Бягащият човек

…междинно отчитане — минус 036…

Колата спря на входа на покрития паркинг и реакцията на полицаите не закъсня.

— ПРОДЪЛЖАВАЙТЕ ДА СЕ ДВИЖИТЕ — прогърмя мегафонът. — ХОРАТА НА ВОЕННОВЪЗДУШНАТА ПОЛИЦИЯ СА ВЪТРЕ. КАКТО БЕШЕ УГОВОРЕНО.

Ричърдс за пръв път повдигна своя мегафон към устните си:

— ДЕСЕТ МИНУТИ — каза той. — ТРЯБВА ДА ПОМИСЛЯ.

Отново тишина.

— Не разбирате ли, че ги принуждавате да го направят? — Амелия учудващо добре контролираше гласа си.

Той се изхили със стегнато гърло. Звукът напомняше на пара под налягане, която излиза от чайник.

— Те знаят, че се каня да ги изиграя. Но не знаят как.

— Не можете. Още ли не сте го разбрали?

— Може и да мога…

…междинно отчитане — минус 035…

— Слушай ме. Когато започнаха Игрите, хората казваха, че те са най-голямото забавление, защото никога не е имало подобно нещо. Но всъщност нищо ново под слънцето. Гладиаторите в Рим са правили същото. А има и още една игра. Покер. В покера най-високата ръка е кентфлош роял от пики. Има един вид покер, който е най-трудният. Играеш с пет карти. Четири от тях са на масата с лице нагоре. Петата е обърната в средата. Плащаш няколко цента и оставаш в играта. Даваш около половин долар и можеш да видиш покритата карта на съседа. Но когато залозите се качат, покритата карта ти се струва все по-голяма и все по-важна. След няколко последователни залагания, когато си сложил на масата всичките си спестявания, колата и къщата, за теб престава да съществува всичко освен тази карта. Само че от мен не се искат пари за залог. Те имат хората, оръжието и времето. Играем с техните карти, с техните чипове, в тяхното казино. Хванат ли ме, свършен съм. Но може би съм подредил тайно картите. Обадих се на телевизията в Роклънд. Телевизията — това е моята десетка пика. Трябваше да ме пуснат да мина, защото всички ги гледаха. След първата блокада вече нямаха шанс да ме унищожат. Щом нещо се излъчва по Безплатната телевизия, значи е истина. И ако цялата страна видеше как полицаите убиват заложницата ми — почтена заможна жена от средната класа, — всички щяха да го повярват. Не могат да рискуват — системата работи, но въпреки всичко все по-малко й вярват. Странно, нали? Моите хора са тук. Вече имаше неприятности по пътя. Ако наемниците и полицаите обърнат оръжията си към нас, може да се случи нещо ужасно. Един човек ми каза да се държа за моите хора. Една от причините да пипат толкова нежно е присъствието на моите хора. Моите хора са валето пика. Дамата, жената във всичко това, си ти. Аз съм попът — черният мъж с меча. Това са четирите ми карти. Медиите, опасността от сериозни неприятности, ти, аз. Така, както са, не вършат никаква работа. Един чифт е по-силен от тях. Без асото пика те са нищо. А с асото са непобедими.

Той изведнъж взе чантата й — малка дамска чантичка от имитация на крокодилска кожа със сребърна верижка. Напъха я в джоба си и тя силно го изду.

— Аз нямам асото. Ако бях помислил по-рано, щях да го имам. Но това, което наистина имам, е покритата карта и те не могат да я видят. Затова ще блъфирам.

— Нямате шанс — каза глухо тя. — Какво ще направите с чантата ми? Ще ги застреляте с червилото?

— Толкова много са играли нагласената си игра, че сега ще се хванат. Просто ще се напикаят от страх.

— РИЧЪРДС! ДЕСЕТТЕ МИНУТИ ИЗТЕКОХА.

Ричърдс приближи мегафона до устата си.

