Бягащият човек

…междинно отчитане — минус 028…

Когато Маккоун отново се обади, гласът му беше чужд, рязък. От страх? Може би. Сърцето на Ричърдс се обърна в гърдите му. Може би ще мине. Може би.

— Лъжеш, Ричърдс. Няма…

— Слушай ме! И докато слушаш, не забравяй, че всеки радиолюбител в радиус от шестдесет мили чува този разговор. За него ще научат много хора, дребосък. Вече не работиш зад кулисите. Вече си на голямата сцена. Идваш с мен, защото няма да имаш куража да играеш двойна игра, ако знаеш, че това ще ти струва живота. А жената идва, защото знае, къде отивам.

«Слабо. Притисни го по-силно. Не му разрешавай да мисли.»

— Дори да ти е писано да оживееш, когато всичко свърши с дърпането на спусъка, ти няма да си намериш работа дори като продавач на ябълки. — Напрегнат, Ричърдс трескаво мачкаше чантата в джоба си. — Това е. Три минути. Край. Изключвам.

— Ричърдс, чакай…

Той изключи и задуши гласа на Маккоун. Върна микрофона на Холоуей и той го пое с леко треперещи пръсти.

— Хладнокръвен си — каза бавно Холоуей. — Не мога да го отрека. Не съм виждал никой толкова хладнокръвен.

— Ще има повече топла кръв, отколкото някой някога е виждал, ако тоя дръпне спусъка — обади се Дънинджър.

— Продължете работата си, ако обичате. Аз отивам да посрещна гостите. Излитаме след пет минути.

Той се върна обратно, премести парашута до прозореца и седна, загледан във вратата между салоните за първа и втора класа. Скоро щеше да разбере. Съвсем скоро. Непрекъснато, неспокойно ръката му мачкаше чантата на Амелия Уилямс. Навън беше почти тъмно.

…междинно отчитане — минус 027…

Те се изкачиха по стълбата четиридесет и пет секунди преди да изтекат трите минути. Амелия беше изплашена и задъхана, а силният вятър, който брулеше полето, бе превърнал косата й в развълнуван пчелен кошер. Външният вид на Маккоун изглеждаше непроменен. Той продължаваше да бъде спретнат и овладян, сякаш нищо не се бе случило, но очите му бяха потъмнели от омраза.

— Нищо не си спечелил, боклук — каза той. — Дори не предполагаш за козовете ни.

— Приятно ми е да ви видя отново, мисис Уилямс.

Мекият глас на Ричърдс сякаш й даде знак, сякаш закачи някаква невидима струна — тя започна да плаче. Плачът й не беше истеричен. Безнадеждни и отчаяни хлипове се откъсваха от дробовете й като шлака. Бяха толкова силни, че тя се препъна, залитна и се свлече върху плюшения килим на салона, а ръцете й прихлупиха лицето, сякаш за да го задържат. Кръвта на Ричърдс се бе съсирила върху блузата й в кафяво лепкаво петно. Широката й пола се беше разстлала около нея, скриваше краката й и я караше да прилича на увяхнало цвете.

На Ричърдс му дожаля за нея. Никакво чувство не беше това, съжалението, но той нямаше сили за повече.

— Мистър Ричърдс? — Гласът на Холоуей прозвуча в интеркома.

— Да.

— Ще… Готови ли сте?

— Да.

— Тогава ще заповядам на наземните служби да отстранят стълбата и да затворят вратата. Внимавайте с онова нещо.

— Добре, капитане. Благодаря.

— Издаде се, когато поиска жената. Знаеш, нали? — Маккоун сякаш едновременно се мръщеше и се усмихваше. Лицето му изглеждаше налудничаво и плашеше. Стискаше и отпускаше ръцете си.

— Наистина ли? — попита кротко Ричърдс. — И тъй като ти никога не грешиш, ще ми се хвърлиш, преди да сме излетели. Ще сложиш край на опасността и ще си продължиш работата свеж като роза, нали?

Устните на Маккоун леко се разтвориха, за да пропуснат едно тихо изръмжаване и отново здраво се стиснаха, докато побеляха. Самолетът започна да вибрира, а турбините се въртяха все по-бързо. После звукът изведнъж стана приглушен — затвориха вратата в салона на втора класа. Ричърдс се наведе към кръглия прозорец, погледна навън и успя да види как наземният екипаж избутва стълбата встрани.

«Сега всички сме на гилотината» — помисли си той.

…междинно отчитане — минус 026…

В десния край на екрана се появи надписът «НЕ ПУШЕТЕ / ЗАТЕГНЕТЕ КОЛАНИТЕ». Бавно, тромаво, самолетът под тях започна да завива. Всичко, което знаеше за самолетите, Ричърдс бе научил от телевизията и книгите, повечето от които бяха страховити приключенски романи. Сега едва за втори път стъпваше на истински и пред този совалката от Хардинг за Ню Йорк изглеждаше като детска играчка. Движението под краката му го изнервяше.

— Амелия?

Тя бавно вдигна поглед. Лицето й бе съсипано и мокро от сълзи.

— А? — произнесе тя дрезгаво и объркано, а нещо сякаш задръстваше гърлото й.

— Ела при мен. Излитаме — Ричърдс погледна Маккоун. — Ти можеш да отидеш където пожелаеш, дребосък. Самолетът е на твое разположение. Само не притеснявай екипажа.

Маккоун не отговори и седна до завесата, разделяща първа и втора класа. След това, явно размислил, стана и мина през нея в другия салон.

— Искам да седна до прозореца — каза Ричърдс. — Летял съм само веднъж. — Той се опита да се усмихне. Амелия го гледаше безмълвно.

