Бягащият човек

…междинно отчитане — минус 050…

Подремна малко, но не успя да заспи. Навън беше почти тъмно, когато отново чу тежките стъпки на Паракис и с облекчение свали краката от леглото. Когато Елтън почука и влезе, Ричърдс видя, че той е сменил униформата с широка спортна фланелка и джинси.

— Готово — каза той. — В парка е.

— Ще я ограбят ли?

— Не — отвърна Елтън. — Имам едно приспособление. Мощен акумулатор и две щипки за кабелите. Всеки, който сложи ръка или лост върху колата, ще бъде ударен от тока и една сирена ще сигнализира. Сам го направих. — Той седна с дълбока въздишка.

— Какво беше това за Кливлънд? — попита Ричърдс. (Беше установил, че е лесно да задаваш въпроси на Елтън.)

Паракис сви рамене.

— Ами един като мене. Запознахме се в Бостън в библиотеката. Бяхме с Брейдли. Нашият малък клуб по замърсяването. Предполагам, че мама ви е казала нещо за това… — Той потри ръце и се усмихна тъжно.

— Спомена нещо — съгласи се Ричърдс.

— Тя е… малко не е наред. Не разбира по-голямата част от това, което се случи през последните двадесет години. Винаги е уплашена. Аз съм единственото, което има.

— Ще хванат ли Брейдли?

— Не знам. Той си има… ъ-ъ, своя разузнавателна мрежа. — Но очите на Елтън избягваха погледа на Ричърдс.

— Вие…

Вратата се отвори и мисис Паракис застана на входа. Ръцете й бяха скръстени и тя се усмихваше, но гледаше някъде далеч.

— Извиках полицията. Сега трябва да си тръгваш.

Елтън пребледня:

— Лъжеш.

Ричърдс скочи на крака и застина, навел глава встрани, заслушан.

Слаб, усилващ се вой на сирени.

— Не лъже — каза Ричърдс.

Мъчително усещане за пълно безсилие го завладяваше.

— Тя лъже — настоя Елтън. Стана, почти докосна ръката на Ричърдс, но отдръпна дланта си, сякаш щеше да хване нещо горещо. — Това са пожарникари.

— Заведи ме до колата. Бързо.

Насеченият писък на сирените ставаше все по-силен. Звукът изпълни Ричърдс с ужас, почувства се като в кошмарен сън, заклещен в стая с двама луди, докато…

— Майко… — лицето на Паракис бе сгърчено, умоляващо.

— Извиках ги — тя се пресегна и сграбчи дебелата ръка на сина си, сякаш искаше да го разтърси. — Трябваше. Заради теб. Оня черният те набърка във всичко. Ще кажем, че е нахълтал и ще вземем парите за наградата.

— Хайде — изръмжа Елтън на Ричърдс и се опита да се освободи от нея. Но тя упорито се държеше като малко куче, захапало опашката на кон.

— Елти! — изкрещя тя. — Елти! — Той я блъсна, жената прелетя през стаята и падна на леглото.

— Бързо — каза Елтън. Ужас и болка бяха завладели лицето му. — Хайде, бързо!

Хукнаха по стълбите, като се блъскаха и си пречеха в тъмнината, докато излязоха от къщата. Елтън тичаше и целият се тресеше. Отново се беше задъхал, но не спираше.

А зад тях, през затворения прозорец и отворената входна врата, викът на мисис Паракис се превърна в писък, приближаващите сирени го усилиха, той се смеси с техния вой и ги настигна:

— ЗАРАДИ ТЕБ ГО НАПРАВИ-И-И-И-И-И-И-И-И-И-И-И-И-И-И-И-Х!

…междинно отчитане — минус 049…

Сенките им ги преследваха, докато те тичаха надолу по хълма към парка, стопяваха се и отново изплуваха, когато приближаваха или отминаваха замрежените улични лампи. Елтън Паракис дишаше като локомотив, въздухът свистеше в широко отворената му уста.

Прекосиха улицата и изведнъж мощни фарове ги уловиха, заслепиха ги и ги притиснаха на тротоара. Сини светлини ярко проблясваха на покрива на полицейска кола. Цилиндрите й изреваха, гумите изсвириха и тя закова на място тридесетина метра пред тях.

— РИЧЪРДС! БЕНДЖАМИН РИЧЪРДС — гласът отекваше, усилен от мегафона.

— Колата ти… направо… виждаш ли я? — Елтън едва си поемаше дъх.

Силуетът на колата смътно се открояваше в тъмнината. Елтън я беше паркирал добре, под няколко брези до едно изкуствено езеро. Полицейският автомобил отново изрева, задните му колела оставиха две прави черни линии от гореща гума по асфалта, когато ускори, а бензиновият му двигател виеше, непрекъснато увеличаващ оборотите. Колата удари бордюра, подскочи и фаровете й за миг полетяха нагоре, а после отново се насочиха право в тях.