…междинно отчитане — минус 034…

— СЛУШАЙТЕ МЕ ВНИМАТЕЛНО! — гласът му прогърмя над акрите пусто поле около летището. Полицаите чакаха напрегнато. — НОСЯ ПЕТ КИЛОГРАМА МОЩЕН ПЛАСТИЧЕН ЕКСПЛОЗИВ «ДИНАКОР», РАЗНОВИДНОСТ НА ДИНАМИТА. ПЕТ КИЛОГРАМА СА ДОСТАТЪЧНИ ДА УНИЩОЖАТ ВСИЧКО И ВСЕКИ В РАДИУС ОТ ШЕСТСТОТИН МЕТРА И ВЕРОЯТНО ДОСТАТЪЧНО, ЗА ДА ВЗРИВЯТ РЕЗЕРВОАРИТЕ НА ЛЕТИЩЕТО. АКО НЕ СЛЕДВАТЕ ИНСТРУКЦИИТЕ МИ, ЩЕ ПРЕВЪРНА ВСИЧКО В АД. КЪМ ЕКСПЛОЗИВА СЪМ ПРИКРЕПИЛ ВЗРИВАТЕЛ НА «ДЖЕНЕРЪЛ АТОМИКС». ИЗДЪРПАЛ СЪМ ПРЪСТЕНА НАПОЛОВИНА. ПРИ НАЙ-МАЛКОТО ДВИЖЕНИЕ МОЖЕТЕ ДА ПЪХНЕТЕ ГЛАВИТЕ СИ МЕЖДУ КРАКАТА СИ И ДА ЦЕЛУНЕТЕ ЗАДНИЦИТЕ СИ ЗА СБОГОМ.

От тълпата се чуха писъци и тя се раздвижи като море при отлив. Полицаите изведнъж разбраха, че няма кого да удържат. Мъже и жени тичаха през шосетата и полето, струпваха се на изходите, катереха се по оградата на летището. Лицата им бяха безумни и изкривени от паника.

Ченгетата неспокойно се размърдаха. На нито едно лице Амелия Уилямс не прочете недоверие.

— РИЧЪРДС? — прогърмя силният глас. — ТОВА Е ЛЪЖА. ИЗЛЕЗ ОТ КОЛАТА.

— ЩЕ ИЗЛЯЗА. НО ПРЕДИ ТОВА ЩЕ ВИ КАЖА УСЛОВИЯТА СИ. ИСКАМ ГОТОВ ЗА ИЗЛИТАНЕ САМОЛЕТ С ПЪЛНИ РЕЗЕРВОАРИ И МИНИМАЛЕН ЕКИПАЖ. САМОЛЕТЪТ ДА Е «ЛОКХИЙД ДЖИ ЕЙ» ИЛИ СВРЪХЗВУКОВ «ДЕЛТА». С ГОРИВО ЗА НАЙ-МАЛКО 2000 МИЛИ. СЛЕД ДЕВЕТДЕСЕТ МИНУТИ ВСИЧКО ДА Е ГОТОВО.

Камерите се залюляха и се отдалечиха още малко. Проблясваха светкавици. Хората от телевизията също бяха неспокойни. Но те трябваше да се съобразяват със своите петстотин милиона зрители. Те бяха истински. Работата беше истинска. А петте килограма динамит на Ричърдс можеха да бъдат просто измислица на престъпното му съзнание.

— РИЧЪРДС? — един мъж, облечен само в тъмен панталон и бяла риза с навити ръкави въпреки есенния студ, се показа иззад няколко коли, на около тридесет метра зад Паркинг-16. Мегафонът му беше по-голям от този на Ричърдс. От това разстояние Амелия можа да види само, че носеше малки очила — те проблясваха в чезнещата светлина. — АЗ СЪМ ЕВЪН МАККОУН.

Ричърдс знаеше името, разбира се. То трябваше да изпълни с ужас сърцето му. Не се изненада, когато откри, че наистина го е страх. Евън Маккоун беше началникът на Ловните. Пряк наследник на Дж. Едгър Хувър и Хайнрих Химлер. Олицетворение на стоманата в ръкавицата на Телевизионната мрежа. Зъл дух. Името, с което плашат непослушните деца. «Ако не престанеш да си играеш с кибрита, Джони, ще пусна Евън Маккоун от гардероба.»

Нещо се разшава в паметта му. Един призрачен глас. «Ти ли го направи, малки братко?»

