Бягащият човек

…междинно отчитане — минус 057…

Брейдли бързо говореше, докато караше из града.

— В куфара ти в багажника има кутия с етикети, готови за залепване. На тях пише: «След пет дни върнете пратката обратно до компания „Брикхил Манифакчъринг“, Манчестър, Ню Хемпшир“. Рич и едно друго момче ги отпечатаха на пресата на Стабърс на Боилдстън стрийт. Всеки ден ми изпращай с експресна поща записите си. Слагай лентите в кутия с една от тези лепенки. Аз ще ги пращам на Игрите от Бостън. За този номер никога няма да се сетят.

Колата спря до бордюра пред Уинтроп хаус.

— Ще я паркирам пак в автоматичния гараж. Не се опитвай да излезеш от Манчестър преди да си променил външния си вид. Трябва да бъдеш като хамелеон.

— Колко време, мислиш, че ще съм в безопасност тук? — попита Ричърдс.

Помисли си, че се е оставил изцяло в ръцете на Брейдли. Май вече не можеше да действа разумно сам. Чувстваше умствената умора като мирис на тялото — струваше му се, че я подушва.

— Резервацията ти е за една седмица. Може да е спокойно през цялото време. Може и да не е. Действай по инстинкт. В куфара има едно име и адрес. Наш човек в Портлънд, Мейн. Ще те скрият за ден-два. Ще ти струва пари, но е сигурно. Аз трябва да тръгвам. Това е петминутна зона. Време е за парите.

— Колко? — попита Ричърдс.

— Шестстотин.

— Глупости, това дори не покрива разходите.

— Покрива ги. Остава и малко и за семейството.

— Вземи хиляда.

— На теб ти трябват мангизите, приятел. Ъ-хъ.

Ричърдс го гледаше безпомощно.

— За Бога, Бр…

— Изпрати ни повече, ако успееш. Изпрати ни един милион. Това ще ни оправи.

— Мислиш ли, че бих могъл?

Брейдли се усмихна мило и тъжно. Не каза нищо.

— Тогава защо? Защо правиш толкова много? Разбирам защо не ме предаде. И аз не бих го направил. Но може да си вкарал в беля твоите хора.

— Това няма значение. Те знаят залога.

— Какъв е залогът?

— Танто за кукуригу, ето какъв. Но ако не държим на нашето си, свършени сме. Няма нужда да чакаме въздуха. Направо можем да вкараме кюнеца от печката в стаята, да изключим телевизора и да чакаме.

— Някой ще те убие — каза Ричърдс. — Някой доносник ще те изпорти и ще свършиш в мазето с избити вътрешности. Ти или Стейси. Или майка ти.

Нещо мрачно проблесна в очите на Брейдли.

— Въпреки това лош ден се задава. Лош ден за копелдаците, напълнили стомасите си с месища. Виждам кръв по луната. Това е за тях. Виждам брадви и факли. Едно проклятие ще тръгне по улиците.

— Всичко това го е имало в продължение на две хиляди години…

Един звънец сигнализира за изтичането на петте минути и Ричърдс потърси с ръка дръжката на вратата.

— Благодаря ти. Не знам как да го кажа по друг начин…

— Тръгвай — отвърна Брейдли, — преди да са ме глобили. — Здравата му тъмна ръка сграбчи расото: — И когато те пипнат, отнеси няколко със себе си.

Ричърдс отвори задния капак и бръкна в багажника, за да вземе оттам една голяма черна чанта. Брейдли мълчаливо му подаде облечен в кожа бастун. Колата меко отлепи и се включи в движението. Ричърдс остана още малко на тротоара, за да я изпрати с поглед, като се надяваше, че отстрани погледът му изглеждаше късоглед. Задните светлини пробляснаха на ъгъла, после колата зави и се скри. Брейдли щеше да я остави в гаража и да се върне в Бостън с другата.

