Бягащият човек

…междинно отчитане — минус 082…

Десетият етаж на сградата се различаваше много от долните. Ричърдс знаеше, че не се очаква да се качи по-нагоре. Изкачването, което започна в мръсното фоайе на приземния етаж, свършваше тук, на десетия. Оттук се излъчваха предаванията.

Коридорите бяха широки и бели, а стените им — голи. Тук-там преминаваха яркожълти колички, задвижвани от слънчевите двигатели на „Дженеръл Атомикс“, които превозваха техниците до студията и апаратните. Една от тях вече ги чакаше, когато асансьорът спря и тримата — Ричърдс, Бърнс и ченгетата — се качиха на нея. Докато пътуваха, хората извръщаха глави към Ричърдс, някои го сочеха с ръка. Една жена с жълти шорти и фланелка на игрите му намигна и му изпрати въздушна целувка. Ричърдс й показа среден пръст. Сякаш изминаха километри през дузини междинни коридори. Ричърдс надникна в повече от десет студии — в едно от тях видя противната бягаща пътечка от „Бъхтене за пари.“ Група туристи от града я пробваха и се кикотеха.

Най-после спряха пред врата с надпис „БЯГАЩИЯТ ЧОВЕК. ВЛИЗАНЕТО АБСОЛЮТНО ЗАБРАНЕНО.“ Бърнс махна на ченгето в бронираната кабинка до вратата и погледна Ричърдс.

— Пуснете картата си в процепа между кабинката на полицая и вратата — каза той.

Ричърдс се подчини. Картата изчезна в процепа и една малка лампа светна в кабинката. Ченгето натисна някакво копче и вратата се плъзна встрани. Ричърдс се качи в количката и те се придвижиха в съседната стая.

— Къде е картата ми? — попита той.

— Вече не ви трябва.

Намираха се в апаратна. До пултовете нямаше никой освен един плешив техник, който седеше пред някакъв празен екран и броеше на глас в микрофона. Около запотените чаши на една маса в левия край на стаята седяха Дан Килиън и двама мъже, които Ричърдс не бе виждал. Единият му изглеждаше смътно познат, беше твърде изискан, за да е техник.

— Здравейте, мистър Ричърдс. Здравей, Артър. Искате ли нещо газирано, мистър Ричърдс?

Ричърдс беше жаден. Въпреки многобройните отвори на климатичната инсталация на десетия етаж бе доста горещо.

— Да. Рути-тут.

Килиън стана, отиде до хладилника и откъсна капачето на една пластмасова бутилка. Ричърдс седна и я пое, като кимна с глава.

— Мистър Ричърдс, джентълменът отдясно е Фред Виктър, директор на „Бягащият човек“. Другият, сигурен съм, че знаете, е Боби Томпсън.

Томпсън, разбира се. Водещ на „Бягащият човек“. Носеше стегната зелена туника в преливащи оттенъци, а сребристият цвят на буйната му коса беше толкова приятен, че будеше подозрения.

— Боядисвате ли я? — попита Ричърдс.

Томпсън повдигна безупречно очертаните си вежди.

— Моля?

— Няма значение.

— Трябва да проявите снизхождение към мистър Ричърдс — усмихна се Килиън. — Да бъдеш груб за него е съвсем нормално поведение.

— Напълно обяснимо — каза Томпсън. На Ричърдс всичко започна да му се струва нереално. — При тези обстоятелства.

— Елате насам, ако обичате, мистър Ричърдс — на свой ред каза Виктър.

Той го заведе до редица екрани в другия край на стаята. Техникът беше приключил с броенето и излязъл. Виктър натисна два бутона и от ляво на дясно започнаха да се появяват кадри от залата, в която се откриваше „Бягащият човек“.

— Тук не правим репетиции — каза Виктър. — Смятаме, че това отнема спонтанността. Боби просто импровизира, а той го може дяволски добре. Започваме в шест часа хардингско време. Боби стои в центъра, върху този син подиум. Открива, като накратко ви представя. Монитор ще покаже две снимки. Вие ще стоите вдясно зад кулисите, пазен от двама полицаи. Те ще излязат с вас, въоръжени с пушки. Палките биха свършили по-добра работа в случай, че решите да създавате неприятности, но с пушките е по-зрелищно.

— Естествено — каза Ричърдс.

— Публиката ще ви освирква силно. Правим го също заради зрелището. Точно като на килбол мач.

— Ще стрелят ли по мен с халосни патрони? — попита Ричърдс. — Можете да закачите торбички с кръв по мен, които да се пръснат в подходящия момент. Това също ще е хубаво зрелище.

