Бягащият човек

…междинно отчитане — минус 053…

В Манчестър вече беше опасно. Не знаеше кое го накара да реши така — новините за жестоката смърт на Лафлин в Средния запад, сънят или просто някакво предчувствие.

Във вторник сутринта не отиде в библиотеката и остана в стаята си. Струваше му се, че всяка минута, прекарана в това място, е покана за бързия край на всичко. Гледаше през прозореца и във всеки прегърбен старец или безобиден шофьор на такси виждаше Ловец с черна качулка. Измъчваше го собственото му въображение. Струваше му се, че въоръжени мъже пълзят безшумно по коридора към неговата стая. Един огромен часовник отекваше в главата му.

Преодоля нерешителността си малко след единадесет часа. Беше невъзможно да остане. Знаеше, че са го надушили.

Взе бастуна си, бавно отиде до асансьорите, почуквайки с него, и слезе във фоайето.

— Излизате ли, отец Граснър? — попита дежурният администратор с приятната си, снизходителна усмивка.

— Почивен ден — отвърна Ричърдс, като гледаше рамото на чиновника. — Има ли кино в града?

Знаеше, че има поне десет, в осем от които прожектираха порнографски стереофилми.

— Ами-и-и-и… — рече предпазливо администраторът, — можете да отидете в центъра. Мисля, че дават филмите на Дисни…

— Прекрасно — отвърна бодро Ричърдс.

Запъти се към изхода и се блъсна в някакво растение в саксия по пътя си.

На две пресечки от хотела той влезе в една аптека, купи голямо руло бинт и две евтини алуминиеви патерици. Продавачът сложи покупките в продълговата пластмасова кутия и Ричърдс хвана такси от ъгъла на улицата.

Колата стоеше точно на същото място и ако гаражът беше под наблюдение, Ричърдс не го забеляза. Влезе и запали. За момент нещо го стегна, когато се сети, че няма шофьорска книжка под безопасно име, но това всъщност беше без голямо значение. Бездруго не вярваше, че новото му превъплъщение ще издържи една по-основна проверка. Ако има пътни блокади, щеше да се опита да ги разбие. Вероятно щяха да го застрелят, но и без това можеше да се смята за мъртъв от мига, в който го разпознаеха.

Пусна очилата на Огдън Граснър в жабката на таблото и потегли, като махна на момчето, дежурно на входа. То едва го погледна иззад порно списанието си.

В северните, безразборно застроени покрайнини на града спря, за да качи докрай налягането на въздуха в колата. Безброй гнойни пъпки бяха разцъфтели като кратери по лицето на младежа на компресора и той с трогателно усърдие избягваше да поглежда към Ричърдс. Дотук добре.

Включи се от 91-ва в 17-а магистрала, а оттам — в странично шосе без име или номер. Три мили по-нататък спря на една покрита с прах отбивка и загаси двигателя. Насочи огледалото към лицето си, колкото може по-бързо намота бинта около главата си и подпъхна края му. Някаква птичка цвърчеше неуморно в клоните на повяхнал бряст.

Не изглеждаше зле. Ако му останеше време в Портлънд, щеше да прибави и шина за врата.

Остави патериците на седалката до себе си и потегли. Четиридесет минути по-късно влезе в кръговото кръстовище преди Порстмут. Тръгна по 95-а магистрала, бръкна в джоба си и извади смачканото листче, което му бе оставил Брейдли.

С мек молив и внимателния почерк на самоук той бе написал:

Ричърдс го прочете с присвити очи и погледна напред. Голям жълто-черен полицейски хеликоптер кръжеше над магистралата, придружаващ патрулна кола на самия път. Заклещиха го за момент, след това продължиха нанякъде, като умело се промъкваха между колите по шестте пътни платна. Обикновена полицейска проверка.

Едно болезнено чувство на облекчение, появило се сякаш насила, стягаше гърдите му, докато той се носеше по пътя и изминаваше миля след миля. Искаше му се да се смее и в същото време му се повръщаше.

…междинно отчитане — минус 052…

Стигна в Портлънд без инциденти. Но до момента, в който навлезе в предградията, докато се движеше сред застроените квартали на Скарбърг (скъпи къщи, скъпи улици, скъпи училища с огради под напрежение) чувството на облекчение бе започнало отново да изчезва. Те можеха да бъдат навсякъде. Около него. А можеше и да ги няма.