— ЛЪЖЕШ, РИЧЪРДС. ЗНАЕМ ГО. ЧОВЕК БЕЗ СЪОТВЕТНА ДЛЪЖНОСТ В «ДЖЕНЕРЪЛ АТОМИКС» НЕ МОЖЕ ДА СИ НАБАВИ «ДИНАКОР». ПУСНИ ЖЕНАТА И ИЗЛЕЗ. НЕ ИСКАМЕ ДА УБИЕМ И НЕЯ.

Амелия тихо и пресекливо пое въздух.

— ТОВА МОЖЕ И ДА Е ТАКА В «ЦИВИЛИЗОВАНИЯ СВЯТ», ДРЕБОСЪК — прогърмя Ричърдс, — НО АКО ИЗЛЕЗЕШ НА УЛИЦИТЕ В ПРЕДГРАДИЯТА, МОЖЕШ ДА КУПИШ «ДИНАКОР» НА ВСЕКИ ВТОРИ ЪГЪЛ, СТИГА ДА ИМАШ ПАРИ. АЗ ИМАХ. ФЕДЕРАЦИЯТА НА ИГРИТЕ МИ ГИ ДАДЕ. ОСТАВАТ ВИ ОСЕМДЕСЕТ И ШЕСТ МИНУТИ.

— НЯМА ДА СТАНЕ.

— МАККОУН?

— ДА.

— ИЗПРАЩАМ ВИ ЖЕНАТА. ТЯ ВИДЯ ДИНАМИТА — Амелия го погледна, вцепенена от ужас. — В ТОВА ВРЕМЕ ПО-ДОБРЕ СЕ ЗАДЕЙСТВАЙТЕ. ОСЕМДЕСЕТ И ПЕТ МИНУТИ. НЕ БЛЪФИРАМ, ЗАДНИК ТАКЪВ. САМО ЕДИН КУРШУМ И ВСИЧКИ ОТИВАМЕ В ПЪКЪЛА.

— Не — прошепна тя. Гледаше го, зяпнала и невярваща. — Не можете да мислите, че ще излъжа заради вас.

— Ако не го направиш, мъртъв съм. Ранен съм, съсипан съм и едва говоря, но знам, че това е най-добрият начин. Слушай сега. Динакорът е бял и твърд, малко мазен при докосване. Прилича…

— Не, не! Не! — тя запуши ушите си.

— Прилича на сапун, но много твърд. Сега ще ти опиша взривателя…

Тя се разплака:

— Не мога, не виждате ли? Имам свой граждански дълг. Съзнание. Имам…

— Да, могат да открият, че лъжеш. Само че няма. Защото ако ме прикриваш, те ще ми се подчиняват. И ще отлетя като птичка.

— Не мога.

— РИЧЪРДС, ОСВОБОДИ ЖЕНАТА!

— Пръстенът на взривителя е златист. Около пет сантиметра в диаметър. Прилича на халка за ключове. Прикрепен е към метална пръчка, която прилича на автоматичен молив. Към нея пък е прикрепен спусъкът. Спусъкът прилича на гумичката на молива.

Тя се клатеше напред-назад и хлипаше. Беше хванала с ръце бузите си и ги мачкаше, сякаш бяха от тесто.

— Казах им, че съм го издърпал до половината. Това значи, че си успяла да видиш едно малко зъбче точно над повърхността на динамита. Разбра ли?

Тя не отговори. Плачеше и се поклащаше в седалката си.

— Сигурен съм, че си разбрала — каза меко Ричърдс. — Ти си умно момиче, нали?

— Няма да излъжа.

— Ако те попитат за още нещо, не знаеш. Не разбираш. Не си видяла, била си прекалено уплашена. Освен едно — пръстът ми е бил в халката още от първата блокада. Не си знаела какво е, но то е било непрекъснато в ръката ми.

— По-добре ме убийте веднага.

— Тръгвай. Излизай от колата.

Тя го погледна. Лицето й се тресеше в конвулсии. Устата й се отваряше и затваряше, очите й представляваха огромни черни дупки. Красивата, самоуверена жена с тъмни очила бе изчезнала. Ричърдс се зачуди дали някога отново ще се появи. Едва ли. Поне не напълно.

— Тръгвай! Тръгвай!

— Аз… Аз… О, Господи…

Тя натисна вратата и излезе, олюлявайки се. Закрепи се на крака и се затича. Косата й се развяваше зад нея и тя изглеждаше прекрасна и божествена, докато бягаше, обляна в светлината от милион светкавици.

