Бягащият човек

…междинно отчитане — минус 023…

Едва сега Ричърдс се загледа в гърба на креслото срещу него. В един джоб имаше книжка с инструкции. При турболенция затегнете коланите. Ако в салона падне налягането, сложете си кислородната маска, която ще увисне пред вас. При повреда в двигателите стюардесата ще ви даде по-нататъшни инструкции. В случай на експлозия и незабавна смърт, надявайте се, че пломбите в устата ви са достатъчни, за да разпознаят трупа ви.

На нивото на очите имаше малък екран. Надписът на металната пластинка под него обясняваше, че смяната на каналите става бързо и зрителят трябва чрез докосване на копчето да определи какво му се гледа. По-ниско и вдясно от екрана имаше бележник на авиокомпанията и молив „Джи Ей“ на верижка. Ричърдс откъсна един лист, подложи го удобно на коляното си и написа: „Деветдесет и девет на сто ни подслушват с микрофон в обувката, в косата или на ревера ти. Сигурен съм, че Маккоун дебне да се изпуснеш. След малко се разплачи и ме помоли да не дърпам спусъка. Това ще увеличи шансовете ни. Ще го направиш ли?“

Тя кимна. Ричърдс се замисли и отново написа: „Защо ги излъга?“

Тя измъкна молива от ръката му, задържа го за момент над коляното му и написа: „Не знам. Накарахте ме да се почувствам като убиец. Жена ви. Изглеждахте толкова…“ — Моливът спря, поколеба се и надраска: „…нещастен“.

Ричърдс повдигна вежди и леко се усмихна. Заболя го, когато разтегна устните си. Предложи й да продължи, но тя поклати глава. Ричърдс написа: „Започни след около пет минути.“

Амелия кимна. Той смачка листа и го натъпка в пепелника в страничната облегалка. После го запали. Хартията запламтя ярко и стъклото отрази блясъка. После се сви и замря във фигура от пепел, която Ричърдс замислено смачка с пръст.

След около пет минути Амелия се разплака. Звучеше толкова естествено, че в първия момент Ричърдс се сепна. После си помисли, че вероятно жената наистина не играе.

— Моля ви, недейте — каза тя. — Не карайте онзи човек да ви… предизвиква. Нищо не съм ви направила. Искам да си ида вкъщи при съпруга си. Имам и дъщеря. На шест години. Ще пита къде е майка й.

Веждата на Ричърдс нервно потрепна. Не искаше от нея да го изиграе толкова добре. Не толкова добре.

— Той е тъп — каза Ричърдс, като се опитваше да забрави невидимата си публика, — но не чак толкова. Всичко ще е наред, мисис Уилямс.

— Лесно ви е. Вие нямате какво да губите.

Не й отговори. Беше напълно права. Нямаше нищо, което вече да не е загубил.

— Покажете му! За Бога, защо не му го покажете. Тогава ще повярва и ще каже на хората си на земята да спрат. Те са насочили ракети срещу нас. Чух го да го казва.

— Не мога да му го покажа. За да го извадя от джоба си, ще трябва да отпусна спусъка или да рискувам да гръмне ненадейно. Освен това — добави той подигравателно — не мисля, че бих му го показал, ако можех. Той е от копелетата, които имат какво да губят. Нека се поти.

— Няма да издържа — каза глухо тя. — Ще се хвърля върху вас и всичко ще свърши. И без това такъв ще ни е краят, нали?

— Не… — започна той, но вратата за втора класа се отвори и Маккоун влезе. Лицето му беше спокойно, но под спокойствието нещо странно проблясваше. Ричърдс веднага позна цвета на страха — восъчно бял и лъскав.

— Мисис Уилямс — каза бързо Маккоун, — кафе, ако обичате. За седем души. Страхувам се, че ще трябва да заместите стюардесата на този полет.

Тя се повдигна, без да погледне никого.

— Къде?

— Направо — каза меко Маккоун. — Само направо. — Той беше внимателен, някак смутено примигваше с очи и беше готов да се хвърли към нея в момента, в който тя посегне към Ричърдс.

Тя тръгна по пътеката, без да се обръща назад. Маккоун погледна Ричърдс и каза:

— Ще се откажеш ли, ако ти обещая амнистия, приятел?