Къщите на Стейт стрийт бяха стари, кафяви и полусрутени. Районът беше близо до един обрасъл с растителност парк, приличащ на джунгла — всички крадци, любовници, наркомани и мошеници на този малък град се събираха там. Никой не смееше да излезе на Стейт стрийт по тъмно, без полицейско куче на ремъка или няколко човека от бандата.

Номер 94 представляваше разпадаща се, опушена постройка със спуснати на прозорците зелени щори, отдавна забравили възрастта си.

Приличаше на умрял от старост човек с пердета на очите.

Спря до тротоара и слезе. По улиците бяха пръснати изоставени коли. Някои от тях, съвсем изгнили, се бяха превърнали в безформени купове желязо. До самия парк един стар стюдбейкър лежеше на една страна като умряло куче. Явно тук не беше царството на полицаите.

Ако оставиш колата си без наблюдение, след петнадесет минути ще са я наобиколили тълпа от хлапаци, облегнати на нея, храчещи, преценяващи я с поглед. След половин час някои от тези момчета ще са намерили лостове, ключове и отвертки. Ще ги потупват, ще ги въртят в ръцете си, ще ги сравняват помежду си, ще се сбият на шега. Ще ги вдигат към небето замислено, сякаш преценяват посоката на вятъра или приемат някакви тайнствени съобщения чрез тях. След един час колата ще заприлича на оглозган скелет, лишен от всичко, което може да се свали — от капаците на въздушните дюзи и цилиндрите до волана.

Едно момче дотича до Ричърдс, докато той наместваше патериците под мишниците си. Сгърчени, лъскави белези от изгаряния бяха превърнали едната половина от лицето му в някакво ужасно подобие на Франкенщайн.

— Искаш ли „Скаг“, мистър? Бива го. Право на луната те качва — момчето тихо се кискаше, а подутата, осеяна с буци кожа на обгорялото му лице се свиваше и подскачаше.

— Чупката — кратко му отвърна Ричърдс.

Момчето се опита да избие с ритник една от патериците, но Ричърдс замахна с другата и я стовари върху задника му. Момчето избяга, като псуваше непрекъснато.

Бавно изкачи хлътналите каменни стъпала и погледна вратата. Някога синя, сега боята беше избледняла и олющена, придобила цвета на изнуреното небе на пустинята. Секачът на някой вандал се бе погрижил за някога съществуващия звънец.

Ричърдс почука и зачака. Нищо. Отново почука.

Вече бе късно следобед и студът бавно пропълзяваше по улицата. От парка от другата страна слабо се чуваше тъжното пропукване на октомврийските клони, разделящи се с листата си.

Тук нямаше никой. Беше време да си тръгва. Въпреки това почука още веднъж, странно убеден, че вътре все пак има някой.

Този път беше възнаграден — звук от бавно тътрещи се чехли. Спряха пред вратата.

— Кой е? Нищо не купувам. Махай се.

— Казаха ми да ви се обадя.

Капачето на шпионката изскърца и едно кафяво око надникна отвътре. После капачето хлопна на мястото си.

— Не те познавам — кратко и ясно.

— Казаха ми да потърся Елтън Паракис…

Неохотно:

— А, ти си от ония…

Зад вратата започнаха да се превъртат ключалки, едно по едно да се издърпват резета. Освобождаваха се вериги. Чу се изщракване, когато се прибра езичето на една брава „Йейл“, после на още една. Тежката греда на резе „Трапболт“ издрънча, освободена от скобите си.

Вратата се отвори и Ричърдс се изправи пред една кокалеста жена с възлести ръце и без никакъв бюст. Лицето й беше гладко, почти като на ангел, но изглеждаше така, сякаш бе понесло безброй невидими удари, юмруци и ъперкъти в нерегламентирания си двубой с времето. Вероятно времето печелеше, но и тя не се даваше лесно. Беше почти метър и осемдесет висока дори с тънките, безформени чехли на краката, а подутите й от артрита колене приличаха на два дънера. Беше увила косата си в тюрбан от хавлиена кърпа. Кафявите й очи, които го гледаха дълбоко изпод веждите (самите вежди отчаяно се държаха над пропастта като планински храсти, борещи се с безводието и височината), бяха умни, но сякаш подивели от страх или от ярост. По-късно Ричърдс разбра, че тя е просто объркана, наплашена, олюляваща се на ръба на лудостта.

— Аз съм Вирджиния Паракис — каза глухо тя. — Майката на Елтън Паракис. Влезте.

…междинно отчитане — минус 051…

Когато влязоха в кухнята, за да запари чая, тя все още не го бе познала.

Къщата беше стара, рушаща се и мрачна, обзаведена с добре познатите на Ричърдс от собствения му дом вехтории.