Пробляснаха карабини, заредени и готови за стрелба. Свалиха ги, когато тълпата я погълна. Ричърдс рискува и показа очите си през прозореца на вратата, но не видя нищо.

Отпусна се в седалката, погледна часовника си и зачака развръзката.

…междинно отчитане — минус 033…

Червената секундна стрелка направи два кръга. После още два. И още два.

— РИЧЪРДС!

Той вдигна мегафона:

— СЕДЕМДЕСЕТ И СЕДЕМ МИНУТИ, МАККОУН.

Ще играе докрай. Това е единственият изход. До момента, в който Маккоун даде заповед за стрелба. Ще бъде бързо. И като че ли вече няма никакво значение.

Дълга, безкрайна пауза. После:

— ТРЯБВА НИ ОЩЕ ВРЕМЕ, РИЧЪРДС. ПОНЕ ТРИ ЧАСА. НА ТОВА ЛЕТИЩЕ НЯМА «ЛОКХИЙД» ИЛИ «ДЕЛТА». ЩЕ ТРЯБВА ДА ПРИЗЕМИМ НЯКОЙ.

Беше го направила. Всемогъщи Боже! Жената бе погледнала в бездната и продължила пътя си. Не беше паднала. Не се беше дръпнала назад. Удивително! Те, разбира се, не й вярваха. Работата им беше да не вярват на никого за нищо. Точно сега сигурно я вкарваха в някоя малка стая в един от терминалите, където я чакат дванадесет избрани човека на Маккоун. И когато тя влезе, разпитът ще започне. «Разбира се, че сте съсипана, мисис Уилямс, но съвсем малко ни помогнете… бихте ли повторили още веднъж… едно малко нещо ни смущава тук… сигурна ли сте, че не беше обратното… как разбрахте… къде… и какво каза той тогава…»

Значи трябваше да печелят време. Да го залъгват с едно или друго оправдание. Имаме проблем с горивото, трябва ни още време. Няма готов екипаж, трябва ни още време. Една краставичка лети над писта нула-седем, трябва ни още време. И не сме успели да я пречупим. Още не е признала, че мощният ти експлозив е една кожена чанта, напълнена с кърпички, портфейл, козметика и кредитни карти. Трябва ни още време.

Още не сме готови да те убием, трябва ни още време.

— РИЧЪРДС?

— СЛУШАЙТЕ МЕ. ОСТАВАТ ВИ СЕДЕМДЕСЕТ И ТРИ МИНУТИ. ПОСЛЕ ВСИЧКО ОТИВА ПО ДЯВОЛИТЕ.

Не последва отговор. Зрителите бяха започнали да се връщат въпреки сянката на Армагедон. Очите им бяха големи, влажни и възбудени. Бяха извадили и насочили към колата електрически фенери, които я обливаха в светлина и отблясъци по ръбовете на разбитото стъкло.

Ричърдс се опита да си представи малката стая, в която щяха да я държат и да я разпитват, но не можа. Журналисти, разбира се, нямаше да допуснат. Ловците на Маккоун щяха да се опитат да я изплашат до смърт и, естествено, щяха да успеят. Но колко щяха да си позволят с жена, която не е от гетата на бедните, където хората нямат лица? Наркотици. Ричърдс знаеше, че съществуват такива наркотици, които биха накарали индианец да изпее целия си живот като детенце. Наркотици, които биха накарали изповедник да разкаже признанията на покаялите се като стенографска машина.

Малко насилие? Новите електрошокови палки, които свършиха такава добра работа при бунтовете в Сиатъл през 2005-а? Или само непрестанно бомбардиране с въпроси?

Мислите му бяха безплодни, но той не можеше да ги спре и или да ги заглуши. Зад терминалите безпогрешно различи шум от загряването на пътнически «Локхийд». Неговата птичка. Звукът идваше на все по-силни вълни. Когато изведнъж заглъхна, той разбра, че е започнало зареждането. Двадесет минути, ако побързат. Ричърдс не мислеше, че ще бързат.

Така. Ето, че започваме. Всички карти са на масата, без една.

«Маккоун? Маккоун, успя ли да надникнеш вече? Успя ли да влезеш в мозъка й?»

Сенките по асфалта се издължаваха. Всички чакаха.