Ричърдс се обърна с лице към машината. Изведнъж се усети съвсем спокоен, почти безчувствен. Измъкна пистолета на Брейдли от джоба си, докато отстъпваше назад. Други ченгета не се виждаха. Само този. Колата ревеше срещу тях, понесла се по голата октомврийска пръст на парка, а колелата й изтръгваха огромни късове черна земя и ги изхвърляха назад.

Стреля два пъти в предното стъкло. То се напука, но не се счупи. В последния момент скочи настрани и се претърколи. Сухата трева притисна лицето му. Изправи се на колене и стреля още два пъти в задното стъкло. Без да намали, колата направи обратен завой, занесе настрани и отново полетя напред, а сините й светлини превърнаха нощта в безумен кошмар от побеснели сенки. Тя преграждаше пътя на Ричърдс към паркираната му кола, но Елтън беше отскочил на другата страна и сега трескаво сваляше кабелите от вратата.

От прозореца на полицейския автомобил някой се бе показал до кръста. Плътен, оглушителен, насечен звук заля тъмнината. Автомат. Куршуми разораха почвата около Ричърдс. Пръст полетя към лицето му и засипа челото му. Той коленичи сякаш за молитва и стреля още веднъж. Този път на стъклото се появи малка дупка. Но колата вече беше над него… Ричърдс отскочи вляво и стоманената броня удари левия му крак, премаза глезена му и го захвърли по очи на земята.

Пренатоварен, двигателят дрезгаво изпищя, когато машината направи втори обратен завой. Фаровете й отново го заслепиха и превърнаха всичко в свръхконтрастен черно-бял негатив. Ричърдс се опита да се изправи, но глезенът му не го държеше.

Поемаше въздух на големи жадни глътки и наблюдаваше приближаващото се чудовище. Предметите станаха огромни, нереални. Адреналинът го потопи в някакъв делириум, в който всяко движение беше забавено, целенасочено, предварително изчислено. Приближаващата кола приличаше на голям ослепял бик.

Отново изтрещя автоматът и този път един куршум прониза дясната му ръка и го повали настрани. Тежкият автомобил се опита да завие и да го прегази и за момент Ричърдс съвсем ясно видя човека зад волана. Стреля още веднъж и стъклото на вратата хлътна навътре. Колата бавно се завъртя, заора в пръстта, преобърна се настрани, после изведнъж се изправи на предницата си, стовари се върху покрива си и легна настрани. Двигателят се задави и млъкна. В неочакваната шокираща тишина ясно се чуваше пращенето на полицейското радио. Ричърдс не можеше да се изправи на крака и запълзя към колата си. Паракис вече беше вътре, опитваше се да запали, но в паниката си явно бе забравил да отвори дюзите. При всяко завъртане на ключа се чуваше кухото кашляне на въздуха в цилиндрите.

Приближаващи сирени постепенно изпълваха нощта. Ричърдс беше на петнадесетина метра от колата, когато Елтън разбра грешката си. При следващото завъртане на ключа двигателят диво изръмжа и колата се повдигна над земята.

Когато Елтън я докара до него, Ричърдс се изправи, доколкото можа, отвори вратата и се стовари вътре. Паракис зави наляво по 77-мо шосе, което пресичаше Стейт стрийт веднага след парка. Долната част на колата беше на сантиметри от настилката и всеки момент можеше да задере в нещо и да се разпадне. Елтън поемаше дълбоко въздух и бързо го издишаше, а устните му потрепваха като щори на прозорец при силен вятър.

Още два патрула изскочиха зад тях. Сините им лампи заблестяха и Елтън ускори.

— Не сме достатъчно бързи — извика той. — Не сме…

— Те са на колела! — изкрещя в отговор Ричърдс. — карай по насипа отстрани!

Колата зави надясно и подскочи над бордюра. Сгъстеният въздух заблъска в дюзите и тя отново ускори. Патрулите се понесоха зад тях и започнаха да стрелят. Ричърдс чуваше как стоманени пръсти пробиваха ламарината. Задното стъкло се разби с оглушителен трясък и ги засипа с малки остри парченца. Елтън изкрещя и започна да кара с непрекъснати завои вляво и вдясно.

Една от полицейските коли, понесла се с над седемдесет мили в час, не успя да се справи с бордюра. Сините светкавици от лампите й насякоха тъмнината. Колата се преобърна и продължи да се носи, легнала настрани, а металът нажежаваше камъните под себе си. Обшивката на резервоара се свлече, искрите докоснаха бензина и автомобилът избухна в ослепителен бял пламък.