— Елтън сега го няма — каза тя, надвесена над очукания алуминиев чайник върху газовия котлон. Тук светлината беше по-ярка, виждаха се кафявите петна от влага по тапетите, умрелите мухи по первазите — спомени от последното лято, почернелите ръбове на издутите парчета линолеум по пода, купчина мокра амбалажна хартия под прокапалата водопроводна тръба. Миришеше на някакъв дезинфекционен препарат и Ричърдс си представи умиращи хора в болнични стаи.

Тя прекоси стаята и подутите й пръсти с усилие затърсиха нещо сред боклуците, струпани върху шкафа, докато най-накрая извади две торбички чай, едната вече използвана. Даде му използваната. Ричърдс не се изненада.

— Той работи — жената слабо наблегна на втората дума и фразата прозвуча като обвинение. — Праща те оня човек от Бостън, дето Елти му пише за замърсяването, нали?

— Да, мисис Паракис.

— Запознаха се в Бостън. Моят Елтън оправяше автоматите за цигари и други дреболии. — Изпъчи се самодоволно и после пое обратно пътя към печката през дюните от линолеум. — казах на Елти, че това, дето го прави Брейдли, е противозаконно. Казах му, че може да го доведе до затвор или нещо по-лошо. Той не ме слуша. Не и мен, старата му майка. — Тя се усмихна мило, най-после наклеветила сина си. — Той все си строеше нещо… Когато беше момче, построи къща под бряста с четири стаи. Това беше, преди да отсекат дървото. Но да построиш станция за измерване на замърсяването в Портлънд беше идея на оня, черния.

Тя потопи торбичките в две купи и остана с гръб към Ричърдс, докато сгряваше ръцете си на котлона.

— Пишат си. Казах му, че пощите не са сигурни. Ще стигнеш до затвора или нещо по-лошо, му казвах. А той вика: „Ама, майко, ние го пишем с шифър. Той иска дузина ябълки, аз му пиша, че чичо ми е зле.“ Аз му разправям: „Елти, мислиш ли, че те няма да се сетят за тая шпионска измишльотина.“ Той не ме слуша. А преди го правеше. Бях най-добрият му приятел. Но нещата се промениха. Откакто влезе в пубертета, нещата се промениха — гнусни списания под леглото, ей такива неща. И сега оня, черният. Сигурно са те хванали да взимаш проби за смога, за канцерогени или нещо друго и сега те гонят.

— Аз…

— Няма значение — извика тя злобно, обърната към прозореца. Той гледаше към някакъв заден двор, пълен с гниещи боклуци и автомобилни джанти. В двора имаше детски пясъчник, който сега, години по-късно, беше пълен с мъртви октомврийски клони.

— Няма значение — повтори жената, — черните са виновни. — Тя се обърна към Ричърдс, а очите й бяха потъмнели, гневни и объркани. — Сега съм на шестдесет и пет, но бях деветнадесетгодишно младо и свежо момиче, когато започна всичко. Беше 1979 и черните бяха навсякъде. Навсякъде. — Тя почти крещеше, сякаш спореше с Ричърдс. — Навсякъде. Пращаха черните на училище заедно с белите. Пуснаха ги в правителството, вечно недоволни, вечно протестиращи, вечно бунтовници. Не съм…

Тя изведнъж спря, сякаш някой бе извадил думите от устата й. Гледаше Ричърдс, виждайки го за пръв път.

— Господи помилуй! — прошепна тя.

— Мисис Паракис…

— Не! — извика тя с дрезгав от страха глас. — Не! Не! О, не! — Тя тръгна към него, като спря за малко до шкафа, колкото да измъкне от неразборията по него един пробляскващ кухненски нож. — Вън! Вън! Вън! — Ричърдс стана и бавно заотстъпва, първо през късия коридор между кухнята и мрачната дневна, а после и през самата стая. На стената видя стар телефонен апарат, който сигурно висеше там от дните, когато мястото наистина е било хотел. „Синята врата. Гости“. Кога е било това? Преди двадесет години? Четиридесет? Преди да изтърват черните или след това?

Вече беше в коридора и наближаваше външната врата, когато в нея щракна ключ. Двамата се заковаха на местата си, сякаш невидима ръка бе спряла филма, докато реши какво да прави по-нататък.

Вратата се отвори и Елтън Паракис влезе.

Беше много дебел, а тъмнорусата му коса, нелепо сресана назад на започващи от челото му вълни, откриваше бебешко лице с постоянно учудено изражение. Беше облечен с униформата на някакъв сервиз за автомати — синя със златни ивици. Той погледна внимателно Вирджиния Паракис.

