— Благодаря — Ричърдс плати в брой.

Пак не му поискаха личната карта. Бог да поживи Младежката християнска организация. Отиде до асансьорите и погледна към библиотеката в края на коридора вляво. Беше слабо осветена от оплюти от мухите жълти глобуси, а един стар човек прелистваше някаква книга, като бавно и методично обръщаше страниците с треперещ пръст. От мястото си до асансьорите Ричърдс чуваше тежкото му дишане и усети смесица от ужас и съжаление.

Асансьорът звънна, когато слезе на етажа и вратите му се отвориха мързеливо. Когато влезе, администраторът каза високо:

— Срамота и грях е. Всички бих ги сложил зад решетките — Ричърдс вдигна поглед, като мислеше, че администраторът говори на него, но той не гледаше никого.

Фоайето беше съвсем празно и съвсем тихо.