— Слушайте внимателно, моля ви — каза Виктър. — Когато ви извикат по име, излизате с полицаите. Боби ще ви… ъ-ъ, интервюира. Спокойно можете да се изразявате с всякакви цветисти думи. Зрелищно е. След това около шест и десет точно преди първите реклами ще ви дадат парите и свободен изход — без полицаи — вляво от централната сцена. Разбрахте ли?

— Да. А Лафлин?

Виктър се намръщи и запали цигара.

— Той излиза след вас в шест и петнадесет. Провеждаме две състезания едновременно, защото често единият от участниците не успява да… ъ-ъ, запази дълго преднина пред Ловците.

— А момчето е резервен вариант?

— Мистър Дженски? Да. Но това не ви засяга, мистър Ричърдс. Когато напуснете сцената, ще получите записващо устройство с форма и размери на неголяма кутия. Тежи два килограма и половина. Заедно с него ще ви бъдат дадени и шестдесет малки касетки, всяка от тях дълга десет сантиметра. Апаратурата се побира в джоб, без да го издува. Триумф на съвременната технология.

— Браво.

Виктър стисна устни.

— Както Дан вече ви е казал, Ричърдс, вие сте състезател само за масите. В действителност при нас сте на работа и трябва да разглеждате положението си именно в тази светлина. Касетите могат да се пуснат във всяка пощенска кутия и ще ни бъдат доставени с предимство, за да можем да ги подготвим за излъчване вечерта. Ако пропуснете да изпратите по две касети на ден, заплащането ви се прекратява.

— Но преследването ще продължи.

— Точно така. Затова правете записите и ни ги изпращайте. Те няма да издадат местоположението ви. Ловците работят независимо от нашите предавания.

Ричърдс се съмняваше в това, но замълча.

— След като получите оборудването, ще бъдете придружен до асансьора, който слиза на улицата. Смъква ви точно на Рампърт стрийт. Веднъж стъпил там, вие сте в собствените си ръце — той направи пауза. — Въпроси?

— Не.

— В такъв случай мистър Килиън ще уточни още една парична подробност с вас.

Те се върнаха до мястото, където Дан Килиън разговаряше с Артър Бърнс. Ричърдс помоли за още една бутилка „Рути-тут“ и я получи.

— Мистър Ричърдс — зъбите на Килиън заблестяха срещу него. — Както знаете, вие напускате студиото невъоръжен. Но това не значи, че не можете да се въоръжите по честен или нечестен начин. Вие или семейството ви получавате допълнително по сто долара за всеки Ловец или представител на властта, когото успеете да ликвидирате, това…

— Знам, не ми го казвайте. Това е хубаво зрелище.

Килиън се усмихна доволно.

— Колко сте проницателен. Точно така. Все пак внимавайте да не убиете невинни наблюдатели, това не е хубаво.

Ричърдс не каза нищо.

— Друг аспект от програмата са…

— Доносниците и независимите фотографи. Знам.

— Те не са доносници. Те са добри северноамерикански граждани — трудно беше да се разбере дали обидата в гласа му е истинска или престорена. — Както и да е. Всеки, който ви забележи и докладва, получава награда осемстотин долара. За потвърдени сведения се плащат още сто долара, а за сведения, които доведат до убийството ви — хиляда. На независимите фотографи се дават по десет долара на един фут лента и…

— Почивка в живописната Ямайка с парите от кръвта ми — извика Ричърдс и разпери ръце. — Снимката ти в сто триизмерни седмичника. Идолът на милиони. Пишете за подробности…

— Достатъчно — каза тихо Килиън.

Боби Томпсън пилеше ноктите на ръцете си. Виктър беше излязъл и се чуваше как крещи на някого за ъглите на камерите.

Килиън натисна едно копче.

— Мис Джоунс? Готови сме за вас, скъпа.

Той стана и отново предложи ръката си.

— Сега гримът, мистър Ричърдс. После ще изпробваме осветлението. Ще останете зад кулисите и няма да се видим до появяването ви на сцената. И така…

— Беше ми страшно приятно — каза Ричърдс.

Не пое ръката му. Мис Джоунс го изведе. Часът беше два и половина.

…междинно отчитане — минус 081…

Ричърдс стоеше зад кулисите между две ченгета, заслушан в публиката, която неистово аплодираше Боби Томпсън. Беше нервен. Осмиваше се заради това, но не помагаше. Беше шест часът и една минута.

— Първият състезател тази вечер е умен и находчив мъж от южната част на нашия град, отвъд Канала — говореше Томпсън.