— Остави този нож, майко.

— Не — изкрещя тя, но поражението вече отпускаше лицето й.

Паракис затвори вратата и тръгна, леко клатушкайки се, към майка си. Тя се дръпна назад:

— Трябва да го накараш да си иде, сине. Той е оня лош човек. Оня Ричърдс. Това ще означава затвор или нещо по-лошо. Не искам да отидеш в затвора. — Тя се разплака, изтърва ножа и се сгуши в ръцете му. Паракис я прегърна и започна нежно да я люлее, докато тя хлипаше.

— Няма да отида в затвора. Хайде, мамо. Не плачи. Моля те, не плачи — той се усмихна притеснено на Ричърдс над свитото и потрепващо рамо на жената, сякаш искаше да каже „Ужасно съжалявам за това“. Ричърдс чакаше.

— Слушай сега — започна Паракис. Майка му се бе поуспокоила и тихо подсмърчаше. — Мистър Ричърдс е добър приятел на Бренди Трокмортън и ще остане два дни при нас.

Тя започна отново да крещи и той запуши с ръка устата й. Намръщи се, явно му беше неприятно да го направи.

— Да, мамо. Така е. Ще закарам колата му в парка, за да й прикача кабелите. А утре сутринта ти ще отидеш да пуснеш в пощата един пакет за Кливлънд.

— Бостън — обади се автоматично Ричърдс. — Записите отиват в Бостън.

— Сега отиват в Кливлънд — каза Елтън с търпелива усмивка. — Подгонили са Брейдли.

— О, господи.

— И теб ще подгонят — мисис Паракис викаше — и ще те хванат! Много си дебел!

— Ще заведа мистър Ричърдс горе, мамо, за да му покажа стаята.

— Мистър Ричърдс? Мистър Ричърдс? Защо не го наричаш с истинското му име? Отрова!

Той я отстрани много внимателно от себе си и Ричърдс го последва нагоре по тъмното стълбище.

— Горе има много стаи — каза той, леко задъхан, а дебелият му задник се свиваше и подскачаше на всяко следващо стъпало. — Това беше хотел преди много години, когато бях бебе. От стаята ще можете да наблюдавате улицата.

— Може би наистина е по-добре да си тръгна. Ако Брейдли е изгърмял, майка ви може да се окаже права.

— Това е стаята ви — той отвори вратата на една влажна и прашна стая, понесла бремето на годините. Изглежда не бе чул забележката на Ричърдс. — Страхувам се, че няма да ви бъде много удобно тук, но… — Обърна се към него с търпеливата си, приветлива усмивка. — Можете да останете колкото искате. Брейдли Трокмортън е най-добрият приятел, който съм имал. — Усмивката му малко се изкриви. — Единственият приятел, който съм имал. Ще се погрижа за мама, не се тревожете.

Ричърдс само повтори:

— По-добре да тръгвам.

— Знаете, че не можете. Превръзката на главата не успя да заблуди дълго дори и майка ми. Ще закарам колата ви на сигурно място, мистър Ричърдс. По-късно ще поговорим.

Той бързо излезе. Отзад панталоните на униформата му бяха излъскани. Ричърдс имаше чувството, че стаята след него продължава притеснено да се извинява.

Повдигна мъничко щорите и го видя да излиза на напукания тротоар пред къщата. Паракис се мушна в колата, но след малко слезе от нея и забърза обратно към вратата. Ричърдс почувства болезнен страх. Стоеше, заслушан в тежките стъпки по стълбите. После вратата се отвори и Елтън се усмихна:

— Мама е права. От мен не става добър таен агент. Забравих ключовете.

Ричърдс му ги подаде и се опита да се пошегува:

— По-добре половин таен агент, отколкото никакъв. — Шегата му не улучи.

Може би изобщо нямаше какво да улучи. Елтън Паракис също влачеше бремето си и Ричърдс почти чу призрачните подигравателни гласове на децата, които винаги щяха да преследват самия него като малки лодки зад големия кораб.

— Благодаря — каза меко Ричърдс.

Паракис излезе и подкара към парка малката кола.

Ричърдс махна покривката от леглото и бавно се изтегна. Дишаше неравномерно, с поглед, забит в тавана на стаята. Леглото сякаш го притискаше в някаква перверзна влажна прегръдка — усещаше я дори през одеялото и дрехите си. Миризмата на плесен се прокрадваше в ноздрите му и ги гъделичкаше.

На долния етаж майката на Елтън плачеше.