— „Приятел“. Тази дума звучи наистина мазно в устата ти! — Ричърдс сви свободната си ръка и я погледна. Беше набраздена от малки поточета засъхнала кръв, издрана от бягството му през горите на Южен Мейн. — Наистина мазно. Звучи като две кила тлъсти хамбургери в печката. Само това можеш да намериш в магазините на Кооп сити — той погледна добре прикритото шкембе на Маккоун. — А това това май е направено от крехко месце. А и кройката е чудесна. Никой не е дебел в добре скроени дрехи! Само там отдясно нещо се издува.

— Амнистия — повтори Маккоун. — Как ти звучи?

— Като лъжа — усмихна се Ричърдс. — Като тлъста шибана лъжа. Защо си мислиш, че не знам, че не си нищо повече от наемна ръка?

Маккоун почервеня. Не беше просто изчервяване, лицето му стана тъмно, почти кафяво.

— Хубаво ще е да те осъдя, както аз си знам и аз да ти изпълня присъдата. Имаме куршуми, от които главата ти ще заприлича на тиква, хвърлена на тротоара от покрива на небостъргач. Напълнени са с газ. Избухват при контакт с твърдо тяло. Ако те улучат в червата…

Ричърдс изкрещя:

— Кра-а-ай! Дърпам спусъка!

Маккоун изпищя. Отстъпи две крачки, задникът му опря в страничната облегалка на едно кресло, той изгуби равновесие и падна в него, а ръцете му се размахаха във въздуха около главата му в безумни отбранителни жестове.

Ръцете му замръзнаха с разперени пръсти, като препарирани птици. Лицето му гледаше през гротескната им рамка като ужасна пластмасова маска, на която някой е сложил за майтап чифт очила.

Ричърдс започна да се смее. Звукът в началото беше накъсан, несигурен, чужд за ушите му. От колко време беше забравил истинския смях, искрения, този, който излиза свободно и неудържимо от дъното на стомаха? Струваше му се, че никога не го е познавал през целия си сив, труден, честен живот.

„Копеле…“ — гласът на Маккоун му изневеряваше. Той произнасяше думите само с устни. Лицето му беше сгърчено и смачкано като лицето на лошо използвана кукла.

Ричърдс продължаваше да се смее. Държеше се за креслото си и се смееше…

…междинно отчитане — минус 022…

Гласът на Холоуей го информира, че самолетът пресича границата между Канада и щата Върмънт. Ричърдс се надяваше, че си знае работата — той сам не виждаше под самолета нищо друго освен тъмнина и редки светли точки. Внимателно остави кафето си и каза:

— Можете ли да ми дадете карта на Северна Америка, капитан Холоуей?

— Физическа или политическа? — намеси се нов глас.

Ричърдс предположи, че е навигаторът. Сега от него очакваха да се направи на достатъчно глупав, че да не знае коя карта иска.

А той наистина не знаеше.

— И двете.

— Жената ли ще изпратите за тях?

— Как се казваш, сладур?

Последва колебливото мълчание на човек, който изведнъж разбира, че е нарочен.

— Донъхю.

— Имаш крака, Донъхю. Що не си ги довлечеш тук отзад?

Донъхю ги довлече. Имаше дълга коса, сресана назад като на латиноамериканец, а панталоните му бяха ушити толкова тесни, че открояваха отпред на чатала нещо подобно на две топки за голф. Картите бяха обвити в меко прозрачно фолио. Ричърдс не знаеше в какво са обвити топките на Донъхю.

— Не исках да излизам от кабината — каза навигаторът.

Ричърдс познаваше хора като него. Заможни мъже с много свободно време, които обикаляха местата за забавление в големите градове. Обикаляха ги на групи, понякога пеша, по-често в хеликоптери. Педерасти. Хомосексуализмът, разбира се, трябваше да бъде изкоренен. "Спасете тоалетните ни. Те рядко излизаха от полутъмните улици за забавления в пълния мрак на гетата. А когато го правеха, там им съдираха задниците от бой.

Донъхю смутено се размърда под дългия поглед на Ричърдс.

— Нещо друго?

— Ти педераст ли си, сладур?

— Ъ?

— Няма значение. Връщай се да им помагаш.

Донъхю бързо се върна в кабината.

Ричърдс почти веднага разбра, че картата с градовете и пътищата е политическа. Изтегли с пръст една линия от Дери на запад между Върмънт и Канада и откри местоположението им.

— Капитан Холоуей?

— Да.

— Завийте вляво.

— Ъ? — Холоуей звучеше искрено изненадан.

— На юг, искам да кажа… Ще летим на юг. И помнете, че…

— Помня. Не се притеснявайте.

Самолетът се наклони. Маккоун седеше свит в стола, в който беше паднал, и гледаше Ричърдс с жадни и жестоки очи.

