Бягащият човек

…междинно отчитане — минус 089…

Останаха настанени на петия етаж до десет часа на другия ден и Ричърдс беше почти обезумял от яд, тревоги и безсилие, когато един млад мъж с вид на педераст, облечен с опъната по тялото му униформа на игрите, ги помоли да влязат в асансьора. Сигурно бяха около триста души — повече от шестдесет бяха безшумно и безболезнено отстранени през нощта. Един от тях бе хлапакът с неизчерпаемия запас от мръсни вицове.

Поведоха ги на групи по петдесет към малка аудитория на шестия етаж. Залата беше изискана, облечена в огромни количества червен плюш. В дървената странична облегалка на всяко кресло имаше вграден пепелник и Ричърдс измъкна смачкания си пакет „Блам“. Тръсна пепелта от цигарата на пода.

Отпред имаше малък подиум с катедра в средата. На нея беше поставена кана с вода.

Към десет и петнадесет мъжът, който приличаше на педераст, се приближи до катедрата и каза:

— Бих искал да се срещнете с Артър Бърнс, заместник-директор на игрите.

— Ура! — обади се кисело някой зад Ричърдс.

Едър мъж с обръснато теме, заобиколено от сива коса, се отправи към катедрата, като се спираше и клатеше глава, сякаш в отговор на буря от аплодисменти, които само той чуваше. Усмихваше им се с широка, потрепваща усмивка и това го караше да изглежда като един понапълнял и застарял Купидон в делови костюм.

— Поздравления! — каза той. — Вие успяхте!

Всички въздъхнаха дълбоко. Някой запали цигара.

— Ура! — обади се отново киселият глас.

— Накратко, ще ви бъдат раздадени вашите разпределения по програми и номерата на стаите на седмия етаж. Хората, които отговарят за вашето конкретно предаване, ще ви обяснят какво точно се изисква от вас по-нататък. Искам само да повторя поздравленията си и да ви кажа, че мисля за вас като за смели и силни хора, които отказват да живеят от подаяния, когато имат възможност да действат като мъже, а лично аз смятам и като истински герои на нашето време.

— Пълни глупости — отбеляза киселият глас.

— От името на цялата телевизионна мрежа ви желая успех и късмет — Артър Бърнс се изкиска и потри ръце. — Е, добре, знам, че нямате търпение да научите разпределението си, тъй че ще ви спестя по-нататъшните си приказки.

Една странична врата се отвори и влязоха дузина служители на игрите, облечени в червени туники. Започнаха да извикват по имена. Раздаваха бели пликове, които скоро засипаха пода като конфети. Мъжете четяха пластмасовите карти с разпределението си. Чуваха се сподавени стонове, радостни викове, подсвирквания. Артър Бърнс наблюдаваше всичко от своя подиум и се усмихваше снизходително.

— „Двубой с горещината“… Господи, мразя жегата!

— По дяволите, това шоу е от две части, веднага след филмите…

— „Бъхтене за пари“, за Бога, не знаех, че сърцето ми…

— Надявах се да участвам точно в това, но наистина не мислех, че…

— Хей, Джейк, гледал ли си го това — „Плувай с крокодилите“? Мислех, че…

— Нищо подобно не очаквах.

— По дяволите!

— „Бягай за оръжието“…

— БЕНДЖАМИН РИЧЪРДС! БЕНДЖАМИН РИЧЪРДС?

— Тук съм!

Предадоха му обикновен бял плик и той го отвори. Пръстите му трепереха и едва на втория път успя да извади малката пластмасова карта. Прочете я и се намръщи, не разбирайки. На нея нямаше нищо за разпределението му. Пишеше само „АСАНСЬОР ШЕСТ“. Прибра картата при другата в горния си джоб и излезе от аудиторията. Първите пет асансьора бяха заети — непрестанно превозваха участниците за следващата седмица до седмия етаж. Четирима мъже стояха до асансьор шест и в един от тях Ричърдс разпозна човека с киселия глас.

— Какво става? — попита Ричърдс. — Изхвърлят ли ни?

Мъжът с киселия глас беше симпатяга на около двадесет и пет години и изглеждаше доста добре. Едната му ръка беше вдървена, вероятно от детски паралич. През 2005-а болестта се бе появила отново, като върлуваше най-силно в Кооп сити.