Вторият патрул продължаваше да ги следва. Бяха доста пред него, но той щеше бързо да скъси дистанцията. Бензиновите коли на колела бяха близо три пъти по-бързи от въздушните. А ако автомобилът на въздушна възглавница се отклонеше много встрани от пътя, неравната повърхност под дюзите можеше да го обърне, както почти стана, когато Паракис премина бордюра.

— Завий вдясно! — изкрещя Ричърдс.

Паракис рязко изви, без да намалява, и ускорението притисна стомасите им. Излязоха на 1-во шосе. Пред тях се намираше големият разклон Коуст. Ако влезеха в него, вече нямаше да имат избор. Единственият вариант щеше да остане смъртта.

— Отбий! Отбий, по дяволите! В алеята!

За момент престанаха да виждат полицейската кола, скрита от предишния завой.

— Не! Не! Ще бъдем като мишки в капан!

Ричърдс се пресегна и дръпна силно волана, като едновременно с това изблъска ръката на Елтън от ръчката на газта. Колата се отклони под прав ъгъл и се блъсна в бетона на сградата при входа на алеята. Ударът ги запрати настрани, тъпата муцуна на автомобила се зарови в купчина метални отпадъци, консервни кутии и празни щайги и се разби в стената зад боклуците.

Ричърдс бе изхвърлен върху таблото, носът му силно изпращя и от него бликна кръв.

Колата остана накриво спряла в алеята. Единият й цилиндър все още кашляше. Паракис представляваше безмълвна купчина, превита над волана. Сега Ричърдс нямаше време за него.

Блъсна с рамо огънатата врата. Тя се отвори и Ричърдс заподскача на един крак към входа на алеята. Напълни отново револвера с патроните, които Брейдли му беше дал. Бяха мазни и студени при допир. Изпусна няколко на земята. Ръката му бе започнала да пулсира болезнено, като зъб с гангрена, и отново му прилоша.

Мощни фарове превърнаха нощта над пустото шосе в ярък ден без слънце. Патрулната кола поднесе на завоя, задните й колела забуксуваха, борещи се за сцепление, и въздухът силно замириса на изгоряла гума. Криволичещи черни следи нашариха настилката. После машината отново полетя напред. Ричърдс държеше револвера с две ръце, облегнат на стената на сградата от лявата страна на пътя. След секунда те щяха да видят, че задните светлини пред тях са изчезнали. Ченгето с автомата ще огледа алеята, ще се усети…

С кръв, изпълнила премазания му нос, Ричърдс започна да стреля. Беше се прицелил добре и при нищожното разстояние до колата куршумите минаваха през блиндираното стъкло като през хартия. Откатът на тежкото оръжие разтърсваше ранената му ръка и той крещеше от болка…

Колата се удари в бордюра на тротоара от другата страна на алеята и прелетя късото разстояние до голата тухлена стена зад него. Избухна, преди да падне на плочките. Един избелял надпис върху тухлите казваше: „РЕМОНТ НА ТЕЛЕВИЗОРИ. ЗА ДА СИ ГИ ГЛЕДАТЕ, НИЕ ГИ ПРЕГЛЕЖДАМЕ.“ Но идваха още коли. Винаги имаше още.

Задъхан, Ричърдс се запъти обратно към автомобила си. Здравият му крак едва го държеше.

Паракис тихо стенеше:

— Ранен съм. Много лошо съм ранен. Къде е мама? Къде е моето мамче?

Ричърдс коленичи, наведе се, пропълзя под колата по гръб и започна трескаво да измъква боклука и мръсотиите от въздушните дюзи. Кръвта от счупения му нос се стичаше по бузите и правеше локвички на земята зад ушите му.

…междинно отчитане — минус 048…

Работеха само пет от шестте цилиндъра на колата и тя се движеше с по-малко от четиридесет мили в час, наклонена на една страна. Паракис посочваше пътя от дясната седалка, където го бе преместил Ричърдс. Една от ръчките за управление се беше забила в корема му и Ричърдс очакваше всеки момент да умре. Гъста топла кръв по волана лепнеше на дланите му.

— Много съжалявам — каза Елтън. — Тук сме наляво. Аз съм виновен. Трябваше да се сетя. Тя… тя вече не разсъждава нормално. Тя не… — закашля се, черна кръв изпълни устата му и той я изплю в скута си.

Продължаваха да се чуват сирени, но далеч зад тях, някъде на запад. Бяха пресекли Марджинъл Уей и оттогава Паракис го насочваше само по странични пътища. Сега се движеха на север по 9-о шосе и предградията на Портлънд се смаляваха отвъд покритата със сухи шубраци октомврийска пустош извън града. Дървосекачите бяха минали оттук като ято скакалци и резултатът от работата им представляваше гъсто преплетени храсти и блатна трева.