Ричърдс почувства странно облекчение — установи, че се радва заради Брейдли. „Колко ли е доволен, че най-накрая слязох от гърба му!“

Нарочно пропусна първото стъпало на входа за хотела и портиерът му помогна да влезе.

…междинно отчитане — минус 056…

Минаха два дни.

Ричърдс играеше добре своята роля — тоест като нещо, от което зависи животът му. И двата дни вечеря в стаята си. Ставаше в седем, четеше Библията си във фоайето, а след това излизаше за „срещата“ си. Персоналът на хотела се отнасяше към него учтиво и приветливо, с малко снизхождение, така както се отнасят с полуслепи, препъващи се свещеници (ако, разбира се, си плащат сметките) в дните, когато „ограниченото убийство“ е законно, в Египет и Южна Африка се води бактериологична война, а в Невада е в сила прословутият закон за абортите по правилото „имаш едно, убий второто“. Папата представляваше един мънкащ деветдесет и шест годишен старец, чиито малоумни укази във връзка с подобни събития се съобщаваха заедно с хумореските в края на новините в седем часа. Ричърдс прекарваше самотните си „срещи“ в една библиотечна кабина под наем, където заключваше вратата и четеше за замърсяването. За периода след 2002 година съществуваше много малко информация, а и тя изобщо не се връзваше с данните от по-рано. Правителството, както обикновено, бавно, но сигурно успяваше да убеди хората едновременно в две противоположни неща. По обед се отправяше към една закусвалня близо до хотела, блъскаше се в минувачите и непрекъснато се извиняваше. Някои му казваха „няма нищо, отче“, но повечето просто го изругаваха, без да му обръщат много внимание и го избутваха встрани. Следобедите прекарваше в стаята си и вечеряше, гледайки „Бягащият човек“. По сутрешния си маршрут към библиотеката вече бе изпратил четири записа. Препращането им от Бостън изглежда вървеше гладко.

Авторите на програмата бяха предприели нова тактика, за да заглушат съобщенията на Ричърдс за замърсяването. Той продължаваше с тях и сигурно приличаше на някакъв озъбен маниак в опитите си да говори така, че да може да бъде разбран по движението на устните. Сега тълпата заглушаваше гласа му в нарастваща буря от викове, свиркания, ругатни и мръсотии. Шумът ставаше все по-неистов, грозен и налудничав.

През дългите следобеди Ричърдс си мислеше за нежеланата промяна, която бе настъпила у него по време на петдневното бягство. Брейдли бе виновен. Брейдли и малкото момиче. Вече не играеше сам, не беше единакът, борещ се за семейството си, обречен на заколение. Сега отвън бяха много и всички, включително и неговото семейство, рано или късно щяха да умрат, просто защото дишат.

Никога не бе минавал за общителен тип. Беше отбягвал всякакви обществени каузи с презрение и яд. Смяташе, че те са за разни недорасли наивници или хора с прекалено много пари и време, като онези трътлести колежанчета с лъскавите си копчета и своите неорок групи.

Бащата на Ричърдс беше потънал в нощта, когато той бе петгодишен — спомените му за него сега бяха просто отделни проблясъци. Никога не го намрази за това. Разбираше много добре как един мъж с избор между гордостта и отговорността избира гордостта, ако отговорността му отнема мъжкото. Той не може да стои и да наблюдава как жена му изкарва пари за поредното ядене по гръб. Ако един мъж не може да бъде за жена си нещо повече от сводник, по-добре да се хвърли от прозореца.

До шестнадесетата си година Ричърдс и брат му Тод се издържаха от дребни кражби и джебчийство. Майка им умря, когато беше на десет години, а Тод — на седем. Пет години по-късно брат му беше убит — ръчната спирачка на един камион изпуснала, докато Тод го товарел с вестници. Кметството изпрати телата и на майката, и на сина в общинския крематориум.