На монитора се появи много контрастна снимка на Ричърдс в сивата му и раздърпана работна риза, направена от скрита камера предишните дни. Това, което се виждаше на заден план, приличаше на чакалнята на петия етаж. „Снимката е ретуширана“, помисли си Ричърдс. Очите му изглеждаха по-дълбоки, челото по-ниско, а бузите — хлътнали. Четката на някой майстор бе придала на устата му изкривено и подигравателно изражение. И в резултат на всичко това на монитора Ричърдс изглеждаше ужасяващ — ангелът на смъртта в града, не особено умен, но надарен с първичните инстинкти на звяра. Зъл дух, страшилище за всеки, който живее в хубав апартамент в цивилизованата част на града.

— Името на човека е Бенджамин Ричърдс. Двадесет и осем годишен. Запомнете добре това лице. След половин час той ще дебне отвън. Потвърдените сведения за него ви носят сто долара. Сведения, които доведат до убийството му, ви носят хиляда.

Умът на Ричърдс блуждаеше, но изведнъж си дойде на мястото.

— …а това е жената, която ще получи парите на Ричърдс ако и когато падне!

На монитора се появи снимка на Шийла, но четката отново беше работила, този път държана от по-твърда ръка. Резултатите бяха жестоки. Сладкото й, макар и не особено красиво лице се бе превърнало в лице на някаква невзрачна повлекана. Пълни и подпухнали устни, очи, блестящи от алчност, наченки на двойна брадичка, която изчезваше надолу към разголените й гърди.

— Копеле! — изсъска Ричърдс през здраво стиснатите си зъби.

Хвърли се напред, но силните ръце на полицаите го задържаха.

— Кротко, мой човек, това е само снимка.

Миг по-късно излезе на сцената, наполовина воден, наполовина влачен от ченгетата. Публиката реагира веднага:

— У-у-у! Боклук! Само излез навън, мръснико! Убийте го! Убийте го, копелето! Ще го духаш! Излизай!

Боби Томпсън протегна ръце напред и добродушно извика:

— Тихо, моля ви. Нека чуем той какво има да ни каже.

Публиката утихна, но неохотно. Ричърдс стоеше с наведена глава като бик под прожекторите. Знаеше, че излъчва точно тази злоба и омраза, която те очакваха, но не можеше да направи нищо. Той втренчи в Томпсън тежкия си, налят с кръв, поглед.

— Някой ще изяде собствените си ташаци заради тази снимка на жена ми.

— По-високо, мистър Ричърдс — извика Томпсън с точно необходимото презрение в гласа, — никой няма да ви нарани… поне засега.

Публиката избухна в нови крясъци и неистови ругатни, Ричърдс рязко се обърна и я изгледа. Млъкнаха, сякаш ги беше ударил. Жените го гледаха втренчено, в очите им имаше и ужас, и възбуда. Мъжете се бяха озъбили със смъртна омраза в погледите.

— Копелета! — изкрещя той. — Щом толкова искате да видите как някой умира, защо не се избиете помежду си?

Нови крясъци заглушиха последните му думи. Хора от публиката (вероятно платени) се опитваха да се качат на сцената. Полицаите ги удържаха назад. Ричърдс стоеше изправен срещу тях.

— Благодаря ви, мистър Ричърдс, за тези мъдри слова — този път презрението беше съвсем явно и тълпата го гълташе жадно, сега поуспокоена. — Бихте ли желали да кажете на зрителите в студиото колко дълго мислите, че ще издържите?

— Искам да кажа на всички в студиото и пред екраните, че това не беше жена ми. Това беше гадна фалшификация…

Тълпата го заглуши. Виковете на омраза почти достигнаха върха си. Томпсън ги изчака да се успокоят малко и повтори:

— Колко дълго очаквате да издържите, мистър Ричърдс?

— Очаквам да издържа тридесет дни — каза той уверено. — Не мисля, че имате човек, който може да ме хване.

И пак ревове и размахани юмруци. Някой хвърли домат. Боби Томпсън се обърна към публиката и извика:

— След тези евтини и самоуверени думи мистър Ричърдс ще бъде отведен от нашата сцена. Утре на обед започва ловът. Запомнете лицето му! Може да го видите до себе си в пневмобуса, в самолета, на щанда за вестници, на кварталната арена за килбол. Тази вечер е в Хардинг. Утре в Ню Йорк? Бейзи? Албукерк? Кълъмоъс? Промъкващ се край дома ви? Ще съобщите ли за него?

— Да-а-а!!! — ревеше тълпата.

Ричърдс рязко сви ръцете си и им показа среден пръст и с двете. Този път атаката на сцената съвсем не изглеждаше режисирана. Ричърдс беше бързо избутан към изхода вляво, преди да са успели да го разкъсат пред камерата — така щяха да съсипят цялата програма и доходите от нея.