— Знаеш ли накъде ме водиш? — попита Ричърдс.

Чувстваше се като огромен факел от пламтяща болка. Почти сигурен беше, че глезенът му е счупен, а за носа нямаше съмнение. Едва успяваше да си поема въздух през устата.

— Към едно познато място — каза Елтън Паракис и изкашля още кръв. — Тя ми казваше, че най-добрият приятел на всяко момче е неговата майка. Можеш ли да повярваш? Аз вярвах. Дали ще й направят нещо? Ще я вкарат ли в затвора?

— Не — отвърна мрачно Ричърдс, без да е сигурен в това.

Часът беше осем и двадесет. Бяха излезли от Синята врата в седем и десет. Имаше чувството, че оттогава са изминали десетилетия.

Далеч назад още сирени се присъединяваха към общия вой. „Ако не понасяш жегата, излез от кухнята“ — помисли си Ричърдс. Беше се справил с двата полицейски патрула с една ръка. Още премии за Шийла. Пари от кръв. И Кати. Дали ще се отврати и ще умре от млякото, купено с тези пари? „Как сте, мили мои? Обичам ви. Тук, на този извит, побеснял път, добър само за влюбени, които си търсят местенце, и за бракониери, аз ви обичам и искам всичките ви сънища да са сладки. Искам…“

— Завий вляво — извика дрезгаво Елтън.

Ричърдс зави по един равен асфалтов път, който пресичаше гъсто сплетените голи брястове, смрадлики, борове и смърчове — все хилави млади дървета и храсти, пораснали през последните години. Усети тежката сериста миризма на някаква река, отровена от индустриални отпадъци. Ниски клони, надвиснали над пътя като скелети, дращеха покрива на колата. Минаха покрай един знак, на който пишеше „СТРОЕЖ НА СУПЕРМАРКЕТ „ПАЙН ТРИЙ“. НЕ ПРЕМИНАВАЙ! НАРУШИТЕЛИТЕ ЩЕ БЪДАТ НАКАЗАНИ».

Изкачиха последното малко възвишение по пътя и пред тях се появи строежът. Сигурно работата е била прекратена преди повече от две години, а и съвсем не са били стигнали далеч, когато са спрели. Мястото представляваше лабиринт от недостроени складове и магазини, захвърлени тръби, купове пепел и дъски, бараки и навеси, всичко това обрасло в суха хвойна, треволяк, къпини и тръни. Площта покриваше километри. Зейнали правоъгълни дупки на основите като гробове, изкопани за римски богове. Ръждясали стоманени скелети. Криптограми, изписани по бетонните стени от сенките на оголени кабели. Обрасли с трева заравнени площадки, които е трябвало да бъдат паркинги.

Дебнеща кукумявка летеше някъде над тях, разперила тихите си криле.

— Помогни ми… зад волана…

— Не си в състояние да караш — каза Ричърдс и силно блъсна вратата, за да я отвори.

— Поне това мога да направя — звучеше нелепо, но Елтън, целият в кръв, говореше сериозно. — Аз ще съм заекът… Ще карам колкото мога по-надалеч.

— Не.

— Остави ме да тръгна! — Той изкрещя, а пълното му бебешко лице изглеждаше ужасно и гротескно. — Умирам и е по-добре да ме пуснеш да т-т-т-т-ръг-вам… — задави се в противна суха кашлица и изкара още кръв, вече полусъсирена. Въздухът в колата беше влажен, миришеше на кланица. — Помогни ми — прошепна той. — Много съм дебел, за да се оправя сам. За Бога, помогни ми.

Ричърдс се предаде. Повдигна го и го избута зад волана, а ръцете му се пързаляха и потъваха в кръвта му. Седалката приличаше на скотобойна. А Елтън (кой би помислил, че човек може да има толкова много кръв) продължаваше да кърви. Най-сетне успя да се закрепи зад кормилото, колата се повдигна и започна да завива. Удари леко няколко дървета, докато Елтън намери пътя. Ричърдс се ослушваше за звука от по-силно сблъскване, но Паракис продължаваше да кара. Чуваше се дивото бучене на двигателя, работещ с един цилиндър по-малко. После звукът отслабна и изчезна. Изчезна всеки звук, освен далечното бръмчене на самолет. Ричърдс със закъснение се сети, че е забравил патериците в колата.

Безразлични, съзвездията се въртяха над него. Виждаше дъха си като малки замръзнали облачета. Вечерта беше студена.

Обърна гръб на пътя и влезе в джунглата на строежа.