— Де тоя късмет — каза той и се засмя глухо. — Май ще се състезаваме за големите пари. Там за теб правят повече — не минаваш само с настаняване в болница със сърдечен удар, извадено око или една-две откъснати ръце. Там те убиват, сладур. Точно в подходящия момент.

Шести човек се присъедини към тях — симпатично момче, което непрекъснато примигваше, сякаш учудено от всичко, което вижда.

— Здрасти, малкият — каза мъжът с киселия глас.

В седем часа, когато на етажа бяха останали само те, вратата на шестия асансьор се отвори. Зад бронираното прозорче отново имаше ченге.

— Виждате ли? — каза мъжът с киселия глас. — Ние сме опасни индивиди. Обществени врагове. Трябва да ни очистят — той направи свирепа гангстерска гримаса и започна да стреля по защитеното от куршуми отделение с въображаемия си автомат.

Ченгето го наблюдаваше с безизразно лице.

…междинно отчитане — минус 088…

Чакалнята на осмия етаж беше много малка, много мека, много интимна и много уютна.

Когато пристигнаха на етажа, трима от тях веднага бяха отведени от трима полицаи по един покрит с плюшен килим коридор вляво. Ричърдс, мъжът с киселия глас и момчето, което примигваше често, бяха доведени тук.

Една секретарка, която смътно напомняше на Ричърдс някоя от старите телевизионни порнозвезди (Лиз Кели? Грейс Тейлър?), които бе гледал като малък, им се усмихна, когато влязоха. Тя седеше зад бюрото си, разположено в една ниша на стената, обградено от толкова много саксии с всякакви растения, че приличаше на стрелково гнездо в Еквадор.

— Мистър Дженски — каза тя с ослепителна усмивка, — влизайте направо.

Момчето влезе в кабинета, свързан с чакалнята. Ричърдс и мъжът с киселия глас — казваше се Джими Лафлин — заговориха тихо. Оказа се, че Лафлин живее само на три пресечки от Ричърдс — на Док стрийт. До миналата година бил на почасова работа в „Дженеръл Атомикс“ — чистел двигатели, но го уволнили заради участието му в седяща стачка против старите и разбити радиационни щитове на реакторите.

— Е, поне съм жив — каза той. — Според ония идиоти само това има значение. Стерилен съм, разбира се. Това вече няма значение. Един от малките рискове, на които се подлагаш срещу щедрото възнаграждение от седем нови долара на ден.

Като го изхвърлили от „Дженеръл Атомикс“, сакатата му ръка още повече затруднила намирането на работа. Преди две години жена му се разболяла сериозно от астма и сега била призована към леглото.

— Накрая реших да се пробвам, да чуя как звънтят големите мангизи — Лафлин се усмихна накриво. — Може пък да успея да изхвърля малко мръсници от някой висок прозорец, преди да ме пипнат момчетата на Маккоун.

— Мислиш, че наистина е…

— „Бягащият човек“? Мога да си заложа задника. Дай една от тия гадни цигари, приятел.

Ричърдс му даде. Вратата се отвори и момчето, което примигваше често, излезе, водено за ръката от една красавица, чието облекло като че ли се състоеше от две носни кърпички, крепящи се на магия върху тялото й. Докато двойката ги подминаваше, момчето им се усмихна бързо и нервно.

— Мистър Лафлин? Моля, влезте.

Ричърдс остана сам, ако не се броеше секретарката, която отново бе изчезнала в укритието си. Стана и отиде до безплатния автомат за цигари в ъгъла. „Може би Лафлин е прав“ — помисли си той. Автоматът предлагаше и наркотици. Явно бяха достигнали върха. Взе пакет „Блам“ и запали.

Около двадесет минути по-късно Лафлин излезе. На ръката му се бе облегнала жена с пепеляворуса коса.

— Приятелка от автородеото — каза той на Ричърдс и посочи блондинката. Тя смирено се поклони. — Поне не го увърта, копелето — продължи Лафлин. Изглеждаше огорчен. — Довиждане.

Той излезе. Секретарката надникна от укритието си.

— Мистър Ричърдс? Заповядайте.

…междинно отчитане — минус 087…

Кабинетът беше толкова голям, че можеше да играеш килбол в него. Едната стена представляваше огромен панорамен прозорец с изглед на запад към езерото Хардинг, къщите на средната класа, пристанищните докове и петролните цистерни. Водата и небето бяха светлосиви — все още валеше. Далеч навътре в езерото бавно пълзеше танкер.