Настани се и тя седна до него. Закопча му колана, защото ръката му не трябваше да излиза от джоба.

— Вие сте като лош сън. Като един от тези, които никога не свършват.

— Съжалявам.

— Аз не ви… — започна тя, но Ричърдс сложи ръка върху устата й и поклати глава. Произнесе само с устни «не» срещу широко отворените й очи.

Самолетът довърши завоя си бавно, много внимателно и започна да пълзи към пистите като малко пате, което за пръв път ще влиза във водата. Но самолетът беше огромен. На Ричърдс му се струваше, че той стои на едно място, а се движи земята.

«Може би всичко е илюзия» — помисли си той. — «Може би са прикрепили стереоекрани към илюминаторите и…“

Застави се да не мисли за това.

Стигнаха края на пистата за маневриране и самолетът тромаво зави надясно. Движеха се под прав ъгъл към пистите. Прекосиха Първа и Втора. Когато стигнаха Трета писта, машината зави наляво и спря. Холоуей се обади по интеркома:

— Излитаме, мистър Ричърдс.

Самолетът тръгна напред, в началото бавно, със скоростта на въздушен автомобил, а след това неочаквано и рязко ускори и на Ричърдс му се прииска да изкрещи от ужас. Ускорението го притисна в меката седалка, а светлините отвън започнаха да прелитат все по-бързо. Храстите и хилавите дървета на пустия, разкъсан от залеза, хоризонт се приближаваха. Двигателите ревяха все по-силно и по-силно. Подът отново започна да вибрира.

Ричърдс изведнъж усети, че Амелия Уилямс се е хванала с две ръце за рамото му, с лице, грозно и изкривено от страх.

„Господи, тя също никога не е летяла.“

— Тръгваме — каза Ричърдс. Започна да го повтаря непрекъснато, неспособен да спре. — Тръгваме. Тръгваме.

— Къде? — прошепна тя.

Не отговори. Той самият тепърва щеше да разбере.

…междинно отчитане — минус 025…

Двамата полицаи, дежурни на източния вход на летището, наблюдаваха как огромният лайнер се плъзга по пистата с все по-голяма скорост. Светлините му примигваха в оранжево и зелено в сгъстяващия се мрак, а воят на двигателите блъскаше в ушите им.

— Тръгна. Господи, тръгна.

— Къде? — попита другият.

Тъмният силует се отдели от земята. Шумът от двигателите заприлича на артилерийска стрелба рано сутрин. Самолетът се издигаше под прав ъгъл, реален, осезаем, прозаичен като пакетче масло в чиния, което никак не можеш да свържеш с полет.

— Мислиш ли, че има динамит?

— По дяволите, не знам.

Грохотът достигаше до тях на заглъхващи вълни.

— Но едно нещо ще ти кажа — първият обърна гръб на изчезващите светлини и вдигна ръката си. — Радвам се, че взе онова копеле със себе си. Маккоун.

— Може ли да ти задам един личен въпрос?

— Ако не съм длъжен да отговоря.

— Иска ли ти се да дръпне спусъка?

Полицаят дълго време не отговори. Звукът от самолета ставаше все по-слаб, докато накрая се превърна в спомен, от който земята продължаваше слабо да потрепва.

— Да.

— Мислиш ли, че ще го направи?

Една усмивка проблясна в тъмнината:

— Мисля, че ще гръмне много, много силно, приятелю.

…междинно отчитане — минус 024…

Земята бе пропаднала под тях.

Ричърдс беше впил поглед навън, омагьосан, хипнотизиран от гледката. По време на предишния си полет бе спал, сякаш за да запази сетивата си за този. Небето беше помръкнало и приличаше на кадифе, с цвят, спрял на границата между тъмновиолетовото и червеното. През него надничаха потрепващи звезди. На западния хоризонт всичко, което още напомняше за слънцето, беше една оранжева ивица, която не хвърляше никаква светлина на Земята. Под тях някакъв град се бе превърнал в гнездо от светли точки. Ричърдс реши, че е Дери.

— Мистър Ричърдс?

— Да — той подскочи в креслото си като ужилен.

— Сега летим, като описваме големи кръгове във въздуха над летище Войт. Чакаме инструкциите ви.

Ричърдс се замисли. Не трябваше да се издава.

— Коя е минималната височина, на която можете да летите?

Настъпи дълго мълчание, докато пилотите се съвещаваха.

— На седемстотин метра все още ще е безопасно — каза предпазливо Холоуей. — Ще бъде против заповедите на Управлението за национална безопасност, но…

— Няма значение. Принуден съм до известна степен да се оставя в ръцете ви, мистър Холоуей. Много малко разбирам от летене и предполагам, че са ви информирали за това. Но, моля ви, не забравяйте, че хората, които са пълни с гениални идеи как да ни изиграят, са долу на земята, извън всяка опасност. Ако ме излъжете за нещо и разбера…

— Никой няма да лъже. Единствената ни цел е да приземим това нещо така, както излетяхме.

— Добре. Добре — Ричърдс отново се замисли.

Амелия Уилямс седеше вдървено до него с ръце в скута.

— Карайте на юг — каза рязко той. — Седемстотин метра. И ми съобщавайте имената, докато летим, ако обичате.

— Имената?

— Над каквото летим — градове, реки… За втори път съм в самолет.

— Разбирам — в гласа на Холоуей се чувстваше облекчение.

Самолетът потъна под краката им и светлата линия на залеза се наклони. Ричърдс гледаше очарован. Сега тя блестеше косо в дебелото стъкло и зад него пробягваха тънки слънчеви лъчи. „Преследваме слънцето — помисли си Ричърдс. — Не е ли чудесно?“

Беше шест часът и тридесет и пет минути.