Децата на улицата го наричаха „фабриката за пепел“ или „магазинът за кремчета“ — бяха озлобени, но безпомощни. Знаеха, че най-вероятно и те ще свършат по същия начин — изхвърлени на прах от комините направо във въздуха. На шестнадесет години Ричърдс остана сам. Започна работа — почистваше двигатели на пълна осемчасова смяна след училище. И въпреки смазващата умора от дните той изпитваше постоянен страх, породен от факта, че е сам и незабележим, че нищо не го свързва с друго човешко същество. Понякога се будеше в три сутринта от миризмата на гниещо зеле в квартирата си, а заедно с него се събуждаше ужасът в дъното на душата му. Живееше само за себе си.

И така той се ожени, а Шийла прекара първата година в гордо мълчание, докато приятелите им (и враговете на Ричърдс — беше си спечелил много с отказите си да участва във вандалските „експедиции“ и да се включи в една местна банда) чакаха да дойде бебето. Когато то не дойде, интересът им спадна. Оставиха ги в онази особена забрава, в която остават всички новобрачни в Кооп сити. Неколцина приятели и кръг от познати, които живеят в същата сграда. Ричърдс нямаше нищо против, дори бе доволен. Отдаде се изцяло на работата си, с усмивка и настървение, оставаше и след работно време, когато можеше. Заплатите бяха ниски, нямаше шансове за повишение, а инфлацията препускаше като дива, но те бяха влюбени. И останаха влюбени, защо не? Ричърдс беше от онези самотни мъже, които могат да си позволят да изразходват огромни заряди от любов, привързаност и вероятно психическа устойчивост за жената, която са избрали. До този момент чувствата му почти не се бяха променили. За единадесет години брак не бе възникнал никакъв сериозен спор.

Напусна работа през 2018-а, защото с всяка следваща работна смяна, прекарана зад старите и протекли антирадиационни екрани на „Дженеръл Атомикс“, шансовете му въобще да има деца намаляваха. Може би щеше да бъде в по-добро положение, ако бе отговорил с лъжа на огорченото „Защо напускаш?“ на началника си. Но Ричърдс му бе разказал просто и ясно какво мисли за „Дженеръл Атомикс“ и като завършек го бе приканил да вземе гама-екраните си и да си ги завре в естествения изход на стомаха. Един кратък, но свиреп сблъсък бе сложил край на разговора. Началникът беше набит и мускулест, но Ричърдс го бе накарал да закрещи като жена.

Черното колело се завъртя. Той е опасен. Дръжте го изкъсо. Ако толкова спешно ви трябва човек, назначете го за една седмица и след това го изхвърлете. На езика на „Дженеръл Атомикс“ Ричърдс бе „показал червено“.

През по-голямата част от следващите пет години той превозваше и товареше вестници, но и тук имаше все по-малко работа, докато накрая вестниците съвсем изчезнаха. Безплатната телевизия сложи окончателния край на печатания текст. Ричърдс започна да обикаля улиците. Гонеха го отвсякъде. От време на време го вземаха за един ден и това бе всичко.

Не обърна внимание на големите събития на десетилетието, тъй както невярващият в призраци не обръща внимание на разказите за тях. Не бе чул нищо за женското клане през 2019-а, докато жена му не му каза за него три седмици по-късно — двеста полицаи, въоръжени с автомати и високоволтови електрически палки, нападнали армията от жени, запътили се към югозападните хранителни складове. Шестдесет от жените били убити. Много малко знаеше и за употребата на нервно-паралитични газове в Средния изток. Но нищо не го впечатляваше. Протестът не водеше до никъде. Насилието не водеше до никъде. Светът беше такъв, какъвто е, и Ричърдс се движеше в него като остра коса, която не иска нищо друго освен работа. Смени повече от сто различни дневни и полудневни назначения. Чистеше слузестата тиня от вълноломите и шахтите на мръсната канализация, докато другите на улицата, които искрено вярваха, че търсят работа, не правеха нищо.