Мъжът зад бюрото беше средно висок и черен. Толкова черен, че в първия момент Ричърдс изобщо не можа да го възприеме. Като че ли току-що беше слязъл от сцената на комедиен театър.

— Мистър Ричърдс — той стана и протегна ръка над бюрото. Това, че Ричърдс не я пое, изглежда, не го смути особено. Той просто я отдръпна и седна. Един стол-люлка висеше до бюрото. Ричърдс седна и изгаси цигарата си в пепелник, гравиран с емблемата на игрите.

— Аз съм Дан Килиън, мистър Ричърдс. Досега сигурно сте отгатнали защо ви доведоха тук. Нашите проучвания и резултатите от тестовете показват, че сте умен човек.

Ричърдс скръсти ръце и зачака.

— Вие сте определен да участвате в „Бягащият човек“, мистър Ричърдс. Това е най-голямото ни шоу, най-доходното, но и най-опасното. Формулярът, с който ще удостоверите окончателно съгласието си, е на бюрото. Не се съмнявам, че ще го подпишете, но първо искам да ви кажа защо сте избран и да разберете напълно с какво се захващате.

Ричърдс не каза нищо. Килиън сложи една папка върху съвсем чистата попивателна хартия на бюрото. Ричърдс видя името си на корицата. Килиън разтвори папката.

— Бенджамин Стюърт Ричърдс. Двадесет и осем годишен. Роден на осми август 1997 година в Хардинг. Посещавал училище в южните Квартали — Ръчни занаяти — от септември 2011-а до декември 2013-а. Наказван два пъти за незачитане на властите. Сигурно сте ритнали заместник-директора в крака, докато е бил с гръб към вас.

— Глупости — каза Ричърдс. — Ритнах го в задника.

Килиън кимна:

— Както кажете, мистър Ричърдс. На шестнадесет години се жените за Шийла Ричърдс, по баща Гордън. Старомоден доживотен брачен договор. Винаги бунтовник, а? Никакви профсъюзни пристрастия поради отказа ви да подпишете клетвата за вярност към профсъюзите и договора за контрол върху надниците. Сигурно сте окачествили областния губернатор Джонсбъри като „безмозъчен кучи син“.

— Да — каза Ричърдс.

— Трудовото ви досие също не е безупречно. Уволняван сте… я да видим, общо шест пъти заради такива неща като неподчинение, обида на началници, унизяваща достойнството критика на властите.

Ричърдс сви рамене.

— Накратко, цялостното ви поведение се смята за противозаконно и противообществено. Непрекъснато сте се отклонявал от нормите, но сте бил достатъчно умен, за да стоите настрана от затвора или някакви по-сериозни противоречия с правителството, а и не сте проявили упорство в нищо конкретно. Психиатърът на екипа отбелязва, че в мастилените петна сте видели лесбийки, екскременти и замърсяващо въздуха превозно средство. Докладва и за необикновено високата степен на радостна възбуда…

— Напомни ми за едно момче, което познавах някога. Обичаше да се крие под пейките в училище и да онанира. Имам предвид момчето. Не знам какво обича да прави вашият доктор.

— Разбирам — Килиън се усмихна леко и зъбите му заблестяха на фона на черното му лице, после се върна отново на папката. — Имате отговори, които говорят за расизъм, наказуем по силата на Расовото споразумение от 2004 година. По време на асоциативния тест имате и отговори, определено свързани с насилие.

— Работата ми тук също е свързана с насилие.

— Това е вярно. И все пак ние — говоря от името не само на управата на Игрите, говоря от името на нацията — възприемаме тези отговори с крайно безпокойство.

— Страхувате се някой да не върже пръчка динамит към стартера на колата ви някоя нощ?

Килиън наслюнчи машинално пръста си и обърна на следващата страница.

— За наше щастие вие сте поели и семейни задължения. Имате дъщеря на име Кетрин, осемнадесетмесечна. Това грешка ли беше? — усмихна се студено.

— Планирана — отговори без злоба Ричърдс. — Тогава работех за „Дженеръл Атомикс“. Част от спермата ми някак си успя да оцелее. Божия милост може би. Като знам какъв е светът, понякога си мисля, че винаги сме били малко сбъркани.