…междинно отчитане — минус 021…

Ричърдс усещаше, че непрекъснато потъва и изплува от дрямката и това го плашеше. Постоянното бучене на двигателите коварно го приспиваше. Маккоун беше наясно какво става и позата на тялото му ставаше все по-дебнеща. Амелия също знаеше. Седеше в едно кресло в средата на салона и наблюдаваше и двамата. Ричърдс изпи още две чаши кафе. Не помогнаха много. Все по-трудно му ставаше да се концентрира върху картата и равния глас на Холоуей, който даваше сведения за полета. Накрая притисна с юмрук раната в хълбока си. Болката беше рязка и силна, подейства му като ледена вода в лицето. От ъглите на стиснатите му устни се изтръгна свистящ, полупрошепнат писък. Кръвта намокри ризата му и се стече по ръката му. Амелия зарида.

— Ще прелетим над Олбъни след около шест минути — каза Холоуей. — Ако погледнете навън, ще го видите от лявата страна.

— Успокой се — Ричърдс говореше на себе си. — Успокой се. Просто се успокой.

„Господи, скоро ли ще свърши? Да. Съвсем скоро.“ Беше седем часът и четиридесет и пет минути.

…междинно отчитане — минус 020…

Сигурно беше лош сън, кошмар, изпълзял от тъмнината в болезнения сумрак на полубудното му съзнание. Вероятно халюцинираше. Половината от мозъка му се концентрираше върху маршрута и постоянната опасност от Маккоун. Нещо черно завладяваше другата половина. Нещо се движеше в мрака. Много неща.

Продължавайте да следите.

Огромни, виещи се сервомеханизми се въртяха в нощта. Инфрачервени очи блестяха в непознати спектри. Бледозелена светлина от скали и въртящи се очи на радарни екрани.

Прихванахме го. Прихванахме самолета.

Камиони се тресяха по прашни пътища и огромни чинии се носеха в нощното небе. Безкрайни потоци електрони летяха на невидими прилепови криле. Отекващ гръм. На радарен екран лъчът осветяваше за миг една точка и тя продължаваше да се движи на юг зад стъклото, докато лъчът не я освети при следващата си обиколка.

Точно местоположение?

Седемстотин мили южно от Нюарк.

Над Нюарк не може. Също и над Южен Ню Йорк.

Правителството ли забранява?

Точно така.

Можехме да го гръмнем над Олбъни.

Кротко, приятелю.

Камионите трещяха по пустите улици на затворени градове. Хората надничаха зад завесите на прозорците с ужас и омраза в очите. Виеха в нощта като праисторически зверове.

Подгответе ракетите.

Чудовищни, мощни двигатели с рев изблъскват огромни конусовидни бетонни капаци по блестящи стоманени релси. Отдолу се показват кръгли шахти като входове за преизподнята. Във въздуха се издигат облаци от течен водород.

Следим го. Хванали сме го, Нюарк.

Разбрано. Не прекъсвайте връзката.

Заспалите пияници по тротоарите се събуждат объркани от трясъка на преминаващите камиони и гледат безмълвно ивиците небе над покривите на сградите. Очите им са мътни и жълти, устните — набръчкани линии. Старчески рефлекс задвижва ръцете им и те посягат към вестниците, за да се стоплят, но вестници няма — Безплатната телевизия е убила последните. Безплатната телевизия е царят. Алилуя. Богатите момчета пушат готини парчета. Жълтите очи забелязват високо в небето примигващи светлини. Червена, зелена, червена, зелена. Грохотът на камионите е заглъхнал, останало е лутащо се в бетонните каньони ехо, което напомня на удари от жестоки юмруци. Пияниците отново спят. Като кучета.

Хванахме го отново южно от Спрингфийлд.

До пет минути чакаме заповед.

От Хардинг?

Да.

Готов е. Не може да ни се изплъзне.

През цялото небе невидимите прилепови криле летят и чертаят блестяща мрежа над североизточния ъгъл на Америка. Компютри на „Дженеръл Атомикс“ безпогрешно контролират машините за смърт. Хиляди ракети бавно се обръщат и накланят, за да следят мигащите светлини в небето. Приличат на стоманени змии, пълни с убийствена отрова.

Ричърдс виждаше всичко това и в същото време продължаваше да следи полета. Раздвоението на мозъка му странно го успокояваше. Сигурно беше вид лудост. Кървавият му пръст без усилие следваше придвижването им на юг по картата. Южно от Спрингфийлд, западно от Хартфорд.

Следим го.