Хващай си пътя, боклук. Чупката. Няма работа. Изчезвай. Отивай да потанцуваш. Ще ти пръсна шибаната глава, татенце. Мърдай.

После нямаше никаква работа. Стана невъзможно да се намери каквото и да е. Една вечер, когато Ричърдс се влачеше към къщи след цял ден безплодно скитане, един богат мъж в копринена риза го спря на улицата и му каза, че ще му даде десет нови долара, ако си свали гащите, защото искал да види дали уличните отрепки наистина имат тридесетсантиметрови членове. Ричърдс го удари, повали го на земята и побягна.

Тъкмо тогава, след девет години опити, Шийла забременя. „Той е чистач на двигатели“ — казваха хората в блока. — „Можете ли да си представите, че е бил чистач шест години и въпреки това й е напълнил корема? Ще се роди чудовище“ — казваха хората в блока. — „Ще има две глави и нито едно око. Радиация, радиация, децата ти ще са чудовища.“

Но вместо чудовище се роди Кати. Пълничка, здрава и пищяща. Една акушерка от квартала помогна на Шийла при раждането и взе за това петдесет цента и четири кутии грах.

Сега, за пръв път след смъртта на брат си, Ричърдс бе отново сам. Никой не зависеше от него, дори временно напрежението от преследването беше изчезнало. Мислите й гневът му сега бяха насочени към Федерацията на игрите с нейната огромна и мощна комуникационна мрежа в целия свят. Дебели хора с филтри в носа, нощи, прекарани с красавици в копринено бельо. Искаше му се да види как пада гилотината. Как пада и как хвърчат глави. Но нямаше начин да достигне тези хора. Те се извисяваха над всички, неясни, защитени като небостъргача на Игрите. И въпреки всичко, защото остана верен на себе си и защото беше сам и променящ се, Ричърдс мислеше за това. Той не знаеше, затворен в стаята си, че докато мислеше, на лицето му се появяваше озъбената, зловеща гримаса на вълка, достатъчно силна, за да помете улиците и да разбие стените. Същата гримаса бе на лицето му в онзи почти забравен ден, когато беше повалил богаташа и бе избягал с празни джобове и пламнал мозък.

…междинно отчитане — минус 055…

Понеделникът премина точно както неделята (работещият свят вече нямаше строго определен ден за почивка) до шест и половина вечерта.

Отец Огдън Граснър поръча вечеря в стаята си — руло Стефани (всеки, свикнал с по-добра храна от хамбургерите и таблетките с концентрати, би намерил ястията на ресторанта за отвратителни, но на Ричърдс те му се струваха превъзходни) и бутилка вино „Тандърбърд“ и се настани пред екрана, за да гледа „Бягащият човек“. Първата част, посветена на Ричърдс, протече почти по същия начин, както предишните две вечери. Звукът на записите бе заглушен от публиката в студиото. Боби Томпсън очароваше всички. В Бостън се претърсваше всяка къща. Всеки, който укрива беглеца, бе осъден на смърт. Докато излъчваха рекламите, Ричърдс се усмихваше. Не беше зле, донякъде всъщност дори бе смешно. Можеше да издържи всичко, само не и повторното излъчване на убитите полицаи.

Втората част на програмата бе съвсем различна. Боби Томпсън се усмихна широко:

— След последния запис, изпратен от чудовището, което носи името Бен Ричърдс, аз се радвам, че мога да ви съобщя една добра новина…

Бяха хванали Лафлин.

Бяха го забелязали в Топека в петък, но усиленото претърсване на града в събота и неделя не бе довело до нищо. Ричърдс бе предположил, че Лафлин се е промъкнал през кордона, както самият той бе направил. Но днес следобед две деца забелязали Лафлин, свит в един хангар на Управлението на пътищата. Китката му била счупена.