— Във всеки случай сега сте тук — от лицето на Килиън не слизаше студената усмивка — и следващия вторник ще се появите в „Бягащият човек“. Гледал ли сте програмата?

— Да.

— Тогава знаете, че това е най-голямото шоу, което излъчваме. С много възможности за участие на зрителите, пряко и косвено. Аз съм директор на продукцията.

— Това наистина е чудесно — каза Ричърдс.

— Тази програма е един от най-сигурните начини, по които Телевизионната мрежа се отървава от размирници в зародиш — такива като вас. Излъчваме я от шест години. Досега нямаме оцелял. Ще бъда груб, но откровен — надяваме се да няма и в бъдеще.

— Значи ви е крива сметката — заяви Ричърдс.

Килиън изглеждаше по-скоро развеселен, отколкото уплашен.

— Не е така. Вие забравяте, че сте анахронизъм, мистър Ричърдс. Хората няма да чакат в баровете и хотелите или навън в студа пред големите магазини, за да ви кажат да бягате. Господи, не! Те искат да ви видят смазан, дори ще помогнат, ако могат. Колкото по-мръсно — толкова по-добре. Освен това срещу вас е и Маккоун. Евън Маккоун и Ловците.

— Звучи като нова рок-група.

— Маккоун никога не губи — каза Килиън.

Ричърдс изсумтя.

— Ще ви излъчват на живо във вторник вечерта. По-нататък предаванията ще се съставят от аудио и видеоленти и директни включвания, ако е възможно. Известно ви е, че прекъсваме редовните предавания по програма, ако участникът е извънредно близо до… как да го наречем… неговото собствено Ватерло. Правилата са елементарни. Вие или семейството ви ще печелите по сто долара за всеки час, прекаран на свобода. В самото начало ви даваме четири хиляди и осемстотин долара, като предполагаме, че ще успеете да ни заблудите в продължение на четиридесет и осем часа. Ако паднете по-рано, съответната част от парите естествено ще бъде взета обратно. Получавате преднина от дванадесет часа. Ако оживеете един месец, печелите голямата награда от един милиард нови долара.

Ричърдс отметна глава назад, смеейки се.

— По същия начин се чувствам и аз — Килиън се усмихна иронично. — Имате ли някакви въпроси?

— Само един — каза Ричърдс, като се наведе напред. От лицето му изчезна всякаква следа от смях. — Как бихте се чувствали, ако вие сте преследваният, ако вие сте отвън?

Килиън се разсмя. Хвана се за корема и плътният му гърлен смях заля стаята.

— Ох… мистър Ричърдс… Моля ви, извинете м-ме — и той се задави в нов пристъп. Най-накрая, попивайки сълзите си с голяма бяла носна кърпа, Килиън сякаш дойде на себе си. — Ето, не само вие имате чувство за хумор, мистър Ричърдс. Вие… аз… — той потисна нов изблик на смях. — Моля да ме извините. Улучихте слабото ми място.

— Виждам.

— Други въпроси?

— Не.

— Много добре. Екипът ще се събере преди програмата. Ако се появят някакви въпроси в това ваше чудно съзнание, моля, изчакайте дотогава — той натисна едно копче на бюрото си.

— Спестете ми евтината курва — каза Ричърдс. — Женен съм.

Килиън повдигна вежди:

— Наистина ли така предпочитате? Предаността ви е възхитителна, мистър Ричърдс, но от петък до вторник има много време. А като вземем предвид факта, че вероятно няма да видите повече жена си…

— Женен съм.

— Много добре — той кимна на момичето до вратата и то изчезна. — Нещо, което можем да направим за вас, мистър Ричърдс? Ще имате самостоятелен апартамент на деветия етаж, ще бъдат изпълнявани и поръчките ви за храна, стига да са разумни.

— Една хубава бутилка бърбън. И телефон, за да се обадя на ж…

— А-а, не. Съжалявам, мистър Ричърдс. Бърбън — да, но след подписването на този формуляр — той го бутна към Ричърдс — вие сте напълно изолиран до вторник. Защо не си помислите отново за момичето?

— Не — Ричърдс драсна името си на определеното място, — но по-добре направете бутилките две.

— Разбира се — Килиън стана и отново предложи ръката си.

Ричърдс отново я пренебрегна и излезе. Килиън гледаше след него с празен поглед. Не се усмихваше.