Показаха децата — Боби и Мери Каулз — широко усмихнати в камерата. На Боби Каулз му липсваше един зъб. „Интересно дали феята на зъбките му е дала петаче“ — помисли си мрачно Ричърдс. Томпсън гордо обяви, че Боби и Мери, „граждани номер едно на Топека“, ще дойдат утре вечер в студиото и Хизънър, губернаторът на Канзас, ще им връчи почетни грамоти и чекове за хиляда нови долара и ще им осигури безплатно снабдяване с детски храни „Фантуинкс“ за цял живот. Публиката избухна във възторжени викове.

Ричърдс отвратен отклони погледа си. Доповръща му се. Тънки, невидими пръсти започнаха да притискат слепоочията му. Някъде отдалеч думите продължаваха да достигат до него. Тялото било изложено на показ в ротондата на Канзаското кметство. Пред него вече се редели дълги опашки. В интервю един полицай, който бил на мястото на убийството, каза, че Лафлин не е оказал силна съпротива.

„О, колко сте доволни от това“ — помисли си Ричърдс. Спомни си Лафлин, киселия му глас и прямия, подигравателен поглед в очите му.

„Една приятелка от автородеото“.

Сега оставаше само едно голямо шоу. Голямото шоу беше Бен Ричърдс.

Вече не му се ядеше.

…междинно отчитане — минус 054…

Тази нощ сънува кошмар. Това беше странно, защото старият Бен Ричърдс никога не сънуваше. Още по-странен беше фактът, че той не съществуваше в съня си. Беше невидим и само наблюдаваше.

Стаята беше мрачна, а встрани от погледа му — съвсем тъмна. Отнякъде капеше вода. Ричърдс имаше чувството, че се намира дълбоко под земята.

Брейдли седеше на един обикновен дървен стол в средата на стаята, а кожени ремъци стягаха краката и ръцете му. Главата му беше обръсната като на отшелник. Заобикаляха го фигури с черни качулки. „Ловците — помисли си Ричърдс с нарастващ ужас. — О, Господи, това са Ловците!“

— Не съм го направил — каза Брейдли.

— Точно ти го направи, малки братко — отвърна нежно една от фигурите в качулка и заби игла в бузата на Брейдли. Брейдли изпищя.

— Ти ли го направи?

— Да го духаш!

Друга игла меко влезе в окото му и когато я издърпаха обратно, от него започна да се процежда безцветна течност. Погледът в пробитото око стана блудкав и потискащ.

— Ти ли го направи?

— Заври си го отзад.

Електрическа палка притисна врата му. Брейдли отново изврещя и косата му се изправи. Заприлича на карикатура от комикс.

— Ти ли го направи, малък братко?

— Филтрите предизвикват рак. Целите сте изгнили отвътре, мърши!

Извадиха и другото око.

— Ти ли го направи?

Брейдли, ослепен, се изсмя в лицата им. Една от фигурите направи знак и Боби и Мери Каулз се появиха от сянката, весело подтичващи. Започнаха да подскачат около Брейдли и да пеят.

— Кой се страхува от големия лош вълк, големия лош вълк, големия лош вълк…

Брейдли започна да крещи и да се гърчи на стола. Изглежда се опитваше да вдигне ръце пред лицето си. Песента ставаше все по-силна, кънтеше в усойното помещение. Децата започнаха да се променят. Главите им се удължиха и потъмняха, изпълнени с кръв. Устните им се отвориха и в тях заблестяха змийски зъби, остри като скалпели.

— Ще кажа — изпищя Брейдли. — Ще кажа. Ще кажа. Не го направих аз! Бен Ричърдс го направи. Ще кажа! Господи… Ох, Госп…

— Къде е той, малък братко?

— Ще кажа. Ще кажа. Той е в…

Но пеещите гласчета заглушиха думите му. Двете чудовища се приближаваха към врата на Брейдли, стегнат, изпънат като струна, когато Ричърдс се събуди, облян в пот.